Д-Р МАЛЕК ОТ ЛАТАКИЯ

  През Средновековието не са избити толкова човешки същества, колкото се смята в днешно време. Едва ли са повече от 20 000, включително не само противници, но и еретици, престъпници, блудници. Интелигентни личности винаги е имало и в църковните среди. Но инквизицията е инструмент на католицизма, и това е факт. У нас в България религията ни е помогнала да си запазим Българския дух. Губейки традиционната си вяра, се лутаме все повече и повече. Не се чувстваш самотен единствено ти; погледни какви са проблемите на съвременния твой сънародник, все едно колко е богат, и може би ще разбереш, че всеки тук е все по-изолиран от света наоколо, все по-объркан, а отдаването на разврат и пошлост, характерно за "модерното" ни време, не намалява неврозите. Светът, какъвто го познаваме, е пред залеза си и науката, както я разбираме ние, а не китаецът или древният елин, навярно ще изчезне. Човеците обаче ще останат, и нека помислим първо за тях.*

 

Д-Р МАЛЕК ОТ ЛАТАКИЯ**

  1.

  В неделя с Емил Калъчев (1932-2013) – писател, драматург, редактор, чието име откривам в литературната енциклопедия на България, поседнахме на кафе срещу павилиончето на Маруф – таджик от Афганистан. По някое време се появи мургав строен мъж, около 35-годишен, с когото Маруф ни запозна. Казвал се Малек, жител на сирийския град Латакия по Източното крайбрежие на Средиземно море. Малек, чието име на български език означава "ангел" (Божи пратеник), е университетски преподавател, дошъл в Пловдив да защити титлата "магистър по пчеларство" в местния висш селскостопански институт. Има самочувствие на човек излязъл от селище с древна история; мюсюлманин е, а твърди: "Сирия е приютила първите християни, християнството от Сирия тръгва по света".

  Поговорихме си това-онова за Изтока, за високата цивилизация на някогашните перси, таджики и изобщо, на източните племена и народи, за която римляните от ерата на Древния Рим дори не подозирали. Напомних, че всъщност прародителите ми са поданици на Османската империя; а хилядолетия преди това някогашните траки, бриги или фриги живели няколкостотин години в Близкия Изток, преди да се отправят към високите скалисти земи на Памир***. Предложих на Маруф и Малек следващата неделя в 10-11 часа преди обяд пак да се срещнем на кафе, обещах да нося наши исторически учебни карти за Близкия Изток и Средиземноморието, за да продължим този разговор... 

  Имена на сегашния град Латакия... Според исторически карти, с които разполагам, в периода Х в. пр.Хр.– І в. сл.Хр. селището се е наричало Антиохия****. Първата от четирите мисии на ап. Павел започва от Антиохия и приключва пак там. 

  През І – ІІІ век Антиохия е културното средище на Сирия в пределите на Римската империя, оттам минава военен и търговски път. През ІV век тук е резиденцията на християнската патриаршия. Такива седалища общо за Източната Римска империя са Константинопол, Александрия (в Египет) и Антиохия (в Сирия), докато за Западната Римска империя патриаршеска резиденция е единствено Рим. 

  В V – VІ век Византийската империя има четири патриаршии – освен изброените три, и в Йерусалим. По онова време Антиохия е на границата между територии с ислямизирано население и християнския свят, но е в сферата на исляма. 

  През VІІ – ІХ век Антиохия (от 661 до 750 г.) е част от териториалното разширение на Арабския халифат и в града освен християнска вече има и юдейска религиозна общност, няма ислямска общност обаче. В ІХ век Антиохия е в зоната на влияние на Византия и е значителен търговски център, но не е патриаршески или какъвто и да било значителен за християнството пункт. 

  В ІХ – ХІ век селището отсъства от историческия ми атлас, а в следващия период, от ХІ до ХІІІ век, е отбелязано като важно средище на романското изкуство наред с Константинопол, Никея, Кандия, Йерусалим, Никозия. В ХІ – ХІІ век е патриаршески, културен и икономически пункт. 

  От 1098 г. Антиохия е княжество, граничещо с графството Едеса, Малка Армения, графство Триполи, и от изток – с обширния по територия Халифат на аюбидите, чийто главен град е Дамаск, на късо разстояние от град Триполи, установен върху брега на морето. 

  В ХІV век Антиохия е част от Държавата на мамелюците заедно с градовете Алепо, Бейрут и Дамаск. В края на ХV век градът се назовава с името Латакия; продължава да е крепост на Източноправославната църква и патриаршески град. 

...В по-стари епохи тук е бил градът Угарит или Рас-Шамра (в годините на Хетското царство, ХVІІ – ХІІІ в. пр.Хр.). С други думи, не е изключено във вените на днешния жител на Латакия и вече мой приятел да плиска и кръв с финикийски гени. 

  2.

  Бившият й учител по литература дал на красивата Re. свой проект за – както си спомням, Банка за творчески идеи по нашите си български проблеми. Чета в този проект разни "хубави работи", и понеже Re. се затруднява какво да му отговори – помолил я да си каже мнението, та седнах писмено да съчинявам възражения по изразените в проекта нападки срещу нас, българите. И тъй, ето отговора на трите основни и не за първи път, и не само от този умен човек, отправени обвинения. 

 Господинът написал: "Причините за провала на социализма са в особеното заиграване на народа с властта". Отговорът ми: Екзотично обяснение; не издържа на критика, защото същото се е случило и в други общества и народи (руси, поляци, чехи, украинци, словаци, словенци, хървати, сърби, грузинци, арменци, таджики, узбеки, власи, унгарци, немци от някогашната ГДР, литовци, латвийци, естонци, албанци. А може би фактът, че социализмът не се е провалил в Китай, Виетнам и Куба, е аргумент, че обществата и народите на тези държави не са се "заигравали с властта"?!... 

  Човекът написал второ обвинение: "Националното и социалното предателство са типична българска черта". Отговорът ми: "Кан Кубрат и снопчето пръчки" е притча, спомената от автора на проекта като неразбрана от българите, я има и у древните римляни, откъдето фашизмът на Бенито Мусолини черпи идеи за т.нар. "фасции" (сноп пръчки, сред които секира). Има класическа живопис за този древен ритуал от епохата на Древния Рим, нейде от ІІІ в. пр.Хр., далече преди Кубратова България. "Съединението прави силата" е пренесено от девиза на Белгийската конституция върху фронтона на нашето Народно събрание. За национално предателство можем да говорим и у такъв свободолюбив, артистичен и прочие народ, като французите по време на колаборационисткото правителство на маршал Петен в градчето Виши от годините на нацистката окупация. Пак по същото време "национално и социално" предателство проявяват и националистични прослойки в Полша, да речем, а и не само там. 

  Оръжието на нацистка Германия, подложила на геноцид евреите (пет или шест милиона умъртвени) е купувано и произвеждано преди всичко с капитали на евреи-мултимилионери в САЩ. Няма общество или народ без исторически периоди на национален нихилизъм и жалки предателства. Цитат от есеистичната книга "Писма до г-жа Z." на поляка Казимеж Брандис (1916-2000) за Европа: "Историята на този материк е брутална и лицемерна. От лъжа, егоизъм, подлост, предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка (...). Дори да вземем само фактите, историята на Европа ще ни се стори отвратителна”. Полякът Казимеж Брандис споменава за "погнуса от многобройни взаимни измами и кървави подлости"*****. 

  Господинът написал и трето обвинение: "Отказът от традиционни ценности – култура, образование и пр." Отговорът ми: Народопсихолози (Иван Хаджийски, Тончо Жечев, Николай Хайтов, да не забравим – и Захари Стоянов) въз основа на проучвания върху миналото говорят за нравствената устойчивост у българина. И не е прозорливост черти на тънка прослойка новобогаташи и парвенюта по наши дни в България да се превръщат в характеристика на Българската ни нация като общност, обединяваща българите по произход с хора от друг генетичен корен. 

  В заключение, българинът не би пострадал особено от още няколко обвинения в тежки грехове. По-трудно е да се проумее този угрижен българин, като го погледнем с обич и уважение. Защото – както е записано в евангелието (Йоан, глава 3, стих 17), "Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него". Който желае да изписва вежди, не бива да вади очи.

  3.

  На 31 август, четвъртък! – преди години, около три и половина след обяд, баща ми горя в колата си и след седмица почина в софийската клиника Пирогов. Той бе един от милионите жестоко унижавани от надменни лъже-интелигенти и властници простосмъртен. И не съм го чул някога да се кълне в Христос, да бъбри за своята праведност; Иисус, допускам, особено в последните му месеци, се беше вселил у него; ала аз – синът на простосмъртния дърводелец, почувствах това, едва когато баща ми си отиде от нас.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28-31 avg. 2001 – edited by 11 apr. 2019

Илюстрации:

- Руините на град Палмира, древната перла на Близкия Изток (горе); 

- С баща ми дърводелеца на брега край Китен, лятото на 1961 (долу). 

___

* Вж. http://forum.all.bg/showflat.php?Number=169208

** Вж. http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/2734053/an/0/page/2#Post2734053  

*** Според хипотезата на доц. Петър Добрев в книгата му от 1993 г. за древното минало на българите. 

**** Според сириеца Малек някогашната Антиохия днес е град Антакия, а не неговата родна Латакия. 

Сирия ("Сурая" нарича отечеството си д-р Малек) в съвременната историография е често споменавана като люлка на цивилизацията, върху земите й - от планината Торос до Синай и от Средиземноморския бряг до Ефрат, в древността са най-значителните постижения на човешката култура, разпространени в по-късни епохи по целия свят. Върху тази древна земя човечеството натрупва най-ранните си умения в земеделието и металургията. Тук е създадена и може би най-ранната азбука. В тази земя са основите  на религиозни и философски учения. Тук се раждат най-ранните форми на търговия, градостроителство, дипломация. Идеята за културен обмен между народите се е зародила пак тук, в пределите на Древна Сирия. Един от директорите на Лувъра - А. Паро, твърди: "всеки културен човек на планетата днес има всъщност две отечества – своята родина и Сирия".

***** Казимеж Брандис, „Писма до г-жа Z.”, изд. 1980, с.48. Бел.м., tisss.

ОПАСНОСТИТЕ БУДЯТ ЛЮБОВТА

ОПАСНОСТИТЕ

БУДЯТ ЛЮБОВТА

Снощи те сънувах пак за кой ли път!
Бяхме с моята кола по тесен път.
Някакъв безумец в камион голям
се размина с нас на косъм там.

Изкрещях: Волана завърти, глупак,
че ще ни размажеш в този адски мрак!

После спряхме в някакъв квартал,
целият затънал в първобитна кал.

Бях толкова объркан, толкова смутен,
когато те усетих притисната до мен.
И си рекох: Боже мой, защо
неприятностите са тъй нужни –
сега разбирам как сме чужди,
докато внезапно наяве или пък насън,
не срещнем някое опасно Зло,
което Любовта пробужда със камбанен звън
и отзвучава дълго той над твоето легло,
когато дъждове от злост валят навън!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 12 оkt. 2010 – edited by 10 apr. 2019

БОЖИЯТА ВОЛЯ

    Усещам – някой ми копае гроба.

    Поти се. Риза хвърля през нощта.
    Превърта мънички очи с тревога...*

БОЖИЯТА ВОЛЯ

Простете вий невежия субект,
с длан на сърце за прошка моля,
че си останах дързък и проклет,
човек по Божията воля.

За слабостите ми, според зависи,
свидетелстват приятели и други –
запоите и пет-шест ръкописа,
и прелъстени няколко съпруги.

Изтегля ли чертата най-подир,
откривам сетната си роля
под надпис "Тук почива в мир
човек по Божията воля".

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 avg. 2013 – edited by 9 apr. 2019

––––

* Из поемата "Само за апостоли" (1984) на Йордан Кръчмаров (1948-1986). Бел.м., tisss.

КЪМ "МАРИЯ ПРОСТИРА..."

КЪМ "МАРИЯ ПРОСТИРА..."

  Около нас са съдби на реални хора, а добре познатата ми поезия най-често се занимава със себе си – птички, тревички, облаченца, небеса, мераци, въздишки. Странно, но текстът по-горе е свързан с майка ми, когато бях малък и я виждах да изнася от избата, дето живеехме, пълния леген с купчина пране за простиране.

  Поезията е навсякъде около нас, най-често – в прозаични на пръв поглед късове от живота на обикновения българин.

  Момичето вляво горе е тя на шестнайсет. Веднъж, помня, ми рече: "Вуйчо ти Любо (година по-малкият й брат) все ми носеше да чета книжки за принцове с мазолести ръце, та се омъжих по любов за баща ти, когато имах толкова заможен кандидат!" Откакто се помина през есента на 1988 г., водя свой някакъв много специален разговор с нея; а приятел ми казва: "Ама ти хич не обичаш майка си".

  И му отговарям: "Което съм, е от нейния лют характер. Баща си обичам, че беше кротък и мълчалив, какъвто не мога да бъда. На това може би се дължи трепетът ми към него в представите ми, ама виж, отношението към майка ми е друго нещо – то е като отношение към мене си, което значи, че няма място за милост".

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uli 2007 – edited by 8 apr. 2019

Илюстрации:

– Улица в Пазарджик. вляво е 16-годишната ми бъдеща майка (горе).

 – Пролетта на 1948 г. в Пловдив, баща ми, аз и майка ми Надя (долу). 

ГЕРБЕРЪТ

ГЕРБЕРЪТ

На Дорис

Царица е розата, излъчва печал
и богатства, които не съм преживял.
Карамфилът е скучен, любовник проклет.
Нарцисът носи душа на поет.
От вятър полюшван, макът в полето
навява ми спомени детски в сърцето.
Синчецът следи маргаритката бяла
както оченце следи мома напращяла.
Минзухарът е свеж удивителен знак.
Кокичето... знаем го колко и как
в мразовитата пролет пробива снега,
и храбростта му, значи, не е шега.
А пък лалетата, като мометата –
шумни девици с напъпили цици.
Гергините – като балерините,
с техните пусти колосани фусти,
целите разкошно предчувствие.

И ето че твоят гербер червен
избухва пред моя взор удивен.

И виждам това зачервено петле
как над боклука изпъва вратле,
над вонящите люспи,
над огризките гнили
от банани и тикви,
от зелки и сливи,
над цялата шумна смрад на пазара,
покрай сергиите и тротоара.

Продавачката казва:
– Да увия ли, значи,
три стръка в хартия 
за две десетачки?

– О, достатъчен ми е и един.

– А какъв си харесахте, жълт или син?
Един без луксозна хартия, от тез
ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.
Шест лева, и ще отнесете един
на своя любезен и мил господин!

...Какво са шест лева?! Нищо не са,
но когато ги нямаш, тъй много са те,
и срамежливо, с въздишка в гласа
питаш за гербера в кофата смет.

– О-о, този ли! – продавачката сива
боцва те леко с усмивчица крива:
– Вземете го, моля. За Вас е. Безплатно!"

...И ето, ти идваш с цвете в ръката,
ти влизаш сияеща в моята стая
и аз, като виждам това, вече зная,
че дошла си и вече оставаш у мен
с този гербер в ръка до сетния ми ден.

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 1 uli 1992 – edited by 8 apr. 2019

СИН И ВНУК НА ЧЕРВЕНА ФАМИЛИЯ

СИН И ВНУК НА ЧЕРВЕНА ФАМИЛИЯ

ГРИЖЛИВО ПРЕМЪЛЧАВАНА ИСТИНА  

  Ангел Грънчаров - 18 март 2007 г.*

  ...Мнозина и в този форум не са във възторг от заеманите от мен позиции и са ме обиждали как ли не. Особено благодатно им се вижда обстоятелството, че съм завършил философия в СССР, по-точно в тогавашния Ленинград (Санкт Петербург). Тези мои опоненти не пропускат случай да ми навират в носа това обстоятелство и да крещят, все едно, като съм учил там философия, трябва доживот да съм венчан за марксизма-ленинизма-комунизма. Вижда им се непонятно как е възможно човек, завършил философия в Ленинград и в съветски ВУЗ, да не е марксист-ленинист-комунист, макар Петербургският университет, който съм завършил, да е бил много преди по Руските земи да се възцари комунизмът, а както се вижда, и Петербург, и Университетът му, съществуват и след краха на същия комунизъм. Затова не крия и се гордея, че съм завършил този университет, че съм негов възпитаник, както и че съм ученик на професори специалисти в история на философията, систематична философия, онтология и пр., които ми дадоха основа и сериозна подготовка. Моята специализация там е Етика и естетика, не Научен комунизъм или нещо от този род. Впрочем, по ирония на живота прекарвах времето си в читалните и библиотеките на този университет, четейки не Маркс или Ленин, а Платон, Шопенхауер, Кант, Ницше, вечерите пък прекарвах в четене на Достоевски. Едва на 21 години бях горд, че уча и живея в град, в който живял и творил великият петербургски писател и мислител. Още първата година от пребиваването ми там аз минах на индивидуална програма за обучение, официозните предмети История на КПСС, Диамат и други схоластични комунистически дисциплини взех по ускорената процедура; за сметка на това имах възможност да съсредоточа вниманието си върху истински важното и сериозното в едно обучение по философия. В дипломата ми пише, че съм завършил философия за три вместо за пет години, и това стана благодарение на индивидуална програма, при която на два пъти издържах изпити вместо за две години само за година, и така съкратих пребиваването си в СССР. Защото наистина атмосферата в тази страна беше задушаваща (периода 1980-1983 г.) и нямах сили да остана повече. На моите критици, които се хващат за това, че съм учил в СССР, и непрекъснато го изтъкват, все едно няма как да не съм жигосан със смъртния грях на комунизма-марксизма-ленинизма, искам да кажа, че всички, които живяхме през онова време, сме били в някаква степен ощетени. Някои от нас са благодарни за това, че ги ощетили, а други като мен, са търсили начин, въпреки мощната агресия на тогавашната пропаганда, да съхранят себе си и достойнството си. Това личи по делата и поведението на едните и другите, особено сега, след като вече живеем в свободно време…

        1.

  Атанас Ганчев - 21 ноември 2009 г. в 2:53 am

  – Уважаеми г-н Грънчаров,

  По зла или добра ирония на съдбата имах щастието или нещастието да участвам в събитията от 1988-1995 година и пряко, като свидетел, да ги отразя в статиите си, публикувани както във вестник "Възраждане" – местния орган на СДС в Русе, както и в двете си публицистични книги. Днес, връщайки се към минали събитията и като пренареждам скромния си личен архив, не мога да не спомена двете мои заглавия: "Аз, един от множеството" и "Новите окови на робството", писани след първите два свободни митинга: на 18.XI.1989 г. пред катедралата Св.Александър Невски в София и на 25.XI.1989 г. пред катедралния храм Св.Троица в Русе (по онова време Пантеон на възрожденците). През 1995 г. – напускайки Общинския съвет на Русе, написах и статията "Сбогом, СДС", но никога не съм предавал Синята идея.

  Кой превърна СДС в политическа небулоза**, кой предаде мечтите ни?

  P.S.: Искам да Ви изпратя текстове и снимки от горните събития.

        2.

  Николай Ганчев - 24 юни 2019 г. в 11:10 am

  – Здравейте, г-н Грънчаров! Съвсем случайно попаднах на Вашия блог и ей тъй, на шега се зачетох за отношението Ви към гей-парада. И прочетох почти всичко във Вашия блог. Прочетох и кратката Ваша история, и щях да затворя блога, без да се замисля, но ме зачовърка фактът, че нищо, ама нищо не споменавате, па макар и вкратце, за своето потекло. Разликата във възрастта ни е три години, което значи, че сме съвременници! Друга разлика е, че по време, когато Вие сте се заселвали в Пловдив, от Пловдив аз съм отишъл да живея в София и така до днес. Прочетох и горните два коментара; предполагам, не сте реагирали на идейната им насоченост, защото не прочетох нищо конкретно в блога Ви. За разлика от Вас, аз нямам Вашия ценз, а и не съм чел нищо от Вашите книги и публикации в пресата. Едва ли тепърва ще се занимавам с творенията Ви, но ме подразни фактът, и Ви пиша, без да търся контакт с Вас, именно затова че в тона и начина, по който пишете във Вашия блог, е отразен стремежът да поучавате читателя, да му натрапвате личните си убеждения. Доколкото разбрах, сте философ, което значи, че сте наясно колко битът определя съзнанието. Вие сте с висок ценз и сте завършил в бившия СССР. E, аз не успях да взема висше образование при няколкото опита, които направих да кандидатствам! Учили сте в престижен университет, макар и в СССР. Не сте школували примерно по икономика или по технически науки, а сте учили философия, при това точно в ония смутни за България времена. Аз съм от друго тесто, и явно заради това ме дразни поучителният Ви тон в блога Ви. Аз съм работник, черноработник, макар вече бивш и при това безработен бивш металург. Не бих желал писанието ми да Ви прозвучи като персонална критика, пък и блогът си е Ваш и можете да пишете в него каквото си пожелаете. Пак Ви напомням – подразни ме, че сте описал част от житейския си път и кой сте сега, но нищо не сте написали за потеклото си. 

  Бъдете жив и здрав! Желая Ви лични и житейски успехи!

        3.

 Ангел Грънчаров - 8 юли 2010 г. в 2:21 pm

  – Господин Ганчев,

  Благодаря Ви за коментара, за мен е много ценно Вашето впечатление от моите текстове. Това, че Ви се струва, че се старая да поучавам читателя, ако е така, е много лош дефект на писанията ми; аз, като пиша, се старая да постигна не друго, а честно, искрено да кажа какво мисля, а пък в това как звучат думите ми много-много не се заглеждам, щото то не е моя грижа, това вече е преценка на читателите.

Аз добре зная, че на всички не мога да угодя; затова и не се старая да угаждам никому. Ако наистина сте прав, че моите текстове звучат поучително, дидактично, това, освен че е недостатък, може да се оцени и иначе: аз по този начин провокирам читателя, дразня го да се замисли, а от това – ако се случи все пак, има полза, и ползата е не за мен, а за читателя. Изобщо, с философските и психологическите текстове нещата са доста по-различни, защото тук аз не предавам някакви знания, а философията е сфера на ценности, оценки, на личностни и субективни разбирания, убеждения, мнения и пр. Затова, изглежда, е неизбежно думите на философа да звучат и поучително, и дразнещо, и на места прекалено субективно, крайно, и както и да е другояче. Та Вашата забележка ме накара да се замисля по този проблем – и неизбежно ще има ефект върху писането ми, за което Ви благодаря. Мнението Ви за мен се оказа, повтарям, много ценно и любопитно.

  Благодаря за пожеланието, и аз Ви желая всичко добро, здраве, успехи! И искам да добавя още нещо. Това кой колко учил и доколко е образован, не е най-важното; най-важното е доколко сме успели да станем личности със съответните нравствени качества, доколко сме човеци и човечни; а Вие показвате, че сте личност с позиция, че сте интелигентен, възпитан, с нравствени качества; понеже и интелигентността, и нравствеността не са продукт на образоваността, а са душевни дарби и душевни постижения. Бъдете жив и здрав!

        4.

  Димитър Кънев - 11 май 2013 г. в 8:27 am

  – Не разбирам как в един човешки мозък може да се събере толкова ненавист, омраза към човека, злопаметност и нито един светъл лъч, нито една позитивна мисъл, нищо, което би било признак на човечност и благородство. Имате сродна душа с всеизвестния Георги Жеков, но – за разлика от Вас, Георги Жеков не влиза в долнопробни махленски кавги с хората, които имат различно мнение от неговото, и колкото и да е краен, поддържа на ниво достойнството си. Защо ли във Вашите спорове с опонентите се появява натрапчивото усещане за нещо средно между Георги Жеков и професор Юлиан Вучков, за някакъв вид псевдо-академичност, изпълнена с бурно неудовлетворение от всичко около Вас в този свят, и най-вече за воня на клоака? Живели сте доста и би трябвало вече да сте разбрали, че животът не е само черно и бяло. Според мен, онзи, който не е разбрал това дори в разцвета на живота си, е останал на ниво съзнание от началното училище. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 apr. 2019

___

* Вж. https://aigg.wordpress.com/2007/03/18/1-8/
** Небулоза – според контекста да се разбира: неясна, силно размита идея. Бел.м., tisss. 

НЕДОПИТО ВИНО

Като преценявам хладно, безпристрастно,

че човекът е печален, кашля и при все това
в зачервената си гръд намира радост;
че само гледа как да се оправя с дните;
че е бозайник мрачен и се сресва...

Като преценявам,
че човекът се отдава кротко на труда,
и странейки от началството, мечтай покорен;
че диаграмата на времето е вече
на медалите му несменяемо табло,
и очите му – полуотворени и морни,
са научавали отдавна
горестната формула на всички гладни...*

НЕДОПИТО ВИНО

Нямаше злина, която да не ми се случи –
момичето заради някакъв тип ме заряза,
умря ми козичката, побесня ми кучето,
надпреварват се глупаците да ме мразят,

тарикат – уж държавник, труда ми ограби,
идиоти с титла ми съсипват мечтата,
свинята на съседа ми излапа хляба,
не ме забелязват дори и децата...

И като нормален българин, какво да сторя,
на полицията или мутрите да се доверя?
Житейската ми толкова скучна история
напоследък съвсем, ама съвсем загрубя.

Прошка ли?! Идиот ме следи изпод вежди,
гемиите ми потънаха, перушината капе...
а не ме напускат само пустите копнежи,
че все някога ще ми се оправят нещата.

И в горчилката, усещам, имало сладост –
макар загубите ми да са непоправими,
напук на всички сполетели ме "радости",
искри още в чашата ми недопитото вино.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 oct. 2009 – edited by 7 apr. 2019

___
* Сесар Вальехо (1892-1938), из цикъла "Човешки песни", превод на Ат. Далчев и Ал. Муратов. Бел.м., tisss.