Ars Poetica – ТИХИЯ РОМОЛ

    Мекия бял сняг, който пада в тихия въздух... 

 

   Из стихотворение на ренесансовия поет Гуидо Кавалканти, ХІІІ-ХІV в.

ТИХИЯ РОМОЛ*

Тихия ромол на ситния пясък в реката,
мекия блясък на риба, която потъва,
ведрината на залеза в късното лято –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Свежия въздух, в който плува далечното ехо
от самотния изстрел на ловец, който е тъжен,
кротостта на небето, когато изгряват звездите –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Дълбокия дъх на заспали поляни и ниви
под летящите капки на топлия дъжд в тъмнината
и страхът на храста, в който заек се крие –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, fev. 1968 – edited 3 uli 2018

____
* Cтудент в първи курс на Софийския университет, силно ме впечатли строфа, цитирана в учебника по Антична и Западноевропейска литература. В ума ми бе рядко красиво момиче: Вера Ботева, от старозагорските села, също първокурсничка, но по специалността Руска филология; виждах я понякога край арабин с тъмносин мерцедес, докато изчезна със своя арабин и след лятната ваканция повече не я видях. Писах в нейна чест и разказ с надслов "Мекият бял сняг". Четох й разказа през януари 1968 г. в мразовита празна зала вдясно от централното фоайе зад парадния вход на Софийския университет и тя учтиво ме изтърпя, докато гъгнех, опротивял и на самия себе си. Идеше ми да блъскам с юмрук по стените, че толкова слаб се усещам в присъствието на това синеоко момиче с бакърено-червени коси и едва затаена иронична усмивка в ъгълчето на хубавите й сочни устни. Бел.м. Jores.