Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (5.)

НАЙ-НОВОТО Е, 
ЧЕ СЪМ ВЛЮБЕН

    Здравей, Жоро!

   Най-после се наканих да ти пиша. Първо искам да ти кажа, че не съм забравил обещанието си да изкажа обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави и искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките хорица, трябва да ядат хляб от нечия софра.

   При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори и не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време.

   Ако срещнеш някъде Стою Вартоломеев, поздрави го от мое име. В края на миналата година рецензира мои стихове. Неофициално, само за пред пишещите. После изглежда съм се запил идиотски, вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и сме се разделили, откровено казано – не помня как.

    Очаквах да те срещна на VІ писателска конференция във Варна. Самата конференция беше нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисването на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...

   Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма осемнадесет години. Странно е, че то е просто лудо по мен. Какво ли е намерило в един човек, който – на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?

   Изпращам ти три сравнително скоро написани стихотворения. Изпрати нещо ново и ти.

    25.02.84., Гурково
    С поздрав: Йордан Кръчмаров

* * *

    БЕЛЕЖКА:

    Данко не доживя своите 40. Третият инфаркт му пръсна сърцето два месеца преди да изпълни трийсет и осем. Купища преживяно имам с него: и авантюри, и скитосване по плажната ивица от "Златните пясъци" до "Албена" и от Двореца в Балчик до Таук лиман зад Каварна. От рибари по таляните и хора от прислугата по хотелските комплекси – електротехници, спасители на плажа, водопроводчици, художници-портретисти, дошли сред чужденците да ги рисуват с цветна креда, да изкарат пара, от рибари до трактористи и комбайнери по селата Гурково, Тригорци, Топола, от Балчик до Каварна и от Каварна до нос Калиакра... мнозина от местните, дори яките момци – пазачи зад курорта "Русалка", в който не допускаха българи, освен като обслужващ персонал, познавам благодарение на него. Сочил ми е места край брега или двайсетина метра навътре в плитчините, дето по онова време личаха останки от древни крепостни зидове или се намираха късове от амфори в морето. Леле, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке едри сочни миди, сбрани с кофи специално за нас двамата от момците зад "Русалка", особено с изстудена бира за допълнение. Или точно в осем сутринта, когато излизат от морето рибарите на сафрид, хванал се в мрежите по таляните между местността Тузлата и селцето Топола, сребрист сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който после пекохме на морския бряг с Данко...

  На плажа край с. Топола, август 1976*

    Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни-жадни, лакоми за емоции. Данко ме запозна с момичето, което по-късно стана майка на дъщерите ми Вера и Надя. Леля Керанка – вдовицата, майка му, която макар едва прехвърлила четиридесетте, ходеше все облечена в черно и забрадена, често слагаше вечеря за двама и ни съзерцаваше, присвила се върху крайчеца на миндерчето в бедняшката селска стая с ниско таванче, как лакомо се храним. От глад един следобяд налетяхме на гълъбарника в отсрещния двор. Вкусни били и печените полудиви гълъби! Купихме си от Балчик, от магазина срещу черквата "Свети Георги" подобие на войнишки полуботушки и прекосихме с тези патъци плажовете между "Златните пясъци" и "Албена", или с местни момци ритахме футбол в спортната зала "Славия" насред Гурково. През февруари, след нощ, прекарали като хаймани, но и като царе на света в луксозния за онова време хотел "Амбасадор" на "Златните пясъци", и като бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме десетте или повече километра по изблизаните от вълните обли камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до самата "Албена". И това – в мразовития февруари. И през курорта Албена щяхме да профучим към Балчик, да не ни спря речицата Батова, която като невинен ручей се виеше из високия човешки бой обилен треволяк. И тъй нататък. Част от подвизите ни съм споменал мимоходом в новелата "Ася", писана около 1976 година. 

    Турил съм сега пред мен пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик със силозите за жито, а на гърба на картичката – ето що с едър, заоблен, типично женски почерк написано:

    26.06.86. 

Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го изпратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина.

    Ася

    Понякога си мисля: трима са ми застъпниците на небето: споминалият се едва на 54 години Михаил Берберов, който ме нарече пред сестра си "духовен брат"; 76-годишният счетоводител, наричан снизходително от пловдивските литературни палета графоман, а всъщност автор на поне осем изящни разказа Петър Петров, който в мигове на умиление казваше "Ти си моят учител"; и Данко, който въведе помежду ни, когато бяхме още 23-24-годишни, преизпълнени с дяволии млади мъже, обръщението "брат ми". Като оценявам едно или друго в литературната сфера, мисля си: изразявам и мнението на тези трима кръвни братя "по оръжие", а може би – и по участ.

* * *

    РЕПЛИКА на good zombie (от Харманли), 14 август 2006 г.:

Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник. 

е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още неща от този поет. За предишното – "Самота"

  
Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат...

    Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?

    ОТГОВОР (от Пловдив), 15 август 2006 г.:

    За съжаление, като го е променил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двата варианта на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променил, има я по-горе, да не я цитирам пак): 

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но тъй е отредено.
И кожата си с огън да измия,
ще си остана пак момче от село.

    Тази напевна, женствена интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант: да, селянин съм, и такъв ще си остана –

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но няма как!
И кожата си с огън да измия, 
момче от село ще остана пак.

    Редакторът му Петко Братинов** е селски човек, трябвало да усети разликата. Поне в поезията си "наш Петко" демонстрира тази гордост у селянина, попаднал сред снобите на големия град. 

   Сменено е многозначното заглавие "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Ей затова авторът не бива да се доверява на редактори и критици, а на собствената си интуиция. Това го казвам като човек, редактирал текстове в течение на повече от трийсет години. Като съм предлагал на Данко да промени нещо в стихотворението, не съм пропускал уговорката, че може и да греша. Тази добавка не е застраховка от моя страна, а напомняне: да се довери преди всичко на своя си усет.

    Е, good zombie, доста се разпрострях, дано има защо. Човекът на изкуството няма ли самочувствие на Бог, сътворил от хаос Човека и Земята, изгубен е: ще го изядат с парцалите хищниците.

    Бъдете здрав!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 11 uli 2018

–––––

* Засне ни със старичкия ми фотоапарат едната от трите дибидюс голи студентки от Унгария, дошли на автостоп и устроили бивака си на двайсетина метра от нас върху пясъка току под ведомствената вила на Министерството на химията и металургията. Другите две момета са на заден план – фон за телесата на двама загорели във всякакъв смисъл на думата мъжкари. Бел.м., tisss.

** Петко Братинов (1939), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2 

Допълнение към предното писмо до Данко – КОМЕДИЯ ДЕЛ АРТЕ

    Българинът влезе ли в битка, от хленчеща и мърмореща овца се превръща в корав боец, проблемът е да му посочиш цел, да го извадиш веднъж от кожата, от печалната участ на унижаван от властта човек. Няма за властника по-ужасна заплаха от това да бъде превърнат в посмешище. Да покажеш на света как зад фасадата с официалния моден костюм, вратовръзка за 1200 долара и чепици от крокодилска кожа стърчат фъндъци коноп и слама от кърпените на задника гащи.

КОМЕДИЯ ДЕЛ АРТЕ

    Онзи, който се заяде с мен в хасковския кино-салон "Клокотница", някогашният асистент, днес вече проф. Иван Попиванов*, през 1969-70 г. ни водеше упражненията във втори или трети курс Българска филология в Софийския университет и спорът ни е оттогава – твърдеше, че няма как в мерена реч на български език стихове с две ударени една до друга срички. На следващото ни упражнение при него четох писан специално за да го опровергая текст в рима и ритъм, дето точно ударените една до друга срички се набиват в очи и служат като логически център на писаното (години по-късно и в поемката "Балада за масата"** ползвах тези ударени една до друга срички). Обаче преподобният Попиванов се заинати, тържествуващ обяви: "Да, това е изключение, което само подкрепя правилото", което в стила на фатмаците ще рече: като говориш с мен, ще мълчиш.

    Петнайсетина години по-късно в хасковското кино "Клокотница", човекът вече беше фактор в Съюза на писателите, май завеждащ отдел Поезия или нещо от този сорт, и като фактор, не пропусна да вметне в обясненията си за моята некадърност: "Драги Гьорги, вий още на времето ми доказахте, че у вас много куца представата ви за рима и ритъм в поезията".

   Аре, у лево таквиз нещастници, дето – като не могли да напишат едно свястно стихотворение в младостта си, станали литературни оценители. Буквално такова весело самопризнание беше направил някога в изблик на сантиментални спомени сегашният проф. Симеон Хаджикосев*** с принос към родната литература, който ми беше главен редактор в студентския вестник "Софийски университет", като завърши спомена как и той се пробвал преди години някога в полето на интимната лирика със свои стихотворения: "От лошото вино става превъзходен оцет". 

   Все пак мисля, трябва да си достатъчно интелигентен, за да си направиш такава характеристика, но пък същият оценител ме уволни от редакцията, заради това че го бях ядосал нещо, вече не си спомням какво. Май че беше за отпечатания ми там разказ "Мелодиите на Дино"****, за който нафукано обяви, че това моето, според него, било писано в стил италиански кинематографичен неореализъм, но за да не заподозрат "онези отгоре", че сюжетът засяга строителите на социализма у нас, постави условие да намеря начин изрично да бъде упоменато, че става дума за упадъчното Западно общество. И за да види бял свят текстът, нарисувах графика, където млад мъж говори от улична телефонна кабинка, а над главата на момъка се мъдри изографисано на латиница "Telephone", и с таз ми ти илюстрация номерът мина, разказът се появи във вестника, белетристът Николай Стоянов (1948) ме изнуди да му ударя един подпис върху "Мелодиите на Дино", вече отпечатан във вестника, и пак същият разказ ми бе един вид визитка при среща с телци, свахи и част от нашумелите автори в някогашната родна соц. литература.  

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uli 2018

–––

* Проф. Иван Попиванов (1927), 

вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2

** БАЛАДА ЗА МАСАТА (1974), https://jores-tisss.blogspot.com/2018/06/ars-poetica_23.html

*** Проф. Симеон Хаджикосев (1941), 

вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2

**** МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО (1969), https://jores-tisss.blogspot.com/2018/02/story.html

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (4.)

ФИЕСТАТА

В ХАСКОВО

    – Здравей, Данко!

    Бях в Хасково, завчера се върнах и искам да ти се похваля: "Ледът се пука, господа съдебни заседатели!"

   Закъснях там за тяхната "Южна пролет-84", та не можах да чуя доклада на Николай Петев (четен от Христо Стефанов, лит. критик от "Лит.фронт"), в който мимоходом за мен било споменато, че съм използвал нещо си от Пеньо Пенев, а иначе книгата ми "Сутрин рано" нищо не струвала. Затова пък четох писмо там, пред целокупната благопристойна млада и не съвсем млада смяна, вкл. пред шефове на днешния литературен живот у нас, като д-р Иван Попиванов, който води дискусията за дебютната книжнина през изтеклата 1983 г. Не споменах до кого беше адресирано това писмо, а то с обратна разписка бях го пратил пет дни по-рано (на 23 март 1984 г.) лично до Георги Джагаров, франко: Държавния съвет на Народна република България.*

   Имаше ръкопляскания – нестройни и разпокъсани, а после "говорившите", общо взето, се правеха, че нищо не са чули, но Попиванов, който е секретар на СБП, се впусна разгорещен доста подробно да ми отговаря, а и Христо Стефанов използваше реплики от писмото ми, за да нахвърля възражения и назидания към младата лит. смяна. (Какви високопарни думи, а, какво ще кажеш!)

   Вечерта имаше литературно четене и там пред почти пълната зала всеки от петнайсетте поети-дебютанти от 1983 г. чете по едно свое стихотворение. Четох стихотворение, което ти не знаеш. Ето го**.

   Казаха ми, че Любомир Левчев, който беше в залата, ръкопляскал най-силно на това стихотворение. Много момчета после дойдоха да ми кажат, че им харесало. Но... на следния ден (29.ІІІ.), когато трябваше да се прави голямото литературно четене за закриване на Хасковските литературни дни "Южна пролет", си обрах крушите и заминах за Стара Загора, дето бях на празненството по случай 50-годишнината на моя приятел Михаил Берберов***.

   За какво ти ги пиша тези работи, брат ми! Ами мисля, че отговорът е: Защото искам да ги махна от главата си, да ги забравя час по-скоро. Истината е, че чакам отговор от Джагаров на писмото си. Може да тресне гръм, дай, Боже! Може и нефелна работа да излезе. Но важното е, както казваш, нещо да се върши – стига мълчание! Никой няма да ни оправдае утре-вдругиден, че сме мълчали и сме си траели. Тук не става дума за скромност. В изкуството, струва ми се, скромността намирисва на мижитурство.

   Радвам се заради твоята Любов (моля се и ти да я пишеш с главна буква). Все пак не забравяй, че твоето момиче едва ли ще ти прости, ако си по-силно влюбен от него. Жените обичат да бъдат измъчвани в любовта – това: от горчив опит, брат ми.

   Чета стиховете, които си ми пратил с последното писмо, и си мисля, че всичко при вас е наред, щом още не си взел да й посвещаваш стихотворения. При подобни обстоятелства преди седем години преживях възхода и залеза на чудна история. Следи от нея ще намериш в "Сутрин рано" – стихотворението "Дъжд в следобеда". Уви, всичко прекрасно на този свят е твърде кратко. При мен е тъй. Дано при теб е по-иначе! Искам да кажа, познавам и добри изключения в тази област. Наистина.

   По стихотворенията ти...

   Образни са. Поетични. Цикъл. Готови за книга. Оставят място и за читателя – да поразмисли. Не го задушават с думи. Обаче... Моите изисквания на читател към теб са много по-големи. Искам не картини, не ретроспекции, не благозвучна поетическа реч. Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в този вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

   Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си кротост, че само там слънцето е толкова близко и така непоносимо тъжно червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта – от всяка друга област на земята Българска.

   Много е хубаво това: 

Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат.

   Тук си ти и никой друг. Това е съдба, не стих. Кара ме да надникна в себе си от друг ъгъл – който ти ми предоставяш, Поете. Има въпрос. Има драма. 

На бавни глътки самотата пия.
Горчиво е, но няма как.
И кожата си с огън да измия, 
момче от село ще остана пак.

   В тази част на "Самота" само последният ред е силен, на нивото на първото четиристишие. Значи, първите три реда трябва да се променят... Е, тъй мисля, тъй ти го пиша; но ти решавай как да бъде! Може и да не съм прав.

    Не обичам редове, като "Чакам в нощта като бог" (от "Нощен автостоп"), "Навеждам гордата си глава" (от "Постеля за щурец"). Няколко пъти вече чета и препрочитам целия цикъл и пак ще кажа: стихотворението "Самота" ти е най-хубавото. Тук звънтиш като струна. То може да бъде програмно стихотворение, защото най-добре те изразява, поне доколкото те познавам, добри ми Ромео.

   Поред... "Вечеря" е доста статично. "Богатство" ме подразни с известна декларативност. Не разбирам това "Грош да зърна в тревата/ – правя от него звезда". В "Жътва" има не докрай оползотворени възможности, които предлагат инак отлично намереният тон и гледна точка. "Косачи" е интересно, но без заключителния стих; тук е нужен друг финал. "Сбогуване" е добро, честно; само дето в последния стих "но"-то е излишно. "Задушница" не мога да проумея, има нещо насилено в идеята тук. "Елегия за рибата" е недоработено стихотворение; "плюят си върху късмета" ме подразни. В "Талян" пък откритието, което крепи цялото стихотворение, се съдържа в последния ред; малко нещо е разцентрован тонът с тези подвиквания с "чуденки" накрая и с двата въпроса. "Орис" е добро, но не повече; а тук можеш да си много-много по-драматичен. Завърти го малко и към себе си, към хората – но по-пряко, като въздишка и стон, че се примиряваме! "Нощен автостоп" – добра идея, зле изпълнена. Защо държиш непременно да заковеш стихотворението с едно обобщение? Като че не разчиташ твърде на усета у "читающата публика". За "Самота" вече казах. "Постеля за щурец" не го разбирам. Изобщо, у теб то си е някакъв особен мазол на душата – да плашиш народа с гробищни истории, които звучат сомнамбулно. Последното – "Съдба", не говори зле за автора, но изведнъж ми отваря очите за Борис Христов: че въпросният Борис Христов всъщност не е Голям поет, а е виртуозен поет.

   Литературата от 30-те години на нашия век е погребала няколко дузини не по-слаби майстори от него. Уви, така е. Ще пошуми, ще пошуми... и ще се забрави. Брат ми, искам да повярваш на това, което ще ти кажа: Върви си по свой път и не се опитвай да бъдеш на всяка цена метафоричен, виртуозен. Между нас казано, например, откривам чисто поетически слабости в "Предсмъртно" на Вапцаров; да речем: повторението на една и съща рима в първата и втората строфа, или възгласът "Какво тук значи някаква си личност!" И все пак това стихотворение е много по-силно от тонове изящна словесност.

Разстрел... И след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.

    Нито е просто. Нито е логично. Страшно е!!! 

    Бъди здрав! Ж.

    1.ІV.1984 г., Пловдив

    БЕЛЕЖКА от 14 август 2006:

    Част от коментираните тук работи влязоха в единствения издаден приживе цикъл на Йордан Кръчмаров: в "Общежитие" – сборник, обединяващ единайсет неиздали още своята самостоятелна книга поети от далечната 1985 г. Който се интересува, ще види стихотворенията на Данко в тази, както сполучливо я бяхме нарекли, "Братска могила" с предговор от споменатия вече Христо Стефанов. Под надслов "Цялото ми богатство" двайсетте къси (от по осем стиха) творби на този изящен поет на Добруджа ще открие, който желае, между стр. 125-та и 146-та. Едва когато Данко се спомина на 38-годишна възраст от трети инфаркт току след рецитал в Толбухин (Добрич), светът сякаш обърна внимание на стиховете му.

    Но аз зная, че между ценителите на младата Българска лирика той имаше не малко почитатели – селяни и хора от града, които много го обичаха. Отчаянието, което ще доловите в лириката му и заради което приятелски съм го заял тук, няма нищо общо с наглото позьорство. По-нататък в тази поредица ще покажа и други негови работи. А сега ето стихотворение, което ме връща към лепкав от маранята августовски ден, изправен сред обраслите в троскот надгробни плочи на мъртвите от Гурково (на някакви си 12 км от Балчик) заедно с двете ми, тогава още невръстни, дъщери пред гроба на Данко. 

РИЗА ЗА ХРИСТОС 

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твойте риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

Йордан КРЪЧМАРОВ****

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 9 uli 2018

___
* По онова време Г. Джагаров (1925-1995) бе зам.председател на Държавния съвет на НР България. 

** Вж. "Не бях злопаметен". Предупредени бяхме да четем само стихове от книжлетата си, т.е. минали през някакъв вид цензура, но моя милост прочете този писан на коляно текст, повлиян от стила на "Поета с ватенката", както сладко-сладко дежурните литературни свахи наричаха Пеньо Пенев. 

*** Михаил Берберов (1934-1988).

**** В оригинала се беше подписал Йордан ДИМОВ. Стихотворението изпратил с писмото от 11.ІІІ.1981 г. С други две, пак негови стихотворения, тогава го предложих на Николай Заяков (1940-2012) – известен поет, зав. отдел "ЛИК" в пловдивския младежки вестник, но как Данко да намери място в добре сресаната и тенденциозна периодика от Тодор-Живково време! Бел.м., tisss.

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (3.)

Писмо от 3 юни 1983

ДАНКО:

    Прочетох рецензията на Луко Захариев*. Определено мога да кажа, че не съм съгласен с неговото мнение. Разбира се, всеки има лично светоусещане, но не е правилно личното да поставя над обективната истина. Ако Луко Захариев не е чувал да кряскат часовниците, аз съм чувал**. Но за това, че не е чувал, не мога да го обвиня в бедна житейска духовна биография. 

    И не мога да разбера защо непременно героят на нашето време трябва да бъде едва ли не активен физически борец върху тепиха на земята. Той може да бъде арбитър, съдия, зрител... По-важното е човек да се пребори с мислите и чувствата си, отколкото да запретне ръкави и да започне с лопата да рине тинята на този свят.

    Току-що ми поднасят пакетчето с твоите книги. Прочетох писмото ти и продължавам с него. Стиховете от епохата на революцията са хубави, но стоят някак си чужди в тъканта на книгата. Ако имаш такива още двайсетина, би могъл да подредиш отделна книга. Тогава вече няма да ме смущават.

    Мисля, че нищо не липсва на твоите стихове и на твоята книга. В тях има достатъчно горчив хъс, който Захариев кой знае защо не се е опитал да забележи. И ако човек не остави след себе си товар от грижи в този свят, какво друго може да остави? И дори Омуртаг ни е оставил грижата си да разберем страха му от смъртта и вечността.

    Правилно, Жоро! Няма да се даваме! Ще пишем онова, което е вътре в сърцата ни, а не това, което насила искат да вкарат в тях. 

     Мисля една от книгите да оставя в библиотеката на село Гурково, все пак си живял някога тук и хората те помнят.

    При мен нищо ново. От известно време съм в редицата на безработните. Чета, опитвам се да пиша, опитвам се да се влюбвам.

    Оставих ръкопис в "Бакалов", Варна***.

    Пиши ми с повод и без повод. Горе главата!

     Гурково, 3 юни 1983 година 
    
     Йордан Кръчмаров

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 8 uli 2018

___
* ... не съумява да покаже собствено виждане за света, собствени открития в духовното битие на човека. (...) Личи липсата на собствена житейска биография, на собствен път към времето и към неговите проблеми. (...) Стиховете на Георги К. Бояджиев страдат най-вече от констативност, от безжизненост. В тях не можем да срещнем активния лирически герой, който иска да преобрази света, който се сражава за доброто не само с другите, но и със себе си. Странна е също липсата на темперамент, на хъс по отношение на живота... 
   Луко Захариев, в. "Пулс" от 24.V.1983 г.

Луко Захариев е роден на 24.XI.1945 г. в с.Каменица, Софийска област. След завършване на спец. Българска филология работи в Радио София, издателство “Народна младеж”, в.”Пулс”, в.”АБВ”. Гл. редактор на в.”Македония”. Основател и стопанин е на издат. къща “Стрелец”. Автор на книгите “Литературни бдения” (1975), “В търсене на националното” (1984), “Ранни срещи” (1985), “Български видения” (1988).

**                    Часовниците кряскат. Вълнува се прането.

От сънищата ясни изнизва се градчето.

Децата да приготвим за детската градина,

на печката – млекото, и пушек – от комина.

Додето се нахраним, на крак ще поговорим,

а после ще нарамим синчето непокорно...

И то върти очички, замеря с пръст небето.

Подтичват вече всички, ужасно сме заети.

На спирката – с цигара. Умира в пурпур мракът.

Разбитият икарус отгоре пада сякаш.

На крак един, простряло ръцете си нагоре,

                градчето литва бяло към делнични простори.

     Първият (ключов) текст в сб. "Сутрин рано", изд. "Хр.Г. Данов", 1983 г.

*** Варненското издателство "Георги Бакалов". По онова време, ако се не лъжа, редактор на първите стихосбирки от млади автори беше поетът Петър Алипиев (1930-1999). Бел.м., tisss.