Story – ШАМПИОН

ШАМПИОН

    Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, от пет крачки можеше да уцелва стотинка върху чина. В междучасията се обзалагахме, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и така я карахме весели и сити, защото все някой, изгубил баса, притичваше да ни купи я кифличка с орехова паста, я баничка, докато останалите обсъждаха редкия му талант. По онова време купешката дъвка не ни беше позната. Имаше разни неща за дъвкане, но – да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за някогашните хлапета би била направо разкош. Ами че ние слагахме в уста какви ли не боклуци – восък от лоена свещ, парче мазен асфалт (викахме му "дзифт"), най-занемарените, неуважаващи се джвакаха топче от хартия, а който е пробвал, знае, че вкусът на сдъвкана хартия е отвратителен. По-добре да гвачеш шепичка слънчоглед; смлените люспи образуват кюспе – хем си дъвчеш, хем като пиявица изсмукваш сока с вкус на олио, докато се образува плътна хапка…

    Все по това време в партийния вестник на ЦК на БКП "Стършел" карикатуристът Теню Пиндарев-Чук представяше "Кока-колата" за алкохол, а господа моряците от Шестия американски флот в Средиземно море – за разбойници и същински отрепки без капка възпитание и морал. В репортаж от Италия известният наш писател Петър Незнакомов, например, описа как след като яко се накъркали с високо алкохолната "Кока-кола", банда морски пехотинци от Съединените американски щати потрошили витрините в бара с пастите, после вилняли в близкото паркче, вирнали краката на няколко порядъчни местни моми-проститутки, отказали да им платят, а като венец на всички тези магарии пред двореца на папата пели цинични империалистически песни и псували господин папата, Исус и Божията майка.

    Струва ми се, оттогава, от онези славни времена на идеологическа война със световния империализъм, е и първият световен рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът – някакъв си американски морски пехотинец, изстрелял дъвката на цели петдесет и два фута разстояние, или наши шестнайсет метра, както пресмятахме тогава. Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда, но като се вземе предвид че момчето бе едва в шести клас, животът тепърва се отваряше пред него, тъй че независимо от пълния с двойки бележник, очертаваше му се примамлива кариера в супермодерна дисциплина на световното спортно майсторство.

    И човекът естествено се амбицира. Докато ние след училище хайманосвахме безцелно по улиците на някогашния прашен и беден Пловдив, въртяхме пумпал и брулехме недозрели сливи афъзки и кайсии в чуждите градини, той не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната къщурка, т.е. с с плюнки дзифт обстрелваше калкана на съседите.

    В онези години асфалтът бе новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, беше покрит с излети на място бетонни плочи, обаче дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица, зад Панаира, и ние, махленските хлапаци влачехме оттам топове от тази вонлива чернилка за нашето момче.

    Пак тогава се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя, пътят строи нас", "Сей, земеделецо, днес му е времето!", "Във всеки дом – говедо!" Общинската управа здраво се беше заела с разкрасяването на Пловдив. Из кривите тесни пловдивски улици бръмчаха товарни молотовки (произведени в Завод имени Молотова) с монтирани отзад кокетни същински кафези и пловдивчани се носехме като ято пилци по линиите на градския ни транспорт. В Цар-Симеоновата градина, например, гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб и ходехме да правим скомина на музикантите духачи. Знаете ли вие що е скомина? Ръфаш лимон пред наперените фатмаци, докато от лъскавите им тромпети, флигорни, тромбони и прочие тромби, потече слюнка и оркестърът хукне да те гони барабар с буриите. Ей на това му се казва скомина.

    Артистични хора бяха тогавашните ни общинари; нацвъкали бяха из целия град зелени, сини и червени емайлирани табелки с надпис "Не гази тревата! Тя е твоя", поучителна мисъл "Плюенето по тротоара е признак за ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното "Храченето – абсолютно забранено!" Не се бяха сетили да добавят: "Стреля се на месо!"

    Как гостът на Пловдив пред тези чудесии да не си помисли, че основен кеф за пловдивчанина е да точи сополи, да се секне, да плюе и храчи къде завърне. А не беше тъй. Всички пловдивчани си плюехме най-нормално, ни повече, ни по-малко от жителите на който и да било град на планетата. Налагаше се обаче да докажем, че сме нова порода човеци, именно човеци от нов, социалистически тип, нищо, че Пловдив винаги си е бил и все още си е неделима част от архаичната представа за миризливия Ориент, бунище, боклукчийска кофа, един вонлив кенеф. И тогава ние, децата, се къпехме в същата тази мърлява Марица сред нечистотии, доплували чак от хартиената фабрика в Белово, изтекли от отходните канали на град Пазарджик и фекалиите на дузина села.

    Дойде моментът да напиша за Цариградски. Цариградски бе най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с гърбушкото Мильо – романтичният официален любовник на позастарелите местни актриси, известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж на пловдивските македончета, вдетинения Данката Чекиджията от Сарайкъра, ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от махалата под Джендема и още половин рота по-малко известни любимци на пловдивската бохема. Цариградски можеше да го срещнете в най-върлия мраз и най-страшните жеги неизменно в ярко жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталони, три-четвърти бели чорапи до коленете и туристически обуща, с широкопола сламена шапка, метната на гърба, и увесен на врата портативен радиоапарат "Ехо" – чудо на родната соц.електроника, дето криво-ляво хващаше две плюс една радио-станции на средни и стабилно единственото Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

    Цариградски за мен и днес е версия на доктор Рийо от философския роман на Албер Камю "Чумата". Винаги мълчалив, учтив, сдържан, но доброжелателен, този рядък, много специален човек обикаляше големите улици да почиства общинските плювалници. Общинската управа освен емайлираните си табелки бе посадила по тротоарите край автобусните спирки огромни като снаряд от морската артилерия чугунени цилиндри, метър високи, които бяха именно въпросните плювалници. От комуналната служба по чистота Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и каручка с шперплатова кабинка, в която се лашкаха пет-шест казана за отпадъка и цинкова кофа с хлорната вар. Имат много здраве от мен онези, които смятат, че почистването на плювалници е кофти участ: бих ги посъветвал да погледат как си върши работата някой като Цариградски, за да разберат, че няма гаден занаят, ако човек съвестно си върши работата с уважение към себе си и света.

    Не съм чул някой да му се подиграва. И най-лютите подигравки са замирали в респект пред благородната фигура на този наш ветеран от сраженията с хорската нечистотия и гадост. Почистването на всеки плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по пети. Минувачите спираха да погледат и те как специалистът си върши работата. Той изваждаше от тъмнозеленото шперплатово фургонче чифт огромни оранжеви гумени ръкавици, нанизваше ги до лакти, и като изсипеше отпадъците, ловко минаваше плювалника отвътре и отгоре с метличка, овлажнена с хлорна вар.

    Къде се изгуби тази рядка птица! Знам историята на неговата смърт. Тя е така романтична, колкото е вероятно и целият му живот на самотник. Ала обърна ли се към детството, той си е все там – строг, благороден, тих и дружелюбен. Трополят копитата на кончето, меко се полюшва фургончето с потракващите вътре кофи и лопати, писука транзисторното радио на гърдите му; чувам пак някогашен шлагер: "Бона сера, сеньорита, бона сера", което ще рече "Добър вечер, госпожо, добър вечер!", "Темпико, Темпико, Темпико е в Мексико – чуден край, далеч оттук, някъде на юг" или песничката за "малката креолка от Венецуела, тя дойде в България, тук на фестивал".

     Понякога си мисля, детството е приказен сън. В този приказен сън, разбира се, има и чудовища, и вещици, но има и мили, добри герои. Момченцето, което съм бил, продължава с лакомо любопитство да изучава този живот тук, в България. Загине ли у мен това ненаиграло се, ненарадвало се на българските ни странности хлапе, сигурен съм, то ще е и моят край.

    Навярно вече се питате: а що стана с онова приятелче от някогашния шести „а“ клас на училище "Сашо Димитров" до старата градска болница под Джендем тепе, покрай улица "Васил Априлов"? Милият, той тренираше усилено почти две години с надеждица да запише името си поне сред подгласниците на шампиона плювач, но не успя да преодолее шеметните тринайсет метра далечина и вече в края на осми клас, когато ние строени, къпани и високо подстригани с щръкнали уши, очаквахме тържествено да ни връчат свидетелствата за завършено основно образование, ми пошепна – само на мен, неговия най-близък приятел: "Отказах се. Не издържам, не мога повече. Толкова са ми възможностите. Ама не казвай на другите, да не ми се смеят". И аз обещах да пазя тайната… Сега, след повече от половин век, мисля си: и момчешките тайни имат давност. Достатъчно съм стискал зъби с тази срамна за истинския мъж българин тайна!

    Ето, казах ви я, чувствам как ми олеква… Какво пък, може този приятел и да не е видял името си със златни букви записано в историята на световния спорт, но за мен и ония, които го познаваха, той си остава Най-добрият плювач на Балканския полуостров за всички времена и епохи. А да не ви мъчи горчивият вкус на печал в устата, ще добавя нещо весело.

    В онова далечно лято, когато приключвахме осми клас, съседът на моя приятел получил някакви пари наследство от хамериканската си леля в Небраска и според предписанията на общинската управа извикал добри майстори да му измажат отвън фасадата на кирпичената къщурка, комшиите да гледат и да му завиждат. Измазали я майсторите отпред и отстрани без проблем. Кога почнали да клепат откъм гърба обаче, хоросанът се ронел, не искал да се задържи. Гледали те, чудили се какво е туй чудо, два дена се почесвали и там, дето не ги сърби, па си вдигнали чукалата. Задната стена подир двегодишните усилни тренировки на моя амбициозен приятел била импрегнирана от асфалтовите му плювки. "Па то и си няма нужда от хоросан – отсякъл тарторът на мазачите, – цялата ти кирпичена къща при едно земетресение ще се срути барабар с комина и стълбите, обаче ей тази стена тук няма да падне!"

    Който не вярва, може да провери. Сред новопостроените пет- и повече етажни замъци, точно на адрес улица "Пещерско шосе" № 34 се гуши съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапенце не ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето и да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко киселеят. Приятни са на вкус и ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес.

    Междувременно тези дни един тарикат и национален бандит, дето не си знаеше парите, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено го съпроводиха с духовата музика на гарнизона до хубавото гробище край шосето за Рогош.

    ПОСЛЕСЛОВ

    ...Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002) свързвам с онези години, когато от време на време ме обземаше всепоглъщаща неясна печал, необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестно нежно момиче, и тази страст по не знам какви си подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руска песен, чийто рефренът беше "Третий должен уйти". Разказваше се в песента за момче и момиче, които се обичат, но се появява новичкият; момичето изоставя любимия, и тогава прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти", милият става излишен, казано в прав текст. Мисля, че родопчанката Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, но не съм сигурен...

    Е-ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, където живеехме, можеше да се влезе и откъм празния, затънал в треволяк и бурени парцел на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога имаше частна автомивка на Лозеви, а когато с родителите и със седем години по-малката ми сестричка се нанесохме да живеем под наем в къщата зад парцела, която се водеше на улица "Люлебургаз" № 17, от някогашния канал на автомивката бяха останали само бетонни парчетии и камънак, това – във високата жилава трева, бурените, живовлека, а в дъното на поляната – високи до брадичката ми, магарешки тръни.

    В края на май и началото на лятото, та чак до първите есенни дъждове през септември-октомври на поляната вечерно време често идваха непознати батковци с китари и махалицата наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше от какъв зор пеят точно на тази поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила – хубавицата, щерка им на Митрето и Калиопа, Калиопито, както я наричахме – двама саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената им къщурка с гръб към поляната. "Правят й серенада на Лила" – пулехме очи, искрящи от любопитство и задъхваща тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато момците дрънкаха на китарите си, естествено винаги го имаше гръцкият тип тамбура, казва се бузуки. Та докато момците пееха онези свои гръцки песни, саможивите й родители на Лила се затваряха в къщицата и нос не подават, а Лила току излезе наперена, строга на верандата под мижавата, наплюта от мухите лампа да реше дългата си до кръста смолисточерна коса и да я сплита на дълги тънки плитки.

    Толкова имам да разказвам за моя Пловдив – града на бедняшките махали, не показната витрина на главните улици и площадите му, не думбазките салтанати на заможните и властни фамилии, а делничния прашасал град на моето чудно детство и юношество, толкова аромати, толкова трепети и див копнеж под звездното небе! И хладината, която лъхаше късно нощем от висналото над шосето закъм Пещера Джендем тепе, и песничките на славеите при ясната, грейнала като моминско лице месечина, които долитаха нощем откъм тази потънала в мрака на езически времена каменна грамада...

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 19 uli 2006 – edited 6 jan. 2017 

Илюстрации:

горе – ракети от дивизиона, дето две години служих и с които и досега като зрели круши брулят бойните самолети на САЩ по цялата планета, вж. https://pynop.com/s-75.htm ;

долу – тъкмо приключил осми клас, с баща ми дърводелеца Кирил от Харманли на брега на Черно море край село Китен.