Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (1.)

ПИСМА ОТ И

ДО ДАНКО*

І. Привет от студената земя на Добруджа

    Благодаря за изпратените бр. 5 и 6 на вестник "Комсомолска искра". Радвам се, че си спомняш и за мен. И се радвам, че в работата си като журналист третираш нерешени проблеми на действителността, приемаш отговорността пред утрешните дейци на родната лирика (рубриката "АБВ").

    Поддържам твоето становище, че едно от условията при провеждане на изпити във вузовете трябва да бъде творческата интерпретация на изучавания материал. Харесва ми фразата "на изпит човек се чувства като на зъболекарски стол".

    Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. Според мен е нужно да бъдеш по-внимателен към момичетата и момчетата от АБВ. Тяхната психика все още не е укрепнала да може да приеме безпощадната ти оценка. Не знам дали в Пловдив има литкръжоци, но в тях човек може да се научи поне на елементарна техника.

    При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. А иначе проблеми има, но такива, които не ме засягат – животни, тютюн, лично ползване и т.н. Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голяма част от времето си прекарвам там. Добре е, че все още се срещат добри момичета да ме приютяват.

   Изпращам ти две стихотворения – "Риза за Христос" и "Морски кончета". Първото, ако сметнеш за необходимо, можеш да предложиш на редколегията на "Комсомолска искра", а второто предай на твоите буболечета**.

Дъщерите и жена ми Ася (1952-2017) по онова време 

    Ще чакам да ми пишеш и изпратиш някои от интересните броеве на вестника. Поздрави на Ася***! Бъди здрав и талантлив!

    Село Гурково, 11 март 1981 година 

    Йордан Кръчмаров

РИЗА ЗА ХРИСТОС 

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твоите риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен, плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

    В оригинала се е подписал Йордан ДИМОВ, по името на баща си. Текстът е изпратил с писмо от 11 март 1981 г. Предложих го още следния ден на колегата във вестника Николай Заяков, който отговаряше за отдел "Литература, изкуство, култура" в "Комс. искра", но Големият Заек, както го наричахме, ми отказа под претекст, че това е упадъчна лирика. Тъй че нямаше как добруджанският поет да намери място в добре сресаната местна периодика сред признатите напористи поети от онова време. 

Николай Заяков (1940-2012)

    Спестих тази подробност тогава в отговора си до Данко за съдбата на ключова негова творба. Години по-късно, през 2007 г., пловдивско частно издателство пусна от печат обемист сборник стихове на поета от Врабево, Троянско под надслов****, заимстван, убеден съм, от отхвърленото някога стихотворение, и особено от "Кози след дъжд" – друго стихотворение на Данко*****. Както гласи стара френска поговорка, случват се такива работи и в най-добрите семейства, уви!

ІІ. Уважаеми Бояджиев,******

    С Вас не се познаваме, но покойният ни общ приятел Данчо Кръчмаров често ми е говорил за Вас, подари ми и първата Ви книга стихове, която ми допадна.

    Аз се занимавам с лит. критика и по молба на майката на Данчо леля Керанка обработвам неговия лит. архив, работя върху един по-обширен замисъл – искам да издам в пълен вид неговото творчество, а и – ако успея: да напиша книга за Данчо. Затова моля да ми пратите копия от неговите писма до Вас или да напишете свои спомени за него, нещо друго интересно и т.н. Ще се радвам, ако отговорите. Моят адрес е: Балчик, 9600, ул. "Н. Боев" № 2, ет. І – Константин Младенов, или на майка му: Гурково, Керанка Кръчмарова. Тъй като тя е решила да дари целия му архив на фонд "1300 години България", ще бъде добре, ако си направите копия за Вас на ксерокс, а изпратите в Гурково оригиналите. С поздрав, в очакване на лично запознанство и отговор: 

    Ваш К. Младенов

    П.П.: Ще се интересуваме; и ако притежавате негови снимки, пратете копия!

    Балчик, 28.VІІІ.1988 г.

 
    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, edited 6 uli 2018

____

* За човека и поета Йордан Кръчмаров по-нататък ще напиша по-обстойно. Доколкото ми е известно, преди години общината в Добрич бе учредила награда за поезия на негово име.

** Има предвид дъщерите ми Вера и Надя.

*** Бившата ми съпруга.

**** Вж. https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%9F%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%80%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5.-%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F_130737.html 
    Той е блестящ български поет, а присъствието му в Пловдив е значим духовен факт в модерната история на града. Роденият през 1940 г. в троянското село Врабево автор идва тук в средата на 60-те години (...) Като дългогодишен завеждащ литературния отдел във вестник "Комсомолска искра", Николай Заяков публикува и насърчава множество млади автори. Ексцентричният дух на секретаря на Дружеството на пловдивските писатели, на последния главен редактор на някогашното многозаслужило списание "Тракия" е съхранен през годините... Вж. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/pogledi/n_zaiakov.htm

***** 
КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

Йордан КРЪЧМАРОВ

****** На писмото от Балчик не отговорих и това тук е опит за извинение към подателя К. Младенов.

Ars Poetica – БОСА ПРЕЗ ПОЛЯНАТА

БОСА ПРЕЗ ПОЛЯНАТА

Утре краят на света щял да настане,
часове ни делят от космически срив;
и как си представяш нас да ни няма,
ти – изкусителна, аз – толкова жив?

Което е писано, пак ще се случи,
Бог решил вместо мен, вместо теб
един да си иде като улично куче,
друг – опакован в коприна и креп.

Защо да повярвам на Божи пророци,
предсказали края на нашите дни;
как пък ме виждаш в гроба да скоча,
когато все още ми се греши!

Тревата е нежна, не чакай пощада,
кощунство е точно сега да се мре,
ела на поляната, влез като в ада –
като ще мрем, от любов по-добре.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 dec. 2012 – еdited 5 uli 2018

Ars Poetica – НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ

Тридесет години бавно, по план слуги на чуждия интерес унищожават България, превърнаха българина в персона нон грата за Отечеството.

НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ

У приятеля отруден
на гости е дошла Смъртта
и върху тяхната врата
залепна Черна пеперуда.

Пристигна по обяд една
раздрънкана кола, и бледа,
отпътува със съседа
угрижената му жена.

Цветя положихме на гроба,
тя плака много, от сърце,
и със разстроено лице
оттам отиде във завода.

Животът пак ще плисне лудо
и мъртвият не ще е с нас;
не мога да забравя аз
онази Черна пеперуда.

Как тъй, без жажда за победа,
без бой да свиеш знамена,
кажете ми, та той нима
приживе сам не се погреба! 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 uli 1980 – edited 5 uli 2018

Ars Poetica – ИЗКУШЕНИЕ

ИЗКУШЕНИЕ

Всички знаели, че се обичаме,

само ние не;

спазваме благоприличие,

сдържаност поне.

Пренебрегвал съм те ловко,

ти страняла си от мен;

скъп подарък е животът,

но не е за ден –

да се губим в плътска връзка

с неизвестен край,

в плен на помисли най-дръзки,

че е вечно Май.

Струва ли си да се влача

подир кокошле,

да съсипем два палата

за катун в поле!

Ти си сдържана, учтива,

но не си за мен,

просто няма перспектива,

а съм изумен,

че където и да бягам,

все си ми в ума –

кой в момента ти дотяга,

или си сама?

Може и да ме обичаш,

ала нищичко не знам,

мен пък кой ли ще ме пита! –

нямам място там.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 4 uli 2016 – edited 4 uli 2018

Ars Poetica – ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА

    След трийсет години демокрация по рецепта три милиона българи напуснаха отечеството и се заселиха другаде да живеят и да раждат своите деца... Факт!

ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА


Затуй че беше толкова проклета,
към мен понякога безумно зла,
с юмрук ме блъскаше в лицето,
и все пак моя майчица била…

Затуй че пренебрегнатият бил съм
и кой ли тарикат не уреди
да се надсмива тъпо и безкрило 
над моите и твоите беди…

Затуй че тук разбрах какво е злоба,
от политици лъган, омерзен –
открих, че в този свят без теб не мога,
тъй както и не можеш ти без мен.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 30 mar. 2011 – edited 4 uli 2018

Ars Poetica – ТИХИЯ РОМОЛ

    Мекия бял сняг, който пада в тихия въздух... 

 

   Из стихотворение на ренесансовия поет Гуидо Кавалканти, ХІІІ-ХІV в.

ТИХИЯ РОМОЛ*

Тихия ромол на ситния пясък в реката,
мекия блясък на риба, която потъва,
ведрината на залеза в късното лято –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Свежия въздух, в който плува далечното ехо
от самотния изстрел на ловец, който е тъжен,
кротостта на небето, когато изгряват звездите –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Дълбокия дъх на заспали поляни и ниви
под летящите капки на топлия дъжд в тъмнината
и страхът на храста, в който заек се крие –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, fev. 1968 – edited 3 uli 2018

____
* Cтудент в първи курс на Софийския университет, силно ме впечатли строфа, цитирана в учебника по Антична и Западноевропейска литература. В ума ми бе рядко красиво момиче: Вера Ботева, от старозагорските села, също първокурсничка, но по специалността Руска филология; виждах я понякога край арабин с тъмносин мерцедес, докато изчезна със своя арабин и след лятната ваканция повече не я видях. Писах в нейна чест и разказ с надслов "Мекият бял сняг". Четох й разказа през януари 1968 г. в мразовита празна зала вдясно от централното фоайе зад парадния вход на Софийския университет и тя учтиво ме изтърпя, докато гъгнех, опротивял и на самия себе си. Идеше ми да блъскам с юмрук по стените, че толкова слаб се усещам в присъствието на това синеоко момиче с бакърено-червени коси и едва затаена иронична усмивка в ъгълчето на хубавите й сочни устни. Бел.м. Jores.

Публицистика – ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬОУ ХЕНРИ!

   Днес гаврата с писаното слово, особено когато става дума за поезия, е на почит. Не само г-жа Божана Апостолова – пишман-поетеса, е в киреча по това що е лирика, поне това нека се каже на глас, пък макар да е и само във фейсбук! Лауреатите на всякакъв род лит.награди у нас сякаш са избирани по идиотския напън да се пише не само неграмотно, но и неразбрано, затлачено или замотано като кучешки черва. Тягостното е, че за ходатаи на претенциозните ребуси, кой ги знае защо (впрочем, знае се и се отнася не до вкус и естетика) наемат поети, писатели, професионални критици. Така че в случая с кичмена Лорд Бул* – рожба на стила и манталитета на гетото Токайто в покрайнините на Пазарджик и сакъ-авер, по думите му, на Нейно величество Елизабет II – кралицата на Великобритания, не е случаен персонаж в конкурс за стихове в т.нар. Европейска столица на културата 2019. Тези конкурси служат за оправдание на едни добри пари за лица с особен статут в Българското общество. Понеже на изкуството поначало, а и по принцип (не само у нас, но и по света) и невежият, и снобът гледат като на мътна работа, която само любим автор или спец с академична титла бил в състояние да оцени. Вижте кои са в журито на въпросния конкурс, например.

ЩО Е ПОЕЗИЯ,

АЛЬОУ ХЕНРИ!

(За ценители на замъци от словесна плява)

     Някога поетът Валери Петров (1920-2014) сълзливо се оплака, че докато кротко плажуващите около него блажено се изтягали на пясъка, намирайки се сред тях на варненския плаж, поетът си измъчвал ума в търсене на метафори на какво му мязало морето... Та и известни поети понякога шегички си бият, между другото, себе си иронизират, ебават се, казано на моя хъшлашки жаргон от бедняшките махалици на Пловдив. 

      Очевидно отново настанаха пищни чалгаджийски лирически времена поетите да си се затворят в онзи свой прословут замък от слонова кост с полюшващи се над островърхите стражеви кули като прани бабини гащи пъстри знамена и вимпели на честта. А споделеното от поета В. Петров бе човеколюбиво все пак казано в сподавени въздишки на застаряло сърце по изгубена отпреди сто години девственост, придружени от едва обуздани сълзи, сополи, женствени меки, влажни хлипове по некви си там техни Дионисиевски пиршества и вакханалии. И това бе коленичене пред човешката ни природа, пред олтара на бесовете, опит за извисяване.

      Салваторе Куазимодо (1901-1968), например – с печал и възхита... 

                     Човек е сам върху сърцето на земята,

                     пронизан от едничък слънчев лъч:

                     и ненадейно пада вечерта.

      Или от друга страна, романтичният роман "Лолита" на Владимир Набоков (1899-1977) си позволяваше – кощунствено за занаятчиите в изкуството, изискано да представи, бих казал, педофилията във вид на съвършената платонична любов.

    И сега вече явно заничаме към задаващата се мода, когато Поезията дотам се завря в себе си, в собствените си ъгли и подземия, че на воля да се любува на гроздове от презрели метафори, които сладки плодове само елитният, обзаведен с висока култура и вкус изискан тип ще разбере.

   Та питам, само питам, нищо лично: за кого твори поетът, Хенри? За огромната маса простосмъртни, дето едва ли се досещат какви велики откровения им носи Негово височество Поетът, или за ограничен кръг професионалисти и оценители на най-нови тенденции извън конфекцията?

    И за илюстрация на мои си лични пристрастия обръщам се към изкрещяното в автентичния му непринуден тон от клошаря-поет Чарлз Буковски (1920-1994) към стадото литературни говеда, което изкрещяно без предвземки казва... да-а-а, май наистина чувам дрезгавият му глас на алкохолик и заклет тютюнджия:

   умирал съм твърде много пъти

   мислейки и чакайки, чакайки

   в една стая

   загледан в един напукан таван

   в очакване на телефона, писмо, почукване, звук

   подивявайки отвътре

            докато тя танцуваше с непознати в нощни клубове…

   Или без така страстно обичаните от сноба финтифлюшки и модни придихания, хладно обобщава:

Хенри,

нещата като че

наистина нямат

значение:

останалото е просто

нищожно количество

болка и

пулсиращи

пишещи

пръсти.

   По-леко смилаемо едва ли е изричано в наши дни. Или може би Сафо (VІІ-VІ в. преди Христа):

             Някои казват: конницата, други: пехотата, трети:
             флотът е най-прекрасното нещо на тази земя.
             А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
             което обичаме.

             И не е трудно да го обясниш на всекиго…

      Г-жа Божана Апостолова** връчва наградата за поезия

   

  Г-н Васил Балев*** – носител на юбилейния приз "Иван Николов" 

БИБЛИОГРАФИЯ

    Из творчеството на поета Балев (1968) 

РЕПЛИКА 2013 Август; да се случи нещо изведнъж е невъзможно (през останалото време – също). Пред президенството японските туристи, тези орхидеи сред дърветата на София, снимат като в снимка. Няма никой в жегата; дори отслабналото, мръсно знаме не разхлажда. Само двойка лястовици кръжат с истерия покрай фонтана, където се варят яйцата им – но това е стилистична грешка: малките са сигурно добре в гнездото, сигурно ги хранят и мухите бързо се стопяват в тях като снежинки. Заякват малките! – съвсем непроницаеми за скуката, за ропота, гнева: съвсем непроницаемо е всичко... Един човек в полусъзнание излиза от подлеза с тракийските останки, но си говори сам на себе си – на друг не казва.

                                                      ***

Но тогава отново си спомням за теб
светът се превръща в мое тяло и чувство
предметите придобиват нравственост
дъждът се огъва във ветровитото огледало
и тогава столът до мен
става висша добродетел на дървесината си
а уискито трепти като червено листо в моята чаша
Аз не мога да понеса нищо без теб
тежестта на света ме сломява – Ти
си единственият начин нещата да бъдат
подредени поравно – както прахта
по крилете на пеперуда

Само така мога да вляза във всяка вещ
за да сияя с тържествената й структура
да видя дървото с прибрани криле
как мъти сърцето си бяло
Съвсем скоро нито една твоя черта
няма да остане в паметта ми
но обширното чувство за теб ще пасне точно със света
ще бъда цял и завършен

Тази сутрин видях двама влюбени в парка
гледаха кос който вади с клюн от земята
техните устни
но сега не виждам нищо скръбно в това това ме разсмива
защото същинската любов идва след любовта
сега светът придобива твоите признаци
и ние си принадлежим
аз минавам през Времето сам като дим
с разкъсното си от вятъра тяло
и чувството че те губя с такъв размах
все повече

ме приближава до теб
а това не може
да се сравни
с нищо
друго****

ДВАЙСЕТ ВЕКА ПО-КЪСНО

3 пъти бях тъжен днес

(имат право древните: след полов акт човек скърби)

но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:

Да, разбира се, внимавам от твърде много чувства

да не загубя чувството за хумор

Но да оставим леките шеги: все пак отдавна

нямаш вест от мен

Тук заесенява

свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата

а голите дървета придават на пространството безпаметност

Каква умора

какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите

Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото

Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо

заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото

гледа тъпи филми, изнежва се с депресии

Как мразя този град, Анеций

(а няма друг според класиците)

и става още по-противен, че не откривам сили

да го видя другояче

Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам

като извинение

Аз просто обвинявам другите

отричам другите от страх, униние, дребнавост

Например тази нощ сънувах

че лежа в уютна дупка, невидим за света

но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек

от благодарност ме целуна

а моята уста се сцепи от недоумение

Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес

и само от това беснях до обед

Но да оставим херпеса: за друго е писмото

искам да ти кажа, че напускам най-тържествено

стоическата школа

Не мога повече, не е за мен, прости ми

И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)

и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо

аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра

Единствената ми утеха е

да ме забравят бързо

а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес

това от теб съм го научил

КОЛАНЪТ НА БАЩА МИ

Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –

вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър

от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,

слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря

развален латински... Силно се пристягам. С олющената

катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.

Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото

си реша миглите от чувства... От години се пристягам.

Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали

е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият

Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се

превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата

си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези

прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се

събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;

и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.

ПОНЕДЕЛНИК

пуших. И

се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии

при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник

затова го подарих на свраките

КРИТ

Тя е почти на 40, 100, 9000, 8

на съседната маса малко момиченце

малка принцеса която си ляга върху много дюшеци

върху много културни пластове

но отново настръхва зърното отдолу

мъх на майчиност има по китките

обича дъвчащи сърца – и

игри в телефона си

Бих искал да блесна

„Клишето

е лабиринт без стени

който поглъща милиони туристи годишно”

но го казвам наум

Тя би се изсмяла

с развалени от времето зъби

маранята над нея (на мазни квадрати)

напомня за древна мозайка. Лъчът

се пречупва през пола й

Тя живее в хотели

и нейните нови родители я пазят ревниво.

А мен – толкова сам и космат

властите биха прибрали веднага

ако я гледам по-дълго

И сега си отива

да си учи уроците

Всяка сутрин без нея трепти като езеро

там се оглежда

една тъжна позната муцуна

докоснеш ли неин предмет

се пълниш с олово. Но в мислите

ти предпочиташ да бъдеш

вместо неин любовник – баща

за да остане по-дълго

Ще я отгледаш ли в себе си?*****

Стефан Цанев (1936):  

        – Стихотворенията на Васил Балев трябва да се четат под микроскоп – колкото по се взираш в тях, толкова повече метафори и значения откриваш; 

те са толкова сгъстени, сякаш във всеки стих са компресирани десет стиха и тътнат от концентрираната в тях енергия.

Георги Борисов (1950): 

       – Поезията за Васил Балев е не средство да демонстрира тънък поетичен слух и култура, а начин да създаде собствена естетика, според която заниманието с думи често е дълбоко безполезно – дори срамно. Новата му книга, скромно озаглавена "Стихотворения", е безупречна сплав между традиция и новаторство; неговият свободен стих е не само литературоведски термин, а действително свободен, защото е стъпил здраво върху класиката и не се разпада при всеки повей на вятъра. 

Елин Рахнев (1968):       

       – Страници, които те карат да се родиш отново.******

 НА ГЛУПЦИ ВИ ПРАВЯТ, ИЛИ СЕ ЯВИЛ НОВ БОТЕВ?

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 21-22 dec.2014 – edited 30 uni 2018

___

* Вж. 1) http://www.bnews.bg/article/233486-evgeni_minchev_s_golyamata_nagrada_v_mezhdunaroden_konkurs_za_poeziya. 

2) http://hotnews.bg/n/evgeni-minchevpoet-1.126937.html

    Ето лъскава творба на лорда, запленила петчленното жури:

Евгений Минчев, Поет № 1 на България 

                          "Наех си квартира в очите на гълъба.

                          Имам гледка – небе, и клюн за тераса.

                          Нощем звезди-камериери се грижат за мен.

                          Аз обитавам едното око.
                          С другото се озъртам за теб."

    Според съкровената Му изповед, лордът-Поет № 1 на България, вероятно има тежък проблем със зрението, на моя роден пловдивски жаргон казано, диагнозата му ще да е: кьор-бангьоз, което значи: тебе гледа – мене вижда. Инак няма начин да вникнем в този велик опус на Пошлостта и Претенциите.

**  Божана Георгиева Апостолова (1945) е изтъкната поетеса, писателка, издателка на художествена и всякаква литература, обществена персона, която често ни показват по телевизията, за да дава оценки за това и онова, носителка на Орден "Стара планина" – I степен, за изключителни заслуги в развитието на днешната прогресивна и в духа на европейските духовни ценности най-нова Българска култура. Уикипедия

*** Юбилейната награда „Иван Николов“ за Васил Балев, вж.http://clubz.bg/12153-iubilejnata_nagrada_%E2%80%9Eivan_nikolov%E2%80%9C_za_poeta_vasil_balev

**** Из „Стихотворения”, вж. http://www.litclub.bg/library/nbpr/vasilbalev/poems2014.html

***** Единствената ми утеха е да ме забравят бързо... Из новата книга „Стихотворения“ на Васил Балев, вж.  http://www.fakel.bg/index.php?t=3997

****** Премиера на "Стихотворения" от Васил Балев с участието на Стефан Цанев и Елин Рахнев, вж.  http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=20308&sid=4 и http://www.kultura.bg/bg/article/view/18377