Story – ШАМПИОН

ШАМПИОН

    Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, от пет крачки можеше да уцелва стотинка върху чина. В междучасията се обзалагахме, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и така я карахме весели и сити, защото все някой, изгубил баса, притичваше да ни купи я кифличка с орехова паста, я баничка, докато останалите обсъждаха редкия му талант. По онова време купешката дъвка не ни беше позната. Имаше разни неща за дъвкане, но – да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за някогашните хлапета би била направо разкош. Ами че ние слагахме в уста какви ли не боклуци – восък от лоена свещ, парче мазен асфалт (викахме му "дзифт"), най-занемарените, неуважаващи се джвакаха топче от хартия, а който е пробвал, знае, че вкусът на сдъвкана хартия е отвратителен. По-добре да гвачеш шепичка слънчоглед; смлените люспи образуват кюспе – хем си дъвчеш, хем като пиявица изсмукваш сока с вкус на олио, докато се образува плътна хапка…

    Все по това време в партийния вестник на ЦК на БКП "Стършел" карикатуристът Теню Пиндарев-Чук представяше "Кока-колата" за алкохол, а господа моряците от Шестия американски флот в Средиземно море – за разбойници и същински отрепки без капка възпитание и морал. В репортаж от Италия известният наш писател Петър Незнакомов, например, описа как след като яко се накъркали с високо алкохолната "Кока-кола", банда морски пехотинци от Съединените американски щати потрошили витрините в бара с пастите, после вилняли в близкото паркче, вирнали краката на няколко порядъчни местни моми-проститутки, отказали да им платят, а като венец на всички тези магарии пред двореца на папата пели цинични империалистически песни и псували господин папата, Исус и Божията майка.

    Струва ми се, оттогава, от онези славни времена на идеологическа война със световния империализъм, е и първият световен рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът – някакъв си американски морски пехотинец, изстрелял дъвката на цели петдесет и два фута разстояние, или наши шестнайсет метра, както пресмятахме тогава. Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда, но като се вземе предвид че момчето бе едва в шести клас, животът тепърва се отваряше пред него, тъй че независимо от пълния с двойки бележник, очертаваше му се примамлива кариера в супермодерна дисциплина на световното спортно майсторство.

    И човекът естествено се амбицира. Докато ние след училище хайманосвахме безцелно по улиците на някогашния прашен и беден Пловдив, въртяхме пумпал и брулехме недозрели сливи афъзки и кайсии в чуждите градини, той не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната къщурка, т.е. с с плюнки дзифт обстрелваше калкана на съседите.

    В онези години асфалтът бе новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, беше покрит с излети на място бетонни плочи, обаче дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица, зад Панаира, и ние, махленските хлапаци влачехме оттам топове от тази вонлива чернилка за нашето момче.

    Пак тогава се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя, пътят строи нас", "Сей, земеделецо, днес му е времето!", "Във всеки дом – говедо!" Общинската управа здраво се беше заела с разкрасяването на Пловдив. Из кривите тесни пловдивски улици бръмчаха товарни молотовки (произведени в Завод имени Молотова) с монтирани отзад кокетни същински кафези и пловдивчани се носехме като ято пилци по линиите на градския ни транспорт. В Цар-Симеоновата градина, например, гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб и ходехме да правим скомина на музикантите духачи. Знаете ли вие що е скомина? Ръфаш лимон пред наперените фатмаци, докато от лъскавите им тромпети, флигорни, тромбони и прочие тромби, потече слюнка и оркестърът хукне да те гони барабар с буриите. Ей на това му се казва скомина.

    Артистични хора бяха тогавашните ни общинари; нацвъкали бяха из целия град зелени, сини и червени емайлирани табелки с надпис "Не гази тревата! Тя е твоя", поучителна мисъл "Плюенето по тротоара е признак за ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното "Храченето – абсолютно забранено!" Не се бяха сетили да добавят: "Стреля се на месо!"

    Как гостът на Пловдив пред тези чудесии да не си помисли, че основен кеф за пловдивчанина е да точи сополи, да се секне, да плюе и храчи къде завърне. А не беше тъй. Всички пловдивчани си плюехме най-нормално, ни повече, ни по-малко от жителите на който и да било град на планетата. Налагаше се обаче да докажем, че сме нова порода човеци, именно човеци от нов, социалистически тип, нищо, че Пловдив винаги си е бил и все още си е неделима част от архаичната представа за миризливия Ориент, бунище, боклукчийска кофа, един вонлив кенеф. И тогава ние, децата, се къпехме в същата тази мърлява Марица сред нечистотии, доплували чак от хартиената фабрика в Белово, изтекли от отходните канали на град Пазарджик и фекалиите на дузина села.

    Дойде моментът да напиша за Цариградски. Цариградски бе най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с гърбушкото Мильо – романтичният официален любовник на позастарелите местни актриси, известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж на пловдивските македончета, вдетинения Данката Чекиджията от Сарайкъра, ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от махалата под Джендема и още половин рота по-малко известни любимци на пловдивската бохема. Цариградски можеше да го срещнете в най-върлия мраз и най-страшните жеги неизменно в ярко жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталони, три-четвърти бели чорапи до коленете и туристически обуща, с широкопола сламена шапка, метната на гърба, и увесен на врата портативен радиоапарат "Ехо" – чудо на родната соц.електроника, дето криво-ляво хващаше две плюс една радио-станции на средни и стабилно единственото Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

    Цариградски за мен и днес е версия на доктор Рийо от философския роман на Албер Камю "Чумата". Винаги мълчалив, учтив, сдържан, но доброжелателен, този рядък, много специален човек обикаляше големите улици да почиства общинските плювалници. Общинската управа освен емайлираните си табелки бе посадила по тротоарите край автобусните спирки огромни като снаряд от морската артилерия чугунени цилиндри, метър високи, които бяха именно въпросните плювалници. От комуналната служба по чистота Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и каручка с шперплатова кабинка, в която се лашкаха пет-шест казана за отпадъка и цинкова кофа с хлорната вар. Имат много здраве от мен онези, които смятат, че почистването на плювалници е кофти участ: бих ги посъветвал да погледат как си върши работата някой като Цариградски, за да разберат, че няма гаден занаят, ако човек съвестно си върши работата с уважение към себе си и света.

    Не съм чул някой да му се подиграва. И най-лютите подигравки са замирали в респект пред благородната фигура на този наш ветеран от сраженията с хорската нечистотия и гадост. Почистването на всеки плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по пети. Минувачите спираха да погледат и те как специалистът си върши работата. Той изваждаше от тъмнозеленото шперплатово фургонче чифт огромни оранжеви гумени ръкавици, нанизваше ги до лакти, и като изсипеше отпадъците, ловко минаваше плювалника отвътре и отгоре с метличка, овлажнена с хлорна вар.

    Къде се изгуби тази рядка птица! Знам историята на неговата смърт. Тя е така романтична, колкото е вероятно и целият му живот на самотник. Ала обърна ли се към детството, той си е все там – строг, благороден, тих и дружелюбен. Трополят копитата на кончето, меко се полюшва фургончето с потракващите вътре кофи и лопати, писука транзисторното радио на гърдите му; чувам пак някогашен шлагер: "Бона сера, сеньорита, бона сера", което ще рече "Добър вечер, госпожо, добър вечер!", "Темпико, Темпико, Темпико е в Мексико – чуден край, далеч оттук, някъде на юг" или песничката за "малката креолка от Венецуела, тя дойде в България, тук на фестивал".

     Понякога си мисля, детството е приказен сън. В този приказен сън, разбира се, има и чудовища, и вещици, но има и мили, добри герои. Момченцето, което съм бил, продължава с лакомо любопитство да изучава този живот тук, в България. Загине ли у мен това ненаиграло се, ненарадвало се на българските ни странности хлапе, сигурен съм, то ще е и моят край.

    Навярно вече се питате: а що стана с онова приятелче от някогашния шести „а“ клас на училище "Сашо Димитров" до старата градска болница под Джендем тепе, покрай улица "Васил Априлов"? Милият, той тренираше усилено почти две години с надеждица да запише името си поне сред подгласниците на шампиона плювач, но не успя да преодолее шеметните тринайсет метра далечина и вече в края на осми клас, когато ние строени, къпани и високо подстригани с щръкнали уши, очаквахме тържествено да ни връчат свидетелствата за завършено основно образование, ми пошепна – само на мен, неговия най-близък приятел: "Отказах се. Не издържам, не мога повече. Толкова са ми възможностите. Ама не казвай на другите, да не ми се смеят". И аз обещах да пазя тайната… Сега, след повече от половин век, мисля си: и момчешките тайни имат давност. Достатъчно съм стискал зъби с тази срамна за истинския мъж българин тайна!

    Ето, казах ви я, чувствам как ми олеква… Какво пък, може този приятел и да не е видял името си със златни букви записано в историята на световния спорт, но за мен и ония, които го познаваха, той си остава Най-добрият плювач на Балканския полуостров за всички времена и епохи. А да не ви мъчи горчивият вкус на печал в устата, ще добавя нещо весело.

    В онова далечно лято, когато приключвахме осми клас, съседът на моя приятел получил някакви пари наследство от хамериканската си леля в Небраска и според предписанията на общинската управа извикал добри майстори да му измажат отвън фасадата на кирпичената къщурка, комшиите да гледат и да му завиждат. Измазали я майсторите отпред и отстрани без проблем. Кога почнали да клепат откъм гърба обаче, хоросанът се ронел, не искал да се задържи. Гледали те, чудили се какво е туй чудо, два дена се почесвали и там, дето не ги сърби, па си вдигнали чукалата. Задната стена подир двегодишните усилни тренировки на моя амбициозен приятел била импрегнирана от асфалтовите му плювки. "Па то и си няма нужда от хоросан – отсякъл тарторът на мазачите, – цялата ти кирпичена къща при едно земетресение ще се срути барабар с комина и стълбите, обаче ей тази стена тук няма да падне!"

    Който не вярва, може да провери. Сред новопостроените пет- и повече етажни замъци, точно на адрес улица "Пещерско шосе" № 34 се гуши съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапенце не ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето и да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко киселеят. Приятни са на вкус и ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес.

    Междувременно тези дни един тарикат и национален бандит, дето не си знаеше парите, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено го съпроводиха с духовата музика на гарнизона до хубавото гробище край шосето за Рогош.

    ПОСЛЕСЛОВ

    ...Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002) свързвам с онези години, когато от време на време ме обземаше всепоглъщаща неясна печал, необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестно нежно момиче, и тази страст по не знам какви си подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руска песен, чийто рефренът беше "Третий должен уйти". Разказваше се в песента за момче и момиче, които се обичат, но се появява новичкият; момичето изоставя любимия, и тогава прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти", милият става излишен, казано в прав текст. Мисля, че родопчанката Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, но не съм сигурен...

    Е-ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, където живеехме, можеше да се влезе и откъм празния, затънал в треволяк и бурени парцел на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога имаше частна автомивка на Лозеви, а когато с родителите и със седем години по-малката ми сестричка се нанесохме да живеем под наем в къщата зад парцела, която се водеше на улица "Люлебургаз" № 17, от някогашния канал на автомивката бяха останали само бетонни парчетии и камънак, това – във високата жилава трева, бурените, живовлека, а в дъното на поляната – високи до брадичката ми, магарешки тръни.

    В края на май и началото на лятото, та чак до първите есенни дъждове през септември-октомври на поляната вечерно време често идваха непознати батковци с китари и махалицата наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше от какъв зор пеят точно на тази поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила – хубавицата, щерка им на Митрето и Калиопа, Калиопито, както я наричахме – двама саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената им къщурка с гръб към поляната. "Правят й серенада на Лила" – пулехме очи, искрящи от любопитство и задъхваща тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато момците дрънкаха на китарите си, естествено винаги го имаше гръцкият тип тамбура, казва се бузуки. Та докато момците пееха онези свои гръцки песни, саможивите й родители на Лила се затваряха в къщицата и нос не подават, а Лила току излезе наперена, строга на верандата под мижавата, наплюта от мухите лампа да реше дългата си до кръста смолисточерна коса и да я сплита на дълги тънки плитки.

    Толкова имам да разказвам за моя Пловдив – града на бедняшките махали, не показната витрина на главните улици и площадите му, не думбазките салтанати на заможните и властни фамилии, а делничния прашасал град на моето чудно детство и юношество, толкова аромати, толкова трепети и див копнеж под звездното небе! И хладината, която лъхаше късно нощем от висналото над шосето закъм Пещера Джендем тепе, и песничките на славеите при ясната, грейнала като моминско лице месечина, които долитаха нощем откъм тази потънала в мрака на езически времена каменна грамада...

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 19 uli 2006 – edited 6 jan. 2017 

Илюстрации:

горе – ракети от дивизиона, дето две години служих и с които и досега като зрели круши брулят бойните самолети на САЩ по цялата планета, вж. https://pynop.com/s-75.htm ;

долу – тъкмо приключил осми клас, с баща ми дърводелеца Кирил от Харманли на брега на Черно море край село Китен. 

Story – ПРЕЛЪСТЕН И ИЗОСТАВЕН

ПРЕЛЪСТЕН И ИЗОСТАВЕН

    

     Дали не ме прихвана от котарака Мики!

     Любовта си е вирусно заболяване. Виждал съм дузина момиченца, влюбени в едно момче. Ама момъкът нищо особено не прави… Щура си се гламаво като другите хлапаци: плюе приятелчетата, красиво им бие комбици (средният пръст сгънат стърчи над юмрука) по кратуната, а пък и те – по неговата кратуна, дращи с тебешир и крив гвоздей разни цинични думи в ученическата тоалетна, драще и по стените на къщите, рита си ученическата чанта, по-често шутира чантата на друг, дърпа за плитките момичетата, нарича ги гъски, патки, кокошки, мърли, гордее се, че умее звучно да се оригва, да пърди с мерак и прочие, просташки песнички да пее, да кълве от закуските на по-малките и понякога, когато е на кеф, демонстрира каратистка стойка, демек, живее си пълноценно живота, обилно гребе от щастието да си хлапак.

    Момиченцата обаче по свой някакъв начин, подсказан от женската им природа, го отделят от останалите безгрижни хлапаци, и обзети от вируса на любовта, заради него си точат и лакират ноктите, боядисват си устните, надпреварват се коя да му реши задачите по математика и коя да му купи кифла с шоколадов пълнеж, хлебче с кюфте и майонеза.

    Унизително! Обаче момиченцата, изобщо женският свят, в такива добрини към заплют за отстрел жребец намират нещо крайно приятно. Жертва на пагубна любов от страна на съученичките, приятелче, което инак си беше нормално лаком хлапак, дотолкова се пристрасти към хлебчетата с кюфте и майонеза от павилиончето зад училище, че натрупа тлъстини и се наложи да пъхти, навлечено с пуловер и три анцуга, за да си влезе отново в категорията по свободна борба.

    Треньорът Пацо Пацов го предупреди, че не може повече да гледа как юнаците от вражеските отбори по борба като тюфлек размятат из тепиха неговия състезател с онова шкембе и задник на лелка. Момчето пак си влезе в категорията, но вече няма как да се раздели с прякора Тошко Кифтето. И прякорът ще му остане докато е жив. На надгробния му камък вероятно ще пише: "Тук почива Тошко Кифтето".

    В училищния ни двор сутрин се мотае табун шишковци. Гледам ги как изнурени, потни се изтезават с лицеви опори, за да смъкнат някой и друг грам лой. Видя ли такъв дебеланко, чудя се: не е ли и той хранен от майсторка на супички, банички, пастички, тортички, която ще му бие дузпата, щом милият придобие вид на пухена възглавница. Крачи яко натъпканата възглавница, бутовете й мърдат наедно с увисналите рамене. Както, да речем, крачеше към трибуната на парламента депутат, който по повод или без повод две години бойко кукуригаше срещу все още ошашавените, прясно пребоядисани бивши комунисти: "Хубав ден за българската демокрация, госпожи и господа другари! Ха, честито!"*

    Момичетата не са опасни, докато са естествени. А естествени ще рече: подозрителни като дива коза, готови заради ей ту-у-уничко да те изпеят на госпожата. Вземе ли някоя от козето стадо да ме проследява с лъскаво оченце, гърлото ми пресъхва, почвам да пелтеча, чувствам се обречен. Премрежените женски оченца с отнесения поглед, честото отмятане на косичката, безобидните наглед въпросчета: знам ли за новия филм с Леонардо ди Каприо, как се отнасям към разходките на чист въздух край реката и въобще онези тънки намеци за приятелство веднага трябва да те подсетят: Момко, бъди нащрек!

    Случва се обаче и Майк Тайсън** да го нокаутират.

    За първи път се влюбих, когато бях тригодишен и у дома киснеше съседката ни Марта. Дункаше ме Марта, докато мама пере в дървеното корито на двора. Беше рижа, къдравите й пламтящи като пламъците на ада коси падаха до тънкото й кръстче, и понеже по онова време е била петнайсетинагодишна, а кой да знае под рижата й грива какви бесове са бръмчали, веднъж си разкопча три копченца на плетената блузка и ме покани да си сукна от циците й. Бързо свикнах с Калинка и Малинка, та накратко, влюбих се в Марта и майчиното мляко отведнъж ми се отщя. Отбих се от майчината кърма.

    Дето се вика, изкуших се, и като мъж, залепнах за другите цици. Останем с нея сами, тя си вдигне блузката и аз какво… ами лакомо суча от онези две, дето – е, мляко не пущаха като мамините, но пък си бяха дяволски сладки.

    Любовта ни не трая и месец. Едно утро тайната дойка ми представи две каки-близначки. С целувки-милувки трите тъй ме омаяха, че суках поред и от трите, после повторихме. Това прави общо дванайсет, нали! Но не съм очарован от груповия секс. Което иде да каже, че и в секса е като с яденето: от много хубаво, много хубаво човек го хваща дрисня. Не вярвайте, когато някой се фука с подвизи, а си имайте едно на ум. Дребните неприятности са само за да усетим по-силно щастието.

    Едва петгодишен съм бил, когато в живота на мъж ми се появи Вили. Майките ни бяха приятелки, и като всички приятелки по света, сбираха се да бъбрят, да бъбрят, да бъбрят и бъбрят, плетки една от друга да захващат, рецепти да си преписват, за врачки и ясновидец някой си от Своге страхотии да споделят. В същото време двама с петгодишната Вили, дъщеря й на домакинята, под масата ние със свалени гащи се изучавахме, аз – в ролята на Чичо доктор, тя – в роля на Страдащата болна.

    Когато заниманията ни все пак излязоха наяве, тъй да се рече, когато бяхме разкрити и аз разобличен като подбудител на цялата тази похот, мама процеди: "Цял бащичко, мизерникът му с мизерник!" – и повече в онази прекрасна къща с бялото сладко от рози, млякото с какао, туршиите, плетките и ясновидеца от Своге повече не ми дадоха да припаря.

    Едно лято през август, около седемгодишен, с мама и тате сме в Устово на курорт. Настаняват ни в умирисан на кисело зеле склад с чудесното име "Родопска самодива". "Родопската самодива" си беше всъщност каменен зандан с девет варосани стаи около много зловещ, белосан пак с вар салон. Сред курортистите се мотаеше и една Пепи от Перник, хлапачка с огромна розова панделка, която все климаше като на стар петел гребена. След обяд възрастните отиваха в гората да дишат кислород, а двама с Пепи ни оставяха сам-самички. Та Пепи от Перник се оказа яко отракана, бе-е-е!

    По онова време, братлета, живо ме вълнуваше: като се целуват мъж и жена, носът дали не пречи? Заехме се, значи, с Пепи от Перник да изясним как стоят нещата с пресрещащите се носове и неочаквано взех, че хлътнах по влажните й целувки.

    Планирахме сватба, как след сватбата ще ми роди бебенце колкото куклата й, препирахме се как ще го кръстим: Камелия, Нели или Амелия. Оказа се, великият план е сигурен път към велик провал. На третия ден вносно облечен главок вече изпъваше шия, заничаше към буренясалия ни двор. И както се бяхме сврели зад варела със слънчевата вода, Пепи ми обясни, че повече не ме обича, изчезнала у нея Онази тръпка на любовта, и значи, що да ме лъже, нали? Плаках горещо и аз с нея, като я гледах как се измъчва, понеже, каза, съвестта я гризяла. Пожелах и мен да ме гризе съвестта, ама още не знаех какво е това съвест, и Пепи ми обясни: съвест е да ти пука, когато сториш нещо неприятно.

    Проляхме с нея около две шепи сълзи зад варела със слънчевата вода: тя – за съвестта; аз, разбира се – от мъка, но и от кеф, че някой най-после страда заради мен.

    – Дойдохме в Устово – призна ми тя, – понеже на сливиците ми се образуват гнойни тапи. До петък не изчезнат ли тапите, поемаме си към Перник.

    Като постави по този начин нещата с нейните болни сливици, приех да се оттегля до края на живота си в са-мо-та.

   

     На следния ден, обаче, ги срещам хванати за ръка с онзи наперен вносен хубавец. Нали ме съветваше да крия как страдаме, а виж, моля ти се, какво излезе! Питам я, като оставаме насаме, какво прави, ами не си пази здравето, и хъката-мъката, Пепи изхълца и останалата част от изповедта, по-важната част. Конкурентът вместо едни голи целувки й предложил турска дъвка, швейцарски шоколад със стафиди, меланж от захаросани фъстъци и солени печени бадеми. Шпрехил (говорил) по немски с дресьора в монтирания срещу местния планетариум "Цирк Буш" и дресьорът на лъвове световно известният Дитрих фон Швайн го похвалил, че се държи като същински ариец, което ще рече, че Новичкият няма нищо общо с българските ни простотии.

    – Станимир е рядко възпитан и изискан – обобщи замечтана Пепи от Перник с поглед, който дълбаеше с длетото тънко върху кървящото ми сърце икона на светица.

    От разясненията схванах, че възпитан, ще рече отлично дресиран. Явил й се с розичка, затъкната в малкото джобче на кадифеното му яке, ухаел на вносна козметика, имал навик да коленичи, когато й рецитира любовни стихове от някой си Хайнрих фон Майне. Ега си, представям си как звучат любовните стихове на език, измислен за бойни команди и маршова стъпка!*** Видях се, значи, изведнъж посредствен самодеец върху сцената на Миланската Ла Скала. Съжалих, че баща ми Тотю си е обикновен хлебар, а не световен тарикат, да кажем – господин Джордж Сорос, Силвио Берлускони, депутат от Народното събрание, капитан на пиратски кораб, световен терорист, Джеймс Бонд или поне собственик на квартална бакалница.

    Оттогава, видя ли стафидка, например, във великденския козунак, сещам се за онзи романтичен задник, любител на стиховете на Хайнрих фон Майне, розички и прочие сладости за женското сърце. Невероятно, но факт, понеже дървенак по рождение как да има усет за така фината любовна лирика, питам се, и отговор не ща.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 5 jan. 2018

Епизод от "Историйките на ученика Ламски". Илюстрацията долу е нарисувана от автора. 
––––

* Култова фразичка "Хубав ден за българската демокрация!" на Александър Йорданов от някогашната Радикал-демократическа партия ("Малко сме, ама качествени!") на г-жа Елка, чийто син, докато професорката Елка Константинова беше министър на културата, пусна в обращение първите цинични вестничета в България и така направи революция в сферата на културата. Синът на г-жа Елка,тъй да се каже, отвори път на порнографията и у нас.

** Бивш световен шампион в тежка категория на профи-бокса, известен с животинската си ярост, заради което прякорът му е Животното.

*** Ламски, разбира се, не е прав да се отнася тъй към езика на Гьоте, Шилер, Хайне, но да не забравяме, в момента е ядосан, че му изкушили любимото момиче. Снизхождение все пак да проявим, та той е само на единайсет години, и то ненавършени! Бел.м., tisss.

Story – НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ!

НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ!

      – Шъ знаеш, това пожарникарите са особени чешити – подхвана на другата сутрин Тотю. Заплиташе нишка от снощния мухабет: – За едната чест... и в огъня влизат.

    Бе неделя. От жаравата разпалваше нов огън, а коминът не тегли. В кухничката плъпна лют дим, замириса остро на борина. Зачервен, тате се дупи около печката, духа с пълни бузки. Видя му се слабо, та грабна метлата и я заразмахва срещу отворената вратичка на нашата "циганска любов". 

    – Не е циганска любов, ами циганска сватба. Уж бърже се пали, а половин саат духам, и не поема, мамицата й! – рече за печката.

     Леля се подаде от съседната стая с широка прозявка, чорлава и със свлечен до под колене чорапогащник:

      – Имах едно време симпатия огнеборец...

      – Кога, ма? – измъкна се от завивките и мама. Кашля; поема си дъх като риба на сухо и гълта пушек. – Що не си ми разказала, апчхи-и-и?

      Сборихме се ний двама с Юлия, захапах й петичката и се разрева. Разбунихме къщата, живнахме. Ето ни подир час наредени край масата като ластовички заран на слънчице; юфката изпуска пара, мляскаме. И тъкмо в този миг прекрасен звънчето в антренцето пропя. Появи се в рамката на вратата Вичо. Вичо, дето живее сам на осмия етаж над нас, свършил тютюна, та иде да си изпроси цигара от тате.

     Сипаха и на госта юфка. Край печката, която бумти весело като локомотив в мразовитото утро, кондукторът от градския транспорт Вичо разправи поучителна история за тулумбаджиите, както назова пожарникарите от града Н.

      Градът Н. си бил най-обикновен, скучен до смърт трийсетхиляден център на дълбоката провинция, а що дирел наш Вичо там ли? Шетал из лесничействата в района. Като коскоджа ми ти инспектор по т.нар. Горски фонд, плашел Гуджо гаргите – боязливи някогашни бракониери, стресирал някой и друг техен ятак и покровител, горски пазач. Под око държал и областната Противопожарна служба.

      – И при тулумбаджиите има далавера – каза Вичо. Съседът Вичо е около петдесетгодишен, белязан с бял кичур в перчема. Дебелите лупи на очилата го правят баш близнак на злия Муравей Радев – финансовия ни министър, макар у наш Вичо да я няма онази коцкарска брадица "а ла катинарче", онзи вид на мизерник, който от дън душицата си мрази родителите си, че го създали, и света мрази, ала от света най-жестоко ненавижда българите. От време на време и наш Вичо поглежда гнусно както същински Муравей и граф Дракула, ала в присвитите му зъркели откривам присмехулна искрица. Лапа по хайдушки, мазни се на мама и ми намига; очевидно услади му се мамината юфка.

     – А! Пожарникарите си хайлазуват – рече тате, – но пък им славен занаятът. Пожарникар да съм днес! Заводите не работят, цеховете – празни, Тракийското поле – пусто, буренясало, бабки за някоя грудка на гулията ровят, за неизровено от циганските набези някое картофче се надяват. Глад. Текезе йок, отде да краде народът, кво да запали, че да маскира кражбата? Лошо. Ех, мамка му! Що ли не станах пожарникар? На четирсе и шест лазарника, вече от три години пенсионерин да съм, по гръб да лежа, паричките на крак да ми ги носят всеки месец върху табличка от алпака с позлатен ръб...

      – Недей тъй, моля ти се! – рече леля. – Рискуват си живота.

      – Михлюзи! – извиши глас Тотю, па зачака да чуе какво поучително има да разправи гостът.

      А копието на Муравей Радев, строго огледа брата и сестрата:

     – Мда-а-а, имате право и двамата. Опазването на фонда от палежи хич не е шега работа. В населено място тулумбаджията е необходимо зло. Проблемът обаче е, че Валутният борд, дето ни го начукаха онез от Западна Европа, принуди общинарите да свият и тоз щат в общинската управа.

    Ей я по-нататък чичо-Вичовата историйка.

    Събрали се пожарникарите да обсъдят аджеба кого да съкратят. От трийсетмина дружина не повече от десет могли да оцелеят. Останалите какво... дренки ли да ручат? Умуват и тъй, и инак; въртят-сучат, все не им излиза сметката.

    Открили, че и оцелелите са в киреча. "От нийде взорът надежда не види", както рекъл поетът Христо Ботйов. Ми, че то само началниците, счетоводният отдел и секретарките са осем души. От десетимата, дето би оцелели, кой ще гаси? Двамата оцелели от редовия състав ли?! И в този тревожен миг скача някой си Попрелков, младши сержант Методи, новоназначен, новобранец.

    – Искам думата – рекъл Попрелков, дето пръв Западният вятър на Европейския валутен фонд като перушина щял да издуха. Колегите му не го броят още, едва от месец назначен, пушек още не вдишал, а им се пъчи: – Предлагам да докажем, че сме нужни... до един.

    – Хайде, хайде иди ти доказвай! – нервирал се шефът на пожарната Варимезов и с показалец образно го пробол от висотата на дървената трибуна: – Гърмидолски, нашият господин кмет на града, даже няма да ме приеме, камо ли да ме чуй.

    – Не с думи, а с дела! – отрапортувал с вирната брадичка новакът Попрелков.

    – Е, че как стават тез работи, ве-е? Не става тя тъй. Лесно е на думи – изтръгнала се въздишка от двайсет и осем пресъхнали гърла.

    Двайсет и деветият, Варимезов, тутакси загрял какво намеква онзи, взел да размахва ръчички пред шкембето, сякаш рояк оси го налетели:

    – Ама то... опасно. Ужасно е само да го помисля! Игра с огъня е това.

    – Че ний нали сме огнеборци – сетил се и Велев, старшият на трети отряд, онзи, с най-многото байрячета на Трудовата слава. – Такъв ни е занаятът... да гасим.

    Какво станало по-нататък в това тяхно сборище дип не е интересно. Интересното е, че още следната вечер пламва складът на кожухарския завод "Мома тракийка", а на по-другия ден в областния вестник "Н-ска трибуна" се появява репортаж "Нашите храбреци на бойния си пост".

    С факти и обилен коментар местният Песталоци*, местната будна гражданска съвест Стойчо Басамаков – Чук, хвалил огнеборците, като не пропуснал да обобщи: "царящият хаос и безстопанственост в обществения сектор на региона водят до..." 

    Ясно до какво водят.

    Три дни подир "Мома тракийка" пламват цеховете на завода за хартиен амбалаж и тоалетна хартия "Великият Октомври". И "Н-ска трибуна" в подобаващ тон, с типичен за дълбоко провинциален вестник патос отразява и това събитие, заключавайки: "Добре, че на мястото се оказаха юнаците на огнебореца Варимезов. Лично майор Варимезов в суша и киша, студ и пек неизменно бди на своя пост", което се кипрело под огромна фотография, представяща как новобранката Попрелков, нахлупил лъсната с пуцинг медна каска, е гушнал с две лапи дебелия розов пожарникарски маркуч, а над Попрелков с никелирано брадве в лява ръка се надвесил шефът на Пожарната Варимезов. Последният – във ведомствен тъмнозелен костюм с лилава папийонка на бели точки, братовчед сякаш на онзи Георги Лозанов, уважаемия шеф на Съвета за електронни медии, забил очи в обектива. Артисти, хем издокарани, а не някакви жалки тулумбаджии.

    Тъй за около месец горели складове, запуснати бараки, единият от четирите цигански катуна, сиромашки нивици в диаметър двайсетина километра околовръст, все в обсега на Службата за борба с огнената и останалите природни стихии, като наводнения, земетресения и прочие.

   Появилите се край събитията куп вестникарски статии, придружени от писма на разчувствани читатели, личната секретарка на Варимезов Йорданка Футекова прилежно събирала в мека папка с надслов "Звезди в трудовото ежедневие". Надписа Данчето – снаха на старшията Велев, заимствала от рубрика в местното тв-студио на "Евроком".

    Завалели предложения за среща с огнеборците. Киностудия "Бояна" заснела двучасов документален филм за живота и успехите на шефа на пожарната под заглавие "Човек от народа". Канели ги тулумбаджиите по оцелелите общински предприятия сказка да изнесат. Вземали от тях пространни интервюта за рисковете в професията. От столицата се дотъркаляли с велосипеди ято начеващи млади художници, начело с любимия придворен иконописец Светлин Русев (портрети на фамилия Живкови), с цел да нарисуват и изобразят в класическия византийски иконостас как нашите юнаци си служат с техниката за погасяване.

    Самите пожарникари захванали да идват на работа чисти, стегнати, издокарани, гладко бръснати, дезодорирани, изпълнени със съзнание за високо отговорната си мисия в обществото. Допухтял и Иван Гарелов – легенда в придворната журналистика, персонаж от рекламни клипчета за илачи, с екип от дванайсетина оператори, тон-оператори, режисьор, двама помощник-режисьори, продуцент (онзи, с торбата пари), коафьор, гримьор, масажист, теляк, педикюрист, четирима осветители, двама охранители, жичкаджия елтехник, двама хамали – Митю Крика и Митю Пищова, да им местят столовете, хамаците да им връзват), обемистият Ути Бъчваров за готвач, предвид капризния стомах на теле-звездата, и пъстрокрило ято сноби – столични папагали, любители на вносното уиски и последна мода от епохата на Втората световна война, като например писателя Денди и пр.

    Вежди Рашидов и Георги Чапкънов едва не се хванали гуша за гуша кой да извае скулптурата от бронз на огнебореца Варимезов. Г-н Вежди специално ето как се изразил в интервю за многотиражен пюбим роден вестник: "Този велик българин (шкембестият Варимезов, оладжак!), според моето набито око на ваятел, притежава обгорено в огъня на изпитанията лице и юнашка стойка".

    Изпосталели поети, надушили златната жила за писане по поръчка, навъртали се и те тъдява. Остави провинциалистите, небесни светила от ранга на един Дончо Цончев, един Тошо Тошев, Александър Божков, Александър Томов, Стефан Данаилов, двамата академици Антон Дончев и Иван Славков – Батето, речовитият професор Юлиян Вучков и прочие важнейши особи от родния небосклон; Кире Либерало тоже, и той естествено... Нали дето шумолят пари, дето ухае на кяр, хубавите хора там ги търси, па и приятно е человеку в елитната им компания.

    Накратко, общинската власт взела да гледа на тулумбаджиите като на особена ценност; тъй че градецът Н. от дълбок Прованс внезапно се оказал в епицентъра на медийното и всякакво внимание не единствено и само в опоскана България, но и в Европа, и в Америка вследствие долетелия от белокаменна София пернат "елит на нацията".

    С присъщите си салтанати елитните птици превърнали градеца Н. в екзотика за госта чужденец, обект за мониторинг (наблюдения, казано по български) и философски изводи въобще върху цивилизацията. За девет месеца, докато въпросът за щата в Пожарната се мътел, бистрел и чепкал в местната общинска администрация, огнеборците на Н. се превърнали от бреме за общинския бюджет в гордост на демократична България.

   "Ето как славните ни професионалисти в тревожни за демокрацията дни и години преборват хаоса и прославят БСП" – бъбрел тарторът на местната червена гвардия пенсионери, бивш беден свинар и настоящ крупен феодал Гочката Гергов.

    На Гергьовден кметът – седесар и в червата, дошъл с държавния си мерцедес на официална визита в двора на Пожарната и пред строения, опнат по конец личен състав от трийсетте огнеборци собственоръчно обкичил Варимезов с орден "Стара планина", I cтепен. Наред с ордена общинската власт допълнила щата на Пожарната със свежи две бройки:
   1) Летописец по Славата, длъжност специално за Цецо Сланинката, племенник на кмета; 

  и 2) Пъблик рилейшън** – за Мери-Електронната пушка, симпатия на областния шеф на Полицията полковник Добрев, някогашна жрица от контингента на любовта край паметника при изхода на града Н. в посока Цариград, или Истанбул по турски.

    – Оттук-нататък небе. Какво повече им трябва! – преглътна Вичо и помоли за чаша вода, но тате му връчи шишенцето с ракия, кой знае откога кацнало на масата. Вичо отпи, присви устни, свъси вежди: – Славата, Тотко, както и властта, има свойството да замайва. Колкото е по-прост човекът, повече се надува. А на слабохарактерния врътне ли му се акълят, сам си сере на късмета.

    – И аз това викам – почеса се тате зад ухо, погали ме: – Ванчо! Аз какво ви думах снощи! А!... Кажи сега на чичо Вичо. – Изплющя ме с длан по врата, та ми притъмня. – Ама тя мойта, Вичо, не е тъй пищна кат твойта. Тез пожарникари... их, тез пожарникари! Богата работа! Ц-ц! Ц-ц-ц!

   – Лъже – рече мама. – И двамата леле как ги наставяте! Първо, що му е на Гарелов масажист и теляк? Да не е пехливанин твоят Гарелов, че с шарлан да го мажат и масажират?

   – Глей-глей! – ухили се. – Глей женски акъл!

    – Е, ми – обърна се Вичо към мама, – те не само Ванката Гарелов, те и яко прокисналия се напоследък господин Кеворк Кеворкян, и господин президента, наший главнокомандующ... да не говорим за педерастите, дет ги вадят на тиливизийонния екран, преди да ги курдисат пред камера, поне два часа ги пудрят, четкат, лъскат им муцуната, рошат им перчема, къпят ги в одеколон, бръчките с фон дю тен им изпъват, че да излязат образите чисти пред народа. Туй е изкуство, ши знаеш.Фразите една по една, на сухо, тъй да се каже, репетират отначало пред комисия. Особено внимава техническият екип, кога се пуска дебела някоя лъжа, народният избраник да не прави кофти гримаса, да не жестикулира, да се не блещи като госпожа Клара Маринова... Оф, ама и сред депутатите има таквиз лепки, Боже опази!

    И разви теория и по тази занимателна за простите българи тема:

    – Лепката, която знае, че е лепка, е гузна, затова че не може да не досадничи; тя е клиничен случай, и значи, заслужава съчувствие. Има обаче лепки, които превръщат заболяването си в предимство, в оръжие; с нокти и лакти драпат, зъбят се на кой им се мерне пред очите, понявгаш висини достигат. Е, Гошо Тъпото, да речем. Камен Влахов от Силистра, да речем, или нереза от Велинград Фидел Беев, да речем, или Данчо Ментата, да речем. Отде па беше тоз Данчо, не беше ли от Несебър! Та това са все супер редки екземпляри. Познавам един философ-психолог, дето осмърдя всичко наоколо си, и половин дузина школски шефове се крият да ги не види, че къде ги срещне, бълва змии и гущери по тях, прави ги на мат и маскара, че такъв му е номерът в живота. Очаквам някой ден паметник да му дигнат на площада срещу нашата община, баш посред фонтана с бронзовите пеликанчета.

    – Мен най-симпатичен ми е бай Петко Бочаров – обади се тате. – Масалите ги точи тъничко като говеждо филе, все едно е гаврътнал на екс две бързи мастички. Ма, него пудрят ли? Ба, ши го пудрят. Да хабят пудрата! Той и тъй си е бир-таман винаги напудрен.

    – То аслъ ний доматите с колците ги ручаме! – чу се откъм клозета Гица, която на ръка переше и май се изживяваше като съвестта народна.

    И тъй, значи, продължава нататък пожарникарската авантюра…

    След като се оказали недосегаеми за Международния валутен борд и госпожа Ан Макгърк, тулумбаджиите на кондуктора Вичо се усетили недостижими като онези нахакани Дони и Момчил, или стадото чалга певци-травестити и курви-певачки. Въобразили си, че Земната ос през двора на Пожарната минава и всичко на този грешен свят все около тях се върти. В кметството, окупирано от прясно вапцани и пребоядисани в тъмносиничко бивши ачик-комунисти, вече се питали дали да не турят в атракциите на града и Празник на Огнебореца. 

    Имало и по-смели проекти.

    Там се мяркали Общобалкански форум за обмяна на пожарникарски опит, Панаир на Огнебореца с фокусници от Европа и Азия: гълтачи на саби, плювачи на огън, парашутисти-снайперисти, плувци, тежкоатлети, дирижабли с реклама за родни авто-пожарогасители и гумени галоши с моден дизайн, дами с бикини и без, Общонационална викторина на тема "Българската пожарна команда от толумбаджиите в епохата на Първото Българско царство до наши дни", Изложба и дефиле на песове и ловни оръжия от доисторическата прашка на Давид до снайпер за лов на елени, затворени в кошара, Дегустация на вина и ракии, придружени от дебели и тънки мезета, Надсвирване на дудук с окарина, на тамбура с гъдулка, Кулинарно шоу край бира-скара, овчи карантии, агнешки чревца, бели бъбречета, свински език, Нощни илюминации под девиза "Познай кой ти бръкна в окото", надпревара Кой повече кенчета от местната бира "Каменица" ще излока, с прекрасния девиз "Мъжете знаят защо". И по такъв начин Празникът на Огнебореца планирали най-естествено да прерасне във всенародно веселие под надслов "Демокрацията – шоу за милиони", наша версия на карнавала в Рио де Жанейро.

    Върху фасадата на Пожарната в градеца Н. художник-наивист и маринист нарисувал морски вълнички като плисенце на пола, самотен остров, разлистена отровнозелена кокосова палми с маймунка, а под палмата стар бедуин млада бедуинка гушка, а двама на камила ги следят с бинокъл, платноход, месечина, облачета, звезди; и лъщи над цялата вселенска идилия нафуканото "Ако се наложи, и Слънцето ще погасим!"

    Идеите опрели и до местните детски ясли. Докато учели невръстни циганета да говорят по български, разговорката с преплетени пръсти на прихлупените длани "Дай, бабо, огънче!" лелките префасонирали в "Чичко пожарникарьо, огън ми дай!"

    Зорки интелигенти обаче, като пенсионирания бивш обущар Кръстю Дипчиков, взели да се догаждат каква ще да е истината. По пивници и кръчмета, най-вече на Н-ското тържище сергиджиите, вместо с познатото "Добрутро, тарикат", сабахлен вече се поздравявали с "Горя ли и при вас нощес ве, майна? Щот при нас горя".

    Дипчиков, ботаник – тоже пенсионер, Спас Пиперков, излезлия в заслужен отдих философ доцент Перикъл Мастагарков и една още пенсионирана ярка личност, следяща развоя на демокрацията у нас и по света, някой си професор Друмчев, Иван Друмчев... Та тази мастита четворка, особено последните трима, като хора от сорта На всяка манджа мерудия, вдигнали по тревога Цар-Симеоновата градина. Там, срещу Обновената Централна поща, местни чешити и върли михлюзи на припек бистрят световния заговор срещу родната демокрация, нищят далаверите във футболния ни шампионат, в частност обсъждат най-често на кого му е ред да го люспят от СДС или дереджето на Иван-Костовото ДСБ. Проф. Друмчев, даскал о.з. Пиперков, както и философът о.з. Мастагарков се покатерили върху раменете на чугунения Гюро, боеца Гюро Михайлов, и вторият – понеже имал по-ясна дикция, не фъфкал, не съскал, не му тракали ченетата, държал реч, протягал треперещи две от болестта на Паркинсон десници към Пожарната команда, цитирал патриарха на нашата родната класика Иван Вазов: "О, спи ли Бог! О, Бог не види ли!"

    Тези работи в български селища като градеца Н. бързо се разчуват. На другия ден огнеборците организират извънредна оперативка с точка първа и единствена: "Мерки за отпор срещу вредни инсинуации, които..." и пр. Старшията Велев решил и той да се натегне, че тахтабата*** Попрелков, според Велев, неправилно се била издигнала в очите на началството, та докачливият Велев предложил как да погасят слуховете, а именно: като палнат и самата Пожарна.

    – По тоз категоричен и най-решителен начин именно ще им дадем да разберат и на наште тикви, и на международната прогресивна общност, че от една страна, слуховете са именно антидемократична инсинуация – опиянявал се от собствения си глас ораторът, – а от друга страна, ще намекнем, че халябите**** в нашия Хайд-парк***** са сбироток луди за връзване, тъй щото посягат именно към имиджа на майка България. Ще докажем, че огънят е внесен именно ("именно", откакто станал известен с подвизите си, му била любима дума) под влияние на тяхната злостна манипулация именно над демокрацията и категорично ясно и точно (другата му любима вметка) ще защитим приобщаването ни към Европа.

    Речено-сторено.

    Планирали локално огнище, колкото да се види не че баш гори, а че свети. Да вземе обаче да пламне една от цистерните с нафта за газките. Оттам огънят загризал халето с молотовките, дето се ни като момин чеиз от Втората световна, после дошъл ред на административния блок; за отрицателно време се самоизпепелил складът с инвентара: тесли, чукове, търнокопи, секирчета, лопати и три дузини тюфлеци, овършал столовата, срутил фитнес-залата с пудовките, гиричките, разпъвалките за стройно и хармонично тяло и стегнато дупе. Търчали тулумбаджиите сащисани кое отнапреж да спасяват, па хукнали през глава кожата поне да отърват.

    От 25-метровата вишка изоставеният единствен в суматохата Велев простирал ръце драматично като ходжа от минаре; само че мюезинът, кацнал върху минарето, мрънка нещо важно за техния си бог по арабски "Халя-хуля, халя-хуля, Аллах, авери, е велик, халя-хуля, алъш-вериш", ама старшията Велев пищял ужасен като мома ощипана на срамно място, като момиче чисто и девствено навръх езическия ни празник Трифон Зарезан: "Олеле! Олеле! Олеле! Олеле, Божичко мили, що ме предадоха!"

    Вичо сръбна и заджабури ракията, преди да я глътне:

    – Въх! Бива си я ваджишката! Двойно препеченка, а?

    Гледаме го, както се гледа Великият маг Астор в цирка.

    – Ба! – окопити се Гица. – Злосторник ще да е бил.

    – Женски акъл! – пресече я тате. – А ма, Гичке, знайш ли ти кво казал писателят Иван Вазов! А? Знайш ли кво казал! "Не се гаси туй, що не гасне". Ей тва казал. Което иде да подскаже: Стар боклук кога пламне, орталъка увонява******. Или не панимайш кво ти говори Вичката?!

 Пловдив – eвропейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – еdited 3 jan. 2018

    Илюстрации – авторът.

_____

* Йохан Хайнрих Песталоци (1746-1827) – швейцарски педагог, филантроп, философ и реформист, създател на първата в Европа система за начално образование.

** РR (реклама).

*** От тур.: дървеница.

**** Халяба в Пловдив наричат крайно невежия.

***** Място в Лондон, където всеки поданик на Нейно величество на воля може да плямпа какво мисли, да си излее душицата, демек.

****** Отнася се за изкушен от прелестите на младо моме дърт мъж: чешит от тв-шоуто"Фермер търси жена" или "Милионер избира съпруга", накратко завяхнал мераклия Христо Сираков от ято дами с леко поведение пробира морално запазена девственица да яощастливи.

БЕЛЕЖКА: Текстът е епизод от романа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004). Бел.м., tisss..