Story – ЛЕЛЯ РОНИ

ЛЕЛЯ РОНИ

  – Откъде, бе-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те разгледам с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила, не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!

 Дамата, която изрече всичко това, седеше удобно в неудобния фотьойл, покрит със синя, е... не току-що купена, булана, и въртеше между пръстите лъжичката за кафе. Беше подчертано добре гримирана, което само по себе си вече е отчайващ мъжете факт. Но тук в гостната пред цветния телевизор с блудкавата му петъчна програма, сред артистично подредените вехти мебели в стил рококо и сецесион, мъже нямаше, тъй че мургавото момиче с прошарили се рано коси и миловидна муцунка можеше искрено да се възхищава на козметичните й способности, плюс това, и ноктите бяха добре оформени, лакирани в дискретно бледорозово.

  – Кажи сега, мила, какво става при тебе. Да ти сложа малко захар или още си го пиеш горчиво като преди?

  Съществото отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше току-що запалена цигара. От съседната стая долитаха детски гласчета. Трима от Седморката на Блейк пътуваха далеч извън Слънчевата ни система с космичния кораб Освободител и в момента екипажът имаше проблем с враждебно настроена извънземна цивилизация. От шкафа зад дивана, дето се бе настанила гостенката, от занемарено касетофонче с тенекиен гласец се лееше старо блудкаво парче на състав "Модърн токинг". Връх на този миш-маш от звуци, в антренцето на пожар звъни телефонът и домакинята скочи.

  – Ало-о... Ало! Кого търсите?!... Слабо ви чувам. Повторете, моля, ако обичате! Сега… Ей сега ще ви се обади. – Появи се със слушалката в ръка и направи знак само с очи "Миличка, търсят те!" и то бе изпълнено перфектно, понеже другата и без това се беше вперила в нея като сокол в полско мишле.

  След минута "Модърн токинг" вече не се лигавят, телефонът – оставен на мира, двете дами сладко-сладко си приказват, хвърлят информативно по едно око към екрана на телевизора.

  – Разведен?!... Идеално! – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите. – Прокара дима през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят. Николай го взеха запас миналата седмица, днес се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мене; гледахме се двечките с нея тези четири-пет дни, пък дъртата вещица – майка му на Ники, звъняла по телефона и кой знай какво е помислила, като не открила внучката? Аз пък си казвам… що да й се обаждам, а! Що?! Да й се обадя, за да й река "Една непозната за вас леличка на Мариянка ви безпокои, мадам Сомова?" Не-е-е, не върви. Да й река "Леля Рони се обажда"… и това е мизерно. Не ме представя хич в добра светлина. Все едно слугинята или гувернантка там някаква си се обажда... Нали! Не съм ли права?

  Повъртя из ръце една от касетите, па я върна внимателно върху шкафа, издърпа друга:

  – Ще ти пусна оная. Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето.

  Размечта се: 

  – Е-ей, ама що да не се завтечем към моренцето, а? Какво ще кажеш! Че лошо ли ни беше по-лани, зле ли си изкарахме онова лято в ония мърлявите бунгала край Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.

   Младото, но вече попрошарило се момиче, което упорстваше да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса ху-у-убавичко в пепелника, отпи геройски от чашата си голяма глътка коняк, рече:

  – Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна.

  – Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ний, лъвовете и лъвиците, сме капризни, че и ревниви, па и обичаме да ни хвалят, да ни гладят по косъма. – Отиде да отключи външната врата.

  Докато се проветряваше гостната, влезе при децата да им се скара, че шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, пък и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. "Обаче, Господи Боже мой, свършва ми кафето, имам от скъпото вносно кафе за още веднъж… и край, край, край!"

  Надзърна в огледалото да си разгледа образа: "Да-а-а, хич… ама хич не сме за изхвърляне, хич не сме зле. Имаме още търговски вид, тъй да се каже. А който не ни харесва, няма вкус". 

  По същото това време долу на паркинга пред блока яркожълта жигула ръмжеше като смъртно ранен звяр в клетка. Набута се по най-каръшкия начин при редицата паркирани коли. Шофьорът изскочи, взе да я оглежда с критично око. Нещо не му хареса, и "Хайде, Марче, давай пак назад!" 

  Опита да се измъкне обратно на булеварда, но бордюрът се оказа висок, задната лява гума опря в него, изкърти част от калобрана, двигателят изхърка и угасна. "Да-а-ай напред. Мъничко напред още дай… Ха така! Завърти волана, завърти го докрай тоя шибан волан. Дай пак на задна... Вни-и-и-имавай! Уф-ф-ф, отзад сега се оказаха боклукчийските кофи! Така-а, такачкана-а. Бравос. Бравос на майстора! Нацелихме най-голямата кофа".

 Все тъй със задника напред жълтата лъсната жигула се показа отново на улицата, задръсти движението. Чуха се гневни викове, засвириха клаксони, ала Спецът зад волана бе глух и ням като мъдър стар индианец.Описа изящен полукръг на първа с много ръмжене, много сажда и пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга... Изхаби поне литър бензин, но свърши работата качествено. Бе плувнал в пот, горд със себе си, че жигулата му стоеше наред в редицата мощни тузарски беемвета и мерцедеси. 

  Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой!

  Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в полумрака, когато се наведе да целуне своя Сена и Фитипалди зад разтворената шофьорска врата. В този момент тя беше със сигурност най-сексапилното маце на Пловдив и на света.

  В асансьора, който ги отнасяше към шестия етаж, младият господин и любител-шофьор от категория В реши да си го върне за всички терзания по паркирането и така увлечено се зае да целува своята принцеса, че доста минути асансьорната кабинка, паркирала на етажа, не даваше признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Рони:

  – Олеле-е-е! Аз май ви попречих!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 noe. 1988 – edited by 22 noe. 2018

Експерименти – ОСТАП БЕНДЕР ОТ ГРАДА НА АЙЛЯЦИТЕ

ПЛОВДИВ – ГРАД НА ЧЕТИРИ МОРЕТА И ПЕТ ОКЕАНА

ОСТАП БЕНДЕР

ОТ ГРАДА НА АЙЛЯЦИТЕ

 Експедиция "Хеброс" е част от българската морска история. Цел на експеримента: да изследва измененията в организма, нервната система и психиката на човека при продължителен престой под вода при високо налягане и чат-пат луеееко физическо натоварване във водна среда и при социална депривация, което на чист български се нарича "самота", по-точно казано – доброволно усамотяване от суетата на света.

  През юли 2017 г. станаха кръгло 50 години от "експеримента" с първата подводна къща на България – "Хеброс 67". Инициатори и преки участници в този романтичен опит са двама местни пловдивски айляци – д-р Гарабед Томасян, първият кмет на славното СДС в града, и някой си Иван Петров, обявен за спортсмен.

 Като вапцаха стара цистерна на "Петрол" и я калдупнаха с гъза нагоре, арменецът и неговият авер я топнаха на десет метра дълбочина във Варненското езеро и там играха белот, ядоха, пиха, спаха и сраха в консервни кутии, след което излязоха на повърхността, все едно са ходили до Луната.

  Вицовете, гарнирани с фрагменти от жестоката истина около кофтия животец на изпитателите в обзаведената цистерна на "Петрол" що бай Гаро Томасян да не ги преразкаже? Да каже истината и за онзи сал, закотвен зад хоризонта в Бургаския залив, където майните, пунтиращи корабокрушенци в опасни условия, бичели до полуда белот и сантасе под чадъра, похапвали ресторантска храна от първо, второ и трето, набавяна тайно от бургаските рибари, а пунтирали, че кльопат планктон. Арменска работа. И о, чудо! Вместо да заслабнат, корабокрушенците се прибрали напълнели и в отлично здраве. Което още веднъж доказва стария пловдивски лаф, че истинския тарикат – и в кенефа да го затвориш, от глад няма да умре.

 Гаро Томасян идваше в редакцията на "Комсомолска искра" да си бъбрят в стаята на главния Георги Яков, та и сам се бъзикаше с този експеримент. Цялата работа с Подводния дом-цистерна била да си изкарат лятото на море, като разноските им ги поема Пловдивската организация на профсъюзите, чийто шеф тогава беше Данчо (Йордан) Хорозов, и хитрият арменец – да се подмаже на Данчо, изписва с огромни червени букви върху цистерната "ХОРО-68" или "ХОРО–69", не си спомням точно.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 noe. 2017 – edited by 22 noe. 2018

Публицистика – ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

     14.02.2001. 

    

   За най-естественото право личността да доработва, да променя както позицията, така и себе си. Нали докато сме живи, се учим! Иде ми на ум, като чета в книгата на Стефан Цанев "Убийците са между нас", издадена през 1996 г., спомен за известния детски поет, любим на хиляди хлапета от моето поколение*. Тук мъдрецът, драматургът Стефан Цанев разказва как през далечната 1963 г. главният редактор на вестник "Стършел", като поставил в уводната страница стихотворението "Репетиция за парад" на младия по онова време поет, го предпазил от репресия не само от страна на строгата партийна цензура, но и – много по-важно! – предвардил го от физическа разправа от страна на силовите органи на властта. 

  Да припомня, това е исторически отрязък от Най-новата родна история, когато функционират лагерите, в които психически, нерядко и физически, са умъртвявани т.нар. от партийния агитпропчик "ренегати", "буржоазни отрепки", "шпиони", "агенти на империализма" и пр., меко казано, творци, заподозрени, че не споделят достатъчно безрезервно, коленопреклонно, вдъхновено и решително правилната Партийна линия. Не стихотворение, цяла поемка бях нанизал десетина години по-късно, някъде около 1974 г., та и от този факт се чувствам пристрастен към описания от Цанев случай. Може да е било под влияние на писаното от поета Стефан Цанев, с чийто стихове още през 1963 г., едва в IX клас, в литературния кръжок на Никола Джоков – Джоката в пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра", на четвъртия етаж в сграда насред Червения площад, ние – около дузина  запалени по литература гимназисти, девойчета и момчета с жълто около човката, всеки четвъртък вечер учехме що е поезия и що е публицистика.

  Всъщност, през онази 1963 г. името Стефан Цанев за нас беше символ на честна позиция спрямо фалша. Значи, подражавайки на поета Стефан Цанев, съм писал нещо, вероятно неумело, за онези траещи по седмица-две необикновени зрелища – трудолюбиво на Червения площад в града множества от работници и ученици от всички възрасти репетират масов ентусиазъм със съответните бодро изкряскани "Да живее БКП", "Вечна дружба с СССР" и прочие лозунги за предстоящия всенароден празник. Дивотия! Може ли ентусиазмът да се отрепетира! Естествено, триумф и вакханалия на сляпата вяра няма как да не буди учудване у човек, който разсъждава нормално, с ума си.

  В статията Стефан Цанев припомня жест на писателя Асен Босев. Ето какво му казва (както твърди) Босев десетина години подир случая: "Не знам защо реших да ти помогна. (...) Спасението беше да се играе ва банк: на първа страница, на най-видно място (...), афиширано – лично поръчах винетките – в упор, да се стъписат: Сигурно ние бъркаме. (т.е., цензорите щели да се объркат – бел.м., tisss) И успяхме, нали?" Това бил казал Асен Босев някъде около 1973 г. в дома си. И тъкмо решавам, че най-сетне съм открил пример как рицарството, духовният аристократизъм са надделели над бетонната самоувереност у праведния партаец на БКП, та тъкмо да си помисля, казвам... и пред очите ми лъсва частушка, писана от същия Асен Босев в навечерието на 20 декември 1949 г. за предстоящия седемдесети рожден ден на другаря Йосиф Висарионович Сталин:

НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ...

Днес цял народ за него казва:
– Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой –
за миг главата й премазва...

  И за да не стане обърквация, за да е ясно в чия чест са тези редове, ето началото на послание в същия стил, сътворено очевидно пак с участие на Асен Босев, който е сред обявените от Партията "водещи интелектуалци" през въпросната 1949 г.:

ДО ГЕНЕРАЛИСИМУС СТАЛИН

Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група на (...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...

   Е! Това е пак Асен Босев. Има разлика, разбира се, когато говориш за врагове на Партията изобщо или когато се отнася до участта на реалния човек, в случая: участта на талантливия млад Стефан Цанев. Озадачават обаче последните думи на въпросната статия от книгата на Стефан Цанев "Убийците са между нас": 

"Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?"

  Наистина, защо ли Сатаната и неговите подопечни посягат понякога към казана с врящата смола да отърват от мъки някоя объркана грешна душа? Това проява на милосърдие ли е? Индулгенция за натворени гадости! Или – което ми се вижда най-логично: начин да се купи талантът, да се огради, да се прикотка, да се приобщи, да се подчини? Ами че този стил у Стефан Цанев случайно дали не напомня милото писъмце до генералисимуса?

   Отбелязвам тези нещица, като пристрастен към творчеството на поета, драматурга, публициста Цанев. Крилати фрази за цялото мое възпитавано в условията на всеобхватна партийна агитация поколение от българчета, родени малко преди или след славния за партийците Девети септември (1944), бяха изхвръкналите като искри от разжарено огнище послания:

    "Носете си новите дрехи, момчета!"
    "Момчета, внимателно на завоите!" 

или    
   "Послушните момчета не ги съдят".

   Лягахме и ставахме с подобни горди сентенции. Що се отнася до поета Асен Босев, запомнил съм преди всичко стиховете му, посветени на деца, обичах да го чета, докато съм бил хлапе от пловдивските махали, само не виждам какво повече има да се каже за личността Асен Босев освен онази латинска сентенция: De mortius aut bene, aut nihil**, но с горчивата ирония, че бил и той в лични договорни отношения със Сатаната.

    15.02.2001. 

   Джефри Чосър (1340-1400), "Кентърберийски разкази"***. Не зная как ли звучи на английски, на моя мил български обаче Чосъровият слог твърде ми допада. Както се изрази знойната Re. тези дни: "Стига си задълбавал в разни драми и нещастия; нужно ти е нещо по-весело, по-свежо". Е, може и не точно с тези думи да го каза, но важното е, че така го приех. И така, да сменим строгото с иронично-шеговитото!

   Ето ви тук няколко реда (стр. 41), подходящи като мото към изследване на кривулици в човешката греховна душа...

А подир туй, без много да отлага,
той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...

  Една дума само: раздиплил... и грейва усмивката. Ха, иди оттук-нататък гледай трагично към сюжета!

(Стр. 48) Понякога, уви, така безумно 
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,

дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,

а вкъщи ги убиват близки хора.

И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не 

се молим...

    * * *  
  Асен Иванов Босев, роден на 22 ноември 1913 г. в село Руска Бяла, Врачанско. Печата едновременно с Никола Й. Вапцаров от 1932-36 г. Завършил право и дипломация през 1942 г..; за разлика от поета-несретник прави успешна кариера в живота – зам.главен редактор на партийния вестник "Заря" след 9.ІХ.1944 г.; редактор в официоза на БКП "Работническо дело"; по-късно – съветник по културните въпроси при Българското посолство в Москвац; от 1961 до 1965 г. (когато е епизодът с невръстния в тънкостите на вътрешнопартийната дипломация Стефан Цанев) е главен редактор на партийния седмичник вестник "Стършел".

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 21 noe. 2017 – edited by 21 noe. 2018

Илюстрации:

- Стефан Цанев (1937), роден и той на 7 август, но 10 г. преди мен (горе);

- Никола Джоков (1934-2000), моят първи учител в журналистиката (долу).

___
* Вж. Стефан Цанев до Станка Пенчева (1929-2014) "Спасението беше да се играе ва банк".
** За мъртвите или добро, или нищо (лат. сентенция).
*** Изд. 1980 г., превод от английски: Ал. Шурбанов. 

   Илюстрацията долу: Никола Джоков – първият ми учител по писане и достойнство, като за мене си броя и случай, когато в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" през лятото на 1970 г. изсъска към поета и главен редактор в издателството Иван Николов фразичката "Ей го наемния убиец, дето те бастиса във вестник "Култура", като ме сочеше с жест на подлизурко и наглец. Става това пред очите на моя състудент от Ивайловград Христо Джелебов, с когото заедно отидохме при Джоката през пролетната ваканция като при наш обичан учител по писане, и след като от лаф на лаф си разказахме студентските подвизи в София. Като чу, че критичната рецензия в "Народна култура" е моя, Джоката скочи и изчезна от тясното стайче в издателството, като ни остави двамата с Ицо да се чудим какво ли му стана на нашия любим учител по журналистика и стихове. Появи се в рамката на вратата пред тържествено влизащ пухкав образ с брадичка тип катинарче – най-добрия, според мен, преводач и версификатор сред съвременните български поети Иван Николов, когото дотогава не бях срещал, ала за чийто сборник стихове, посветени на руски поети, "Етажерка" от 1970 г. бях писал къса отрицателна рецензия, която рецензия разбуни част от известните някогашни поети и лит.критици, бе спомената в обзорната статия на мастития Максим Наимович в предговора на годишника на Съюза на българските писатели "Поезия 1970". Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ГЕРБЕРЪТ

  Този ден от годината ми е особено мил, връща ме към спомен от 1991 г., като начало на авантюра, продължила десет години. Личен празник. Дали когато изгубиш любима, разбираш какъв щастливец си бил?

ГЕРБЕРЪТ

На Д. Хофман

Царица е розата – излъчва печал
и богатства, които не съм преживял.
Карамфилът е скучен любовник проклет.
Нарцисът носи душа на поет.
Полюшван от вятър, макът в полето
навява ми спомени детски в сърцето.
Синчецът следи маргаритката бяла
както оченце – мома напращяла.
Минзухарът е свеж удивителен знак.
Кокичето... знаем колко и как
в мразовитата пролет пробива снега
и значи храбростта му не е шега.
А пък лалетата – като мометата,
шумни девици с напъпили цици.
Гергините – като балерините,
с техните пусти колосани фусти,
целите – разкошно предчувствие.

Но ето че твоят гербер червен
избухва пред моя взор удивен
и виждам това зачервено петле
как над боклука изпъва вратле,
над вонящите люспи,
над огризките гнили
от банани и тикви,
от зелки и сливи,
над цялата тъжна смрад на пазара,
покрай сергиите и тротоара.

Продавачката казва:
– Да увия ли, значи,
три цвята в хартия за две десетачки?

– О, достатъчен ми е и един.

– А какъв си харесахте, жълт или син?
Един без луксозна хартия, от тез
ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.
Шест лева... И ще отнесете един
на своя любезен и мил господин.

Какво са шест лева! О, нищо не са,
но когато ги нямаш, тъй много са те! –
и срамежливо, с въздишка в гласа
питаш за гербера в кофата смет.

– Тоз ли! – продавачката сива
боцва те леко с усмивчица крива:
– Вземете го, моля. За Вас е. Безплатно!

...И ето, ти идваш с цвете в ръката,
ти влизаш сияеща в бедната стая
и аз, като виждам това, вече зная,
че дошла си и вече оставаш у мен
с този гербер в ръката до сетния ми ден.

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Пловдив, 1 uli 1992 – edited by 21 noe. 2018