Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 10 септември 2018 г.

Story – ПРЕСТАРАЛ СЕ

ПРЕСТАРАЛ СЕ

   Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко родно и възвишено. Помните ли случая с полковника, който нощем, когато приключвала първа програма на някогашната наша, ама наистина не турска, не американска, а Българска телевизия, вдигал челядта си от леглото да дреме мирно, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай"? Идиотът ей тъй ги тероризирал. Понякога и тате го прихващат родолюбивите красти. 

   Навръх 2 юни тъкмо обядваме в кухничката и тате тъкмо бе надигнал задник да си отсипе манджа в паницата, когато големите градски сирени тревожно наддадоха вой. Грохотът на огромната черковна камбана върху черквата "Света Петка" го изненада с пълен черпак в ръка. Като гвардеец, Тотю зае стойка "За почест", стисна черпака като автомат Калашников и с чупка в кръста, вдървен, издул гръд, да речеш, крив чадър глътнал.

   Видя го сестричката ми Юлка, изпусна си лъжицата и се разплака:

   – Мамо-о, мамо, какво му стана на татенцето!

   – Ти не чу ли кво съобщиха по радиото! – избръмча с траурен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният Тотю, и Юлка още по-високо ревна, и тогава мама грабна възглавницата, та я зафучи по гвардееца с черпака. 

   – Акъл няма чешитът му с чешит!

   – Не чу ли, ма? Обявиха по радиото – рече Тотю. – Не шавайте!

   Юлка трие сълзички:

   – А оня, дето клати камбаните на Света Петка, той не шава ли?

   Намеси се леля:

   – Камбаните, мила, ги клати клисарят в чест на падналите за свободата на отунзана* от тарикатите и чуждите навлеци България.

   Тотю се отгипсира и отиде да занича през прозореца.

   – Я, аз да видим кво става навън. Я! Глей-глей, всичко примряло – чуди се. Но тутакси се успокои: – Хе-хе, един манго с бели гащи крачи ли, крачи. Не са те кат нас прости българи, нормално е да крачи мангото!

   Седнахме ние пак край масата и леля описа какво им разправила вчера колежка от детската градина за чугунения паметник на Гьорги Бенковски в не знам кой си мижав градец на Северозападна България.

   Седял си насред площада еднокракият наперен Бенковски: без сабля, с наполовина отскубната от местните цигани скрападжии ръка и липсващ от коляното надолу ляв крак в бронзов ботуш, и общинската управа на града, да замаже някак положението относно тихите си далавери, поканва чужда някаква там делегация официално да им гостува. Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за географските ни ширини салтанати, ще им спретнат банкет с иху-иха, като маймунки насам-натам ще ги разведат из Бългейрия, па като ги изпратят по живо-по здраво от замляната с китки жп-гара, чрез гостуването ще оправдаят липсите в общинската каса. Родна нашенска управа, ако се не облажи по време на царуването си, що да се е трепала за предизборни харчове и агитации! Що й е било да се натиска да ни управлява, нали! Желязна логика има в това.

   За целта натоварили двама все още с ума си живи родни класици да им съчинят ритуал за поднасянето на венци, благи речи, рецитал на местните поетеси и певачки от белокосата местна пенсионерска агитка "Еделвайс, ти свеж планински мой", народни песни за турското роб... сакън! – мирно присъствие, изпети от смесения хор при администрацията в общинското предприятие "Паркове, гробища, ред и чистота". 

   Общинарите настоявали Бенковски да бъде засипан с гирлянди цветна хартия, борови клонки и шишарки, да не личи как манговци-скрападжии го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената към небето сабля, понеже била знак за яка мъжка потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал сред китките – при липса на музейно оружие, да му монтират калъчка от чам, вапцана с бронз, в краен случай със сребърен феролит, с който през година, през две вапцат двата вехти реактивни сокола на изтребителната ни бойна авиация.

   – Ами да – рече Гица, – бронзът трябва да лъщи като стомана. Гьорги Бенковски е това, не може хем на куц крак, хем без оружие.

   Случило се, каквото се случило, ето я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските седем мерцедеса из околността, посетили четири манастира, трите завода от още недотам окрадените. Целта била хептен да изморят джигитайците, та онез много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще има сили да пита за целта на занятието, нали! Местните вестникари интервю взели, местните фотографи под паметника нащракали двеста пози как кметът, обновен комунист-социалист, ухилен до уши се гушка с тартора на местния синдикат "Подкрепа", с когото инак органически не могли да се понасят, пък да мелят брашно – дума да не става! И значи, онуй ми ти ръкостискане с цалувки се явявало повече от историческо събитие за градеца В. Сетне глутницата им се завтекла към паметника с маскирания Бенковски и онази сабля, да му поднесат венец от дъхави цветя, анджък според класическия софийски сценарий на академиците.

   – Обаче – лудо се изкиска Гица – човек предполага, тънки сметчици прави, а съдбата, драги мои, с всички нас шеги си бие.

   Подухнал леко планинският лют ветрец. Струпали се дъждовни облаци над площада като биволи на водопой. Вихрушка внезапно се извила и баш кога джигитайците, начело с господин кмета и неколцината държавници, сред които издувал бузи и сам Евгений Бакърджиев, същият Бакърджиев, дето по-късно щеше да гръмне музея на Героя от Лайпциг. И в оня, значи, сюблимен исторически миг лудият Старопланински вятър тъй зафучал и се развихрил, тъй ги насмел всинца там нафукани големци и мазняри, че разпердушинил първом прическите на знатните госпожи и господа, после из лапите им изскубал венците, китките, инвентара по посрещането, трето, дотъркалял бронзираното парче чамова летва току пред трандафорите на Негово Високо (метър четирийсе и осем) сиятелство Главния джигитаец, и онзи значи, като положил длан върху сърчицето си, опрял челце в земята, както им е обичаят в Далечния Изток, и се поклонил на чамовата летва.

   – Културни хора, брей! – възхити се Тотю. – Туй трябва да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото. Ами че за японеца саблята е свещен символ, не като нас: нож за кълцане на зеле.

   – Дали японецът не чактисал, че е чам, а не сабя? – рекох.

   – Как ще усети! Как ще стане таз, като бронзът е качествен и бояджията съвестно свършил работа? Дръжки ще усети! – рече леля.

   Мама се обади откъм мивката:

   – Ний нали сме Царе на фалшивите мурафети! А нчера, като се връщах от Четвъртък-пазара, паметниците, край които мина рейсът, заринати бяха в цветя. Демек, надвили сме си на масрафа, китките ни само кусур.

   – Аз що сабахлен не видях таз китна украса? – оживи се Тотю.

   И се наложи Гица да му обясни как и що се върши в града ни по случай Втори юни, Ден на героите и на онези, дето паднали за милото отечество.

   – Значи – отметна коси от чело, – кметството ни сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и няколко тона борови клонки с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс томатос енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернешънъл". Фирмата доставя всичко това, обаче не в насипно състояние, а във формата на гирлянди, живописни букети със синя (за господата и госпожите от СеДеСе) и червеничка (за другарите и другарките от БеСеПе) ажурна фльонга и съответния надпис от златен бронз. За целта наемат мангасарките от Аджисън махала, Арман махала, Шекер махала и Столипиново, за да придадат вид на празничната украса под надзора на Колю Карамфилов – местен модернист, плакатист, хитряга и шурей на управителя на ритуалния новичък дом "Вечен покой и погребения всякакви". На 1 срещу 2 юни нощя украсата се надипля върху и покрай паметниците, късните минувачи виждат тази украса и си казват: "Евалла на нашия кмет, Господ здраве да му дава на господин кмета, на следните избори пак ще гласувам за него!" В късна доба, когато по време на дежурство и полицията крепко спи като къпана, нейде към трети петли чаветата на мангасарките прибират де що докопат от паметната украса.

   Леля вирна нос, изгледа ни един по един и заключи:

   – Ей тъй сутринта на Втори юни опоскани няколко китки се мъдрят под каменните истукани, а на крачка-две от тях мургави братчедки и братчеди предлагат с цели кофи венчета, китки, байряци на прилична цена.

   – Е, ами че така всеки лично може да си поднесе свойто букетче – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли по-добре тъй! От една страна, бизнесът си е бизнес, от друга, има си я почитта. Представяш ли си, мила Ленче ле – приведе се да гушне мама, – ако само крадат китките и не ни ги продават? Нямаше да има с какво да почетем наште герои. Голям камфуз щеше да се получи. Реша, примерно, да си поднеса мойто букетченценце дъхави теменужки...

   Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотювото букетче; каза, че се наслушала на простотии, но се досетила за чугунения четириметров паметник на Христо Ботев във В. – недотам запуснат наш град. За случая й разправила съседката Бонка, оназ Бонка-Бонбонка, дето е родом от В. и там се спасява от тукашните ни августовски жеги.

   – Та-а – подхвана мама, – като спечелили изборите през дивендисент и втора, местните сини демократи взели, че демонтирали Ботйов, понеже на каменния му пиедестал бил изчукан кощунственият надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". За тази му простъпка заврели чугунения Ботйов зад старото автобусно депо, дето вече било новото им градско сметище. Лашнали го Ботйов в дълбок ров с лице към земята... "родната, майко, черната". Яд ги било дори и да гледат изчуканите в гранита думи, с които се агитира омразния враг на седесаря, неслучил по Татово време партиец да стане, надписът хвалел Комунизма.

   Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали кротко дърмите и на сцената се завръщат отново пак истинските господари на града. И значи, вот тебя чай на Кавказе!** – бумти мощно духовата музика на местния по милостта на хамериканците оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатните тупанджии, ще спукат четирите тъпана от бумтене и блъскане. Армия от двайсетина шкембелии, стригани нула номер – опната като по конец. Величествено по централния булевард на В. пърпори съветски камион "Краз", облицован с ален тензух и петолъчки, следван от автокран, маскиран като Начко Комунистчето – талисман на любимия за обновения член на Татовата БКП вестник "Дума". През Червения площад, префасониран с ново име площад "Демокрация" прекарват морно полегналия Христо Ботйов. И всички другари и другарки – весели и щастливи, а в храстите отзад седесарите газ пикаят.

   Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов пак поема към сметището. Обаче там вече не с кирка и лопата изкопана, ами с артилерийски взрив изровена, петметрова яма зее. Хвърлят горкичкия Ботйов в ямата като египетски фараон, курдисват му отгоре пет бетонни панела, бракувани в Домостроителния им комбинат, а от Балкана активисти на СеДеСе отгоре му три морена с кървава пот и адски зор дотъркаляли. 

   Дотук – всичко по ноти, в стил "Филип Димитров", но на следващите избори – предсрочни заради неумелите далавери на сините, войводата Ботйов пак изпъплал из сметището. Със същия автокран го вадят, вдигат, диктисват насред площада, червените трижди по-гръмовен парад правят, монтират Ботйов с духова музика, топовни салюти и прочие салтанати – зурни, партизански песни, ура, бира-скара, тостове, прочувствено слово за Многострадална майка България и любимая Матушка Рус.

   Та тъй вече десет години насам-натам Ботйов го разнасят из областния център В. Дойдат червените на власт, ей ти го Ботйов, цъфнал на пъпа на градеца; спечелят сините, хай, драги ми Ристьо, поемай към сметището!

   – То – въздъхна мама, докато бърше чиниите, – ако вземе да слезе от Околчица, ще ги разкара двете глутници помияри, с куршум ще ни отърве от тия, дето му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.

   – Мамо, нали Ботев е написал "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин"? Мамо, той хайдук ли е бил?

   – Не, Ванчо – рече ми леля и вместо мама се зае да ми обясни. – Бил е войвода на триста души хубави хора. Да кажеш "хайдук", не е редно. Едно време им викали хайдути, а сега онез двеста и четирийсет, дето се мотаят в Парламента и се кемерят в лъскавите мерцедеси, са баш наследници на нявгашни хайдуци. "Хайдутин" и "хайдук" си приличат, ала имат различен смисъл. И двете означават луда глава. Първият от тез двама обаче, милее за България, а вторият все мисли как да ни бастиса с по-високи данъци и такси, да ни продаде, кръвта да ни изпие, да ни загроби, да ни поднесе в дар на чуждите Ян-Кеседжии.

   Телевизионният екран затрептя. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на Шуменския конезавод, галопират кипро напред-назад по площада в нашенска носия – потури, ален пояс, везано елече, овчи калпак, обаче кой ги знае защо, наметнати с брезентово платнище като червеноармейци. Бенковски не прилича на българин, мяза на Будьони, изкуфелия любим маршал на Сталин. Българската телевизия представяше, доколкото може, Хвърковатата чета от Април 1876. 

   Докато ние им се любуваме, ето че на екрана цъфна Светилникът на Родната литературна класика – аверът, достът, вечният душеприказчик на управляващите държавата Тутуруткин***, който с гробовен глас захвана бойко да реди траурни стихове от дебел бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешиво теме лявата ръчица в юмруче, знака на Рот фронт от Испанската гражданска война през 1936 г., Тутуруткин представяше пред целокупния Български народ най-новата модна лирическа линия, понеже го вадят на екран в съдбовни за нацията моменти: кога висш държавник ритне камбаната, когато се наложи да ни докажат колко сме до гроб верни на новите ни приятели янките, колко мразим Русия и прочие красоти.

   За народния трибун и оратор, за любителя на тихата аванта, запоите и женските прелести каквото и да се рече, все няма да е вярно. Сякаш за тоз неукротим дух на родната литература, вечно изплъзващия се като влажен сапун от заплетени положения Тутуруткин някой си Уилям Шекспир някога си възкликнал: "Непостоянство, твойто име е жена". А пишещият ще рече: Непостоянство, твоето име е Тутуруткин.

   Какво е натворил и какво представлява този еталон за възход в страна със затихващи функции, ще изясняваме в следващите няколко епизода от "Историйките", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.

КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО ИСТОРИЙКИ

   Паметта е калпаво, упорито нещо. В антракта на политическо събрание през есента на еуфоричната 1990 г.. лидери и членове на партия, известна с яростта си срещу Русия, и особено срещу русите, възкресяваха спомени от годините, прекарани във висшата им партийна школа в Ленинграде и в Москве. Епизодите, които следват, са щрих от трагикомедия под надслов "Крахът на комунизма". Комунистите си отишли. Е, хайде холан, оставете тез паешки приказки! Ами че в почти всяка парламентарна сила у нас кои са най-влиятелните персони? Двигателите на прогреса, тъй да се каже, в нашия политически живот де са расли, де са пасли, къде ли са се учили на лицемерие и демагогия? Съветската партийна школа нацвъка семенцата на Сърпа и Чука из нароилите се като гъби след дъжд подир 10 ноември 1989 г. демократически партии и движения, ала тайно минира Републиката както усърдно снася яйчицата си зъл молец в прогнил гардероб.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 3 mar. 1998 – edited 10 sep. 2018
___
* Местен жаргон: ограбена.
** Тъй говорели защитаващите родината си войници на нацистката мечта немецът като господар на света да си пие чая нейде в Кавказките планини. "Вот тебя чай на Кавказе!" или както е пловдивският лаф: "Бой по каската с налъма!"
*** Тутуруткин е събирателен персонаж. Прототип на Тутуруткин са креслива тълпа окичени с държавни, академични и литературни знаци за престиж чиновници, т.нар. писатели, поети, футболист, личната счетоводителка на Муравей някой си, обявена тези дни за д-р хонорис кауза на... Музикалната академия в Пловдив. 

ЗАБЕЛЕЖКА: Текстът е епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан през 1994-2004 г.,допълван по-късно и доработван както е с Основния закон на САЩ с неговите стотици и хиляди поправки. Бел.м., tisss

Няма коментари:

Публикуване на коментар