Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 26 декември 2018 г.

ТИП-ТОП


ТИП-ТОП

  От антренцето звънецът пак пропя и леля отиде да види кой се е раззвънял. Ето, че води съседката Донка от етажа под нас:


  – Влизай, Донче, влизай, мила, че избяга топлото от къщи.

  Мама сипа и на Донка от юфката. Юфката свършване няма, нали Тотю нелегално я мъкне от хлебозавода. Донка е учителка в училището за готвачки "Митко Палаузов", прекръстено подир комунистическия "славен" Десети ноември по английски тертип "Екзарх Антим I". Нерде партизанчето Митко, нерде г-н екзарха! Какво общо имат тез двамата с манджите не ми е дип ясно, но е чудесно, че се менят табелите, карамбол да става. Както Юрий, наречен ужким на първия руски космонавт, току-виж се окаже Хюсеин, кръстен на дядо си, тежък думбазин от Капълъ-чарши в Цариград. Тъй пък дружбата между народите крепне, нищо, че Юрий-Хюсеин си е столипиновски манго и предците му – черни като антрацит крадци на добитък, кокалите им лежат под два речни камъка в градското гробище и никой от тях дори не е и помирисвал Истанбул.

  Донка Йорданова не знам какво преподава, ама мляскаше и тя шумно, кога лапаше юфката. По същото време Тотю и Вичо бъбрят за кмета Стефан Софиянски и някой си Батето
*. На господина, който е кмет, му личало, че е "мамина рожба любава" – от онез столични синчета, дето мамето им колосва якичките и зубкат наизуст поемката "Йохан" от поета Смирленски (бъркаха името Смирненски), само да се докарат пред госпожата по литература. Личало му, че е "апсилютен балък", та и не гледа къде стъпя, умът му – в облаците, дето светиите са обичливи и честни, не усеща, че е до шия в помията и лайната.

  – То, Тотьо, до най-големия кайнак са и големите хайдуци. Мен онова там Батето, на Бай Тошо зетят, повече ми допада. Може кръгъл простак и вагабонтин да е, ама па мъжки брани кокала – кахъри се Вичо, преустроил се като кондуктор в ЖеПето, почитател на бирата Арианка, сантасето, белота, мешаната табла, мешаната скара, футбола и Николай Колев-Мичмана – най-добрия футболен коментатор за всички времена, както казва.

  – Седесарите какво искат, човекът сам да си свали гащите, па да им се надупи?! – възмути се тате.

  Донка Йорданова слуша-слуша, па с мазни уста се завайка, че обществото съвсем се измешало, не било педагогично да се приказва с таквизи неприятни намеци пред дечурлига. Инак нямала против,
"обаче децата са като тампон, като памперс: всичко попиват, копират ни гнусотиите"... Тъй рече. А Вичо май не я разбра, та по адета си продължи да се горещи:

  – Това и аз казвам! Онез келемета от столицата, дето си клатят краката и се ебават с българския ни футбол, до един са педерасти, да ги таковам в гъзът!

  – Педерастите и твоят мерак да ги таковаш – намеси се Гица, – как да го разбирам? Футболът е мъжка игра. Ако са педерасти, какви чудеса, моля ти се! Няма логика.

  – Каква логика! То кълбо, търкаля се във всички посоки – мило й се усмихна тате. – Като онез кухите топки за пинг-понг, дето ги духат по телевизоря с прахосмукачка "Тайфун", само че обърната наопаки.

  – Рече "пинг-понг", та ми дойде на ум наш млад колега – рече Донка, зачервена до корена на косите от яд, че не се съобразиха с педагогическата й забележка.

  И разправи Донка нещо, трепетно преживяно. В тяхното школо учителите били не осемдесет, ами осемдесет и отгоре. Сред това множество педагози за удоволствие на учениците се появявали и редки екземпляри, такива чешити, което е естествено за по-амортизирани с изпилени нерви колеги, но напоследък... вероятно последица от засилената радиация подир инцидента в Чернобил, и някои млади педагози вече си идвали готови изперкани.

  – Оф! – трижди се прекръсти Донка. – Какви години настанаха, Господи Боже мой, подредено беше преди Десети ноември, човек си знаеше от кого да се пази… а сега! Партийната линия ни я свеждаха отгоре, партийният секретар си беше и вся, и всьо, доносникът – доносник. А ето днес всеки българин се има за партиен секретар. И да си плащаш редовно членския внос в синдиката, да си най-съвестен в работата, и да купуваш кафе и банички на прекия си душманин, и хич да не влизаш в пререкание с колегите, и да викаш "ура" по празниците, все тая пуста неяснота и несигурност!




  Появил се в училището за готвачи "Екзарх Антим I" някой си Миладин Миладинов, учител по френски – млад, романтичен, смел като тримата мускетари наедно, което значи глупав, та и опасен, и разсеян. Пеел чудесно родопски песни, цветя и птички рисувал в тетрадките на първолаците, и нормално значи, младите даскалици взели да си го слагат в личните планове. Специално го поканили на традиционната дамска предколедна сбирка в ресторант "Златний българский Левъ". Той обаче им отказал. "Дъщеричката – рекъл, – ще свири на цигулка за пръв път пред публика, с госпожа съпругата просто сме длъжни точно в три часа да сме на концерта, морална опора един вид."

  Дотук – рапорт даден, рапорт приет. Истината обаче друга: той си уредил среща в друг ресторант с непозната особа от женски пол, както се изрази Донка. Училищното мероприятие му било за алиби пред госпожа съпругата Миладинова.

  – Да, бе! – подбели очи Донка. – В колектив, дето мъжете са кът, тия неща веднага се разчуват. Ами че ние, сами жени, по двенки ли да си танцуваме! Мъжете, Бог да ги убий, като изтребени на война. Тез мъжки лъжи така лесно се не прощават. Коя уважаваща себе си млада и самотна жена ще прости?... Никоя!

  На следния ден младият човек отишъл да впише в материалната книга невзетите два учебни часа: не само кръшка от компанията на колежките, но даже се канел да отбележи работа, която не свършил. И там значи, в учителската стая, надвесен над големия халваджийски тефтер с химикалка в ръка, баш на местопрестъплението го засича Гинчева, помощник-шефката, от която предния ден бил измолил да си пусне петокласниците по-рано, че да иде, да иде, къде да иде, моля ви се... в три часа да посети сбирка на местните поети и писатели в някаква Къща-музей "Ламартин". Той – представете си! – съчинявал стихчета и присъствието му в музея било съдбовно важно за съвременната българска литература. Така се изразил, дословно това бил казал, а сега тя, Бегония Гинчева, го хваща в крачка.

  И оттук случаят се размирисва.

  Страхливата Гинчева, божа кравичка, изпълнителен, честен държавен чиновник, се изправя пред Нейно величество шефката Благоверна Патрикова, новопокръстен управник, свято вярваща в Трудовия кодекс с всичките му там алинеи, параграфи, членове, членчета и прочие врати и вратички, мор за кръшкача. И значи, Гинчева снася новината.

  – При нас миналата седмица два товарни влака се сблъскаха, двайсет тона жито изгоряха нахакерне
**, и пак нямаше виновни, пък тез...! – удиви се Вичо.

  – Е, туй е училище – каза мама, – то не ти е някакво си БеДеЖе.

  Шефката Патрикова вика Миладинов за обяснение. Миладинов отрича. Класната на пети "б" госпожица Ичевска канят да осветли ръководството какво са вършили нейните питомци
въпросните два учебни часа. Какво ли...! Гонели са се в коридора като бесни, квичали са като изпуснати от лудницата и са се пързаляли по корем от кенефа до парадния вход и обратно. Но Венчето Ичевска все пак не пропуснала да отбележи в писменото си обяснение до г-жа шефката, че господинът по френски тет-а-тет й доверил как майка му телефонирала от Полски Тръмбеш, по-конкретно – обадила му, че прасето Гошо е току-що заклано, което пък от своя страна, според Миладинов, значело, че в три часа от гара Филипово му предстои да отпътува за дълбокия прованс. Обещал на госпожицата да й донесе армаган от най-хубавите мръвки.

  – От рибицата, демек – отбележи тате на това вкусно място от постния разводнен разказ на Донка.

  Патрикова, като чула и тая версия, хванала се с две ръце за главата: Все пак къде е бил той? Заформило се следствие, ама следствие, а не самодейна постановка на Прокуратурата с цел тарикатите (естествено срещу заплащане) да издрапат сухи от батака, от истината, а безпристрастно нищене на факти и аргументи. И тъй, оказало се, Миладинов, както пил по обяд кафенце с колегите по физкултура Смотаняков и Шибаняков, споменал, че "в три часа у тях щял да дойде водопроводчик да оправя спукана тръба в банята". На чистачката баба Неша Карастанева и другата чистачка, циганката Даринка, пък се оплакал, че (забележете – пак в три!) на съпругата му й предстои тежка операция за изваждане на крив мъдрец, даже се плеснал по чело с думите: "Бе, какво правя аз тука! Жена ми там душа бере".

  Колкото нови и нови свидетели да призовавало ръководството, батакът ставал все по-непробиваем, по-непроходим. Неопитният Миладинов – изяснило се, както си шетал из училището, де кого срещнел, различни версии пробутвал – нещо като онази зелевата пеперудка, дето си снася яйчицата в разсада. Сгащили я тая волна душа в учителската стая. Гинчева с гръб подпира вратата, свидетелите с мазоли на пръсти пишат показания, а пък между шефката Патрикова и Миладин Миладинов се повел следният любезен диалог...

  Патрикова: "Трябва и Вие да си напишете обяснението".

  Миладинов (Изгърбил се, трудолюбиво крачейки напред-назад и назад-напред с ръце, сключени отзад върху задника.): "Няма пък да напиша".

  Патрикова: "Нищо не печелите от това. Напишете си обяснението и ще Ви накажа само с "Мъмрене пред колектива". (Изчакала минута той да поразмишлява.) Иначе съм принудена да Ви уволня дисциплинарно за измама и по кодекса, за несправяне със задълженията".

  Миладинов: "Добре. Напишете ми заявлението за напускане и аз ще го подпиша тутакси, ще Ви отърва от присъствието си, ще се отърва и аз веднъж завинаги от всички вас".

  Патрикова: "Предизвестието изисква три месеца да работите. И ще работите като поп, преди да Ви удовлетворя молбата. (Тържествуваща.) Според кодекса!"

  Миладинов (весело и нехайно): "Аз пък няма да идвам на работа".

  Патрикова: "Още по-зле. Следва парична санкция. Ще Ви се отреже от заплатата".

  Като чул, че ще му вземат пари, нещастникът моментално изтрезнял от обзелото го себеотрицание, или да го кажем: от демонстрираните храброст и непукизъм към печалната си участ и примирено отронил: "Добре де, дайте ми един лист. Какво да напиша?"

  "Иссстината!" – изсъскала шефката и го измерила със змийски очички.

  И той нарисувал с едър калиграфски почерк по диагонал върху карирания лист: "Вчера в 14,00 часа, като си седях в кабинета, внезапно получих главоболие. Какво съм правил след това не помня".

  Като свърши по този начин разказът на Донка, тате и кондукторът възкликнаха в един глас като хористи от народен ансамбъл: "Бре-е-ей!" А Вичо продължи:

  – Пък аз вече се бях отчаял, че младичките не отбират що е това Любов.


  Напуснал Миладинов учителската стая, изпъчен като английски лорд, па забил в близката закусвалня при чесново-оцетения аромат на мешена шкембе-чорба. Пред група преживящи попритоплени банички колеги посегнал да си скубе алаброса:

  – Толкова съм си стриктен! И толкова съм си изряден. Минута не съм пропускал. Винаги съм си бил тип-топ. Точно мен да ме хванат в крачка! Не-е-е, няма живот в скапаната ни държава. – И обладан от присъщото на младостта вдъхновение, пред смаяните даскаля и навъртащите се наоколо тихи квартални пройдохи и пияндета произнесъл пространно слово относно пропуските и слабостите в образователната ни система; дори, твърдят очевидци – отправил основателна критика към господин Министъра на просветата, в смисъл, че господин Министърът съвсем и въобще не си гледа съвестно работата.

  – Бая кръшна ще да е била особата от нашия пол – измърмори леля ми Гица, като отнасяше към кухничката оплесканите с юфка паници.

  А пък мама изсумтя презрително, хвърли лют, изгарящ поглед към самодоволно ухиления до уши Тотю. 



Eпизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", глава LXXXVII


Пловдив – столица на културата, Европа 2019




Plovdiv, edited by 26 dec. 2018
___
* Височкият около метър и петдесет ватерполист от Плевен Иван Славков, когото Людмила Живкова ожени за себе си след развода с първия си съпруг инженера Людмил Стойчев.
** Диал.: напразно. Бел.м., tisss. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар