Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (5.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (5.)

   

   Продължение

  28.04.1997. 

  Мина й представлението на Re. Излъчваха го и по националната ни телевизия, та го записах на видеото вкъщи. Седим след концерта й двамата с нея в кокетно кафе сред тиха уличка встрани от големия шумен булевард между Сточна гара и Тунела под Древния Римски театър. Собственикът вероятно – двайсетинагодишен нахакан момък, прави демонстрации, май за да го забележим ли, що ли. Мята тъпи шегички на висок глас и си се хилоти, качи си краката на съседната маса (по хамерикански). Подхвърля тарикатски реплики с претенция за остроумие към пиянде – то пък на третата маса от общо четирите. Задява се с девойчето зад бара в преустроения за кафене бетонен гараж. Накъсо, след като телевизионната камера поне в една трета от времето, докато Re. бе на сцената, я снимаше, глупакън сега ми изглеждаше два пъти по-неприятен от конска муха. 

  И си рекох: българинът е в състояние от нищо с много мерак и усилия да направи нещо хубаво, а после сам да го съсипе и срине. Хубав ден. Свежо. Въздухът резлив. Носи се ароматът от дворчетата и от скоро развилите се люлякови храсти наоколо. И греещата лъчезарна Re, разтоварила се от напрежението на сцената. И се появява тогава Негово величество Досадникът и започваш да се питаш: аз какво правя тук?

  Бяхме си го харесали това кипро кафененце, но тази подробност развали всичко.

   06.07.1997.

  За сборника "Кардиф"* продавач на сергия, някогашният й даскал по българска литература, правил аналогия със стила на Вапцаров, а местният поет Иван Вълев от Стрелци, село на 40 км. от Пловдив, някогашен редактор в местното издателство, важно-важно се произнесъл пред Re. за текстовете ми: "Това е стилът на Кавафис". Сергиджията, след като около час развивал философските си възгледи относно съдбата на хубавите жени и щастието, подметнал между другото, че много странно, но за първи път милият открил у Re. излъчването на продавачка на хот-дог. Демек, що се интересува как възприемали стиховете ми тези двама продавачи на книги.

  Бясна бе моята аристократка с благородническа кръв. По бащина линия се явява баронеса в Австро-Унгарската империя, чичо й Патрик – музикант от виенски бар, в чест на раждането й композирал мелодия.

  Изгълтахме в 40-градусовата жега общо три шишета кока-кола, както се изрази тя, "в унес от това определение за продавачката". За гомнарски бръмбар най-добра ще да е гомнарската бръмбарка, успокоявам я, макар двамата с бясната Re. да нямаме нищо против продавачките на хот-дог естествено.

  Прав е поетът Вълев, че в сборника "Кардиф" има май нещичко от Константинос Кавафис. Но пак там някой би могъл да открие със същия успех и заемки от Сесар Вальехо, Албер Камю (нищо, че е прозаик), Маркес, Жак Превер, Лорка, Сафо и от всичката ни най-обща родна представа за древноелинска лирика, за прокълнатите френски поети Верлен, Маларме, Бодлер, Рембо, и както твърди колегата д-р на филологическите науки Невена Ичевска, може би нещо и от Александър Вутимски; а защо не, бих попитал – и от Димитър Бояджиев, Уолт Уитман, Пърси Биш Шели и Габриела Мистрал, Емили Дикинсън вкупом?!

  Пак добре, че въпросният не ме е причислил към могъщата плеяда съветски и родни певци на светлото бъдеще и най-хуманния от всички общества строй. Виж, на стиховете на филигранния Венко Марковски съвсем не съответства "Кардиф"! Но ровне ли под заглавието, току-виж изскочили неколцина предтечи от лириката на "смръщений Албион". 

  Изобщо, родни предвземки!

   15.07.1997. 

  Библията е построена по каноните на лириката: повторения, алегории, смислови обрати, лаконизъм, внушения, озвучени от образ и картина. Например, в "Четвърта книга Мойсеева" (гл.24, ст.15-16) има такъв пасаж: "И мъж с отворени очи, говори оня, който чува думите Божии, който притежава знание от Всевишния, който съзира видението на Всемогъщия; пада, но очите му са отворени".

  Ето и пример за поетически обрат в речта, който ми звучи чудесно в "Пета книга Мойсеева" (гл.27, ст.2-3): "И кога преминеш Йордан в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, постави си големи камъни и ги измажи с вар; и напиши на тия камъни всички думи на тоя закон, кога преминеш Йордан..."

  Ами че това е началото на стихотворение!

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 dec. 2019 

__
* Сборник стихотворения от 1998 г. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

ИСТИНАТА ВИНАГИ 

ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас...
– Ах, Боже мой, къде ли пък съм била!
Да, спомних си. Бях у съседа Спас.

– То беше доста късно, казвам, късно,
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех ти, с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна, ама че герой!

– Не-е, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било? Как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път...
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.

– Да бъбрят! Само глупости мърморят.
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре,
и подтисни проклетата си страст.

– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като мил жених.

– Ще влезеш, ех! Мерак набрал си множко.
Наградата тепърва предстои.
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!
– Това ли било! Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз?

Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет!
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.

– Тешила си го, виждам! Вече зная,
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.

– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят...
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 25 avg. 2009 – edited by 3 dec. 2018

Ars Poetica – НА ТАЗ, КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

НА ТАЗ, КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО*

С обуща кални посреднощ,

пленен от декемврийски мраз

и в пазвата без пукнат грош

пред беден дом застанах аз.

– Кой хлопа вън на Рождество? –

дочух отвътре звънък глас.

– Не хлопа принц, а същество

премръзнало – отвърнах аз. –

Да би зависело от мен,

едва ли бих опрял до вас,

ала след лутане цял ден,

какъв ли избор имам аз!

 Отвори пътната врата,

прекрачих дървения праг

и вътре нагости ме тя

богато като гост най-драг.

Свенливо гледаше ме там,

посгрял се, гледах я в захлас,

обхванат от внезапен плам,

към нея с длан посегнах аз.

Отвори вехтичкия скрин

постелки да ми донесе,

от гушката си шала син

свали, обви ме с две ръце,

като видя, че ме тресе,

от студ ли, не, от мъжки бяс,

и тъй до своето сърце

притиснах я тогава аз.

На таз, която ми постла легло
и приюти ме в тъмен час,
макар без знатно потекло,
направи да съм рицар аз,

с коси обвивайки ме, Боже мой! –
целувайки ме с нежна страст,
макар – пехота, бита в бой,
усетих, че съм рицар аз.

Превземах с плам гърди, корем,
замрежил поглед, луд, в захлас,
гласът й чувах покрай мен
и по-любим не съм бил аз.

Щом в утрото на път поех
към нови друми, с дързък глас
до гроб във вярност й се клех...
и все пак с други лягах аз.

Как лъгах я! О, как щурях
в годините със зной и мраз,
но само с нея, знам, че бях
допуснат като рицар аз.

В оназ колиба някой ден

навярно ще се върна аз

и може би на колене

ще се покая с гузен глас.

Ще ми прости ли, Боже мой,

ще я намеря ли сама

пак нежна, тръпнеща от зной,

единствена за мен жена?

Ту в сняг, ту в декемврийски дъжд

край бедно някакво селце

сънувам се желан и мъж

в девичите й две ръце.

Съвсем не станах по-богат,

ни славен някога съм бил,

но и на път за Онзи свят

ще следвам образа й мил.

Затънал в кал до колене,

случайно ли съм я видял –

където и да съм, пак насаме

за нея спомням си с печал! 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 oct. 2009 – edited by 2 dec. 2018

___

* По едноименната балада на Робърт Бърнс: http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4.)

   

   Продължение

  03.03.1997. 

  Днешната българска интелигенция, хора от 25- до 80-годишна възраст, е продукт на условия, в които са подкопани етическите стойности. С ореол на добродетелта се лансираха качества, които са атрибути на сляпата преданост, всеотдайност към канона за сметка на човечността. Партийната "съвест" налагаше върховенство на партийната линия. Партията не греши; грешат отделни нейни членове, особено бившите свалени от постовете им ръководители; иначе Партията винаги е права. 

  Чудно как интелигенцията, хора на науката, изкуството, образованието, тъй да се рече, елитът на нацията, беше подлъган, омаломощен в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-любознателното, най-будното далеч преди 1917 г. самичко се беше обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо? Твърде крехка е била тогавашната ни обществена култура; байганьовците развявали байрака; забравени били предупрежденията на Левски и Стамболов да се прави разлика между руския интелигент и руския имперски канцеларист.

  Националната ни митология носи белези на общение или противостоене с най-просветената държава на Ранното средновековие Византия, съхранила респекта към Древността, философските легенди, изяществото на човеколюбивото начало. С всички уговорки и неприятни факти, Византия си остава еталон за просветената държава. Накратко, нашият интелигент от Възраждането до наши дни объркал две разнородни понятия – роднинско чувство към Руския народ и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които громят и задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ, чиято писмена, а и говорима реч е изградена върху старобългарска основа. Русия с присъщата й склонност да внушава водещото си място в развоя на съвременната цивилизация е духовна рожба на нашите монаси.

  Основен аргумент за привързаността на българина към Русия е Освобождението. Освободителната Руско-турска война освободи българския орач и занаятчия от 80 процента земи, населявани от българи в течение на хилядолетия. Някогашният най-предприемчив поданик на Османската империя, който със самочувствието на вещ стопанин шета из земите на три континента и разполага с пазари за продукцията си, същият този наш прародител подир 1878 г. беше обграден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край Дунава в държава без самостоятелно политическо право, по закон подчинена на руски чиновници и офицери. Доверчив и добродетелен по природа, нашият българин падал от клопка в клопка; следвайки идеала си, него все го ползвали като товарно муле за чуждия интерес. 

  Няма безплатни обяди, даром на този свят нищо се не дава, а политиката е преди всичко форма на икономически сметки; и ако политикът призовава към чувства, то е за да ни манипулира, а не от добро сърце. Добър политик е безскрупулният тип. Романтичната родна представа за единство между ефимерния аромат на приятните настроения и блянове, от една страна, и материалния ни интерес като нация – от друга, е неувяхваща вече сто и двайсет години сред нас. Свято й вярваме ние, от пеленачето до президента на Републиката. А колко любопитно е наивник да гледаш как си мечтае да се облажи нещичко покрай глутницата професионални играчи на политическия световен хазарт! Нямам илюзии, че светът ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че все пак съществуваме, че ни има! Този свят и така си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Добро и Зло. Нима точно от искри, изхвръкнали из тази битка, от исполинските й мълнии във вечното противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие и надежда?

  Нашите хора прегърнали с душа и сърце красивата утопия, не съзрели хищното лице под маската, увлекли значителна част от младите поколения. И ги предадоха тези млади българи като жертвени агнета в обятията на руски емисари от типа Георги Димитров, Васил Коларов и менажерия апаратчици в партийната йерархия. Като милиони връстници от Източна Европа, и аз раснах с легенди за историческия двубой с империализма; детството, юношеството, младостта ми бяха осветени от т.нар. световна революция, от разобличаването на врага. Павлик Морозов, предал родния си баща на тайната милиция (версия на нацисткоко гестапо), ни сочеха като образец, от него, напомняха ни, пионерчето и комсомолецът трябва да се учи.

  Евангелие ни бяха фантасмагориите на Владимир Илич и Йосиф Сталин – Бащата на народите, вожд на световния пролетариат. И аз повярвах на тези лъжи, защото бяха огрени от туберкулозния лик на 25-годишния Христо Измирлиев от Кукуш, от крехката попригърбена фигура на 34-годишния огняроинтелигент Никола Йонков от Банско, от чара на сладкодумния професор-химик Асен Златаров, от трагичната осанка на българския генерал Владимир Заимов, от изящните поети Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошни артисти в литературата ни, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Сергей Румянцев, Ангел Каралийчев и пр. Из  пепелака на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачи.

  Естествено вината си е само моя. И колкото и да съм бил непослушен, вярвах на моите мили учители, които чрез героически образи и сърцераздирателни сюжети рисуваха пред нас сияйния образ на Партията и Великия СССР, световното щастие да те застрелят красиво като Йохан или Гаврош на барикада. Вярвах, че победата в състезанията по вдигане на тежести и на футболния терен е победа над Злото, т.е. над империализма. Вярвах, че – изкачвайки самоубийствено, пряко човешките сили най-високия връх на планетата, Христо Проданов – един достоен член на Партията от Карлово, родния град на Левски, побеждава световния враг. О, как вярвях! 

  Цял живот – от пеленките, са ме учели да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята майчица мила. Щастливец бях с мизерната си заплата на вестникар и даскал. Гордеехме се да кажем, че сме от бедно работническо или селско семейство. Преди българския трибагреник и над националното самолюбие, набиваха ни в съзнанието, длъжни сме да докажем на света, че сме интернационалисти, верни на Комсомола и до смърт предани на БКП.

  А може би нямам право да се чувствам лъган и предаден от свои?!

  Имаме си трески за дялане, това е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи! Противна гледка са стремящите се със зъби и нокти да се доберат до благоденствие. Как да разбере тази паплач, че животът е даден да го живееш с достойнство! Внушават, че някой ни освободил, воден от състрадание и добри намерения... Една война е предприятие с огромни залози. Всяка похарчена копейка, гологан, грош, цент предварително се пресмята какъв приход ще донесе в трезорите на банката. Военното ведомство и на най-могъщата държава в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне онези тънки калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни и частни канцеларии. Тогава защо се лъжем, че – например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: е, издълбах пропаст между българите и Османския челебия, да заповядат сега Европата и Русия... – та като рекъл тези думи нашият Гавраил Хлътев и – видите ли, онези хора презглава хукнали да ни освобождават!

  Театро... То е само игра на въображението. Пък ние се вживяваме до степен да крещим като онези възрожденски нашенски свахи от Вазовия роман "Под игото", дето пустосвали актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву".

  Дълбоки и силни са ни корените. И България не е просто изнежена несретница. Бъдещето, и преди всичко настоящето й, най-много от нас зависят, от умението и трудолюбието, от предприемчивостта и старанието да живеем добросъвестно като стопани на имота си. Така просперитетът на Иван и Драган става успех за цялата ни нация; защото който види успеха на Иван и Драган, ще рече: ето тези са истинските българи, следователно порядъчни граждани на християнска Европа и на света.

  Тук ни е мястото, на корена! Да не забравяме какви сме, чии сме, да не се правим на руснаци или янки, своето да ценим, да престанем да чакаме снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако имаме неуспехи в едно или друго, причината помежду си първо да дирим; а пък то важи както за изтеклите сто и кусур години, така и за ставащото днес.

  Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници, килим от рози и вавилонски кули... утре, в неопределеното бъдеще! Животът се живее днес, разделен на епизоди като зърна от броеница. Тази броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, каквито са изобщо светът и животът. Тогава защо не отберем от Миналото си поуки, които настройват не как героично се мре, а как талантливо се живее за род и отечество! Преклонението също може да пречи. Ала тук и сега няма по-главно от нас – живите, оредяващите ден след ден, едва ли вече и пет милиона българи по род и език.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 dec. 2018

Илюстрации: 

- Типичен политически лидер сред 30 г. демокрация (горе);

- Ареал на нацията, най-древното местно население (долу).

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.) 

   Продължение от 06.09.1996.

  ...Много го обичам; много съм му обиден. Никога не се е постарал да ме разбере, струва ми се. Ние, двамата – баща и син, заедно не мелехме брашно. Въобразявам си, че имам неговата сръчност и хъз за работа, но не ми е помогнал в нищо, докато беше жив, напротив – пречил ми е. Забранявал ми е. Държал ме е далеч от себе си. Подозирам, външно мисленето му е било елементарно, на битово ниво – като у 90 на сто от българите. Но дори и на битово равнище – сега мога спокойно да кажа, не го е било еня за мен.

  Живеехме в постоянна оскъдица, тъй е, гордостта обаче съм си я отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите този мой баща и го направих примера ми за поведение. За съжаление, приживе не ме разбираше. На интелектуално ниво чак сега откривам посланията му, закодирани в сътвореното от него: бюфет, нощна масичка, диванче, ремонтирани и преустроени мотоциклети, проектирани и изработени на ръка негови си сечива, дърводелски машинарийки, приспособления – оригинално замислени, гардероб, шкафове; откривам ги тези послания и в реакциите му, които бяха някак срамежливо, нежно прикрити. А ми беше необходим, когато съм грешил и съм се лутал. Духовно не съм му син. Духовно сестра ми му е дъщеря: на практика заграби всичко, придобито и спечелено от него, освен тази изгоряла отвътре и със следи от кръвта и кожата му лека кола, от дърводелските му сечива до онази негова къща с цялото й обзавеждане.

  Тъй да бъде! Това направи ли я щастлива? Задръстила се е от имоти, къщи, вещи, бижута; духом обаче е една буболечка. Жал ми е да я слушам как се оплаква. И тази страст към придобивките, виждам, как е съсипала живота й. Ето! Това постигна мой мили мълчалив татко. Израснал в ужасна мизерия, вероятно си смятал, че имоти и вещи, и многото пари правят човека. Ей тук се разминахме с теб. Остави ми колата, която го уби. Обгоряло отвътре купе със следи от горялото му тяло. И я направих отново кола, която да носи радост и кеф от живота. Кому? На първо място на мен!

  Благодаря на майка ми, която ми пожела да съм щастлив с тази кола, с която те, двамата с баща ми – докато я имаха, година и половина, са изпитали само отлични преживявания. Истина, майка ми държеше на мен, но към шейсетата си година вече бе духом отнесен в себе си човек, повече егоист, по-малко тактична откогато и да било. И си отиде на шейсет и три, все така вгледана в пейзажите от онзи неин живот с баща ми, който живееха бедни, но привързани един към друг и поради любовта, а не поради парите и вещите, придобити впоследствие, наистина щастливи.

   07.09.1996. 

  Вчера в три след обяд се събрахме на гроба на баща ми: аз, Вера, Надя, моята внучка Невена, сестра ми, мъжът й, по-малката им дъщеря племенницата Емилия.

Планирали да си купят кола за около пет хиляди дойче-марки. Усилено обикаляли автосалоните за употребявани автомобили. До 15 т.м. щели да се устроят в къщата на родителите ми, която обсебиха, би трябвало половината от тази къща да е моя. Ходя два пъти да им сглобявам мебелите от баща ми, които пренесоха от другото си жилище – четиристаен апартамент с просторна тераса.

  Виждам, дома на родителите ми с вкус подреждат. Доста пари похарчили: плоча бетонна налели, обновили ел.инсталацията, разширили, преустроили банята, нова мивка в кухнята излели, обновили няколко от помещенията с теракота. Пълно е с мебелите на татко: четирикрилни два гардероба с надстройка, библиотеки, дивани, ракли, шкафове. Луксозно изглежда така обзаведено някогашното жилище, в което живяхме седем изпълнени с притеснения и болка години с Ася, майката на двете ми дъщери. Бяхме бедни и унижавани от всички наоколо. Ася два пъти прави опит да се отрови с хапчета в тази къща. Хлипаше нощем на рамото ми: "Подкосяват ми се краката, като минавам покрай стаята им". И съм сигурен, че е било наистина така.

  Миналата седмица погребаха един от големите български актьори, българин по излъчване, сдържан, силен, нежен, Георги Георгиев - Гец. Отишъл си на 70 години.

  Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът тъмен; на сцената се изтърколиха травестити и уроди някакви, гаврят се с всичко и всички в България. За тях няма майка, няма баща. Весели гаменчета. В интервю актьорът Андрей Чапразов пряко се обърна към тези кукери: "Воните. Всичко, до което се докоснете, започва да вони". А публиката се прехласва по маймунджулъците, по тъпите просташки шегички. Манталитетът на янките! "Кое се търси, то си требе" – както би рекъл шопът.

  Народът – наплашен, объркан, земетресение все едно е станало. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребните деца по пейките отпред. Тихо като пред буря. Но буря няма да има; всеки приклекнал вътре в себе си и се ослушва като на война. Цените на храните седмично нарастват с по два до пет лева. Вихри се явна спекула. По телевизията сутрин и вечер ни съобщават за убийства, изнасилвания, крупни грабежи,катастрофи, аварии в мините и заводите. Рекетьори, изнудвачи от гетата, убийци, изнасилвачи, корумпирани държавници и все такива вести. Откъде се завихри тази пасмина, от какви цепнатини изпълзя?

  Всеки ден, чувам, съкращават работните места, закриват цехове и цели заводи. Опразват производствените халета, превръщат ги в търговски складове. Скъпите съоръжения за производство, цели поточни линии товарят нощем като крадци и ги отпращат незнайно в каква посока.

  Обикновеният българин едвам преживява, едва храни челядта си, а наркомани и мутрести типове, проституиращи момичета и сексуални маниаци пълнят луксозните заведения, купоните им завършват с побоища, стрелба, оргии. Разврат и пиянство. Властващи и престъпници взаимно си правят реверанси, а българинът тъпо мълчи. Кандидати да управляват България бол, с лопата да ги ринеш, а плодородната земя запустява, буренясва. Селяните масово си колят животните, че жито и фураж им не достига. Малките частни фирми, дето избуяха в първите месеци и години след онзи Десети ноември (1989), фалират заради убийствени данъци, заради убийствените лихви по обслужване на кредитите. Банките станаха котило за кредитни милионери. Идиотите източват кръвта на България към личните си сметки на Запад.

  Младите българи душа дават да изкръшкат от военна служба, да се махнат оттук. "Бедни" цигани вдигат думбазки конаци край улица "Ландос" и навътре из цялото Столипиново. Полицаите съвсем не са редът и законът, а безобидни чиновници в униформа, без самочувствие, че служат на реда и закона в държавата. Над главите им техните началници навсякъде из страната се договарят с бандитите. Следствие, Прокуратура, Съд се занимават с дребни риби от престъпния свят, докато едрите мафиоти са обслужвани от най-елитни адвокати, дори от депутати в Народното ни събрание. Образуват се самодейни младежки банди за убийство и грабеж. Чувам, спецовете в краденето през покрива на блока с алпинистки въжа и куки се спускат до набелязания за обир дом. Колега от началния курс извела за двайсетина минути бебенцето си долу на слънце и през това време с алпинистки въжа от покрива в дома й на осмия етаж крадецът задигнал пари, бижута, обуща, сватбената й рокля.

Моите три момичета: Вера, Надя и Ася, която тежеше 42 кг.

  Чудни обири има напоследък и хората си приказват, че всичко се върши строго обмислено; жертвата е следена понякога месеци преди акцията. Моите съседи по участ в блока тръпнат зад бронираните си врати. Блиндираните порти за гаражи и апартаменти днес са хит на пазара. Ала и това не помага. Бъбрим си: "Само да не те набележат!" Спецовете действат професионално, безмилостно; нищо не ги спира. Истински герои. Пък и да ги хванат, плащат на когото трябва и законът не ги лови.

  Който може, се запасява с храна за зимата и за очакваното драстично увеличение на цените. Трупат брашно, захар, олио, фасул, ориз в промишлени количества...

  Живеем в стрес. Престъпният свят води подла война с обикновения българин. А политическите партии правят всичко възможно да ни разединяват. Църквата от храм на вярата и крепост на българщината всъщност се превърна в средство за търговия; оказа се, и висши църковни служители усилено се трудят да разпиляват българското ни племе. Инак призиви за обединение на нацията колко щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими за всяко парвеню; на практика именно тези самообявили се патриоти мамини вършат обратното.

  Това е преди всичко духовна криза. Стопанските недомислия и съсипията са следствие от избуялата лакомия, от страха и невежествената алчност за власт. България вече си няма духовен център, духовна личност за водач. Това е!

   12.09.1996.

   Страхувам се от: 
   - някой, дето ще ми поиска огънче, пък ще ми вземе здравето;
   - фанатично блеснали очи - на "сини" и на "червени";
   - хора, особено политици, които искат да ме направят щастлив;
   - хора, които мислят вместо мен;
   - хора, които се жертват за мен.

   13.09.1996.

  Да направиш от детенцето човек, който знае, не е трудно; трудно е от научения да направиш гражданин на Отечеството. 

  Сякаш нищо не се е променило... Преди цитираха Маркс, Ленин, Живков, сега във всяко слово от трибуните, че и в поезията ечи: "Дай, боже!", "Боже, помози!", "Ако е рекъл бог" или само "Боже", следвано от три удивителни, демек, велики чувства, трепет велик. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 dec. 2018

Илюстрации:

- Последната фотография приживе на баща ми дърводелеца (горе);

- Баща ми с мотоциклета, възкресен от купчина старо желязо (долу).