Публицистика – БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

   Чукча писател, чукча не читател... Уилям Сароян: "В мига, когато реших да ставам писател, престанах да чета другите автори". Много харесвам това негово самопризнание и не че другите автори престанах да ги чета, но престанах да търся еталон за писане другаде освен у себе си. Ако не знаете, истинското писане е твърде самотно занимание, без някой да ти гарантира успех, пари, слава, но виж, ако държиш на своето и не си склонен да се съобразяваш с властта и с конюнктурата, унижението ти в България е 100% сигурно. Затова и от един момент нататък, някъде след изгонването ми от младежкия пловдивски вестник заради остро критична статия от май 1981 г., просто престанах да се вълнувам кое литературно говедо какво говори за писаното от мен, но живо се интересувам дали ме четат обикновените българи, т.е. хора от моята черга и с моя манталитет.

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

    Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на над половин век. Хемингуей (1899-1961) ли е причината? Не. То бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което съобщава далеч повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението.

   Значи, двама – мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той – силно притеснен. Встрани от тяхната маса три скучаещи сервитьорки помежду си подхвърлят откъслечни реплики: какви са онези там двама, всъщност гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измити чаши. Жужащите мухи.

   Сега чак си давам сметка, че съм разказал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство виждам зад рехавата наглед тъкан на думите... Как се получава то? Да не съм се родил научен!

   До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс, кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Най ми спореше обаче в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от тукашните пет спортни клуба, които развиваха гребане. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финала ме изпревари с около метър ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време бе треньор по гребане, а доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика.

   Помня, че го влачих по трасето; до трийсетина метра преди финала тоя хубавец се вози на вълната ми и мина край мен, прецапвайки последните метри от трасето с няколко мощни загребока. Изядох се. Яд ме е и досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафе, а ме е яд на мен си, че не съм успял да се отскубна, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 м по 500-метровото състезателно трасе.

   Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който ми погуби мечтата да видя като томче от 496 страници ръкописа "Ламски", писан в течение на десет години (1994-2004).

   От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", но се и готвех в курс по парашутизъм към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скочих два пъти с парашут, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с "петица" изпита, предстоеше да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението.

   Мечтаехме с него да станем бойни пилоти. Освен че от VII-VIII клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юношите и младежите, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. нататък в местните два вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат и по някое стихотворение.

   По онова време се занимавах с хата-йога. Занимавах се с лов за пойни птички; изработих върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с изработените от мен елементи морзов ключ и апарат, с части от магазин "Млад техник" – радиоприемник, миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме къра по околните села да режем едногодишни израстъци от диви череши "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за присаждане.

   И колко още занимания в ония години между 1960 и 1965!

   За какъв дявол са ми били всички тия втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно ще да е било натрупване на опит, наблюдения, изпробване къде да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че тогава се чувствах досущ като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, по-опитните, по-силните, повече живелите и помъдрели.

   Освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел (1903-1987), и на Джон Стайнбек (1902-1968). Насочи ме към тая троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата, роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Събираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто около човката десетина гимназисти. В кръжока влязохме с конкурс; най-често в редакцията през тия четвъртъчни вечери се учехме да пишем с Мария Широколийска (1945), Христо Джелебов (1947), Христо Батинков (1946), Мая Ралчева (1947), Видка Кочева (1945), Илия Зайков (1944).

   В ония години – 1963-1965, на убийствените – в буквалния смисъл на думата, концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги концлагеристи са хвърляни от лагерните биячи полумъртви за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската и от Великата Руска литературна класика, детайлно вече изучавах тройката Нобелови лауреати на Американската англоезична литература.

   В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели (1792-1822) и шотландецът Робърт Бърнс (1759-1796). Извън задълженията ми на редови войник, бях и художник на поделението – върху грундирани с гипс стени с четка и латексови бои рисувах диаграми и картини; освен радио-релеен механик в ракетния дивизион край Хасково, бях и библиотекар, правих седмичен войнишки стен-вестник, съчинявах стихове и смешки из войнишкия ни живот, рисувах карикатури, преписвах начисто, че го мързеше сам да ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част) майор Стоянов. 

   Тоя човек – бивш учител, ме бе предложил с един от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенанта Парушев от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП, ала за наказание, че след нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войничета, а останах да си отспя тоя половин час... фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант Маринов) нареди да грабна маркуча и да отида да "полея розите". И не отидох да мия смърдящите кенефи, та три денонощия ме "командироваха" арестант в Хасковския гарнизонен арест, и тъй, едва осемнайсетгодишен, славно се разминах и с партийното членство, и с кариерата на партаец. Какво ти отспиване! В дъждовните три дни на оня мразовит март десетина войничета вадехме огромни камъни от дълбок триметров изкоп край старата ограда на гарнизонното хасковско поделение.

   От родните поети в детските ми години у дома – в дълбоката изба на улица "Ниш", се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски (1898-1923), зает от библиотеката към читалище "Виделина" в родния град на майка ми Пазарджик. Никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и досега; тоя патетичен слог, тия приповдигнати звънки, строго разчетени ритмична стъпка, рима, тия строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с напомпани фрази, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат нагласена работа, финтифлюшки. Изпитвах отвращение към задължението да зубря за уроците по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от родната партийна тенденциозна лирика.

   Борба ли?! Не желая да участвам в борбата ви, другари и другарки, имам си моя идея как да живея живота си.

   Иван Вазов (1850-1921) ми се показваше тромав, нравоучителен, Пейо К. Яворов (1878-1914) – театрален, предвзет, Димчо Дебелянов (1887-1916) – мекошав, сантиментален, за да го имам за образец на мъж, пък Пенчо Славейков (1866-1912) – като изключим няколко текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – блудкав, особено с оня връх на графоманията "Кървава песен".

   Започнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников (1897-1951), със сборника "Полски народни приказки" – страховити истории за Броиряпа, владетеля на подземното царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар (1904-1941). 

   Четох преди десетина години ужасяващи неща за Аркадий Гайдар, едва деветнайсетгодишен назначен за командир на червеноармейски полк, но това е друга тема. Харесвах Джани Родари (1920-1980); от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми бе сборничето разкази за животни "Рики-тики-тави" на Ръдиард Киплинг (1865-1936), увличах се, макар и за кратко, по индианските сюжети на Майн Рид (1818-1883), по фантастичните приключения на Жул Верн (1828-1905), особено ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан от осъден в съветски концлагер затворник – Роберт Щилмарк (1909-1985), чийто пряк затворнически шеф си присвоил правото да го титулуват съавтор.

   Подир североамериканската тройка Нобелови лауреати четох, или по-точно казано: живях известно време с героите от сатиричните романи на Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1903-1942) "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни образи на ярки чешити от т.нар. социалистическо общежитие, наред с гротескните Хашекови типове от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми бяха еталон, докато от 1994 до 2004 г. пишех, кажи-речи на коляно, върху хвърчащи листове от ученическа тетрадка или направо върху пишещата машинка у дома "Историйките на ученика Ламски". Първо, върху празния лист за пишеща машинка рисувах графиката – илюстрация за поредния епизод, сетне идеше ред на текста. 

   Шест пъти по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Хашек (1883-1923) и тоя роман с галерията предизвикващи див кикот чешити до днес си ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от около двеста образа на типични днешни българи, е опит за моя си – българска, преди всичко пловдивска, версия на абсолютния наивник, чиято глупава уж оценка за безскрупулни службогонци е далеч по-меродавна, далеч по-вярна и много по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и академични титли. 

   Като възпитаник на Софийския университет от 1967 до 1971 година, в студентската ми квартира на ул. Петър Митов № 8 – тиха уличка върху темето на столичния чистичък Слатински редут, нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман (1875-1955) от романа "Д-р Фаустус", наред с очарователния пройдоха Франсоа Вийон (1431-1463...?), трескавия Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал (1783-1842), Дон Кихот на Мигел де Сервантес (1547-1616), жизнелюбивите, без свян разказвачи на истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо (1313-1375), където всичко в тоя наш свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

   В годините на детството и юношеството бях може би най-ревностният читател на книги от кварталната библиотека към сладкарничката на Бай Димчо. Четенето ми беше утеха, но и изкушение. Изгубвах се в книгите, забравях, че у дома, а и в бедняшката ни махалица хората живеят зле, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини.

   От четене на книги бях се превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропускал нищо от игрите и сбиванията с хлапаци от нашата махала, но и от съседната – Македонската махала, населена с бойки момчета; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе особено любимо, 16-годишната Емилия Попова, веднъж здраво ми се ядоса: "Живееш си ти като цвете в саксия, зад стъкло", а майка ми ме навикваше: "Стига с тия книги. От книги кой е прокопсал!"

   Шестнайсетгодишен, заявих, навирил нос: "Баща ми! Няма как да те настигна, че си бил на фронта в Голямата война, целили са те немците с куршуми, и пак си оцелял. Затова си пожелавам много... малки войни". Така и стана – ангелът, чийто крила в тягостни мигове усещам разперени над мен, очевидно ме е чул.

   При сантиментален повод (любимото му момиче се увлякло по мен) най-добрият ми приятел, като ме изпращаше веднъж от пловдивската жп-гара, вече между коловозите и докато чакаме да се появи влакът за София, се възмути: "Много нависоко се излиташ, но лошо ще паднеш", на което – все така самоуверен, абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да, но преди да падна, ще летя".

   Отде у мен това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията; в училище обикновено скучаех сам и на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Да, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса даже стигнах до второ място на вътрешноармейско първенство във ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър между 1961 и 1965 г. в двата пловдивски вестника – "Отечествен глас" и "Комсомолска искра", учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го написал? Ти си го писал, нали!"

   Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало върху обстоятелството, че самичък бях постигал всичко в оня мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен лошо, и че херолди не крачеха с фанфари пред мен, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килим от хвалебствени приветствия пред нозете ми, че за всичко придобито се налагаше, налага ми се и досега... да плащам с полагащия се горчив данък рани, оскърбления, разочарования, страдание, унижения.

   Раснах като син на мълчалив простосмъртен мебелист-дърводелец от покрайнините на някогашния прашен Пловдив; но и материалният Исус е бил дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили гувернантки; важно е какъв заряд жизнена енергия носиш и как тая жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към човека, ала не, не към праведника, а към грешника, каквито сме всички ние, живите тук долу, на Земята.

Пловдив – културна столица на Европа 2019

Plovdiv, 20 fev. 1999 – edited 16 sep. 2018

Илюстрации:

- май 1966 г., войник в отпуск (награда от вътрешно-армейските състезания на ПВО и ВВС по бокс в хангарите на някогашното пловдивско летище), на сватбата на Сия в квартал Прослав (горе);

- Великден, 1979 г. С баща ми пред портата на Бачковския манастир (долу).

Ars Poetica – ТЕЖКО, ТЕЖКО! ВИНО ДАЙТЕ...

ТЕЖКО, ТЕЖКО! ВИНО ДАЙТЕ...

Замогнали се знам, които лъжат

на покер, на белот и сантасе;

и който на лъжите им се върже,

зелен хайвер ще има да пасе.

С олекнали джобове ще си иде,

заложил и патъците дори,

сподирян от усмивчица ехидна

пред шанса да се види със пари.

Каква е тая наша орисия! –

но внук и аз съм на един глупак

от тез излъганите и от тия,

които днес лъжците дебнат пак.

Кръстосал крак връз крак за мухабета,

сам тарторът им всеки Божи ден

към цял народ замята си серкмето,

от евро-фондовете окрилен,

че няма да се свършим на земята

наивниците ний, които с плам

за шепа стръв залагаме душата

като попаднал в мътен вир шаран.

Кръчмарю, вино дай да се напия,

макар че с алкохола сме на "Ви",

за Българската родна орисия –

дарени с ум, да ходим без глави! 

Пловдив – културна столица на Европа 2019

Plovdiv, 5 dec. 2008 – edited 16 sep. 2018

Ars Poetica – EДИН ЧЕСТЕН Е ПОВЕЧЕ ОТ ГЛУТНИЦА НЕГОДЯИ

 Уморена от всичко съм, да.  Пълно с лицемерие и бездушие, пълно със стресирани, озлобени, хокащи, пълно с кофти енергия, кофти хора и 

кофти случки, пълно с ненужни вещи и празни думи...*

EДИН ЧЕСТЕН Е ПОВЕЧЕ 

ОТ ГЛУТНИЦА НЕГОДЯИ

И си права, о да! И си права,

че живеем в кофти държава. 

Вярно, тя никога не е добра 

към ония, що не викат Ура! 

на площада с изпулени зъркели, 

с изпъкнали жили, настръхнали. 

Но държавата ни не са само тия 

царедворци на гнус и помия. 

A България ще загине, 

когато и последният честен

оттук си замине. 

Пловдив – столица на европейската култура 2019

Plovdiv, 18 sep. 2014 – edited 15 sep. 2018 

–––
* По skype, Владина Цекова от 2014 г. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – РЕКВИЕМ ЗА БЕДНИЯ ЧОВЕК

РЕКВИЕМ ЗА БЕДНИЯ ЧОВЕК

Той беше поет, някакъв си поет,
нощем чувах – кашляше лошо,
зад панела разбирах, не е наред,
а не пишеше стихове пошли.

С пенсия скромна чакаше ред
за хляб и кофичка кисело мляко
веднъж в нашия супермаркет –
видях го случайно закъсал яко.

Не му достигаха дребни пари,
та услужих му с жълти стотинки
да си купи тарелка с две баклави
и за внучето вафла с картинки.

Литна лятото, изниза се есента,
ето че зимата зла се задава;
паля си огън от сухи дръвца,
че ларж се показах тогава.

Къде ли студува не ми е проблем,
всеки си има нейде роднини;
което зависело точно от мен:
пуснах го в супера пред мене да мине.

Всички сме братя и чакаме ред
на опашка за нещо бедняшко,
и сещам внезапно крила на поет,
изпълнен с гордост хлапашка.

Тази сутрин отново се буди Градът,
моят мил Град със старата врява,
и каквото тук виждам, такъв е светът,
а беднякът все пак любов заслужава.

Поети известни дал Бог безчет,
на тях им отдайте почести, слава,
и каквото тук виждам, все е наред,
а беднякът все пак любов заслужава.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 25 okt. 2012 – edited by 14 sep.-6 oct. 2018

Документи – ПОСРЕДСТВЕН ТИП КАК ДА РАЗБЕРЕ!

   "Пловдив. Чудесна емблема на Европейската столица на културата! С паметника на Мильо – един психично болен човек, на когото лигите се точеха, докато правеше чекии на главната улица пред възхитените погледи на диванета и дечурлиги, които не сваляха очи от огромния му х.й", писа на стената си във Фейсбук пловдивският поет Тодор Чонов (1945) и илюстрира възмущението си със снимка от стълбището на Каменица, надписа на латиница PLOVDIV 2019 и клечащия под него пловдивски чешит Мильо.

   Последва остра реакция. "Извинявай, но е много гадно това, което си написал... Все пак Мильо е една метафора. Нали си спомняш за децата и юродивите и т.н. Чак не вярвам, че си го написал" – коментира Мария Раева. "Това е метафора, на това, което съм написал, и на уродливата ти същност, на твоята уродлива същност, която не се свени да го брани!", отвърна рязко поетът Чонов. /Марица.бг*

ПОСРЕДСТВЕН ТИП КАК ДА РАЗБЕРЕ!

ПЛОЩАДЪТ НА МИЛЬО**

   Образът на Мильо, както сигурно сте забелязали, минава като червена нишка през цялата Главна. Засега е спрял на стълбите на Каменица; дай, Боже, завинаги! Впрочем, не се знае дали след време кмет - исторически чистофайник, няма да разпореди да се махне този "урод". И то ще е краят на онзи град, който се опитвам да опиша и обясня защо трябва да бъде запомнен.

   Има и други следи от Мильо. Златю Бояджиев го бе нарисувал като овчар сред ято гарвани. Йоан Левиев – като беден испански хидалго. Христо Стефанов – като странник, вслушан във вътрешната музика на душата си.

   Мильо имаше своите врагове, има ги и сега. Тогава, когато го хвърлиха в езерото на Цар-Симеоновата градина, не бе единствено провинциална гавра, бе покушение срещу правото на човека да е различен. Войната срещу "другостта" е вечна и Мильо е само една от жертвите й.

   Живата все още любов към него дава надежда, че злобата, която се надига в този град на пришълци и навлеци, е само временно явление и че докато я има фигурата от бронз край стълбите, все още не е всичко изгубено у нас, пловдивчани.

   Често минавам покрай къщата, където живя Мильо. Поспра пред прозорчето на приземната стаичка и имам чувството, че то ей-сега ще се отвори и отвътре Мильо ще ми махне с ръка. Мнозина от моето поколение пловдивчани познавахме Мильо. (...) В банята, на пейка някъде си, в задния двор и т.н., и как, като се заговорело на Мильо за ненките или нещо по-интимно у някоя жена...

   Един ден го срещам да върви по бул. Руски и го поканих в сладкарница "Фея". Поръчах му боза и баклава, взех да му говоря за жени, в очакване, че ще се случи нещо, което да разправям и аз на приятели. Той обаче не реагираше по очаквания начин; повтаря тихо и кротко едно и също – че не е важно как изглежда една жена, важното е да е набожна.

   Дали бе остарял, дали вече не си говореше с Бог не знам, но скоро след това се чу, че издъхнал. Намерили го почти замръзнал в оная стаичка...

   Винаги имаше някой да му купи я геврек, я боза или баклава; не се е намерил човек обаче в Пловдив, който да му занесе поне кофа въглища.

   Фигурата от бронз край Стълбището сред пловдивската Главна – работа на скулптора Данко Данев, има невероятна прилика с оригинала. Горд съм, че имам принос за това. Преди повече от десетина години моите приятели и колеги Драган Драганов и Румен Немски – светла им памет! – решиха да направят филм за Мильо. Филмът се явява последната им работа заедно; снимаха като за последно. Като че ли се чувстваха задължени да оставят именно този филм след себе си. Пазя го като очите си. В няколко копия, да не изчезне. Но никой не ме е питал за филма. Защото днес Пловдив управляват хора, които не помнят реалния човек.

   Та разчу се, че се прави филм за Мильо, и един ден по телефона ми се обажда непознат да каже, че има нашия герой снет на филмова лента. Дойде с киномашина "Луч 8", Костадин Карагяуров му е името. Пуснахме филма на импровизиран екран и снимахме. Мильо минава като силует за секунди пред обектива. През 1969 година на Главната се развива действието...

   Когато д-р Лазаров реши, че е по-добре на пловдивската Главна да имаме фигурата на Мильо, отколкото, да речем, на княз Батемберг, и помоли Данко Данев да направи тази скулптура, скулпторът дойде при мен да търси образа, който не бе виждал на живо. Показах му снимки, пуснах му филмчето. Гледахме ги много пъти и Данко от един момент живна, усетил не само фигурата, но и духа на Мильо.

   Още има спорове дали бил надарен от природата, като компенсация за недъга, или имал коремна херния. Спорят и за фамилията на докторка, която го поканила вкъщи, изкъпала го, нахранила го и го пробвала в леглото. След което го отпратила със заръка да не казва на никого. И как Милчо, като излязъл от дома, вдигнал очи към балкона на докторката и викнал, колко му глас държи: "И обещавам на никого да не кажа-а-а..."

   Има и други подобни; но тази е класическата. Наскоро чух една от любимите Мильови песни, някои още си я спомнят:

      Отдолу иде говедар с говеда,
      в торбичка с пиле препържено,
      ой, гиди, Пено, Пенче...

   Когато написах книгата "Особености на филибелийския характер", където има страници и за пловдивските чешити, решихме да направим нещо като премиера на стълбището до бронзовия Мильо, нали неслучайно на корицата е неговият образ! Помолих Митко Гонзала да запише незабравимия му глас; Гонзала помни и друга любима Мильова песен:

      Ти, моме, ти, моме,
      ти луда ли си, ти луда ли си
      да любиш моето братче...

   Турихме сергия с книгата, диджей Накси донесе две големи тон-колони, пуснахме записа. Минават млади, недоумяват защо е това шоу. Страхотна бе обаче реакцията на по-възрастните. Гледам как вървят-вървят, па забавят крачка, спрат, осъзнават защо е цялата работа и се обръщат към бронзовия Мильо с носталгична усмивка. По едно време спира пред сергията ни група ученици. Почнаха да се снимат, идва едно момиче и пита:

– И с какво е известен, че му вдигнали паметник?
– Ами сама се сети! – отвръщам.

Момичето погледа-погледа, па рече, като да бе решило трудна задача: – Има големи уши. (...)

   Ако реши някой да научи истината за действителния Мильо, записал съм спомени на пловдивчани, които по-добре го познаваха...

   Г-жа Спространова, майка на Тома Спространов: Мильо го помня от 1940 година, когато дойдох като булка в сегашната ни къща и станахме съседи. Винаги се обръщаше към мен с думите "Госпожа Спространова", което в онези времена бе малко странно. Веднъж лекичко ме погали по лицето и каза: "Много си хубава ма, госпожа Спространова". По онова време да съм била на 25-30 години.

   Митко Гонзала: На мен Коста Балабанов, който беше заместник-директор на Театъра, ми е казвал, че с Мильо в началното училище седели на един чин. Бил много силен ученик. Заболява от менингит и става такъв, какъвто го знаем.

   Тома Спространов: Помня го от дете. Като ме видеше с момиче, кога бях ученик, спира ме и пита все едно и също: колко е часът? Казвам му, след което иде втори въпрос: А верен ли е часовникът? На изпращането ми като войник поканих гости, мои близки. Почетен гост беше и Мильо.

   Любомил Лазаров: Нямаше храмов празник на катедралната църква "Света Богородица", Мильо да не е на стълбите край църквата, чака милостиня, но не протяга ръка. Имаше у него особен вид гордост и достойнство.

   Недялко Костов – фотограф: Не протягаше ръка, ние си му давахме. Родителите ни бутат насила в ръце филия, ние я носим на Мильо.

   Наско Кацара – музикант: Минаваше за надарен, но какво има в гащите и какво може да стори с него, не ни беше ясно.

   Къната: Виждал съм го, легендите не са преувеличени. Не му завиждахме обаче, защото ясно бе, че трудно ще се намери жена за това чудо.

   Митко Гонзала: Не можеше да е с жена, пробвахме го.

   Къната: Той е събирателен образ на Несретника.

   Г-жа Спространова: Споделял ми е: "Какво съм виновен бе, госпожа Спространова, че съм такъв?" Бе трогателно.

   Христо Стефанов – художник: Не мога да забравя, когато го бяха хвърлили в езерото. Стои уплашен и плаче. Беше вледенен, ръкомаха отчаян, а нелепата му фигура стърчи над водата. Нарисувах го, скоро след като издъхна. С него си отиде част и от моята младост. Зад уродливата му външност, зад нещастната му фигура се криеше нежна, изплашена и наранена душа. Странна фигура в град със странни хора!

   Г-жа Спространова: И аз го помня това; изглеждаше като пребито псе. Тъй си умря, полуоблечен, вкочанен. Тъй го и откриха мъртъв.

   MY COMMENT:

   Клюката, като в типичната духовна провинция, го изкарва сексуален урод, а той имаше заболяване от типа на херния, повод цинични зевзеци да разнасят клюки за похожденията му сред местните актриси, които се грижеха за него и го обличаха. В течение на години, като съм се прибирал пеш от редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" през пловдивската Главна, срещал съм Милю в триъгълника между кафене "Ален мак", кино "Република" и стълбището над бирхале "Каменица". Помня страхотна градушка един ден около обяд. Топки вледенен сняг колкото яйце, а и по-големи, свистят от притъмнялото небе, разбиват се с трясък върху плочите на Главната, неколцина храбреци притичват от една стряха до друга, придържайки над главата си тенджера, кофа, тенекиено корито, а Мильо гологлав, подгизнал, не върви, а сякаш танцува под летящите ледени снаряди по средата на Главната. И аз сред неколцината снишили се тогава под козирката на някогашния дневен бар "Москва", си рекох: Този човек Господ го пази.

   Трябва да си отраснал в лепкавата сънлива атмосфера на отвратителни клюки и романтични любовни копнежи, да си попивал от усета у този чудноват, многократно обсаждан, пален и разрушаван до основите, но въпреки жестокостта у завоевателя, оцеляващ отново и отново из руините си тракийски град, че да приемеш бронзовия Мильо за намигване към душата на Пловдив – града, който е може би истинското сърце на днешна, бъдеща и оцеляваща из руините си България.

   Селяндурин (не селянин) по нрав, как да проумее тъгата по този печален кротък луд, а може би арлекин на Пловдив? Него керестето на Милю го вълнува.

   Pедактира и добави коментар: tisss

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, еdited 11-13 sep. 2018

___
* https://arhiv.marica.bg/%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D1%87%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D1%81-%D0%B1%D1%80%D1%83%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%BB%D0%B8%D0%B2-%D0%B3%D0%BD%D1%8F%D0%B2-(%D0%B2%D0%B8%D0%B6-%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE/18)-news464576.html

** http://www.tvplovdiv.com/potv/index.php?option=com_content&view=article&id=1562:40---&catid=35:front

Story – ПРЕСТАРАЛ СЕ

ПРЕСТАРАЛ СЕ

   Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко родно и възвишено. Помните ли случая с полковника, който нощем, когато приключвала първа програма на някогашната наша, ама наистина не турска, не американска, а Българска телевизия, вдигал челядта си от леглото да дреме мирно, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай"? Идиотът ей тъй ги тероризирал. Понякога и тате го прихващат родолюбивите красти. 

   Навръх 2 юни тъкмо обядваме в кухничката и тате тъкмо бе надигнал задник да си отсипе манджа в паницата, когато големите градски сирени тревожно наддадоха вой. Грохотът на огромната черковна камбана върху черквата "Света Петка" го изненада с пълен черпак в ръка. Като гвардеец, Тотю зае стойка "За почест", стисна черпака като автомат Калашников и с чупка в кръста, вдървен, издул гръд, да речеш, крив чадър глътнал.

   Видя го сестричката ми Юлка, изпусна си лъжицата и се разплака:

   – Мамо-о, мамо, какво му стана на татенцето!

   – Ти не чу ли кво съобщиха по радиото! – избръмча с траурен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният Тотю, и Юлка още по-високо ревна, и тогава мама грабна възглавницата, та я зафучи по гвардееца с черпака. 

   – Акъл няма чешитът му с чешит!

   – Не чу ли, ма? Обявиха по радиото – рече Тотю. – Не шавайте!

   Юлка трие сълзички:

   – А оня, дето клати камбаните на Света Петка, той не шава ли?

   Намеси се леля:

   – Камбаните, мила, ги клати клисарят в чест на падналите за свободата на отунзана* от тарикатите и чуждите навлеци България.

   Тотю се отгипсира и отиде да занича през прозореца.

   – Я, аз да видим кво става навън. Я! Глей-глей, всичко примряло – чуди се. Но тутакси се успокои: – Хе-хе, един манго с бели гащи крачи ли, крачи. Не са те кат нас прости българи, нормално е да крачи мангото!

   Седнахме ние пак край масата и леля описа какво им разправила вчера колежка от детската градина за чугунения паметник на Гьорги Бенковски в не знам кой си мижав градец на Северозападна България.

   Седял си насред площада еднокракият наперен Бенковски: без сабля, с наполовина отскубната от местните цигани скрападжии ръка и липсващ от коляното надолу ляв крак в бронзов ботуш, и общинската управа на града, да замаже някак положението относно тихите си далавери, поканва чужда някаква там делегация официално да им гостува. Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за географските ни ширини салтанати, ще им спретнат банкет с иху-иха, като маймунки насам-натам ще ги разведат из Бългейрия, па като ги изпратят по живо-по здраво от замляната с китки жп-гара, чрез гостуването ще оправдаят липсите в общинската каса. Родна нашенска управа, ако се не облажи по време на царуването си, що да се е трепала за предизборни харчове и агитации! Що й е било да се натиска да ни управлява, нали! Желязна логика има в това.

   За целта натоварили двама все още с ума си живи родни класици да им съчинят ритуал за поднасянето на венци, благи речи, рецитал на местните поетеси и певачки от белокосата местна пенсионерска агитка "Еделвайс, ти свеж планински мой", народни песни за турското роб... сакън! – мирно присъствие, изпети от смесения хор при администрацията в общинското предприятие "Паркове, гробища, ред и чистота". 

   Общинарите настоявали Бенковски да бъде засипан с гирлянди цветна хартия, борови клонки и шишарки, да не личи как манговци-скрападжии го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената към небето сабля, понеже била знак за яка мъжка потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал сред китките – при липса на музейно оружие, да му монтират калъчка от чам, вапцана с бронз, в краен случай със сребърен феролит, с който през година, през две вапцат двата вехти реактивни сокола на изтребителната ни бойна авиация.

   – Ами да – рече Гица, – бронзът трябва да лъщи като стомана. Гьорги Бенковски е това, не може хем на куц крак, хем без оружие.

   Случило се, каквото се случило, ето я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските седем мерцедеса из околността, посетили четири манастира, трите завода от още недотам окрадените. Целта била хептен да изморят джигитайците, та онез много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще има сили да пита за целта на занятието, нали! Местните вестникари интервю взели, местните фотографи под паметника нащракали двеста пози как кметът, обновен комунист-социалист, ухилен до уши се гушка с тартора на местния синдикат "Подкрепа", с когото инак органически не могли да се понасят, пък да мелят брашно – дума да не става! И значи, онуй ми ти ръкостискане с цалувки се явявало повече от историческо събитие за градеца В. Сетне глутницата им се завтекла към паметника с маскирания Бенковски и онази сабля, да му поднесат венец от дъхави цветя, анджък според класическия софийски сценарий на академиците.

   – Обаче – лудо се изкиска Гица – човек предполага, тънки сметчици прави, а съдбата, драги мои, с всички нас шеги си бие.

   Подухнал леко планинският лют ветрец. Струпали се дъждовни облаци над площада като биволи на водопой. Вихрушка внезапно се извила и баш кога джигитайците, начело с господин кмета и неколцината държавници, сред които издувал бузи и сам Евгений Бакърджиев, същият Бакърджиев, дето по-късно щеше да гръмне музея на Героя от Лайпциг. И в оня, значи, сюблимен исторически миг лудият Старопланински вятър тъй зафучал и се развихрил, тъй ги насмел всинца там нафукани големци и мазняри, че разпердушинил първом прическите на знатните госпожи и господа, после из лапите им изскубал венците, китките, инвентара по посрещането, трето, дотъркалял бронзираното парче чамова летва току пред трандафорите на Негово Високо (метър четирийсе и осем) сиятелство Главния джигитаец, и онзи значи, като положил длан върху сърчицето си, опрял челце в земята, както им е обичаят в Далечния Изток, и се поклонил на чамовата летва.

   – Културни хора, брей! – възхити се Тотю. – Туй трябва да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото. Ами че за японеца саблята е свещен символ, не като нас: нож за кълцане на зеле.

   – Дали японецът не чактисал, че е чам, а не сабя? – рекох.

   – Как ще усети! Как ще стане таз, като бронзът е качествен и бояджията съвестно свършил работа? Дръжки ще усети! – рече леля.

   Мама се обади откъм мивката:

   – Ний нали сме Царе на фалшивите мурафети! А нчера, като се връщах от Четвъртък-пазара, паметниците, край които мина рейсът, заринати бяха в цветя. Демек, надвили сме си на масрафа, китките ни само кусур.

   – Аз що сабахлен не видях таз китна украса? – оживи се Тотю.

   И се наложи Гица да му обясни как и що се върши в града ни по случай Втори юни, Ден на героите и на онези, дето паднали за милото отечество.

   – Значи – отметна коси от чело, – кметството ни сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и няколко тона борови клонки с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс томатос енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернешънъл". Фирмата доставя всичко това, обаче не в насипно състояние, а във формата на гирлянди, живописни букети със синя (за господата и госпожите от СеДеСе) и червеничка (за другарите и другарките от БеСеПе) ажурна фльонга и съответния надпис от златен бронз. За целта наемат мангасарките от Аджисън махала, Арман махала, Шекер махала и Столипиново, за да придадат вид на празничната украса под надзора на Колю Карамфилов – местен модернист, плакатист, хитряга и шурей на управителя на ритуалния новичък дом "Вечен покой и погребения всякакви". На 1 срещу 2 юни нощя украсата се надипля върху и покрай паметниците, късните минувачи виждат тази украса и си казват: "Евалла на нашия кмет, Господ здраве да му дава на господин кмета, на следните избори пак ще гласувам за него!" В късна доба, когато по време на дежурство и полицията крепко спи като къпана, нейде към трети петли чаветата на мангасарките прибират де що докопат от паметната украса.

   Леля вирна нос, изгледа ни един по един и заключи:

   – Ей тъй сутринта на Втори юни опоскани няколко китки се мъдрят под каменните истукани, а на крачка-две от тях мургави братчедки и братчеди предлагат с цели кофи венчета, китки, байряци на прилична цена.

   – Е, ами че така всеки лично може да си поднесе свойто букетче – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли по-добре тъй! От една страна, бизнесът си е бизнес, от друга, има си я почитта. Представяш ли си, мила Ленче ле – приведе се да гушне мама, – ако само крадат китките и не ни ги продават? Нямаше да има с какво да почетем наште герои. Голям камфуз щеше да се получи. Реша, примерно, да си поднеса мойто букетченценце дъхави теменужки...

   Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотювото букетче; каза, че се наслушала на простотии, но се досетила за чугунения четириметров паметник на Христо Ботев във В. – недотам запуснат наш град. За случая й разправила съседката Бонка, оназ Бонка-Бонбонка, дето е родом от В. и там се спасява от тукашните ни августовски жеги.

   – Та-а – подхвана мама, – като спечелили изборите през дивендисент и втора, местните сини демократи взели, че демонтирали Ботйов, понеже на каменния му пиедестал бил изчукан кощунственият надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". За тази му простъпка заврели чугунения Ботйов зад старото автобусно депо, дето вече било новото им градско сметище. Лашнали го Ботйов в дълбок ров с лице към земята... "родната, майко, черната". Яд ги било дори и да гледат изчуканите в гранита думи, с които се агитира омразния враг на седесаря, неслучил по Татово време партиец да стане, надписът хвалел Комунизма.

   Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали кротко дърмите и на сцената се завръщат отново пак истинските господари на града. И значи, вот тебя чай на Кавказе!** – бумти мощно духовата музика на местния по милостта на хамериканците оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатните тупанджии, ще спукат четирите тъпана от бумтене и блъскане. Армия от двайсетина шкембелии, стригани нула номер – опната като по конец. Величествено по централния булевард на В. пърпори съветски камион "Краз", облицован с ален тензух и петолъчки, следван от автокран, маскиран като Начко Комунистчето – талисман на любимия за обновения член на Татовата БКП вестник "Дума". През Червения площад, префасониран с ново име площад "Демокрация" прекарват морно полегналия Христо Ботйов. И всички другари и другарки – весели и щастливи, а в храстите отзад седесарите газ пикаят.

   Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов пак поема към сметището. Обаче там вече не с кирка и лопата изкопана, ами с артилерийски взрив изровена, петметрова яма зее. Хвърлят горкичкия Ботйов в ямата като египетски фараон, курдисват му отгоре пет бетонни панела, бракувани в Домостроителния им комбинат, а от Балкана активисти на СеДеСе отгоре му три морена с кървава пот и адски зор дотъркаляли. 

   Дотук – всичко по ноти, в стил "Филип Димитров", но на следващите избори – предсрочни заради неумелите далавери на сините, войводата Ботйов пак изпъплал из сметището. Със същия автокран го вадят, вдигат, диктисват насред площада, червените трижди по-гръмовен парад правят, монтират Ботйов с духова музика, топовни салюти и прочие салтанати – зурни, партизански песни, ура, бира-скара, тостове, прочувствено слово за Многострадална майка България и любимая Матушка Рус.

   Та тъй вече десет години насам-натам Ботйов го разнасят из областния център В. Дойдат червените на власт, ей ти го Ботйов, цъфнал на пъпа на градеца; спечелят сините, хай, драги ми Ристьо, поемай към сметището!

   – То – въздъхна мама, докато бърше чиниите, – ако вземе да слезе от Околчица, ще ги разкара двете глутници помияри, с куршум ще ни отърве от тия, дето му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.

   – Мамо, нали Ботев е написал "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин"? Мамо, той хайдук ли е бил?

   – Не, Ванчо – рече ми леля и вместо мама се зае да ми обясни. – Бил е войвода на триста души хубави хора. Да кажеш "хайдук", не е редно. Едно време им викали хайдути, а сега онез двеста и четирийсет, дето се мотаят в Парламента и се кемерят в лъскавите мерцедеси, са баш наследници на нявгашни хайдуци. "Хайдутин" и "хайдук" си приличат, ала имат различен смисъл. И двете означават луда глава. Първият от тез двама обаче, милее за България, а вторият все мисли как да ни бастиса с по-високи данъци и такси, да ни продаде, кръвта да ни изпие, да ни загроби, да ни поднесе в дар на чуждите Ян-Кеседжии.

   Телевизионният екран затрептя. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на Шуменския конезавод, галопират кипро напред-назад по площада в нашенска носия – потури, ален пояс, везано елече, овчи калпак, обаче кой ги знае защо, наметнати с брезентово платнище като червеноармейци. Бенковски не прилича на българин, мяза на Будьони, изкуфелия любим маршал на Сталин. Българската телевизия представяше, доколкото може, Хвърковатата чета от Април 1876. 

   Докато ние им се любуваме, ето че на екрана цъфна Светилникът на Родната литературна класика – аверът, достът, вечният душеприказчик на управляващите държавата Тутуруткин***, който с гробовен глас захвана бойко да реди траурни стихове от дебел бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешиво теме лявата ръчица в юмруче, знака на Рот фронт от Испанската гражданска война през 1936 г., Тутуруткин представяше пред целокупния Български народ най-новата модна лирическа линия, понеже го вадят на екран в съдбовни за нацията моменти: кога висш държавник ритне камбаната, когато се наложи да ни докажат колко сме до гроб верни на новите ни приятели янките, колко мразим Русия и прочие красоти.

   За народния трибун и оратор, за любителя на тихата аванта, запоите и женските прелести каквото и да се рече, все няма да е вярно. Сякаш за тоз неукротим дух на родната литература, вечно изплъзващия се като влажен сапун от заплетени положения Тутуруткин някой си Уилям Шекспир някога си възкликнал: "Непостоянство, твойто име е жена". А пишещият ще рече: Непостоянство, твоето име е Тутуруткин.

   Какво е натворил и какво представлява този еталон за възход в страна със затихващи функции, ще изясняваме в следващите няколко епизода от "Историйките", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.

КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО ИСТОРИЙКИ

   Паметта е калпаво, упорито нещо. В антракта на политическо събрание през есента на еуфоричната 1990 г.. лидери и членове на партия, известна с яростта си срещу Русия, и особено срещу русите, възкресяваха спомени от годините, прекарани във висшата им партийна школа в Ленинграде и в Москве. Епизодите, които следват, са щрих от трагикомедия под надслов "Крахът на комунизма". Комунистите си отишли. Е, хайде холан, оставете тез паешки приказки! Ами че в почти всяка парламентарна сила у нас кои са най-влиятелните персони? Двигателите на прогреса, тъй да се каже, в нашия политически живот де са расли, де са пасли, къде ли са се учили на лицемерие и демагогия? Съветската партийна школа нацвъка семенцата на Сърпа и Чука из нароилите се като гъби след дъжд подир 10 ноември 1989 г. демократически партии и движения, ала тайно минира Републиката както усърдно снася яйчицата си зъл молец в прогнил гардероб.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 3 mar. 1998 – edited 10 sep. 2018

___
* Местен жаргон: ограбена.
** Тъй говорели защитаващите родината си войници на нацистката мечта немецът като господар на света да си пие чая нейде в Кавказките планини. "Вот тебя чай на Кавказе!" или както е пловдивският лаф: "Бой по каската с налъма!"
*** Тутуруткин е събирателен персонаж. Прототип на Тутуруткин са креслива тълпа окичени с държавни, академични и литературни знаци за престиж чиновници, т.нар. писатели, поети, футболист, личната счетоводителка на Муравей някой си, обявена тези дни за д-р хонорис кауза на... Музикалната академия в Пловдив. 

ЗАБЕЛЕЖКА: Текстът е епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан през 1994-2004 г.,допълван по-късно и доработван както е с Основния закон на САЩ с неговите стотици и хиляди поправки. Бел.м., tisss.