НА ПЕРОНА Отмина нейде с лятото на този ден сърцевината жълта, като жълтък в мъглата слънцето клони на запад, ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.
Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара, разтъпкваме се няколко връстници по перона и пловдивската, боядисана във охра, тъжна гара край нас на купища изсъхналата шума гони.
Къде да идем, като иде пак неделя и отминал – влакът, отсреща в закусвалнята сервират люта супа и като нас такива – неугледни, изгладнели – чакат, и всеки във балтона си се сврял като в хралупа.
Животът е това, дотука поиграхме си доволно, опитахме от всичко и не беше никак скучно; днес купих си за зимата едно червено поло и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.
...Бомбардировките на 10 януари 1944 г. сочат кои Български
градове и селища за англичани и американци са стратегическа цел.
Около 12 часа по обяд от 40 машини е бомбардиран град Скопие, хвърлени са 180
бомби, убити са 12 и ранени 16 човека. Според други данни, убитите са 100.
Следва налетът над София, който е и първата дневно-нощна атака, от
най-разрушителните и кръвопролитни англо-американски атаки на София.
Дневната е дело на около 330 американски бойни машини. Градът е нападнат най-напред от
два американски авио-полка, състоящи се от самолети B-24 Liberatorи B-17
Flying Fortress, общо около 220
бомбардировачи и 110 изтребители Lightning. Налетът е точно в 13 часа. Атакуват т.нар. летящи крепости; участват 143
B-17
Flying Fortress, 37 B-24 Liberator, 110 изтребители P-38 Lightning. (...) В 22 часа същата нощ София е
нападната от около 80 британски самолета. Като резултат на дневното и нощното
нападение над столицата, загиват 947 човека, ранените са 710. Тежко ударени 3731
сгради: разрушени 93 държавни, 3211 частни жилищни сгради, 427 полуразрушени.
Хвърлени са общо 1784 бомби. Въздушните удари на 10 януари 1944 г.
предизвикват поток от панически бягащи колони от жители на столицата.
До 16 януари 300 000 души я напускат. София почти обезлюдява. (...) британски
историци, например, Базил Лидъл Харт, признават, че "ползата от бомбардиране на цели
райони от България е твърде съмнителна" и определят това "продължаване на
бомбардировките от страна на британците, много след като вече
нямат основания или извинения да действат по този начин", като "пренебрежение
към елементарните морални норми в бомбардировъчната им кампания". Щом се признава
тази аморалност, как да наречем разстрела от англичани на безпомощни ранени
български летци, излезли от боя, какъвто е случаят с разстреляния във въздуха
от тях поручик Иван Бонев или преследването по улиците и разстрела на българското население с бордовите картечници от снижилите се максимално ниско американски
изтребители над Дупница на 4 януари 1944 г., когато избиват 80 души!*
ИЗ ЕДИН МНОГО ЛИЧЕН РАЗГОВОР
tisss:
– Авиация бомбардира почти безпомощен граждански обект, който е сред
най-древните селища на континента и в света, столицата на България, гнездо на
европейската цивилизация. Днес "героите" са почетени с паметник на
бойните летци пред посолството на САЩ в същата София. Да бъде вечен споменът за
техния героизъм! Съм от поколението деца, които от родители и от по-възрастни
съседи и близки слушахме страховити разкази за хлапета, усмъртени или за цял
живот осакатени чрез хвърлени от същата авиация коледни кукли и играчки Made in
US, заредени с взрив. Тук, в Пловдив, сме слизали и сме играли в бомбоубежищата
от онова време. За избитите от пряко попадение на американска бомба в тухлен
бункер още се говореше из махалите край сегашната улица "Перущица" и
булевард "Васил Априлов".
Българино, помни Десети януари 1944 година,
когато хилядолетна София беше превърната в руини и стотици хиляди българи бяха принудени да напуснат града.
Бат Дони:
– Жоро, по онова време сме били
съюузници с Германия. Дядо ми се е бил срещу крепостите. Така че стига пак
демагогия. Или вие четете като дявола евангелието.
tisss:
–Да ръсиш от летящите си
крепости коледни играчки, заредени с взрив, за да избиваш и осакатяваш
невръстни, е стил, който при тях не се е променил от времето на Втората
световна война. Само страхливец може да си позволи да бомбардира беззащитните
градове и села на България, за това няма никакво оправдание. Уважение към
такива като дядо ти!
Бат Дони:
– Това за играчките не е истина.
А бомбардировките са били на прибиране, а не специално за нас. Това го знам от
него.
tisss:
–Небето над Пловдив е
светело като ден през нощта от хвърлените светещи бомби над града, за да се
ориентират летците им къде и какво да бомбардират. Това го разправяха
възрастните от съседите ни на улица "Ниш" край Пещерско шосе. Когато се
задавали ятата от бомбардировачи през деня, небето почернявало от огромния им
брой, но били машини, които отивали или се връщали от бомбардировки на
т.нар. Петролни полета край румънския град Плоещ. Да воюваш с деца, това е
манталитет на слабака.
Не мразя, а държа да се знае истината.
Бат Дони:
– Ударена е София, Марино поле и
други летища.
tisss:
–Хвърляли и писалки,
заредени с взрив, това са те, големите герои на Щатите и Великобритания. Бункерът, в който
от пряко попадение на самолетна бомба са усмъртени към 200 махленци от
бедняшките къщурки край кръстовището на ул. "Перущица" и бул. "Васил
Априлов" още си беше там; ходили сме да го гледаме като хлапаци. Това се
говореше наоколо: за двеста души убити в бункера от пряко попадение на самолетна бомба.
Бат Дони:
– Това е война. Която за жалост
губим.
tisss:
–Във войната били гола вода; чети Селинджър какво пише за американските войници по фронтовете. Джеръм Селинджър е
любим автор на няколко поколения американски тийнейджъри, ако не знаеш.
Бат
Дони:
– И в която война руснаците ни разоряват тотално, и това трябва задължително да се знае.
tisss:
– Има документална
книга за американските конвои през Северния Атлантик, казва се, доколкото си
спомням, "Конвой PQ-19". Нацистките подводници буквално разфасовали
около дузина транспортни кораби на янките, натоварени с бойна техника и камиони
за СССР. Минавайки през опасната зона, янките си организирали увеселение,
корабите им светели в нощта и самите немци се чудели на глупостта. Разбери,
това е нация, която никога не е воювала на собствена територия, и затова няма
боен дух. Не съм чул, нито прочел когато и да е било руска бойна авиация да е бомбардирала градове
и села на България; зарежи ги тези приказки.
Бат Дони:
– Жоро, по-неблагодарна сволач от
руснаците няма. Те те бомбардират отвътре, разбери го най-накрая!
tisss:
–Надъхал си се. Ама яко. Готини пичове
са руснаците, ако не знаеш. Говоря за онези руснаци, с които съм имал
възможност да говоря или да си пиша. Една от тях искаше да осинови някога по-малката
от двете ми дъщери. Тези хора никога не са живели богато като американците и
западняците, но са повече човеци и от нас, българите. Руснак няма да те предаде,
ако ти е приятел; същото важи и за турчина.
Когато се развеждахме с жена ми, заряза си работата
и специално дойде у нас, в Пловдив тази рускиня – Надя Морозова от Комрот, днешна
Молдавия. Дойде да ни сдобрява. Имах позната рускиня от Москва, инженер-химик и
художничка, искаше да ме рисува, забравих й името. Друг един, пак от Москва –
Виктор Лукьянов, седя тук шест месеца и беше нарисувал към двеста маслени
платна на Пловдив, нареди част от чудесните си картини по стените на улицата под Джумая джамия. Идиоти му бяха откраднали десетина платна.
Питам го: Не те ли е яд? А той: "Щом крадат, значи са ги харесали, други
ще нарисувам"... Това само руснак може да го каже.
Много ми е лесно да ти кажа, че си глупак,
но не знам защо ме кефиш с ината си. Защото си типичен българин може би,
затова. Дебела кратуна.
Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула тридесет и три трябваше да пристигне. Но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и влажна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, ами виси в слънчевите окръжности на прожекторите. Наистина, така театрално виси!
Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, и в начина, по който си крие ушите в яката на огромния черен кожух, и дори в самото му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като прежда виси над коловозите. Нощ. Всички спят. Няколко нетърпеливи пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Но той, разбира се, не пристигна в 0,33.
Един човек е опрял гръб върху стъклената будка, където в обикновено време продават закуски и други дребни работи. А ето и аз – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия и свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка "Емва" и се опитвам да пиша. А химикалката пише в зелено и аз си мисля: А защо пише така тази химикалка? Ставам, отивам в дъното на уютния си дом и гледам в нощта. Но навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.
Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, отново и отново аз си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мене, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв миг от времето, когато съм започнал разказ, а не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.
Човекът се опрял с гръб върху стъклената будка. Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. И наближават Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено крие лице в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се носи над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на земята и гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има сняг или не. Но наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо.
– Студено! – казва някой и всички се взират в далечината. Леко облаче топъл въздух, превърнал се в пара, лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен: върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко, всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните и полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал през живота си. Виждам няколко, смачкани момент на див гняв – окъсани, раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!
Сега пред мен се изправя милиционерът. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:
– Студено е.
– Защо? – гледам го. – Нима и на тебе, с този огромен агнешки кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.
– Ние сме от по-старото поколение – казва уклончиво той. Облак топъл дъх се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, прожекторите за миг се скриха. После всичко стана пак както преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, отрупана с листове.
Милиционерът започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. Аз тъй се увлякох в желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Той се опитваше да се взре до дъното…"
– Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна милиционерът.
Стана ми интересен този милиционер и за момент пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се.
"Милиционерът просто бе човек от село. Човек-селянин си беше той. И съвсем не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка бяла селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха. А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."
…Това бе първото нещо, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и аз веднага побързах да го запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.
"Веднъж преди Нова година някога клаха прасе. Дойде касапин с голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.
…Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че всъщност имах предвид себе си, не милиционера. Това наистина се бе случило. Като си казах, че не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава мъглива и сива, студена нощ. Изпуснали бяха страшен престъпник…"
В този момент настана оживление сред нетърпеливо очакващите влака, който отдавна трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа. Милиционерът дойде при мен и дъхна в лицето ми:
– Влакът закъсня.
Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта си за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че милиционерът беше неестествен!
И така, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, но с изненада открих, че той не извършва абсолютно никакви движения, никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състоеше от тънки бледи устни. Името му още не знаех, ала знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше.
Милиционерът приближи, раздруса го.
– Заспал си – каза му угрижено.
– Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.
– Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.
– А кога ще дойде?
– Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при тоя кучешки студ.
Пътниците, т.е. нетърпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато накрая съвсем се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен черен куфар и шарена торба. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се клоун.
Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото всички те вероятно бяха се върнали вече по домовете си. В този час може би вече танцуваха край горящите и зачервени печки, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на прозорците, или просто пиеха горещ липов чай и разправяха спомени от миналото. Като че целият свят спеше, хъркаше и се обръщаше в съня си или разправяше спомени.
Опитах се да си представя какво прави всеки един от тези нетърпеливи пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са необикновено еднакви – бледорозови и нетърпеливи, които пият липов чай и спят с жена си, а когато са в добро настроение, разправят спомени.
– Защо си тук? – попита милиционерът. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху обкичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:
– Не знам.
– Не й харесваш, нали!
Милиционерът ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена, някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом беше престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.
След около половин час отново седях пред масата. Моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – милиционера и моя човек, опитвах се да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам Моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо в себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студ или кой знае от какво; който вече каза, че не знае защо е тук, – си припомни. Припомни си нещо… И това беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора. Вървят двамата: той и Ник, по пътеката. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розава и бяла… много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат.
"Ти какво би направил, Климе?" – пита Ник.
Клим отговаря спокойно: "Какво ли! Нищо. Нищо не бих направил".
Двамата вървят полекичка, бавно, взират се в тъмнината – там, където са корените на храстите на огромни дървета. "Още не съм спал с момиче" – признава си неочаквано Ник.
"Добре" – казва Клим.
– Десет минути закъснение – намръщено измърмори милиционерът. Бе обиколил няколко пъти около гарата; и докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен.
– Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ, ти казвам. При нас на село имахме една… – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, т.е. когато му изгуби дирите.
А Клим, човекът срещу милиционера, си спомня как Ник казва: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай!"
Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – сред храстите, даже и зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките си. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Когато ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…"
След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се опитва да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма ка да види това, ала всичко си го представя точно така. Малко по-късничко и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.
– Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак, който трябва... би трябвало да дойде в 0,33. Но кой може да се сърди на нощните влакове!
Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост гледам навън и си говоря: "Боже! Клим, ти си бил добър човек". Не зная какво ми дава право да говоря така срещу Новогодишните и другите празници за човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара. При това, закъсняващ влак! Но въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; милиционерът гледа и двамата и напразно опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата…
– Тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор милиционерът и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Ама много е студено" – повтори си той на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази мъглива нощ. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен малката бяла селска къща сред зрялото безкрайното житно поле, този спомен единствен го изпълваше със страх и радост от преодоляването на безбройните неприятности в живота.
Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.
– Аз си отивам – каза Клим.
Милиционерът почака да свърши споменът му и чак след това каза:
– Добре.
И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и извика след отдалечаващия се Клим:
– И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.
От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора…
…А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя си тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове – листовете, които съм написал дотук през живота си – и си казвам: "Боже мой, това беше ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".
БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН
Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата
обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна
култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първо при
ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан Радичков, който по онова време (1969)
беше май литературен консултант във вестника на СБП "Литературен фронт",
автор, тъкмо нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър и с
чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек,
който иззад огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихваше
учтиво, докато рече: "Виждам го като река през полето, която току изчезне
в пясъците, после се появи на най-неочаквано място". И след още няколко
такива – угрижен, с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат…
сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето".
Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме като
нация здраво обрулена, изтерзана, облъскана от "Вятъра на
промяната". Ако си спомняте, имаше в онези години шлагер на състава
"Скорпиънс", който стана култов дори преди "Лет ит би" на
"Битълс", символ за падането на табутата, имам предвид. Текстът по-горе
мен лично ми напомня Френския културен център Бобур в сърцето на Париж... с
цялата си изнесена навън арматура: входящи ел. кабели, дограма, стъклария,
изходящи инсталации за аспирацията и отпадните води, всичко изнесено на показ,
съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens, или по-точно казано – homo ludens. Всичко на
показ – от подсъзнателните бесовски енергии до розовеещата с нежната си леко
слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас.
Къде си, трябва само да те видя,
а всъщност и съвсем не знам защо,
но някак си без теб ми е обидно
като ръка без пръстен от злато, като поляна без цветя през
юни, като дъждовна нощ без светлинка, като слепец сред пясъчните дюни, като скованата в леда река. Къде си... Все едно ми е къде
си, дори не ми е нужно и да знам, в света ни има хиляди адреси да гаснеш в многолюдието сам. От чашата си – вино да
отпия, от устни да отпия мога страст, но няма по-печална орисия от любовта без образ жив у нас.
С коси на кок ще дойде Зимата
като любовница, завърнала се отдалече.
При теб ще седне,
в стаичката, до прозореца,
и ще се гледат двете със лозата
като съперници.
Ще те погледне със очи гримирани
и леко разногледи,
о Георгиос.
В едно мъгливо сиво утро,
подгизнало от лепкава печал,
ще седне в скута ти и ще кръстоса
пътеката си с твоите желания.
И ще ухае
на дюли и стафиди този свят.
О Георгиос!
Съдбата пише бавно с черни ситни знаци.
Вземи се в своите ръце, на дланите си восъчни върни крилата,
накарай ги да галят тази мъка, нека ваят
една огърлица върху дървото
с тъничко длето, една огърлица от всичките горчивини,
от всички болки на света,
за твоя род голям – огърлица от болка,
за твоята любима
Тракия,
сине!
Преди години, когато бях в
прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, от пет крачки можеше да уцелва стотинка върху чина. В междучасията се обзалагахме, че ще
улучи какъвто и да е дребен предмет, и така я карахме весели и сити, защото все
някой, изгубил баса, притичваше да ни купи я кифличка с орехова паста, я баничка,
докато останалите обсъждаха редкия му талант. По онова време купешката дъвка не ни беше позната. Имаше разни неща за дъвкане, но – да кажем, сегашната "Орбит без
захар" или турската "Турбо" за някогашните хлапета би била направо разкош. Ами
че ние слагахме в уста какви ли не боклуци – восък от лоена свещ, парче мазен асфалт
(викахме му "дзифт"), най-занемарените, неуважаващи се джвакаха топче от
хартия, а който е пробвал, знае, че вкусът на сдъвкана хартия е отвратителен.
По-добре да гвачеш шепичка слънчоглед; смлените люспи образуват кюспе – хем си
дъвчеш, хем като пиявица изсмукваш сока с вкус на олио, докато се образува
плътна хапка…
Все по това време в партийния вестник на ЦК на БКП "Стършел" карикатуристът Теню Пиндарев-Чук представяше "Кока-колата" за алкохол, а господа моряците от Шестия американски флот в Средиземно море – за разбойници и същински отрепки
без капка възпитание и морал. В репортаж от Италия известният наш писател Петър Незнакомов, например, описа как
след като яко се накъркали с високо алкохолната "Кока-кола", банда морски пехотинци от Съединените американски щати потрошили витрините в бара с пастите, после вилняли в близкото паркче, вирнали краката
на няколко порядъчни местни моми-проститутки, отказали да им платят, а като
венец на всички тези магарии пред двореца на папата пели цинични
империалистически песни и псували господин папата, Исус и Божията майка.
Струва ми се, оттогава, от онези славни
времена на идеологическа война със световния империализъм, е и първият световен рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът – някакъв си американски морски
пехотинец, изстрелял дъвката на цели петдесет и два фута разстояние, или наши шестнайсет метра, както пресмятахме тогава. Личното постижение на моя приятел
бледнееше пред рекорда, но като се вземе предвид че момчето бе едва в шести
клас, животът тепърва се отваряше пред него, тъй че независимо от пълния с двойки
бележник, очертаваше му се примамлива кариера в супермодерна дисциплина на
световното спортно майсторство.
И човекът естествено се амбицира.
Докато ние след училище хайманосвахме безцелно по улиците на някогашния прашен и беден Пловдив, въртяхме пумпал и
брулехме недозрели сливи афъзки и кайсии в чуждите градини, той не си
губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната
къщурка, т.е. с с плюнки дзифт обстрелваше калкана на съседите.
В онези години асфалтът бе новост в
пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, беше покрит с излети на
място бетонни плочи, обаче дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария
Хайван-пазар отвъд моста на Марица, зад Панаира, и ние, махленските хлапаци влачехме оттам топове от тази вонлива чернилка за нашето момче.
Пак тогава се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя, пътят строи нас", "Сей, земеделецо, днес му е
времето!", "Във всеки дом – говедо!" Общинската управа здраво се беше заела с разкрасяването на Пловдив. Из кривите тесни пловдивски улици бръмчаха товарни молотовки
(произведени в Завод имени Молотова) с монтирани отзад кокетни същински кафези и
пловдивчани се носехме като ято пилци по линиите на градския ни транспорт. В Цар-Симеоновата градина, например, гърмеше по празници духовата музика на
Офицерския клуб и ходехме да правим скомина на
музикантите духачи. Знаете ли вие що е скомина? Ръфаш лимон пред наперените фатмаци, докато от лъскавите им тромпети, флигорни, тромбони и прочие тромби, потече слюнка и оркестърът хукне да те гони барабар с буриите. Ей на това му се
казва скомина.
Артистични хора бяха тогавашните ни общинари; нацвъкали бяха из целия град зелени, сини и червени емайлирани табелки с надпис "Не гази тревата! Тя е твоя", поучителна мисъл "Плюенето по тротоара е признак за ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното "Храченето – абсолютно забранено!" Не се бяха сетили да
добавят: "Стреля се на месо!"
Как гостът на Пловдив пред тези чудесии
да не си помисли, че основен кеф за пловдивчанина е да точи сополи, да се
секне, да плюе и храчи къде завърне. А не беше тъй. Всички пловдивчани си плюехме най-нормално, ни
повече, ни по-малко от жителите на който и да било град на планетата. Налагаше
се обаче да докажем, че сме нова порода човеци, именно човеци от нов, социалистически
тип, нищо, че Пловдив винаги си е бил и все още си е неделима част от архаичната представа за
миризливия Ориент, бунище, боклукчийска кофа, един вонлив кенеф. И
тогава ние, децата, се къпехме в същата тази мърлява Марица сред нечистотии, доплували чак
от хартиената фабрика в Белово, изтекли от отходните канали на град Пазарджик и фекалиите на дузина
села.
Дойде моментът да напиша за
Цариградски. Цариградски бе най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с
гърбушкото Мильо – романтичният официален любовник на позастарелите местни
актриси, известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж на пловдивските македончета,
вдетинения Данката Чекиджията от Сарайкъра, ухиления кротък идиот Стефчо
Каруцаря от махалата под Джендема и още половин рота по-малко известни любимци на пловдивската бохема.
Цариградски можеше да го срещнете в най-върлия мраз и най-страшните жеги
неизменно в ярко жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталони, три-четвърти
бели чорапи до коленете и туристически обуща, с широкопола сламена шапка, метната на гърба, и увесен на врата портативен радиоапарат "Ехо" –
чудо на родната соц.електроника, дето криво-ляво хващаше две плюс една радио-станции на средни и стабилно единственото Радио Букурещ в диапазона на
дългите вълни.
Цариградски за мен и днес е версия на доктор Рийо от философския роман на Албер Камю "Чумата". Винаги мълчалив, учтив, сдържан, но доброжелателен, този рядък, много специален човек обикаляше големите улици да
почиства общинските плювалници. Общинската управа освен емайлираните си табелки бе
посадила по тротоарите край автобусните спирки огромни като снаряд от морската артилерия чугунени цилиндри, метър високи, които бяха именно въпросните плювалници. От комуналната служба по
чистота Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и каручка с шперплатова кабинка,
в която се лашкаха пет-шест казана за отпадъка и цинкова кофа с хлорната вар.
Имат много здраве от мен онези, които смятат, че почистването на плювалници е кофти участ: бих ги посъветвал да погледат как си върши работата някой като Цариградски, за да разберат, че няма гаден занаят, ако човек съвестно си върши работата с уважение към себе си и света.
Не съм чул някой да му се подиграва. И
най-лютите подигравки са замирали в респект пред благородната фигура на този наш ветеран от сраженията с хорската нечистотия и гадост. Почистването на всеки плювалник той
превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно
по пети. Минувачите спираха да погледат и те как специалистът си върши
работата. Той изваждаше от тъмнозеленото шперплатово фургонче чифт огромни оранжеви гумени
ръкавици, нанизваше ги до лакти, и като изсипеше отпадъците, ловко
минаваше плювалника отвътре и отгоре с метличка, овлажнена с хлорна вар.
Къде се изгуби тази рядка птица! Знам
историята на неговата смърт. Тя е така романтична, колкото е вероятно и
целият му живот на самотник. Ала обърна ли се към детството, той си е все там – строг,
благороден, тих и дружелюбен. Трополят копитата на кончето, меко се полюшва фургончето с потракващите вътре кофи и лопати,
писука транзисторното радио на гърдите му; чувам пак някогашен шлагер: "Бона сера,
сеньорита, бона сера", което ще рече "Добър вечер, госпожо, добър вечер!", "Темпико, Темпико, Темпико е в Мексико – чуден край, далеч оттук, някъде на юг" или песничката за "малката креолка от Венецуела, тя дойде в България, тук на фестивал".
Понякога си мисля, детството е
приказен сън. В този приказен сън, разбира се, има и чудовища, и вещици, но има и мили, добри
герои. Момченцето, което съм бил, продължава с лакомо любопитство да изучава
този живот тук, в България. Загине ли у мен това ненаиграло се, ненарадвало се на българските ни странности хлапе, сигурен
съм, то ще е и моят край.
Навярно вече се питате: а що стана
с онова приятелче от някогашния шести „а“ клас на училище "Сашо Димитров" до старата градска болница под Джендем тепе, покрай улица "Васил Априлов"? Милият, той тренираше усилено почти две години с надеждица да запише името си
поне сред подгласниците на шампиона плювач, но не успя да преодолее шеметните
тринайсет метра далечина и вече в края на осми клас, когато ние строени, къпани и високо подстригани с щръкнали уши, очаквахме тържествено да ни връчат свидетелствата за
завършено основно образование, ми пошепна – само на мен, неговия най-близък
приятел: "Отказах се. Не издържам, не мога повече. Толкова са ми възможностите. Ама не казвай
на другите, да не ми се смеят". И аз обещах да пазя тайната… Сега, след повече от половин век, мисля си: и момчешките тайни имат давност. Достатъчно съм
стискал зъби с тази срамна за истинския мъж българин тайна!
Ето, казах ви я, чувствам как ми
олеква… Какво пък, може този приятел и да не е видял името си със златни букви записано в
историята на световния спорт, но за мен и ония, които го познаваха, той си
остава Най-добрият плювач на Балканския полуостров за всички времена и епохи. А да не ви мъчи
горчивият вкус на печал в устата, ще добавя нещо весело.
В онова далечно лято, когато
приключвахме осми клас, съседът на моя приятел получил някакви пари наследство от хамериканската си леля в Небраска и според предписанията на общинската управа извикал добри майстори да му измажат отвън фасадата на кирпичената къщурка, комшиите да гледат и да му завиждат. Измазали я майсторите отпред и
отстрани без проблем. Кога почнали да клепат откъм гърба обаче, хоросанът се
ронел, не искал да се задържи. Гледали те, чудили се какво е туй чудо, два дена се почесвали и там, дето не ги сърби, па си вдигнали чукалата. Задната стена подир двегодишните усилни тренировки на моя
амбициозен приятел била импрегнирана от асфалтовите му плювки. "Па то и си няма нужда
от хоросан – отсякъл тарторът на мазачите, – цялата ти кирпичена къща при едно земетресение ще се
срути барабар с комина и стълбите, обаче ей тази стена тук няма да падне!"
Който не вярва, може да провери. Сред
новопостроените пет- и повече етажни замъци, точно на адрес улица "Пещерско шосе" № 34
се гуши съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапенце не
ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето и да си напълните пазвата със
сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко киселеят. Приятни са на вкус и ще ви
доставят удоволствие, при положение че нямате кариес.
Междувременно тези дни един тарикат и национален бандит,
дето не си знаеше парите, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после
тържествено го съпроводиха с духовата музика на гарнизона до хубавото гробище
край шосето за Рогош. ПОСЛЕСЛОВ ...Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002)
свързвам с онези години, когато от време на време ме обземаше всепоглъщаща
неясна печал, необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на
прелестно нежно момиче, и тази страст по не знам какви си подсъзнателни импулси
като спомен отзвучава у мен с руска песен, чийто рефренът беше "Третий
должен уйти". Разказваше се в песента за момче и момиче, които се обичат,
но се появява новичкият; момичето изоставя любимия, и тогава прозвучава
замайващо-печалното "Третий должен уйти", милият става излишен,
казано в прав текст. Мисля, че родопчанката Мария Нейкова имаше песен с подобно
съдържание, но не съм сигурен...
Е-ех,
какви знойни вечери бяха! Към къщата, където живеехме, можеше да се влезе и откъм
празния, затънал в треволяк и бурени парцел на ул. "Пещерско шосе" № 34.
Там някога имаше частна автомивка на Лозеви, а когато с родителите и със седем години по-малката
ми сестричка се нанесохме да живеем под наем в къщата зад парцела, която се
водеше на улица "Люлебургаз" № 17, от някогашния канал на автомивката бяха
останали само бетонни парчетии и камънак, това – във високата жилава трева,
бурените, живовлека, а в дъното на поляната – високи до брадичката ми,
магарешки тръни.
В
края на май и началото на лятото, та чак до първите есенни дъждове през септември-октомври
на поляната вечерно време често идваха непознати батковци с китари и махалицата
наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше от какъв зор пеят
точно на тази поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила –
хубавицата, щерка им на Митрето и Калиопа, Калиопито, както я наричахме
– двама саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената им къщурка с гръб към
поляната. "Правят й серенада на Лила" – пулехме очи, искрящи от
любопитство и задъхваща тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато
момците дрънкаха на китарите си, естествено винаги го имаше гръцкият тип тамбура,
казва се бузуки. Та докато момците пееха онези свои гръцки песни, саможивите й
родители на Лила се затваряха в къщицата и нос не подават, а Лила току излезе
наперена, строга на верандата под мижавата, наплюта от мухите лампа да реше
дългата си до кръста смолисточерна коса и да я сплита на дълги тънки плитки.
Толкова
имам да разказвам за моя Пловдив – града на бедняшките махали, не показната
витрина на главните улици и площадите му, не думбазките салтанати на заможните и
властни фамилии, а делничния прашасал град на моето чудно детство и юношество, толкова
аромати, толкова трепети и див копнеж под звездното небе! И хладината, която лъхаше късно
нощем от висналото над шосето закъм Пещера Джендем тепе, и песничките на славеите при
ясната, грейнала като моминско лице месечина, които долитаха нощем откъм тази
потънала в мрака на езически времена каменна грамада...
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 19 uli 2006 – edited 6 jan. 2017
Илюстрации:
горе – ракети от дивизиона, дето две години служих и с които и досега като зрели круши брулят бойните самолети на САЩ по цялата планета, вж. https://pynop.com/s-75.htm ;
долу – тъкмо приключил осми клас, с баща ми дърводелеца Кирил от Харманли на брега на Черно море край село Китен.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)