Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (5.)

НАЙ-НОВОТО Е, 
ЧЕ СЪМ ВЛЮБЕН

    Здравей, Жоро!

   Най-после се наканих да ти пиша. Първо искам да ти кажа, че не съм забравил обещанието си да изкажа обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави и искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките хорица, трябва да ядат хляб от нечия софра.

   При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори и не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време.

   Ако срещнеш някъде Стою Вартоломеев, поздрави го от мое име. В края на миналата година рецензира мои стихове. Неофициално, само за пред пишещите. После изглежда съм се запил идиотски, вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и сме се разделили, откровено казано – не помня как.

    Очаквах да те срещна на VІ писателска конференция във Варна. Самата конференция беше нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисването на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...

   Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма осемнадесет години. Странно е, че то е просто лудо по мен. Какво ли е намерило в един човек, който – на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?

   Изпращам ти три сравнително скоро написани стихотворения. Изпрати нещо ново и ти.

    25.02.84., Гурково
    С поздрав: Йордан Кръчмаров

* * *

    БЕЛЕЖКА:

    Данко не доживя своите 40. Третият инфаркт му пръсна сърцето два месеца преди да изпълни трийсет и осем. Купища преживяно имам с него: и авантюри, и скитосване по плажната ивица от "Златните пясъци" до "Албена" и от Двореца в Балчик до Таук лиман зад Каварна. От рибари по таляните и хора от прислугата по хотелските комплекси – електротехници, спасители на плажа, водопроводчици, художници-портретисти, дошли сред чужденците да ги рисуват с цветна креда, да изкарат пара, от рибари до трактористи и комбайнери по селата Гурково, Тригорци, Топола, от Балчик до Каварна и от Каварна до нос Калиакра... мнозина от местните, дори яките момци – пазачи зад курорта "Русалка", в който не допускаха българи, освен като обслужващ персонал, познавам благодарение на него. Сочил ми е места край брега или двайсетина метра навътре в плитчините, дето по онова време личаха останки от древни крепостни зидове или се намираха късове от амфори в морето. Леле, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке едри сочни миди, сбрани с кофи специално за нас двамата от момците зад "Русалка", особено с изстудена бира за допълнение. Или точно в осем сутринта, когато излизат от морето рибарите на сафрид, хванал се в мрежите по таляните между местността Тузлата и селцето Топола, сребрист сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който после пекохме на морския бряг с Данко...

  На плажа край с. Топола, август 1976*

    Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни-жадни, лакоми за емоции. Данко ме запозна с момичето, което по-късно стана майка на дъщерите ми Вера и Надя. Леля Керанка – вдовицата, майка му, която макар едва прехвърлила четиридесетте, ходеше все облечена в черно и забрадена, често слагаше вечеря за двама и ни съзерцаваше, присвила се върху крайчеца на миндерчето в бедняшката селска стая с ниско таванче, как лакомо се храним. От глад един следобяд налетяхме на гълъбарника в отсрещния двор. Вкусни били и печените полудиви гълъби! Купихме си от Балчик, от магазина срещу черквата "Свети Георги" подобие на войнишки полуботушки и прекосихме с тези патъци плажовете между "Златните пясъци" и "Албена", или с местни момци ритахме футбол в спортната зала "Славия" насред Гурково. През февруари, след нощ, прекарали като хаймани, но и като царе на света в луксозния за онова време хотел "Амбасадор" на "Златните пясъци", и като бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме десетте или повече километра по изблизаните от вълните обли камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до самата "Албена". И това – в мразовития февруари. И през курорта Албена щяхме да профучим към Балчик, да не ни спря речицата Батова, която като невинен ручей се виеше из високия човешки бой обилен треволяк. И тъй нататък. Част от подвизите ни съм споменал мимоходом в новелата "Ася", писана около 1976 година. 

    Турил съм сега пред мен пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик със силозите за жито, а на гърба на картичката – ето що с едър, заоблен, типично женски почерк написано:

    26.06.86. 

Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го изпратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина.

    Ася

    Понякога си мисля: трима са ми застъпниците на небето: споминалият се едва на 54 години Михаил Берберов, който ме нарече пред сестра си "духовен брат"; 76-годишният счетоводител, наричан снизходително от пловдивските литературни палета графоман, а всъщност автор на поне осем изящни разказа Петър Петров, който в мигове на умиление казваше "Ти си моят учител"; и Данко, който въведе помежду ни, когато бяхме още 23-24-годишни, преизпълнени с дяволии млади мъже, обръщението "брат ми". Като оценявам едно или друго в литературната сфера, мисля си: изразявам и мнението на тези трима кръвни братя "по оръжие", а може би – и по участ.

* * *

    РЕПЛИКА на good zombie (от Харманли), 14 август 2006 г.:

Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник. 

е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още неща от този поет. За предишното – "Самота"

  
Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат...

    Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?

    ОТГОВОР (от Пловдив), 15 август 2006 г.:

    За съжаление, като го е променил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двата варианта на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променил, има я по-горе, да не я цитирам пак): 

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но тъй е отредено.
И кожата си с огън да измия,
ще си остана пак момче от село.

    Тази напевна, женствена интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант: да, селянин съм, и такъв ще си остана –

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но няма как!
И кожата си с огън да измия, 
момче от село ще остана пак.

    Редакторът му Петко Братинов** е селски човек, трябвало да усети разликата. Поне в поезията си "наш Петко" демонстрира тази гордост у селянина, попаднал сред снобите на големия град. 

   Сменено е многозначното заглавие "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Ей затова авторът не бива да се доверява на редактори и критици, а на собствената си интуиция. Това го казвам като човек, редактирал текстове в течение на повече от трийсет години. Като съм предлагал на Данко да промени нещо в стихотворението, не съм пропускал уговорката, че може и да греша. Тази добавка не е застраховка от моя страна, а напомняне: да се довери преди всичко на своя си усет.

    Е, good zombie, доста се разпрострях, дано има защо. Човекът на изкуството няма ли самочувствие на Бог, сътворил от хаос Човека и Земята, изгубен е: ще го изядат с парцалите хищниците.

    Бъдете здрав!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 11 uli 2018

–––––

* Засне ни със старичкия ми фотоапарат едната от трите дибидюс голи студентки от Унгария, дошли на автостоп и устроили бивака си на двайсетина метра от нас върху пясъка току под ведомствената вила на Министерството на химията и металургията. Другите две момета са на заден план – фон за телесата на двама загорели във всякакъв смисъл на думата мъжкари. Бел.м., tisss.

** Петко Братинов (1939), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2