...Бидейки клюкари,
клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло,
непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими,
немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат
такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни
към ония, които ги вършат...
Из Послание на ап. Павел до римляни, гл.I, ст. 30-32
СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (1.)
23.05.2000.
Дошла майката на някоя си Глория от ІV-д клас да се оплаква пред училищното
ръководство, че няколко момиченца от V-е тормозели щерка й. Тези
момиченца са мои ученички: Росица, Поля и Нина. Идва помощник-шефката да ми
каже; обещах й да разбера как стоят нещата. В четвъртък, 18 май, т.е. същия ден, така и сторих: в часа на класния бях предвидил в плана си беседа "Светът
на любовта", та свързах темата със Случая Глория.
Оказа се, майката на Глория настоявала, че не едрото й
момиче притеснява моите дребосъчковци, а напротив, те го
тормозели. Това – в четвъртък сутрин. Същия ден предпоследния учебен
час на следобедната смяна, като изслушах поне двайсетина от моите ученици, старателно си записах предизвикателните, обидните фразички на Глория. Пропуснах нарочно покрай
ушите си темата за грубиянските й действия; предложих на децата от класа да
постъпят така, както съветва ап. Павел: вместо със зло, да отвърнат на
насилието с обич.
Отначало не ме разбраха, казват: "Ама
господине, тя ни рита, блъска ни с юмрук в гърба, пъди ни от училищната
площадка, заплашва, че ще ни пребие от бой, обижда ни, а вие казвате: да отвърнем с
обич!" Протестират вече не само момичетата, а и възпълничък хлапак; допълват го и
други момчета. Цитирам им онова, което е есенция, съдържа се в глава ХІІІ на четиво от Библията. Накратко, с простички думи преразказвам им следното от библейския текст.
Гл. ХІІ, ст. 2 и нататък... И недейте се
съобразява с тоя век (което ще рече: не постъпвай, както постъпват днес
мнозина, не отвръщай на злото със зло, бел.м., tisss). Не мислете за себе си
повече, отколкото трябва да мислите. Духом бъдете пламенни...
Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете. Бъдете единомислени
помежду си; не мислете за себе си високо, а носете се смирено; недейте се има
за мъдри... Доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци... Не
отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано
е: "отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ". И тъй, ако
врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го; защото, вършейки това,
ти ще струпаш жар на главата му. Не се оставяй да те надвие злото, но надвий
злото с добро*.
Предложих да обсъдят с близките си у дома и с
приятелите си, а следния ден, петък, 19 май, да ми кажат какво са решили по
следното предложение – да съберем пари, да купим подходяща книга за добро
поведение в обществото, кутия луксозни шоколадови бонбони, букет цветя и това да бъде поднесено на Глория, чиято майка обвинявала и заплашвала моите петокласнички.
Майката – по думите на Глория, се заканвала, че Росица, Поля и Нина от моя V-е
клас ще бъдат изхвърлени от училището, където съм вече осемнайсета година
учител. Предложих, и моите хлапаци бяха въодушевени от идеята: всички бяха склонни, с
изключение на мрънкалото Петър, който отсече: "Това не ме
засяга!" Приеха да обсъдят с близките си как да постъпят.
На другия ден, петък, след урока по български в края на
третия учебен час, без да питам, без да подканям, показаха ми събраните пари; и
аз дадох. Две от момиченцата изтърчаха до училищната книжарница да
купят книга за добро държание; с книжаря и неговата съпруга вече били обсъдили
коя да е книгата; други изтърчаха да купят кутията с бонбони, а когато би
звънецът, три от момченцата хукнаха към пазарчето за цветя. "А какви
да са цветята?" – питат; предложих рози да бъдат. "А какъв цвят
да са розите?" – питат; казвам: червени. "Защо! – чудят се. – Ами, червеното е цветът на любовта?" Да – кимам, –
точно; каквото правите за Глория в този момент, с обич го правите, с любов. А
те: "Но господине, едва ли ще го приеме както го
мислим!" Та им казвам: Как тя ще го приеме си е неин проблем и е нейно
право; вие не искате нещо лошо, правите го с обич и заради Глория; това е
ваш избор; какво щяла да помисли Глория, си е нейна работа.
Обсъждаме в броените минути на малкото междучасие дали
да е надписана книгата, какво да й напишат, кой да го напише. Дружно решиха,
най-добре ще е: "На Глория – с обич! От V-е..." И нека който желае, да се подпише.
Виждах ги въодушевени от странната идея – нещо нечувано
за нашите родни условия и манталитет: на грубиянщината, на
издевателството да отвърнат по неприсъщ за българина красив, благороден начин.
Всичко това – последните пет-десет минути от третия учебен час и първите десетина от голямото междучасие. Каква еуфория ги бе обзела, леле, включително и мен! Мека, ала неотстъпчива сила ги бе обзела.
И ето ги моите палета, възбудени се скупчиха около
мен: "Господине, а защо не дойдете с нас?" Казвам: по-добре сами,
няма да съм вечно около вас; не сте малки; този урок да ви е за цял живот
как да постъпвате в такива случаи; важно е от името на вас, оскърбените, да
се чуе – че не таите лоши мисли към Глория, не само трите заплашвани момиченца,
но целият V-е поднася тези малки подаръци в знак на помирение и обич.
Между другото, Росито ми е отговорник и един вид
председател на класа, Поля е отговорник за бележниците; избрали са ги
съучениците им в началото на учебната година, така че две от трите набедени
девойчета са с авторитет в класа ми. Глория точно тях нарекла курви; към тях били
заканите и на майката, че ще ги изхвърли от училището като пачаври.
Ирина – може би най-миловидното момиченце от класа,
поднесла даровете им в присъствието на повечето ученици от двата класа ІV-д и V-е.
Случва се това през последните минути на голямото междучасие в петък. Ето какво
рекла Иринчето към озадачената Глория, която стърчи десетина сантиметра над
съучениците си, а и над моите петокласници, просто си е едно едро, с добро
самочувствие рано развило се моме... Та дребничката Ирина се обръща към
същата тази Глория със звънливото си гласче: "Глория! Поднасяме ти
тези неща в знак на приятелски чувства и обич".
Идат при мен вкупом, а очите им искрят от
възмущение... Шоколадовите бонбони Глория си ги натъпкала в устата. Букетът от
рози със замах и див кикот изхвърлила през прозореца на класната стая, а
посвещението от моя V-е чела на висок глас с омазана от шоколад препълнена уста, победоносно ухилена.
Това – в петък.
В понеделник идвам на училище преди
дванайсет, понеже имаме репетиция за предстоящия Празник на писмеността и
културата. Към 12,30 часа се появила майката на Глория; дошла да се оплаче в
кабинета на училищната шефка, че е обидена и ще мести дъщеря си в друго
училище, навсякъде из града, заканила се, ще разправя как подло се отнесли към дъщеря
й. И училищното ръководство натоварва педагогическия съветник да изясни
случая. В присъствие на гневната майка и с нейно участие педагогическият съветник Йоана Георгиева провежда в директорския кабинет поединично разпит с петнайсетина деца от класа ми. Все още не знам, че в моя клас някой води разследване. Когато ме вижда в
училищната библиотека, ето какво казва същата госпожа Йоана: моите
ученици ме подвели, предоверил съм се, никакви реплики от сорта
"педерасти", "курви" и прочие не е имало, нито заплахи към
Росица, Поля и Нина, че ще ги пребият; накъсо, допуснал съм сериозна педагогическа грешка. Станалото е подигравка спрямо Глория, гавра над личното й достойнство, на всичко отгоре, уронен е и престижът на училището, та приключва съветите си с назидателното: "Е, как да имаме авторитет, драги колега! Как да ни уважават хората!"
Една от ученичките ми, с която разговаряли госпожа "следователката" и ядосаната майка на Глория – притеснителната,
слабичка, болнава Илияна от V-е, идва при мен със сълзички в очите, и от нея всъщност научавам какво се върши зад гърба ми: "Господине, те ми казаха, че лъжа. Аз не лъжа, господине! Заканите на
Глория не били от нейния речник. Била възпитана и за пример, била отлична ученичка".
Мнението на психоложката педагогически съветник в
училището: Росица и Поля се държат със самочувствие, вирят глава,
че са прави. Как съм допуснал това да се случи?
Доколкото разбирам, упрекът иде откъм майката на Глория. Това "вирене на глава" станало повод да се раздухва епизод, който според майката,
иначе тя би отминала с мълчание, случаят би бил приключен и нямало да има последствия. Тъй се изразила майката на Глория пред самата Глория и в
присъствие на три от шефките.
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 13 jan. 2018
___
* Библия, изд. 1983, с. 1400-1401.
Текстът от клипа:
И къде беше, синеоки мой сине? И къде беше, мой малък любими? По склоновете залитах на дванайсет планини мъгляви, Вървях и пълзях по шест тъмни магистрали, На седем тъжни гори в сърцето нагазих, Пред дузина мъртви океани застанах, Десет хиляди мили влязох на гробище във устата, И наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, И наистина тежък дъжд ще завали.
И какво видя, синеоки мой сине? И какво видя, мой малък любими? Новородено видях с диви вълци наоколо, Път от диаманти видях, а на него нямаше никого, Черен клон видях, с кръв, която все още капеше, Стая видях, пълна с мъже, чуковете им бяха кървящи, Десет хиляди говорещи видях, чиито езици бяха прекършени, Бяла стълба видях, с вода цялата беше покрита, Пищови видях и остри саби в ръцете на малки дечица, И наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, И наистина тежък дъжд ще завали.
И какво чу, синеоки мой сине? И какво чу, мой малък любими? Чух звука на гърма – изрева предупреждение, Чух рева на вълна, която света можеше да удави, Чух сто барабанчици, чиито ръце бяха пламнали, Чух десет хиляди шепнещи и нито един - слушащ, Чух един да гладува, мнозина чух се смеят, Чух песента на поета, умрял във канавката, Чух гласа на клоуна, плачещ в алеята, И наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, И наистина тежък дъжд ще завали.
И кого срещна, синеоки мой сине? И кого срещна, мой малък любими? Малко дете срещнах до мъртво конче, Бял човек срещнах - черно куче разхождаше, Млада жена срещнах, чието тяло изгаряше, Младо момиче срещнах, тя ми даде дъгата, Един човек срещнах, наранен в любовта си, Друг човек срещнах, наранен със омраза, И наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, И наистина тежък дъжд ще завали.
И какво ще правиш сега, синеоки мой сине? И какво ще правиш сега, мой малък любими? Ще се измъкна, докато още не е заваляло, В глъбините на най-дълбоката черна гора ще отида, Където много са хората, а ръцете им – все празни, Където капките на отровата заливат техните води само, Където домът в долината влажния тъмен затвор среща, Където лицето на екзекутора е винаги добре скрито, Където гладът е грозен, душите – забравени, Където цветът е черният, а число няма, И ще го говоря и ще го мисля и ще го казвам и ще го дишам, И ще го отразявам от планината, така че всички души да го
видят, На океана тогава ще стъпя, чак докато потъна, Но далеч преди туй своята песен ще съм научил, И наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, и наистина тежък, И наистина тежък дъжд ще завали.
НА ПЕРОНА Отмина нейде с лятото на този ден сърцевината жълта, като жълтък в мъглата слънцето клони на запад, ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.
Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара, разтъпкваме се няколко връстници по перона и пловдивската, боядисана във охра, тъжна гара край нас на купища изсъхналата шума гони.
Къде да идем, като иде пак неделя и отминал – влакът, отсреща в закусвалнята сервират люта супа и като нас такива – неугледни, изгладнели – чакат, и всеки във балтона си се сврял като в хралупа.
Животът е това, дотука поиграхме си доволно, опитахме от всичко и не беше никак скучно; днес купих си за зимата едно червено поло и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.
...Бомбардировките на 10 януари 1944 г. сочат кои Български
градове и селища за англичани и американци са стратегическа цел.
Около 12 часа по обяд от 40 машини е бомбардиран град Скопие, хвърлени са 180
бомби, убити са 12 и ранени 16 човека. Според други данни, убитите са 100.
Следва налетът над София, който е и първата дневно-нощна атака, от
най-разрушителните и кръвопролитни англо-американски атаки на София.
Дневната е дело на около 330 американски бойни машини. Градът е нападнат най-напред от
два американски авио-полка, състоящи се от самолети B-24 Liberatorи B-17
Flying Fortress, общо около 220
бомбардировачи и 110 изтребители Lightning. Налетът е точно в 13 часа. Атакуват т.нар. летящи крепости; участват 143
B-17
Flying Fortress, 37 B-24 Liberator, 110 изтребители P-38 Lightning. (...) В 22 часа същата нощ София е
нападната от около 80 британски самолета. Като резултат на дневното и нощното
нападение над столицата, загиват 947 човека, ранените са 710. Тежко ударени 3731
сгради: разрушени 93 държавни, 3211 частни жилищни сгради, 427 полуразрушени.
Хвърлени са общо 1784 бомби. Въздушните удари на 10 януари 1944 г.
предизвикват поток от панически бягащи колони от жители на столицата.
До 16 януари 300 000 души я напускат. София почти обезлюдява. (...) британски
историци, например, Базил Лидъл Харт, признават, че "ползата от бомбардиране на цели
райони от България е твърде съмнителна" и определят това "продължаване на
бомбардировките от страна на британците, много след като вече
нямат основания или извинения да действат по този начин", като "пренебрежение
към елементарните морални норми в бомбардировъчната им кампания". Щом се признава
тази аморалност, как да наречем разстрела от англичани на безпомощни ранени
български летци, излезли от боя, какъвто е случаят с разстреляния във въздуха
от тях поручик Иван Бонев или преследването по улиците и разстрела на българското население с бордовите картечници от снижилите се максимално ниско американски
изтребители над Дупница на 4 януари 1944 г., когато избиват 80 души!*
ИЗ ЕДИН МНОГО ЛИЧЕН РАЗГОВОР
tisss:
– Авиация бомбардира почти безпомощен граждански обект, който е сред
най-древните селища на континента и в света, столицата на България, гнездо на
европейската цивилизация. Днес "героите" са почетени с паметник на
бойните летци пред посолството на САЩ в същата София. Да бъде вечен споменът за
техния героизъм! Съм от поколението деца, които от родители и от по-възрастни
съседи и близки слушахме страховити разкази за хлапета, усмъртени или за цял
живот осакатени чрез хвърлени от същата авиация коледни кукли и играчки Made in
US, заредени с взрив. Тук, в Пловдив, сме слизали и сме играли в бомбоубежищата
от онова време. За избитите от пряко попадение на американска бомба в тухлен
бункер още се говореше из махалите край сегашната улица "Перущица" и
булевард "Васил Априлов".
Българино, помни Десети януари 1944 година,
когато хилядолетна София беше превърната в руини и стотици хиляди българи бяха принудени да напуснат града.
Бат Дони:
– Жоро, по онова време сме били
съюузници с Германия. Дядо ми се е бил срещу крепостите. Така че стига пак
демагогия. Или вие четете като дявола евангелието.
tisss:
–Да ръсиш от летящите си
крепости коледни играчки, заредени с взрив, за да избиваш и осакатяваш
невръстни, е стил, който при тях не се е променил от времето на Втората
световна война. Само страхливец може да си позволи да бомбардира беззащитните
градове и села на България, за това няма никакво оправдание. Уважение към
такива като дядо ти!
Бат Дони:
– Това за играчките не е истина.
А бомбардировките са били на прибиране, а не специално за нас. Това го знам от
него.
tisss:
–Небето над Пловдив е
светело като ден през нощта от хвърлените светещи бомби над града, за да се
ориентират летците им къде и какво да бомбардират. Това го разправяха
възрастните от съседите ни на улица "Ниш" край Пещерско шосе. Когато се
задавали ятата от бомбардировачи през деня, небето почернявало от огромния им
брой, но били машини, които отивали или се връщали от бомбардировки на
т.нар. Петролни полета край румънския град Плоещ. Да воюваш с деца, това е
манталитет на слабака.
Не мразя, а държа да се знае истината.
Бат Дони:
– Ударена е София, Марино поле и
други летища.
tisss:
–Хвърляли и писалки,
заредени с взрив, това са те, големите герои на Щатите и Великобритания. Бункерът, в който
от пряко попадение на самолетна бомба са усмъртени към 200 махленци от
бедняшките къщурки край кръстовището на ул. "Перущица" и бул. "Васил
Априлов" още си беше там; ходили сме да го гледаме като хлапаци. Това се
говореше наоколо: за двеста души убити в бункера от пряко попадение на самолетна бомба.
Бат Дони:
– Това е война. Която за жалост
губим.
tisss:
–Във войната били гола вода; чети Селинджър какво пише за американските войници по фронтовете. Джеръм Селинджър е
любим автор на няколко поколения американски тийнейджъри, ако не знаеш.
Бат
Дони:
– И в която война руснаците ни разоряват тотално, и това трябва задължително да се знае.
tisss:
– Има документална
книга за американските конвои през Северния Атлантик, казва се, доколкото си
спомням, "Конвой PQ-19". Нацистките подводници буквално разфасовали
около дузина транспортни кораби на янките, натоварени с бойна техника и камиони
за СССР. Минавайки през опасната зона, янките си организирали увеселение,
корабите им светели в нощта и самите немци се чудели на глупостта. Разбери,
това е нация, която никога не е воювала на собствена територия, и затова няма
боен дух. Не съм чул, нито прочел когато и да е било руска бойна авиация да е бомбардирала градове
и села на България; зарежи ги тези приказки.
Бат Дони:
– Жоро, по-неблагодарна сволач от
руснаците няма. Те те бомбардират отвътре, разбери го най-накрая!
tisss:
–Надъхал си се. Ама яко. Готини пичове
са руснаците, ако не знаеш. Говоря за онези руснаци, с които съм имал
възможност да говоря или да си пиша. Една от тях искаше да осинови някога по-малката
от двете ми дъщери. Тези хора никога не са живели богато като американците и
западняците, но са повече човеци и от нас, българите. Руснак няма да те предаде,
ако ти е приятел; същото важи и за турчина.
Когато се развеждахме с жена ми, заряза си работата
и специално дойде у нас, в Пловдив тази рускиня – Надя Морозова от Комрот, днешна
Молдавия. Дойде да ни сдобрява. Имах позната рускиня от Москва, инженер-химик и
художничка, искаше да ме рисува, забравих й името. Друг един, пак от Москва –
Виктор Лукьянов, седя тук шест месеца и беше нарисувал към двеста маслени
платна на Пловдив, нареди част от чудесните си картини по стените на улицата под Джумая джамия. Идиоти му бяха откраднали десетина платна.
Питам го: Не те ли е яд? А той: "Щом крадат, значи са ги харесали, други
ще нарисувам"... Това само руснак може да го каже.
Много ми е лесно да ти кажа, че си глупак,
но не знам защо ме кефиш с ината си. Защото си типичен българин може би,
затова. Дебела кратуна.
Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула тридесет и три трябваше да пристигне. Но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и влажна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, ами виси в слънчевите окръжности на прожекторите. Наистина, така театрално виси!
Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, и в начина, по който си крие ушите в яката на огромния черен кожух, и дори в самото му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като прежда виси над коловозите. Нощ. Всички спят. Няколко нетърпеливи пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Но той, разбира се, не пристигна в 0,33.
Един човек е опрял гръб върху стъклената будка, където в обикновено време продават закуски и други дребни работи. А ето и аз – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия и свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка "Емва" и се опитвам да пиша. А химикалката пише в зелено и аз си мисля: А защо пише така тази химикалка? Ставам, отивам в дъното на уютния си дом и гледам в нощта. Но навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.
Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, отново и отново аз си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мене, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв миг от времето, когато съм започнал разказ, а не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.
Човекът се опрял с гръб върху стъклената будка. Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. И наближават Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено крие лице в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се носи над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на земята и гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има сняг или не. Но наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо.
– Студено! – казва някой и всички се взират в далечината. Леко облаче топъл въздух, превърнал се в пара, лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен: върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко, всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните и полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал през живота си. Виждам няколко, смачкани момент на див гняв – окъсани, раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!
Сега пред мен се изправя милиционерът. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:
– Студено е.
– Защо? – гледам го. – Нима и на тебе, с този огромен агнешки кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.
– Ние сме от по-старото поколение – казва уклончиво той. Облак топъл дъх се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, прожекторите за миг се скриха. После всичко стана пак както преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, отрупана с листове.
Милиционерът започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. Аз тъй се увлякох в желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Той се опитваше да се взре до дъното…"
– Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна милиционерът.
Стана ми интересен този милиционер и за момент пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се.
"Милиционерът просто бе човек от село. Човек-селянин си беше той. И съвсем не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка бяла селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха. А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."
…Това бе първото нещо, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и аз веднага побързах да го запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.
"Веднъж преди Нова година някога клаха прасе. Дойде касапин с голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.
…Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че всъщност имах предвид себе си, не милиционера. Това наистина се бе случило. Като си казах, че не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава мъглива и сива, студена нощ. Изпуснали бяха страшен престъпник…"
В този момент настана оживление сред нетърпеливо очакващите влака, който отдавна трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа. Милиционерът дойде при мен и дъхна в лицето ми:
– Влакът закъсня.
Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта си за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че милиционерът беше неестествен!
И така, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, но с изненада открих, че той не извършва абсолютно никакви движения, никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състоеше от тънки бледи устни. Името му още не знаех, ала знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше.
Милиционерът приближи, раздруса го.
– Заспал си – каза му угрижено.
– Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.
– Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.
– А кога ще дойде?
– Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при тоя кучешки студ.
Пътниците, т.е. нетърпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато накрая съвсем се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен черен куфар и шарена торба. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се клоун.
Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото всички те вероятно бяха се върнали вече по домовете си. В този час може би вече танцуваха край горящите и зачервени печки, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на прозорците, или просто пиеха горещ липов чай и разправяха спомени от миналото. Като че целият свят спеше, хъркаше и се обръщаше в съня си или разправяше спомени.
Опитах се да си представя какво прави всеки един от тези нетърпеливи пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са необикновено еднакви – бледорозови и нетърпеливи, които пият липов чай и спят с жена си, а когато са в добро настроение, разправят спомени.
– Защо си тук? – попита милиционерът. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху обкичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:
– Не знам.
– Не й харесваш, нали!
Милиционерът ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена, някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом беше престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.
След около половин час отново седях пред масата. Моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – милиционера и моя човек, опитвах се да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам Моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо в себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студ или кой знае от какво; който вече каза, че не знае защо е тук, – си припомни. Припомни си нещо… И това беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора. Вървят двамата: той и Ник, по пътеката. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розава и бяла… много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат.
"Ти какво би направил, Климе?" – пита Ник.
Клим отговаря спокойно: "Какво ли! Нищо. Нищо не бих направил".
Двамата вървят полекичка, бавно, взират се в тъмнината – там, където са корените на храстите на огромни дървета. "Още не съм спал с момиче" – признава си неочаквано Ник.
"Добре" – казва Клим.
– Десет минути закъснение – намръщено измърмори милиционерът. Бе обиколил няколко пъти около гарата; и докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен.
– Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ, ти казвам. При нас на село имахме една… – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, т.е. когато му изгуби дирите.
А Клим, човекът срещу милиционера, си спомня как Ник казва: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай!"
Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – сред храстите, даже и зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките си. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Когато ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…"
След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се опитва да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма ка да види това, ала всичко си го представя точно така. Малко по-късничко и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.
– Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак, който трябва... би трябвало да дойде в 0,33. Но кой може да се сърди на нощните влакове!
Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост гледам навън и си говоря: "Боже! Клим, ти си бил добър човек". Не зная какво ми дава право да говоря така срещу Новогодишните и другите празници за човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара. При това, закъсняващ влак! Но въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; милиционерът гледа и двамата и напразно опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата…
– Тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор милиционерът и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Ама много е студено" – повтори си той на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази мъглива нощ. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен малката бяла селска къща сред зрялото безкрайното житно поле, този спомен единствен го изпълваше със страх и радост от преодоляването на безбройните неприятности в живота.
Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.
– Аз си отивам – каза Клим.
Милиционерът почака да свърши споменът му и чак след това каза:
– Добре.
И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и извика след отдалечаващия се Клим:
– И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.
От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора…
…А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя си тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове – листовете, които съм написал дотук през живота си – и си казвам: "Боже мой, това беше ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".
БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН
Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата
обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна
култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първо при
ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан Радичков, който по онова време (1969)
беше май литературен консултант във вестника на СБП "Литературен фронт",
автор, тъкмо нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър и с
чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек,
който иззад огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихваше
учтиво, докато рече: "Виждам го като река през полето, която току изчезне
в пясъците, после се появи на най-неочаквано място". И след още няколко
такива – угрижен, с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат…
сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето".
Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме като
нация здраво обрулена, изтерзана, облъскана от "Вятъра на
промяната". Ако си спомняте, имаше в онези години шлагер на състава
"Скорпиънс", който стана култов дори преди "Лет ит би" на
"Битълс", символ за падането на табутата, имам предвид. Текстът по-горе
мен лично ми напомня Френския културен център Бобур в сърцето на Париж... с
цялата си изнесена навън арматура: входящи ел. кабели, дограма, стъклария,
изходящи инсталации за аспирацията и отпадните води, всичко изнесено на показ,
съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens, или по-точно казано – homo ludens. Всичко на
показ – от подсъзнателните бесовски енергии до розовеещата с нежната си леко
слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас.
Къде си, трябва само да те видя,
а всъщност и съвсем не знам защо,
но някак си без теб ми е обидно
като ръка без пръстен от злато, като поляна без цветя през
юни, като дъждовна нощ без светлинка, като слепец сред пясъчните дюни, като скованата в леда река. Къде си... Все едно ми е къде
си, дори не ми е нужно и да знам, в света ни има хиляди адреси да гаснеш в многолюдието сам. От чашата си – вино да
отпия, от устни да отпия мога страст, но няма по-печална орисия от любовта без образ жив у нас.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)