Публицистика – НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (3.)

Не изобличавай кощунника.*

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ

    Продължение

    25.04.2005.

   Ден първи от Страстната седмица за Иисус, когото с възглас "Осанна!" тълпите приветстват, качен върху магаре, при влизането му в Йерусалим, а четири дни по-късно крещят "Разпни го! Разпни го!" и принуждават Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея, ритуално да мие пред народа ръцете си от кръвта на Христос. И оттогава "измивам си ръцете" вече две хиляди години ечи над стълпотворение от наивници, когато демагог реши да умие от себе си отговорността и да я прехвърли върху невежествената креслива сган, тълпяща се в нозете му.

   Ситуация, емблематична за всеки, докоснал се до Славата. Затова ако в слънчев или дъждовен някой понеделник тълпата те въздига, бъди нащрек каква опасност те грози, човече суетен. Непостоянна, преходна е любовта на т.нар. народни маси или изискано наречени "електорат". Вождът, когото в понеделник обкичват с венци и празнични песнопения, честичко бива кощунствено изритан по-късно от същите горещи хвалители и последователи. И най-странното в човешката ни природа е, че именно най-преданите обикновено са в първите редички на ентусиазираните съдници, същите онези, които си дерат ризата на площада, посипват си кратуната с пепел и настояват за най-жестоко наказание от името на полъгания народ. Кому да вярва евентуалният въздигнат от изблика на всенародната любов – голям проблем, страшен проблем! Да се бои преди всичко от най-приближените, мисля си.

   Та ми иде наум аналогичен случай с възпитаник на Ленинградския марксически институт, идат ми пред очи най-разпалените, видимо най-разгневени на комунизма членове на новосформирани партии от бивши мекерета на Тодор-Живковата власт – от преподобния старши асистент Иван Костов в Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ) до анонимния самоотвержен квартален доносник.

  Снощи по телевизията въртяха публицистичен филм на ББС за сина на Филип II Македонски – Александър, когото майката, четвъртата жена на Филип Олимпиада, нахъсва от невръстен. Александър Велики, психопат, съсипал не само своя живот, но и променил цивилизационната еволюция на човечеството, включително до наши дни. Гений във военната стратегия и тактика, ала нищожество в личния си живот, приключен едва на 32 години. Ключови два образа за размишления над умението да се живее, единия – в човеколюбие, другия – със стръв към победи под знака на маниакална грандомания и лакомия за власт над света.

* * *

   Химичката нахокала учителката по български Мариета Николова пред колеги в учителската стая. От какъв зор?** В дневника на класа написала "не учебен ден", написала погрешно вместо правилното "неучебен ден" и нещастната българичка имала наглостта в часа си по българска граматика да поправи грешката, па и да я обясни на учениците, без да подозира, че седмичната програмка в дневника не е писана от ученик, а от самата класна, химичката Цветанка Ганзурова.

  – Кой ти дава право да ми подронваш авторитета, ма! – крещяла извън кожа от ярост химичката, навряла в кучи гъз притеснителната млада радетелка за правилна българска реч "омайна, сладка".
 
   Минути след скандала се разминавам с изнервената възрастна дама. Тя цялата излъчва електричество, химически бойни отровни вещества. Намразила бе в онзи момент всички българици по света, та ме изпепели с поглед, чак изсъска:

  – Знам аз, зна-а-ам кой им пуска фитилите на младите колеги! Знам защо младите колежки нос са навирили и не си знаят мястото в колектива.

   Наглост и невежество царуват, отвори ли им се възможност. Така преди години, през пролетта на 1990 г., когато тъкмо създадохме първата синдикална секция към КТ "Подкрепа" сред 120-те (около 1992 г.) учители в училището ни с 2 400 ученици и... пресрещат ме двечки; едната – Пенка Кръчмарова, родом от с. Старо Железаре, която дотогава беше в течение на поне десет години несменяем профпредседател, сръга с лакът дружката си – госпожа Цвета Иванова, по онова време зам.-директор по учебната част:

   – Виж го ма, Цвето-о! Ей го е, на!... главатаря им на анархистите. Всички сме тук другарки и другари, само той, моля ти се, господин. – Па заби показалец в стомаха ми: – А бе, господине, що ти е още една профорганизация, да цепиш колектива ли?

   Първият епизод ми напомни история с цитат от Вазов (на четири реда текст – общо шест правописни и пунктуационни грешки) обесен... не Вазов, а цитатът с крещящи червени букви върху афиш над главата ми, изрисуван върху луксозен кадастрон. Нямало кой да ми каже, че цитатът е рисуван лично от колегата Йоана Георгиева, завършила тоже Българска филология, тоже в Софийския университет, и го ползвах като нагледно пособие два-три учебни часа по Българска граматика с тогавашните седмокласници за илюстрация как добро намерение може да се съсипе от недоглеждане. С моите набори – пловдивските живописци Александър Филев и Христо Стойчев, Стефан Лютов и Кирчо Цифкански по онова време в Панаирното градче майтап си биех, че грешките им висят по калканите на Пловдив с шарените надписи, халтура тип "Ден година храни" около Международния мострен панаир.

   Пак там, от онези еуфорични времена, ми се мотае тежък случай на праведен даскал рабфаковец, някогашният партиен секретар и официален доносник Атанас Стойков, който като във вица за Гарабед Шпионина, не се криеше, ами се гордееше, че Партията му е гласувала доверие да служи на правата вяра. На въпросния чешит специално място отделих в книгата "Историйките на ученика Ламски". Така да се каже, влезе през Парадния вход в сюжета, дойде от реалния живот в книгата ми; даже си наложих да съкратя част от фантастичните простотии на този светъл образ, понеже се появи опасност читателят да го възприеме като подигравка с Българския учител. Описах едно към едно как преподава – заканите му с юмрук, крясъците му, войнишкия рапорт в началото на всеки учебен час в усилие да поприкрие от света невежеството си в сферата на наука, която преподаваше с вдъхновение (разбирай – вдъхване на страх у учениците), с присъщи за духовния плебей магарешки инат и отмъстителност... до дупка, до победен край, до гроб. 

БЕЛЕЖКА ОТ 14 януари 2014 г.:

   Ако можеш, заобиколи или прескочи локвата, и си свиркай! Не можеш ли, това е вече участ. Нарекох фирмата си от 1994 г. "Гарван", като имах предвид, че гарванът се храни с леш. Такова му е призванието – да пази света на нормалните от навлеци, от самозванци. Да унижат българина, циганин бяха изтипосали шест месеца срещу Паметника на Апостола. Шест месеца огромен цветен афиш показваше надупения любовно Азис с надпис "Ах, как боли!" срещу лобното място на Левски, прекрасна реклама на чалгата в "чиста и свята" България.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 noe. 2018

Илюстрации:

- духовността неизменно преминава през Виа Долороса (горе);

- Над старото тържище ален бе залезът като домат...*** (долу). 

___
* Из Притчи Соломонови, IX-8. Автентичният текст: "Не изобличавай кощунника, за да те не намрази".
** От въведението на Паисий към История славянобългарска: "О неразумний и юроде, поради что се срамиш да се назовеш българин?" 
*** Начало на стихотворението "Любов" от 1927 г. на Атанас Далчев (1904-1978). Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ЛЯТОТО, КОГАТО НЕ БЯХ НА МОРЕ

ЛЯТОТО, КОГАТО 

НЕ БЯХ НА МОРЕ

Неделя е, всичко ми ходи наопаки,
часовникът даже обратно върти,
дори огледалото с весели образи
утрепа се май, на парчета лежи.

С кожухче кърпено вихри се вятърът,
и всичко днес странно с мен се държи,
обувките стари отвън пред вратата ми
отишли пак нейде с разранени пети.

Каквото докосна, веднага разпада се,
объркал се вътрешният мой пейзаж
и вече съм остров с хиляди гларуси,
  летящи красиво над зимния плаж.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 jan. 2007 – edited by 3 noe. 2018

Публицистика – НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)

Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ

    Продължение

    14.05.2001.

   "Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, демонизирайки опонента, открай-докрай зачерквайки качества и човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни.

   "Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче..." и пр. Отнесена към изкуството, аналогията с младото непокварено момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че едно момиче, което е невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."*** 

   Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. В модерната българска проза "Диви разкази" са сред най-доброто и това е авторът сред съвременните български писатели, когото поставям, кажи-речи, най-високо; възможно ли е с лудешки натиск, макар и да има сериозни основания спрямо Радой Ралин, писателят Хайтов да ни се показва като елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика? 

   А защо да не е възможно! 

   "Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е... и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада."**** 

   Отнесени към художествената литература, в случая – и към публицистиката, еротоманските редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от навика на големия Николай Хайтов безмилостно да налага мнение, като мачка с авторитета си далеч не толкова злостни в упоритостта си характери. А може би вече е дошло време уважаван, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни характери с аромат на кисела байганьовска пот. 

  Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече. Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам на неговото посредствено ниво? Казват, когато Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копито, а с човешкия си крак. Изкушен съм да докарам не само Хайтов, а който и да е подобен грандоман... до бяс. В такъв случай този тип самовлюбени персони са моята слабост, обичам ги точно както котката обича мишлета, както окото зад микроскопа внимателно и с любовен интерес изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул.

  От една страна, Хайтов е голяма фигура сред българските писатели, самороден талант. Възхищавали са ме негови наброски от сборника "Вълшебното огледало", легенди и действителни истории от бита и духа на Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който залепяше моята България за телевизора, епичните разследвания върху кощунствата на идиоти с костите на Левски. От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че Н. Хайтов официално е академик), т.е. липсата на онзи тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен и скрупульозен, ала все пак необходима предпоставка за умни разговори по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

  Хайтов обаче не идва на голо място, нито е първият в тази форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от големите личности в най-новата ни история са хора именно от този сорт – наедро скроени, със замах и сякаш не с най-фините сечива: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И как губят тези свидни родни фигури пред личности с друг душевен строй – Климент Охридски, Евтимий, Пайсий, Софроний Врачански, Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, външния министър Иван Башев, когото, според някои софиянци по онова време (1971 г.), Т.Живковите хора умъртвили на Витоша*****.

   Едните стоят предизвикателно и героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; а у тях именно откривам повече духовност, и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за бъдещето на България.

   19.05.2001. 

  На днешния ден през 1990 г. от пловдивската печатница излезе брой 1. на строго политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми нашепва, че тази дата ми е личен празник. Вестникът беше сред първите различни издания в пост-комунистическа България. Като редактор (глав.ред. – леле!) опитвах се да въведа уравновесен тон на писане точно в развихрящия се Пир на посредствеността******, когато след 32-те години Тодор-Живково управление наченаха да падат табутата в медийното ни пространство и зазвучаха първите кресливи речи с призиви за мъст. Поизморените правоверни партийни шефове от соца отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се (уж нова) политическа и стопанска върхушка, да натрупат начален капитал и личен капитал доверие сред обзетия от наивни очаквания народ.

   Спомените около правенето на вестника ми носят куп горчиви открития, ама и известна гордост, че още в онези първи дни и месеци след 10 ноември 1989 г. съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която ние, обикновени българи, бяхме подложени. Вълкът козината си мени, нрава – не! В материален, битов план съм си все същият, а най-услужливите "съмишленици", членове на онази първа от възстановените след Десети ноември Демократическа партия - Пловдив, разбирам! – гледали преди всичко себе си да уредят, да се влеят в парвенюшкия лъже-елит. Същественото е, че се представяли за едно, а били нещо съвсем друго. 

   Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! 

   Ето защо извършилите веднъж компромис с нравствеността все се ограждат с каменни зидове от нормалното (https://www.balkanleaks.eu/bgoc.html#bulgarian) и света на обикновения българин. Тръгнат ли из народа пък, т.е. когато излязат от луксозните си обиталища, то е шествие, празник на популизма, фалш, фалш, фалш и парвенюшка суета. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров ми напомня за президента Петър Стоянов, любимия на пловдивските майнички и шефа на българските артисти "Бат Петьо". Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на представленията си с репликата "А сега Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

  Дребни подлости и мизерии съпровождаха "Демократическо знаме" от раждането му през 1990 г. до мига, когато ми писна да обикалям с жигулата си (натъпкана със снопове от по 200 екземпляра с новия брой) частни и държавни разпространители, павилиончета, гари, че и мои ученици срещу комисионна бях наел да ми помагат, и реших да спра вестника. Той изразяваше, въпреки всичко, моя манталитет, личната ми представа и идея за случващото се, независимо колцина и колко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Пазил съм личното им достойнство, дотам, да бъда подозиран в... мекошавост. Та така стоят нещата в този град – нормално. Ала и това няма да ми развали празника. 

  Татко мой под троскота на общинското гробище! Дърводелецо, Мълчаливецо! Не съм те разочаровал, нали? Огъвай се, тревице жилава, и да продължим този стил, зададен от християнската цивилизация и от Великите първоучители на България.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 noe. 2018

Илюстрации:

- Сьорен Киркегор (1813-1855), пръв философ на екзистенциализма (горе);

- Черквата към преустроена от цар Иван-Асен II през 1231 г. крепост (долу).
___
* (От лат.) Където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.

** Сьорен Киркегор (1813-1855), "Дневник на прелъстителя", с. 62.

*** Цит.съч., 113.

**** Цит.съч., с 151.
***** Вж. http://park-vitosha.org/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BC/%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0/%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B1%D0%B0%D1%88%D0%B5%D0%B2/
****** Нейчо Неев: "Ега ти държавата, щом аз съм й шеф!" (Роденият през 1948 г. хасковлия Нейчо беше зам.-министър председател в правителството на проф. Любен Беров, вж. https://www.blitz.bg/obshtestvo/intervyu/neycho-neev-quotegati-drzhavata-shchom-az-sm-y-vitsepremierquot-go-schini-edna-glukha-zam-ministrka_news119134.html. Бел.м., tisss.

Публицистика – НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

    12.05.2001.

 
  Може би има и щастливи изключения, но те, според мен, са изключения, потвърждаващи наложилата се през последните десетина години идилия в горния курс на Българското училище. Днес там царства безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, ала не възпроизвеждащият папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал сред 15-19-годишните българи, е последното оцеляло усилие да се удържи достойнството на личността в България.

  Младите едва ли ще разберат какви унижения съпровождат учителското поприще в години на тоталния хаос в държавата ни; липсва им опит, дори сянка от старание им липсва, за да усетят тази лична драма. Те са свежи, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, да не беше тази великолепна младежка жизненост отлята в бронзови гротескни форми на наглостта и липсата на домашно възпитание.

  Вилнее злобна гавра с учителя. Мога да изредя случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от време, когато съм бил ученик в една от пловдивските гимназии, когато беше в реда на нещата в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени с ученици... Защо е тъй! Учителите ли са причина? Дали нацията поначало е невъзпитана, груба, цинична спрямо всичко духовно?

  Не смея да обвинявам младите: те следват модел на поведение, който обществото на нашето поколение българи задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят по нашите медии! Нарушаването – ала не мимолетното нарушение, а направо стремителното, целенасоченото разрушаване на всякакви неписани закони на благоприличието, на двехилядигодишната ни християнска цивилизация се приема у нас за тържество на егоизма и самодоволството. За уравновесеност, уважение към човека и смирение като че вече не може и да се говори.

  Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на неандерталщините, от които толкова страдаме като нация. Имам си моите възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта на народ наивен,, наплашен от доморасли безскрупулни политици, от безгръбначни интелектуалци.

  Потресени сме от себе си и няма как да го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израснали в лапите на лицемерстващи партийни вождове. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септември 1944 г. партизани с много малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и фалшивите легенди; ако все пак бяха стойностни личности, държаха ги далеч от пряката власт, ползваха ги като първа отбранителна траншея за подчинение спрямо СССР.

  Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Какъв вой от бесове се надигна, как най-отвратителната тиня шупна на повърхността и ни замъгля зрението! И за всичко това ни отмъщават сега идещите подир нас. Нямат романтичните ни илюзии, липсва им и добрият пример. Ние не можем да сме пример за тях; пример за тях са Николета Лозанова, Митю Пищова, Фънки, Лорд Бул, та ми е тягостно заради всеки истински Учител, когото невежествената тълпа от напористи млади с проклятия разпва на кръст, докато бленува как някой идва на бял кон да ни оправя батаците.

  Българското училище днес смърди на нравствен разврат. Не съм си и представял такова пренебрежение, толкова нехайство към възпитанието и правилата, събрани на едно място. Лицемерието по Живково време не вонеше толкова! Да си учител в прекия смисъл на това понятие вече си е героизъм. Критериите от миналото – отречени; по камбанарии и минарета джуджета на духа възвестяват закона на джунглата, цитират внимателно планираната отвън нравствена разруха в държавата, кой знае от какъв зор назована демокрация, а то е власт на цинизма, непукизма, алчността. 

  В този ред ето стихотворение, писано вчера през четвъртия и петия учебен час, докато готвех табло със снимки от време, когато Училището изглеждаше (поне отстрани) мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

  Налепих едрите цветни фотографии от 1983-85 г. с оживени, ведри лица на учители и ученици, с българското знаме, в униформи (всяко училище с различна униформа), фанфарна музика, светнали от слънце класни стаи; и по средата с флумастер нанизах текста, писан за срещата тази надвечер с бивши випускници. Каниха ме, не отидох. Какво да им река, пък и що ли!

    13.05.2001.

  Един съсед чат-пат ми гостува: играем шах, кафенце пием, чай, някога – бира, бъбрим за вестници, политици, известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов, родом от Златоград, но с родови корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред бачкьорите в завода. Гласът му е плътен, изразителен: мъжки глас, който внушава респект. Казва: "Не ми е удобно пред жената и сина, но като остана сам-самичък вкъщи, пак си ги казвам онези любими някогашни стихотворения. Не съм забравил, прави ми удоволствие добрата поезия".

   От тема на тема, па захващаме спор за отношенията между български двама писатели, Хайтов и Радой Ралин. И понеже е ревностен читател на Хайтовите статии във вестник "Нова Зора", Гошо се горещи срещу Радой Ралин: как може Радой Ралин да е бил до такава степен безскрупулен, все в този ред на мисли. Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно писател с авторитет, какъвто е Николай Хайтов, да слиза толкова ниско в лакърдиите, с който се появява пред публика.

  – Лошият тон – говоря на приятеля – подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши умен човек; за глупака може, но за писател, не писарушка, е недопустимо нагло, по кавгаджийски да влиза в спор.

  – А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, бая време съм вярвал на Радой Ралин и написаното от него, слушал съм как хубаво говори за демокрация, за права и свободи. А пък всичко у него било двуличие. Ами че Радой Ралин куп гадости е извършил! Да не беше Хайтов, тези работи откъде бих ги научил?! Не ми говори повече, Ралин бил много подъл човек!

  Горещи се, нервира се, и се чудя: леле, какви непоправими беди може да създаде личност, който не успява да се задържи на нивото на свише дадената си дарба. Талантливият писател, артистът е духовен учител на нацията. На учителя не е позволено да говори невъздържано, да се явява чорлав, с изпулени от ненавист зъркели, колкото и за праведен да се има. Че нима в точно злата разпаленост е натискът, манипулацията над всички ни. "Истината носи спокойно сърце" – твърди Уилям Шекспир (1564-1616). За да си изработя мнение, нужно ми е вътрешно равновесие, а не дивак с юмрук и назидателни гневни речи да блъска по вътрешните ми везни. За мен това е посегателство, изземване на основно лично право.

  В японското общество насред разтерзана и обезверена Япония подир Втората световна война неслучайно водеща е идеята, че възпитанието на една нация се започва от възпитанието на възпитателите. Не ме вълнува прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува и Радой Ралин дали му е дал достатъчно поводи да говори така срещу личността му – важното, според мен, е, че стойностни автори в Българското духовно пространство сами се сриват пред учудените ни от изненада очи.

   Защо в България всеки едва издрапал над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерял с Бога? Ако то не е простотия, обзета от грандомания (така присъщи на Глупостта), какво друго е! И резултатът от тези упражнения е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна, и именно затова жалка "истина". На простака всичко му е пределно ясно и той кипи от мерак да раздава присъди.

    БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007 г.:

  Разговорихме се вчера с отец Иван Георгиев* от пловдивската черква "Св.св. Кирил и Методий" и още двамина на пет-шест метра от ямата, която тъкмо двама цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението беше завършил, отецът бе изприказвал утешителното си слово за смисъла на човешкия ни живот, за нравствеността като висша санкция и промисъл, с колоратурен баритон бе изпял черковното си песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина минаваха за Последно сбогом!

  На двайсет метра от нас тъкмо ми бяха посочили гроба на известния от Тодор-Живково време архитект Боян Чинков**, починал през 2002 г., едва разчетох цифрите върху плочата, дето са имената и на родителите му. И значи, Ангел, пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана темата, че се сбрали все някогашни хлапаци от Кючукпариж, а отецът – около 55-годишен, достолепен, по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това днешното младо поколение е отчайващо посредствено в сравнение с нас и нашите родители. Влезте в Интернет да видите какви идиотщини ръсят младите! Нищо свято няма за тях. С всичко се гаврят и се подиграват. Към никого не изпитват капка уважение".

  Мислех да възразя; но като чух другите двама – 69-годишният Ангел и 52-годишният Стефан, какви ги редят, само рекох, че ми е добре известна младежта, понеже преподавам на 15-18-годишни днешни българчета. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 noe. 2018 

___

* Отец Иван Георгиев, 1950-2007 почина внезапно на 11 септ. с.г. (вж. https://dveri.bg/3akrk). 
** Арх. Боян Чинков, 1899-1979 (вж. http://www.librarysm.com/chinkov.html); говореха в Пловдив, че за него лично се застъпил пред някогашните ни управници Шарл дьо Гол. Инак другарите одма да са го пъхнали в концлагер, или по-лошото – да са му светили маслото.

    Един от неговите безбройни анекдотични случаи. Уговорил се в мекичарницата срещу пловдивската Централна жп-гара, че плаща цялата им сутрешна продукция, излязъл и се провикнал: "Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са на вересия!" Че като се юрне онзи ми ти народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, олелия до бога, кавги. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до онзи ден клиенти към авантата. Някои па се редили по четири-пет пъти и пак се натискат, пак с шамари, колена и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер ред да въведе; взел си и той от безплатните вкусни мекички, посръбва си от бозичката, с пълна уста пита: "Ти-и сеа, другарьо Чинков... по къв повод, що черпиш?" Ахитектът отвърнал, ама по-височко, че повече кибици да чуят: "Ей така ще сме, другарю старши, при комунизма, на всеки според потребностите, и хем без пари, хем колкото му душа иска!"

    Друга история. В магазина за обувки срещу някогашния НарМаг на пловдивската Главна (търговска улица в центъра), в най-многолюдната блъсканица избира си арх. Чинков обувки, обръща ги, опипва подметката и все недоволен. "Какви ги желаете?" – пита го продавачката. "С по-големшки грайфери – рекъл, па се обръща към кибиците: – На тези тук грайферите им плитки. В комунизма по мед и масло ще ходим, та да не се пързалям!" Бел.м., tisss.  

Ars Poetica – ДНЕС МИ БЕШЕ ТРУДЕН ДЕН

ДНЕС МИ БЕШЕ ТРУДЕН ДЕН

Днес ми беше труден ден,
но тази вечер ми се ще
да си ми под ръка и да те нацелувам,
да имаш рокля с хиляда и едно копченца
и старателно 

едно 

по 

едно 

да ги разкопчавам...

Тази вечер хич не ми се ще в очите да ме гледаш,
че дъжд вали и Господ гръб ми е обърнал.
Никой повече уют в самотността не е усещал –
сраснал съм се с кожата си даже,
ала от себе си навън не мърдам!

Тази нощ навярно пак ще те сънувам,
но всъщност ти не си ми толкоз нужна.
Нужна ми е смешната илюзия,
която си посяла мимоходом
с решителност, каквато само
страстните момичета владеят.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 14 avg. 2012 – edited by 1 noe. 2018

Story – ШАМПИОН

ШАМПИОН

   

   От гледна точка на роден в този най-древен град на Европейския континент, заради невежеството и алчността на кюнлии, пришълци от кол и въже, това тук вероятно е най-неприятното място за живеене на Балканите; от друга страна, не зная по-великодушeн към греховната ни човешка природа град на България.

   Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, което обичаше да плюе – уцелваше от пет метра монета на перваза за тебешира към черната дъска. През междучасията се обзалагахме по на монета от двайсет и пет стотинки, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме сити, весели и доволни, понеже все някой изгубил облога помежду ни притичваше да ни купи я козуначена кифла с орехов пълнеж, я баничка със спанак или с извара, докато останалите завистливо обсъждаха невероятния му талант.

   По онова време купешката ароматна жвачка за прочистване и заздравяване на венците още не ни беше известна. Намирахме си разни нещица за дъвчене, но днешната "Орбит без захар" или турската дъвка "Турбо" за нас – някогашните хлапаци, би била разкош. Ами че ние пъхахме в уста какъв ли не боклук: восък от църковна свещ, парче асфалт (викаме му дзифт), най-занемарените, неуважаващи себе си пък гвачеха хартия, а който е пробвал, знае, че сдъвканият къс хартия е отвратителен на вкус. По-добре е да дъвчеш шепа слънчоглед; смлените люспи образуват приятно на вкус боцкащо кюспе: хем си дъвчеш, хем изсмукваш като пиявица сока с вкус на олио, докато се образува плътна хапка.

   Все по онова весело време седмичният вестник за хумор и сатира на ЦК на БКП "Стършел" печаташе картинките на партизанин карикатурист с изразителното име Теню Пиндарев-Чук (молот по русскому язъйку), и Теню Пиндарев ни представяше американската газирана лимонада кока-кола за алкохол, а пък моряците от Шестия американски флот в Средиземно море – за побойници и отрепки без възпитание и морал. В репортаж от Италия известен, яко уважаван човек – писателят на нашата непобедима Държавна сигурност другарят Павел Вежинов, описа в репортаж как, след като се накъркали с кока-кола, банда пехотинци от Шести американски флот потрошили витрините на местен бар, вилняли в чудесния градски парк, вирнали краката на няколко порядъчни местни девойки, отказали да им платят, и като венец на всичките си магарии, пред двореца на негово светейшество папа Инокентий или Викентий, не си спомням вече кой номер по ред, до ранни зори деряли гърло с цинични империалистически песни, освен папата, псували Исус и Божията майка.

   Струва ми се, че още оттогава, от онези славни времена на идеологическата ни схватка със световния империализъм е и първият рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът беше морски пехотинец, изстрелял с уста дъвката си на сто и четири фута, наши към трийсетина метра разстояние, както пресметнахме върху черната дъска на някогашния VI-а клас на пловдивското ни училище "Сашо Димитров".

   Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда на онзи янки, но пък като се вземе предвид, че нашето момче беше едва в шести клас, и значи независимо от пълния му с цвайки* бележник, животът тепърва се отваряше пред него, очертаваше му се примамлива кариера в нова супер-модерна дисциплина на световното спортно майсторство.

   И нашият човек естествено се амбицира...

   Докато подир училище ние бродехме по прашните улици на Пловдив, въртяхме пумпал, играехме на джамини (стъклени топчета), на стотинки, целехме с жилка или брулехме с прът недозрелите афъзки и зелени кайсии по чуждите дворове, той не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на спретнатата им къщурка, обстрелваше с плюнки дзифт тухления зид на съседа Бай Цвятко.

   В онези славни години на соца асфалтът беше новост в пътното строителство. Пътят между Пловдив и Пазарджик, например, беше покрит с бетонни плочи, лети на място, а дзифт вече топяха в Асфалтовата база край стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица над острова Адата зад Панаира, и ние влачехме оттам буци от тази миризлива чернилка специално за бъдещия шампион.

   Пак в онези славни години се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя – пътят строи нас!", "Сей, земЛеделецо, днес му е времето!" или "Във всеки дом – говедо, в нашия дом – две!" Общинската градска управа се беше здраво заела с разхубавяването на Пловдив. Из тесните криви улици лете посред облак пушек и смазка бръмчаха преправени товарни молотовки, производство на "Завод имени Молотова", с монтиран отзад кокетен кафез; пловдивчани се носеха като ярки-носачки родайланд или легхорн, наред с по-дребните пилци и одъртели мисири по линиите на градския ни автотранспорт.

   В Цар-Симеоновата градска градина гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб. Ходехме да правим скомина на музикантите духачи от местния гарнизон. Скомина какво е знаете ли? Ако не знаете, да ви обясня. Ръфаш лимон пред нагиздения фатмак шкембелия, докато от флигорната му потече слюнка и целият духов оркестър не се юрне да те гони, както си е с лъскавите тромби на рамо или пред гърди. Ей на това му се казва скомина.

   Умни бяха тогавашните общинари, монтирали бяха по стените на сградите в центъра на Пловдив червени, сини и зелени емайлирани табелки с приветливи, напомнящи надписи, като например: "Не гази тревата! Тя е твоя", напътствия: "Плюенето по тротоара е признак на ниЗка култура. Културният гражданин не плюе!" или категоричното: "Храченето – абсолютно забранено!" Само дето не се бяха сетили да добавят: "Стреля се на месо с четина и бертолетова сол", което наистина се случваше в крайградските плодни и зеленчукови градини.

   Как гост на Пловдив пред тези чудесии да не реши, че кеф за всеки местен абориген е да точи лиги и сополи, да се секне, храчи, цвъка по улиците. А не беше тъй! Всички ние си плюехме най-нормално, ни повече – ни по-малко от жителите на който и да било град на континента Европа. Налагаше се обаче да докажем, че вече сме нова порода човеци, а именно "Човек – това звучи гордо!" – демек, "човек от социалистически тип", нищо че "Филибето, майна", винаги е било неделима част от овоняния лайнян Ориент, запуснато сметище с останки от древността, боклукчийска кофа, кенеф сред Тракия сред рояци бръмчащи в пряк и преносен смисъл мухи-месарки и комари колкото врабче.

   И тогава ние – хлапаците на Пловдив, неговото бъдеще и надежда, се къпехме и се учехме да плуваме, да ловим риба и пием вода направо от същата тази лениво влачеща се Марица сред зелени, сини, виолетови, розови нечистотии, доплували от хартиената фабрика на Белово или от фабриката за кибрит в Костенец, доплували откъм отходните септични канали и ями на Пазарджик, наред с помията и всичката отврат, която дузината села изливаха направо в коритото й.

   Дойде най-сетне моментът да напиша малко и за Цариградски.

   Цариградски бе най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с Милю – същия Милю, за когото се носеха легенди за дългото му кересте**, любовник на позастарели местни актриси, както и за чешитлъците на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, на вдетинения Данката Чекиджията от Сарай-къра, на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от подножието на Джендем-тепе и дузина повече или по-малко известни любимци на пловдивската градска бохема.

   Цариградски можеше да го срещнете в най-върлия мраз и в най-убийствена жега неизменно в жълта памучна фланелка, с кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки до коленете с пискюл и туристически обуща, със сламена широкопола шапка, нехайно метната на гърба, и провесено на врата портативно радиоапаратче "Ехо" – чудо на родната соц.електроника, което едва ловеше две плюс една радио-станции на средни вълни, обаче стабилно ловеше румънското Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

   Цариградски за мен и до днес си остава пловдивска версия на доктор Рийо от романа на Албер Камю "Чумата". Винаги учтив, сдържан, доброжелателен, този рядък, много специален човек обикаляше големите улици и булевардите на града да чисти общинските плювалници. Освен по-горе споменатите вече емайлирани табелки, общинската управа бе нацвъкала върху тротоара край всяка автобусна спирка около метър висок, вапцан с отровно-зелена блажна боя чугунен истукан, които представляваше въпросния градски плювалник.

   От комуналната служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с кон и каручка с шперплатова кабинка, в която наред с пет-шест казана за боклук се лашкаше цинкова кофа с хлорна вар. Имат много здраве от мен онези, които смятат, че почистването на плювалници е тъжна и неприятна участ – бих ги посъветвал да погледат как си върши работата Цариградски, за да разберат, че няма кофти работа, ако човек съвестно върши необходимото с уважение към себе си и света наоколо.

   Не съм чул някой да му се е присмивал, да го подиграва. И най-лютите, и най-пиперливите подигравчии са замирали в респект пред благородната фигура на този ветеран от войната с провинциалната нечистотия. Почистването на плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите. Минувачите, и те спираха да погледат как Цариградски с майсторлък си върши работата. Извади от мизерното фургонче огромни яркооранжеви гумени ръкавици, наниже ги до лактите, и като изтръска боклука от казана, тури капака, ловко забърше (дезинфекцира) отвътре и отвън плювалника с метличка, топната в кофата с хлорна вар.

   Къде се изгуби тази рядка птица! Зная историята на неговата смърт. И тя е тъй романтична, колкото е романтичен вероятно целият му живот на бедняк, на интелигентен човек, далеч надраснал средата си. Обърна ли се към моето детство, той си е все там – крехък като речна тръстика в Марица, благороден, учтив, мек, дружелюбен. Трополят копитцата на кончето, полечка се полюшва шперплатовото тъмнозелено фургонче, писука транзисторното радио върху гърдите му, чувам пак един от онези шлагери на някогашния Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина чак до най-крайните бедняшки махалици, населени с тълпи от бежанци от войните и пришълци откъм Родопите: "Бона сера, сеньорита!" ("Добър вечер, госпожице "), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико, чуден край дале-е-еч оттук, някъде на юг", „Чи-и-ико… от Порто Рико", както и родния шлагер за "малката креолка от Венецуела, която дошла тук… на фестивал".

   Понякога си мисля: детството е като приказен сън. В този приказен сън има и чудовища, и вещици, разбира се, ала има и добри герои. Момченцето, което съм бил, с лакомо любопитство продължава да изучава живота и мизериите на моя Пловдив. Загине ли у мен духът на това ненаиграло се и ненарадвало се хлапе, сигурен съм, то ще е моята физическа смърт.

   Навярно вече се питате какво стана с онова приятелче от някогашния ни VI -а клас на Основното училище "Сашо Димитров", онова училище, точно срещу парадния вход на старата олющена Държавна болница, да-а, същата болница с моргата и лудницата върху южните склонове на Джендем тепе. Милият, той тренираше две години с надеждата да съзре записано и неговото име… поне сред подгласниците на шампиона плювач, и като не успя да преодолее онези трийсетина метра далекобойност, вече в края на осми клас, когато целият ни випуск хлапаци, по конец строени, изкъпани, високо подстригани, при което ушите ти щръкват като дръжка на чайник, чакаме в юнския пек да ни връчат свидетелството за завършено основно образование, ми пошепна като на най-близък приятел: "Не мога повече. Това са ми възможностите. Само да не се изпуснеш пред другите, че да ми се смеят!" И аз, разбира се, обещах до гроб да пазя тази негова ужасна тайна.

   Сега, далеч отвъд петдесетте усилни години, мисля си: и момчешките тайни си имат давност, нали? Достатъчно съм си държал езика зад зъбите с тази срамна за истинския българин тайна! Ето, казах ви я и сега се чувствам почти като новороден, чувствам как ми олеква. Какво пък, възможно е приятелят и да не е видял името си записано в дебелите книги на световния спорт, но за онези, които го познават, той си остава "Нашият най-добър плювач на Балканския полуостров". А пък да не ви залюти, ще добавя нещо по-весело.

   В онова далечно лято, когато приключвахме осмия си клас, дъртакът съсед на приятелчето получи парици от брат си, хвърлил топа в далечна Америка, и пак според предписанията на местната ни общинска управа, с част от парите нае майстори да измажат фасадата на тухлената му къща. Да видят комшиите, че в тази къща не перекенде***, а човек уважаван, стопанин и паралия живее. Измазват я, значи, зидарите отпред и отстрани къщата без проблеми. Когато обаче захванали да клепат откъм гърба, хоросанът започва да се рони, не ще да се залепи за дувара. Гледат, чудят се, чешат се и където не ги сърби: брях, какво е туй чудо, па си отнасят маламашките и мистриите, чуковете и таргите ядосани, че и гневни. Задната стена на къщата подир двегодишните усилени тренировки на моя приятел се оказала просмукана от асфалтовите плювки. "Че то си няма нужда от хоросан – отсякъл техникът от общината, – цялата ти къща, Бай Цвятко, при по-яко землетресение може и да се катурне барабар с комина и стълбището, но ей тоз импрегниран дувар ще да оцелей!"

   Който не вярва, да провери. Сред новопостроените пет- и повече-етажни замъци, точно на адрес Пловдив, ул. Пещерско шосе № 34 се гуши вехтичка съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапе не ви следи зорко, може и да се промъкнете в дворчето, да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко киселеят. Приятни са на вкус, хем ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес.

   Междувременно тези дни самозабравил се местен тарикат и нагъл крадец от общински поръчки, дето не си знае парите и построи огромен хотел баш на пъпа на Пловдив, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено общинарите, начело с господин кмета и господин областния ни управител, го съпроводиха с духовата музика на местния оцелял по чудо гарнизон до чудесно уреденото ново-новеничко градско гробище край шосето за село Рогош. И разбира се, всички ние – аверите му от време, когато той бе супер беден, съмахленци и съграждани, много скърбяхме, а трите национални телевизии въртяха девет дни репортаж "относно великата загуба за Майка България", в който културтрегерката на града госпожа Калинкова твърди, че името му остава със златни букви записано в историята на най-древното селище на континента Европа.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 31 oct. 2000 – edited 1 noe. 2018

Илюстрации:

- 1956 г., чичо ми Дончо Г. Бояджиев – вдясно, с авер на градския плаж (горе);

- изглед от Музикалната академия към Древния амфитеатър на Тракия (долу). 

–––

* В VI клас почнахме изучаване на западен език по избор, та от немския беше прехвърчала до нас версия на българската дума двойка, наред с "цафара" – друго едно име на оценка, заради която ядяхме пердах от суровите ни бащи.

** Полов член (на жаргон).

*** Занемарен имот, в преносен смисъл: човек, занемарил се, изоставил се. Бел.м., tisss.