МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

МИШО, ЮЛИЯ 

И... ДРУГИТЕ

     

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше покрито с непроницаем пласт свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далеч повече преживял. За първи път това нещо усетих в хотелчето насред Стоб* край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. Още поне пет случая ме водят до този извод.

  1. Когато млад поет – горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, пък аз тъкмо бях долетял с жигулата от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е неособено драго да го видя в роля на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден от 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да предположа, че му е празник, и когато в следобеда се обадиха само двама от многото му уж приятели по телефона да му честитят и вече някъде към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше в съседната стая и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да разнообразим компанията", и по същия онзи телефон говори с някого, и след десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим уж, един от шестнайсетте чешита вносен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като нито чай – ни дявол, около полунощ, чувам гласа на Мишо в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Защото не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола им, а там като прожектор, по-точно като лице на млада знойна жена над Витоша светеше огромната розова месечина; и като ръкомахаше театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивната човешка неблагодарност. Много добре разбирах кого има предвид и за кого говори; разбирах, говори за мен, но не взех да се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, нищичко не се е случило, за което си струва да се тревожи, че там горе, един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, само сме обсъждали стихове, картини, изкуство и въобще, бъбрили сме демек за изкуство, приказвали сме с дяволитата Юлия – едно от най-готините момета на випуска ни, позната от студентските ми години в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)***, която чудна картина Юлия наскоро купила за триста лева, представяш ли си, това са толкова пари! – триста лева, а пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката нагоре да я обърнеш, и на една страна да я положиш да легне, и на друга страна да я положиш, пак не стои зле в спалнята й, и естествено това нея трябва да я изпълва със законна гордост, че успяла да си купи толкова ценна цапаница!

  А той, като ме изслуша внимателно, попривел едното ухо към мен, си продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката". После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в български език: ба си, що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не ми стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите Мишо не криеше неприязнените си чувства. Реши, че именно на моя милост се налага да произнесе надгробното слово за баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. И тогава там, в пловдивските централни гробища току покрай големия булевард, по който прелитаха в огромни мерцедеси с ханъмата, бебчето й и останалата сюрия дечица турските гастарбайтери, претоварени с всякакъв багаж втора употреба от Западна Европа на път към своята любима Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им физиономии рекох няколко приказки – за следите в росата, по която току-що минал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на нашата Тракия, както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... на това място замълчах като артист, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела той продължава да живее. Вятър и мъгла, нищо не остава, забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали гробищният троскот и червеите.

  4. На маса в кафенето на СБП (прословутия Съюз на българските писатели) на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи уж, а не дотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми, с другата лапа ме гушна, посегна да ме тупа по рамо (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата си я бях паркирал в улицата край Американското посолство на пъпа на София, имах и наглостта да уговоря постовия – височък момък в чудесно стояща му новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула): "Виждате ли го ей тоя тук! – сочи ме Мишо. – Аз го виждам от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч".

  Ирония ли бе, шегичка… или 100% Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двамата с дървения Иван Сарандев в редакционното им стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов или на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си струва риска да замина учител в Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива все пак да оставам даскал повече от една година и че даскалуването си е въртене на грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йовков (пак някакво тяхно си театро), Мишо рече: "Остави го! Да върви. Той си знае какви ги върши. Имам чувство, че зад гърба му стоят много хора". Става този приятен мухабет в светая светих на соц.културата, там – на третия етаж над софийското кино "Култура" в дъждовната есен на 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега наистина разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен – от изкланите до крак през Април 1876 г. мои предци от онзи заможен Хаджи-Трендафилов род на разграбената, опожарена, превърната от главорези мюсюлмани в купища руини Перущица, до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна били построили). Керемидови са от старите четири рода, побягнали от ислямските кощунства и кланета в някогашно Търново, за да вдигнат подир кирпичена къщурка мъжкия християнски манастир "Свети Никола" тук, далеч от Търново, в полите на Средна гора, над цъцрещата долу река Тополница, след като първо дом за челядта си устроили, а за духа – черква сред селище с многозначителното име Калугерово.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uli 1997 – edited by 29 dec. 2018

На снимката долу: 

Младият Михаил Берберов (1934-1988)

____

* В градчето Стоб с волгата на художника Любомир Гуляшки – син на автора на криминалета Андрей Гуляшки, като представители на вестник "Народна култура", ходихме с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), а Иван Сарандев се появи на следния ден, след като изкарахме една щура вечер в компанията на местните хора, които се оказаха чудесни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и истории. Ядохме-пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника се оказа после изпълнена с репортажи и импресии за селището Стоб – мои и на нисичкия Марковски, допълнени с графични илюстрации на художника Любомир Гуляшки.
** По онова време Юлия водеше в Софийския университет курс от лекции по Украйнска литература. 

*** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения..." Вж. целия красив панегирик за този велик художник на моя роден град Пловдив:

https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

**** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – КОГАТО СИ ОТИВАШ...

КОГАТО СИ ОТИВАШ…

Когато си отиваш и отиваш, и отиваш,
не се обръщай повече назад.

Спомни си само колко бе щастлива 
пред погледа на онзи непознат,

как той с очи те пиеше и колко –
изящно гъвкава, ей тъй за миг
като пъстърва, блеснала в потока,
в прегръдките му хвърли се със вик,

и после как светът помръкна,
и цялата природа в миг замря
сред пролетната врява звънка,
дошла до мен от призрачна гора.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 28 dec. 2018

Story – ЗА ЧЕСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА

ЗА ЧЕСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА*

 Литературата иска жертви. И тя си има своите светци, своите Дантоновци и Робеспиеровци, Моцарт и Салиери. Някога за едната мъжка чест братята по перо на дуел са се стреляли. Спомняте ли си края на Пушкин? Някога в гимназията ни учеха, че гениалният поет е като Ботев, в будоарния по-мек нашенски вариант – като Яворов, в по-семплия случай – като Смирненски, онзи син на бежанци от Македония, който – като ял пасти, сърбал боза и с мънзърко моливче нахвърлял върху късове амбалажна хартия от чували с тиквено семе стихове, като "Аз не зная защо съм на тоз свят роден", ала после пипва ТБЦ (туберкулоза) и ниже онази красива пролетарска идилия за каменарчето с избелелия каскет и дързост в погледа.

  В началото на смутния ХХ век защитата на творческото кредо, тъй да се каже, на личната инвенция, се осъществява с подръчни корави средства. Привършвали ли му естетическите аргументи, родният наш поет-философ минавал към ръкопашна схватка с опонента и къде с юмруци или текмета, къде с по-ячка кюския постигал абсолютното убеждение; за тази цел също толкова подходящи били чадърът и дебелият бамбуков бастун, прилагани с творчески хъз и вдъхновение. Че как иначе да се справи с разплезеното научно подковано теле, което вместо да похвали творенията Му, без капка свян излага на показ смешните Му страни! Един Стоян Михайловски, един Кирил Христов можем ли да си ги представим кротко навели главица като агънце-багънце! 

   В ерата на Реалния социализъм с човешко лице сбиванията, особено па след литературно четене, доставяха естетическа наслада сред публиката. Това беше десертът, гвоздеят на програмата. По-буйнички и по-пламенни винаги са били поетите. Враждата между поетът и литературния му критик е толкова естествена, както симпатиите между куче и котка. А помните ли поетическите рецитали между 1962 и 1968 г. в аула 65-а или аула 272-а на Софийския университет "Климент Охридски"? Ох, как се пердашеха току "на коневръза" зад служебния вход на Университета или пред входа към Университетската менза наперени бетер японски петлета младите поети! Каква прелест беше да съзреш автор на вакханални мадригали за розовия корем на любимата дама как нанася ляв прав, дясно кроше или ъперкът върху муцуната на несговорчивия опонент, току-що сътворил поредната си "Ода за Партията", "Ода на СССР" или Героическа оратория в чест на партизанското движение, в чест на Митко Палаузов, на Павлик Морозов или за годишнината на Великия Октомври! 

  Столични кръчмета – като "Дълбок зимник" или "Грозд", още от епохата на Дебелянов и Подвързачов са си извоювали слава на местенца за евтин запой с радомирски пелин, червено мелнишко или пенлив асеновградски мавруд. Около родната лирика открай време дъхти на отчаян бабаитлък и честолюбие. Какво да се прави, като сме си божем темпераментни, гореща ни е кръвта южняшка!

Кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види...

– пише геният на Българската поезия и публицистика** и това очевидно ще да е необходимото състояние, за да произведеш огнени стихове. Ако тръгнем да търсим кусури, няма как да подминем печалната изповед на друг велик български поет, който заплати с живота си, че се писа редник на фалшива идея. Какво тук значи някаква си личност! – възкликва*** часове преди разстрела в Софийското гарнизонно стрелбище, обладан вероятно от все същото вдъхновение... 

  В училището обаче поета го изучават не като живо същество с неговите си земни страсти, падения и възход, а като препарирани мощи от епохата на фараона Тутанкамон. Прочее, този случай е съвсем земен. Ако някога някой гордо е прогласил: Жени и вино, вино и жени! – демек, дайте ми ги насам, па елате си гледайте сеир! – днес този зов е не по-малко на мода. Освен дето се пердашат за стихове, поетите се млатят и за женички: било шавлива кипра съпруга, било невярна метреса или най-паче проститутка, въздигната до небесата със златистия свят ореол на нежна Муза за Поета. Неестествено ли! Неестествено ще е, ако травестит вземе да ги дипли ей такива едни:

 Ни лъх не дъхва над полени... (Николай Лилиев).

  Хайде де! Изкуството е жизнено като живота, какви ти печални вопли на бездомен странник" (Димчо Дебелянов)? Че лириката се нуждае от поза – две мнения няма, а пред онзи пребледнял лик на канцелариста, окайващ девойчето с китара, тръгнало край релсите с "двама зли гамени" (Атанас Далчев), притеснен да го не разглобят от груби ласки това красиво моме, предпочитам пълнокръвните строфи на селянина от Добромирка:

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами,

или посветеното на същия Пеньо Пенев от друг чепат автор:

  И ваште благоверни дами
    към мене гледаха със страст,
    че любех аз от вас по-силно
    и пиех по-добре от вас (Георги Джагаров).

  Литературата, особено поезията, е лют спор, разговор, в който разговор понякога може да хвърчат изкъртени зъби, мостове, коронки, цели ченета, но тя в никакъв случай не е нравоучителна сказка пред изнежена публика. Историйката, за която иде дума оттук насетне, протича върху персийските килими на някогашното Писателско кафене в приземния етаж на сградата на софийската улица Ангел Кънчев № 5.

  Младата надежда на най-прогресивната лирика Лазар Шонов – родом от село Гол тупан, Пловдивско, наченал артистичния си живот изпървом със зоотехника (свиневъдство), прехвърлил се поради гнус в школа за пътно-строителни машини: валяци, багери и прочие земекопна техника, успешно завършил втори курс дървообработване, за дърводелец доучвал вечерно и след осемгодишни опити най-сетне с телефонно обаждане отгоре приет за редовен студент по начална педагогика в полувисш институт за детски учителки, която специалност заряза в края на третия семестър и се обяви за артист на свободна практика – в тази мъглива столична утрин киснеше, унило обронил брадясал до уши лик над празна маса в празното кафене.

  Празни му бяха мислите, празни му бяха джобовете. Абсолютно позната екзистенциална драма – нямаше дори кой да го почерпи поне филия хляб, намазана с мас. Бе прекарал нощта между пияндета и търсачки на изгодна партия за женене от дълбокия прованс, изпонахапан до кръв от бълхите и дървениците в близкия хотел "Севастопол" на ъгъла, където се пресичат софийските улици "Раковска" и "Граф Игнатиев", в онова добре известно на всеки провинциален артист помещение с трийсетте жестоко умирисани на карбол легла, бе махмурлия, сиреч в кисело настроение поради тъпата снощна запивка, дето похарчи всичките си спастрени парици. Чакаше сега на гюме милозлива някоя местна жертва да го авансира, та да се прибере най-сетне и той "в бащината къща". На всичко отгоре червата му куркаха, бунтуваха се от глад.

  Рано-рано сутринта Лазо помогна на мацетата от кафенето да почистят и подредят заведението: собственоръчно и с кеф премете с прахосмукачка килимите във фоайето, смени водата на вазичките с неувяхващи печални бледоалени рози.

  Стана десет, а никой се не явява...

  Към десет и трийсет нахълта табун старчета, членове на дружеството им още от Балканската война. Тези бъбриви симпатяги пазеха светъл спомен за Октомврийската революция, написали някога нещо си, за което светът, освен те самите, отдавна забравил, бяха членове на Писателския съюз, а Лазо не, макар да има вече пет книжлета, и шестата стихосбирка му готвят аверите от издателство "Херпес". Ветераните се смушиха в онзи ъгъл при фикуса зад голямата витрина към улицата и шумно засърбаха сутрешното си чайче, гарнирано с евтина ментичка.

  Шонов тъкмо понечи да си изпроси едничка цигарка от тях, когато зърна величествено влизащия като презокеански лайнер в пристанище Божидар Кънчев****, смъртен враг на новоизгряващите литературни звезди, обявен от висшето началство за трибун и баш адвокат на единствено правилната партийна линия. Трътлявият Божко се завъртя край бара, щипна бузка на едно от момичетата, друго приятелски потупа по дупенцето, па си поръча сто грама шотландско уиски "White horse" и порция тъ-ъ-ъничко нарязано нашенско говеждо филе "Маджаров". Лазо преглътна на сухо, като видя с какво блажено изражение отнася питието и мезето си на съседната маса, сякаш нарочно, да прави назъбица на поета.

  – Види се, добре кяри мръсникът – подхвърли Шонов. – Виж го ти как се е разживял!

  Божко му отправи топъл снизходителен поглед, небръснатите му пълни бузки се разтегнаха в блажена широка усмивка, па кимна с вид на личност, която дълбоко уважава себе си:

  – Цум воль, майне хер!*****

  – Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузестия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм български поет.

  – Силно казано! – млясна критикът-враг на прогресивното човечество и на поетите с младежки пъпки. 

  – Имам пет книги! – хвърли вале коз роденият на къра зад храстите край селската мера на Гол тупан.

  – Моите са две, обаче стойностни – рече онзи.

  – Въздух под налягане! – късо отбеляза Лазо.

  – Председателят на Секция "Критика" Хаджикосев и другарят Левчев не мислят тъй! Обаждат се на домашния ми телефон да ме пофалят и от най-високо място, от ЦеКа и Политбюро.

  – Мен народът ме тачи – наблегна поетът.

  – Пука му на народа! Такива като теб с лопата да ги ринеш, под път и над път.

  – Аз като ти изпукам един зад врата…! – озъби се Лазо.

  – Че то друго и не ти остава – рече Божко.

  Тази му реплика преля чашата. Изгладнелият Шонов се метна като вълк през четири стола, катурна масата с розичките, нанесе му къс ъперкът под брадичката, кюсна го с чело и литературният злодей тутакси бездиханен се търкулна на писателския килим, подбели очи, притихна. Поетът отпи от чашата с уискито и изля остатъка върху трупа.

  Пустият салон отведнъж сякаш се изпълни от посетители. Прекъсват се един друг, коментират, ръкомахат. Наставаха и ветераните край фикуса. И как никой жал не изрази, никой не се смили над Божко, напротив – напират да стиснат една лапа на Лазо, по гърба да го тупнат. Мнозина имаха зъб на богопомазания галеник заради острия му език и за успеха пред Партията-ръководителка. Зад гърба го наричаха как ли не, с какви ли не прозвища, пред него обаче свеждат почтително взор. Девствения Кънчев, който тъй демонстративно страни от столичните поетеси и зрялото им поетическо творчество, кръстиха Кънчо Путкодеров по името на мил герой от ефирна поемка, съчинена апокрифно от наш поет "барабанчик на епохата" тъкмо подир Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе.

  Като се пооправи от шока, Божко си тръгна с подвита опашка. Авансиран от знойната театроведка Актиния Огоста, в приятелска смесена компания от литературни гении Шонов изкърка сам бутилка треторазрядна полска "Перцовка". Знаменателно старчетата зад фикуса му пратиха за мезе кило пресен колбас "Кучешка радост". 

 Талантът у нас набляга на твърдите питиета. Без съмнение това влияе и върху градуса на творбите, където гордо се вее перчем, пъчат се юнашки гърди, юмрук се тръска в юнашка поза, за разлика от чувствените влажни вопли, призивно долитащи от женския стан на будоарната дамска лирика.

 Така дошлият от несретното забутано село Гол тупан в големия столичен град доказа на света, че и по демократическо време, както някога било и в комунистическата ера, народът тачи, люби и милее жизнеутвърждаваща, изстрадана, изгладувана, а най-паче отвоювана в пряк юмручен двубой с отрицателната критика Нова Българска литература. 

Eпизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", глава LXXX

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited by 27 dec. 2016

  БЕЛЕЖКА: 

  Сюжетът от приземния етаж на ул. Ангел Кънчев 5, където някога беше кафенето на Съюза на българските писатели, е действителна историйка. Прототипът на главния герой се издигна в живота след "славния" Десети ноември, като за кратко време чрез протекция на несъществуващата днес Радикал-демократическата партия се добра до длъжността вр.и.д. кмет на Стария град, прослави се с бойки стихове, възпрепятства издаването на ръкописа "Ламски"; днес е бахчеванджия в Рогош, китно село на десетина километра от Пловдив. Бел.м., tisss.

___
* Михаил Неделчев (1942), член на ръководството на някогашната Радикал-демократическа партия на г-жа Елка Константинова, прославил се с опит да създаде нова версия на т.нар. по Тодор-Живково време Списък на активни борци против фашизма и капитализма, само че под табелата Активни борци и пострадали от терора по времето на соца, с единствената цел привилегии пред новата власт, илюстрацията най-горе. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2

** Христо Ботев се ражда, както гласи известната народна фраза, с името си (Христо) на 24 декември (Коледа, Рождество Христово) 1847 г., според тогавашния т.нар. стар стил, т.е. 14 дни преди 6 януари. Да се вземат историците в ръце и да приведат датата според реалното случване, а не пост-фактум. 

*** Никола Вапцаров (1909-1942).

**** Прототипът е Б. Кунчев (1948), вж. http://liternet.bg/publish4/bkunchev/

***** От нем.: Наздраве, господа!

ТИП-ТОП

ТИП-ТОП

  От антренцето звънецът пак пропя и леля отиде да види кой се е раззвънял. Ето, че води съседката Донка от етажа под нас:

  – Влизай, Донче, влизай, мила, че избяга топлото от къщи.

  Мама сипа и на Донка от юфката. Юфката свършване няма, нали Тотю нелегално я мъкне от хлебозавода. Донка е учителка в училището за готвачки "Митко Палаузов", прекръстено подир комунистическия "славен" Десети ноември по английски тертип "Екзарх Антим I". Нерде партизанчето Митко, нерде г-н екзарха! Какво общо имат тез двамата с манджите не ми е дип ясно, но е чудесно, че се менят табелите, карамбол да става. Както Юрий, наречен ужким на първия руски космонавт, току-виж се окаже Хюсеин, кръстен на дядо си, тежък думбазин от Капълъ-чарши в Цариград. Тъй пък дружбата между народите крепне, нищо, че Юрий-Хюсеин си е столипиновски манго и предците му – черни като антрацит крадци на добитък, кокалите им лежат под два речни камъка в градското гробище и никой от тях дори не е и помирисвал Истанбул.

  Донка Йорданова не знам какво преподава, ама мляскаше и тя шумно, кога лапаше юфката. По същото време Тотю и Вичо бъбрят за кмета Стефан Софиянски и някой си Батето*. На господина, който е кмет, му личало, че е "мамина рожба любава" – от онез столични синчета, дето мамето им колосва якичките и зубкат наизуст поемката "Йохан" от поета Смирленски (бъркаха името Смирненски), само да се докарат пред госпожата по литература. Личало му, че е "апсилютен балък", та и не гледа къде стъпя, умът му – в облаците, дето светиите са обичливи и честни, не усеща, че е до шия в помията и лайната.

  – То, Тотьо, до най-големия кайнак са и големите хайдуци. Мен онова там Батето, на Бай Тошо зетят, повече ми допада. Може кръгъл простак и вагабонтин да е, ама па мъжки брани кокала – кахъри се Вичо, преустроил се като кондуктор в ЖеПето, почитател на бирата Арианка, сантасето, белота, мешаната табла, мешаната скара, футбола и Николай Колев-Мичмана – най-добрия футболен коментатор за всички времена, както казва.

  – Седесарите какво искат, човекът сам да си свали гащите, па да им се надупи?! – възмути се тате.

  Донка Йорданова слуша-слуша, па с мазни уста се завайка, че обществото съвсем се измешало, не било педагогично да се приказва с таквизи неприятни намеци пред дечурлига. Инак нямала против, "обаче децата са като тампон, като памперс: всичко попиват, копират ни гнусотиите"... Тъй рече. А Вичо май не я разбра, та по адета си продължи да се горещи:

  – Това и аз казвам! Онез келемета от столицата, дето си клатят краката и се ебават с българския ни футбол, до един са педерасти, да ги таковам в гъзът!

  – Педерастите и твоят мерак да ги таковаш – намеси се Гица, – как да го разбирам? Футболът е мъжка игра. Ако са педерасти, какви чудеса, моля ти се! Няма логика.

  – Каква логика! То кълбо, търкаля се във всички посоки – мило й се усмихна тате. – Като онез кухите топки за пинг-понг, дето ги духат по телевизоря с прахосмукачка "Тайфун", само че обърната наопаки.

  – Рече "пинг-понг", та ми дойде на ум наш млад колега – рече Донка, зачервена до корена на косите от яд, че не се съобразиха с педагогическата й забележка.

  И разправи Донка нещо, трепетно преживяно. В тяхното школо учителите били не осемдесет, ами осемдесет и отгоре. Сред това множество педагози за удоволствие на учениците се появявали и редки екземпляри, такива чешити, което е естествено за по-амортизирани с изпилени нерви колеги, но напоследък... вероятно последица от засилената радиация подир инцидента в Чернобил, и някои млади педагози вече си идвали готови изперкани.

  – Оф! – трижди се прекръсти Донка. – Какви години настанаха, Господи Боже мой, подредено беше преди Десети ноември, човек си знаеше от кого да се пази… а сега! Партийната линия ни я свеждаха отгоре, партийният секретар си беше и вся, и всьо, доносникът – доносник. А ето днес всеки българин се има за партиен секретар. И да си плащаш редовно членския внос в синдиката, да си най-съвестен в работата, и да купуваш кафе и банички на прекия си душманин, и хич да не влизаш в пререкание с колегите, и да викаш "ура" по празниците, все тая пуста неяснота и несигурност!

  Появил се в училището за готвачи "Екзарх Антим I" някой си Миладин Миладинов, учител по френски – млад, романтичен, смел като тримата мускетари наедно, което значи глупав, та и опасен, и разсеян. Пеел чудесно родопски песни, цветя и птички рисувал в тетрадките на първолаците, и нормално значи, младите даскалици взели да си го слагат в личните планове. Специално го поканили на традиционната дамска предколедна сбирка в ресторант "Златний българский Левъ". Той обаче им отказал. "Дъщеричката – рекъл, – ще свири на цигулка за пръв път пред публика, с госпожа съпругата просто сме длъжни точно в три часа да сме на концерта, морална опора един вид."

  Дотук – рапорт даден, рапорт приет. Истината обаче друга: той си уредил среща в друг ресторант с непозната особа от женски пол, както се изрази Донка. Училищното мероприятие му било за алиби пред госпожа съпругата Миладинова.

  – Да, бе! – подбели очи Донка. – В колектив, дето мъжете са кът, тия неща веднага се разчуват. Ами че ние, сами жени, по двенки ли да си танцуваме! Мъжете, Бог да ги убий, като изтребени на война. Тез мъжки лъжи така лесно се не прощават. Коя уважаваща себе си млада и самотна жена ще прости?... Никоя!

  На следния ден младият човек отишъл да впише в материалната книга невзетите два учебни часа: не само кръшка от компанията на колежките, но даже се канел да отбележи работа, която не свършил. И там значи, в учителската стая, надвесен над големия халваджийски тефтер с химикалка в ръка, баш на местопрестъплението го засича Гинчева, помощник-шефката, от която предния ден бил измолил да си пусне петокласниците по-рано, че да иде, да иде, къде да иде, моля ви се... в три часа да посети сбирка на местните поети и писатели в някаква Къща-музей "Ламартин". Той – представете си! – съчинявал стихчета и присъствието му в музея било съдбовно важно за съвременната българска литература. Така се изразил, дословно това бил казал, а сега тя, Бегония Гинчева, го хваща в крачка.

  И оттук случаят се размирисва.

  Страхливата Гинчева, божа кравичка, изпълнителен, честен държавен чиновник, се изправя пред Нейно величество шефката Благоверна Патрикова, новопокръстен управник, свято вярваща в Трудовия кодекс с всичките му там алинеи, параграфи, членове, членчета и прочие врати и вратички, мор за кръшкача. И значи, Гинчева снася новината.

  – При нас миналата седмица два товарни влака се сблъскаха, двайсет тона жито изгоряха нахакерне**, и пак нямаше виновни, пък тез...! – удиви се Вичо.

  – Е, туй е училище – каза мама, – то не ти е някакво си БеДеЖе.

  Шефката Патрикова вика Миладинов за обяснение. Миладинов отрича. Класната на пети "б" госпожица Ичевска канят да осветли ръководството какво са вършили нейните питомци въпросните два учебни часа. Какво ли...! Гонели са се в коридора като бесни, квичали са като изпуснати от лудницата и са се пързаляли по корем от кенефа до парадния вход и обратно. Но Венчето Ичевска все пак не пропуснала да отбележи в писменото си обяснение до г-жа шефката, че господинът по френски тет-а-тет й доверил как майка му телефонирала от Полски Тръмбеш, по-конкретно – обадила му, че прасето Гошо е току-що заклано, което пък от своя страна, според Миладинов, значело, че в три часа от гара Филипово му предстои да отпътува за дълбокия прованс. Обещал на госпожицата да й донесе армаган от най-хубавите мръвки.

  – От рибицата, демек – отбележи тате на това вкусно място от постния разводнен разказ на Донка.

  Патрикова, като чула и тая версия, хванала се с две ръце за главата: Все пак къде е бил той? Заформило се следствие, ама следствие, а не самодейна постановка на Прокуратурата с цел тарикатите (естествено срещу заплащане) да издрапат сухи от батака, от истината, а безпристрастно нищене на факти и аргументи. И тъй, оказало се, Миладинов, както пил по обяд кафенце с колегите по физкултура Смотаняков и Шибаняков, споменал, че "в три часа у тях щял да дойде водопроводчик да оправя спукана тръба в банята". На чистачката баба Неша Карастанева и другата чистачка, циганката Даринка, пък се оплакал, че (забележете – пак в три!) на съпругата му й предстои тежка операция за изваждане на крив мъдрец, даже се плеснал по чело с думите: "Бе, какво правя аз тука! Жена ми там душа бере".

  Колкото нови и нови свидетели да призовавало ръководството, батакът ставал все по-непробиваем, по-непроходим. Неопитният Миладинов – изяснило се, както си шетал из училището, де кого срещнел, различни версии пробутвал – нещо като онази зелевата пеперудка, дето си снася яйчицата в разсада. Сгащили я тая волна душа в учителската стая. Гинчева с гръб подпира вратата, свидетелите с мазоли на пръсти пишат показания, а пък между шефката Патрикова и Миладин Миладинов се повел следният любезен диалог...

  Патрикова: "Трябва и Вие да си напишете обяснението".

  Миладинов (Изгърбил се, трудолюбиво крачейки напред-назад и назад-напред с ръце, сключени отзад върху задника.): "Няма пък да напиша".

  Патрикова: "Нищо не печелите от това. Напишете си обяснението и ще Ви накажа само с "Мъмрене пред колектива". (Изчакала минута той да поразмишлява.) Иначе съм принудена да Ви уволня дисциплинарно за измама и по кодекса, за несправяне със задълженията".

  Миладинов: "Добре. Напишете ми заявлението за напускане и аз ще го подпиша тутакси, ще Ви отърва от присъствието си, ще се отърва и аз веднъж завинаги от всички вас".

  Патрикова: "Предизвестието изисква три месеца да работите. И ще работите като поп, преди да Ви удовлетворя молбата. (Тържествуваща.) Според кодекса!"

  Миладинов (весело и нехайно): "Аз пък няма да идвам на работа".

  Патрикова: "Още по-зле. Следва парична санкция. Ще Ви се отреже от заплатата".

  Като чул, че ще му вземат пари, нещастникът моментално изтрезнял от обзелото го себеотрицание, или да го кажем: от демонстрираните храброст и непукизъм към печалната си участ и примирено отронил: "Добре де, дайте ми един лист. Какво да напиша?"

  "Иссстината!" – изсъскала шефката и го измерила със змийски очички.

  И той нарисувал с едър калиграфски почерк по диагонал върху карирания лист: "Вчера в 14,00 часа, като си седях в кабинета, внезапно получих главоболие. Какво съм правил след това не помня".

  Като свърши по този начин разказът на Донка, тате и кондукторът възкликнаха в един глас като хористи от народен ансамбъл: "Бре-е-ей!" А Вичо продължи:

  – Пък аз вече се бях отчаял, че младичките не отбират що е това Любов.

  Напуснал Миладинов учителската стая, изпъчен като английски лорд, па забил в близката закусвалня при чесново-оцетения аромат на мешена шкембе-чорба. Пред група преживящи попритоплени банички колеги посегнал да си скубе алаброса:

  – Толкова съм си стриктен! И толкова съм си изряден. Минута не съм пропускал. Винаги съм си бил тип-топ. Точно мен да ме хванат в крачка! Не-е-е, няма живот в скапаната ни държава. – И обладан от присъщото на младостта вдъхновение, пред смаяните даскаля и навъртащите се наоколо тихи квартални пройдохи и пияндета произнесъл пространно слово относно пропуските и слабостите в образователната ни система; дори, твърдят очевидци – отправил основателна критика към господин Министъра на просветата, в смисъл, че господин Министърът съвсем и въобще не си гледа съвестно работата.

  – Бая кръшна ще да е била особата от нашия пол – измърмори леля ми Гица, като отнасяше към кухничката оплесканите с юфка паници.

  А пък мама изсумтя презрително, хвърли лют, изгарящ поглед към самодоволно ухиления до уши Тотю. 

Eпизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", глава LXXXVII

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 dec. 2018

___
* Височкият около метър и петдесет ватерполист от Плевен Иван Славков, когото Людмила Живкова ожени за себе си след развода с първия си съпруг инженера Людмил Стойчев.
** Диал.: напразно. Бел.м., tisss.