Публицистика – ОБОЖАВАМ РИСКА

Не позволявай да ти вземат вярата!
Ако те спрат, върни се и тръгни
към себе си. Към свойте небеса тръгни,
в които пеят птици...* 

ОБОЖАВАМ РИСКА

       Някои думи с "ф":
       Фудул - надут, надменен; който обича само да се гизди.
       Фукара - бедняк, сиромах.
       Фарфара - несериозен, вятърничав човек; бърборко.
       Фанфарон - самохвалко.

    Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми употребяваше вм. фарфара "фарфала". Думата, която, мисля, неволно съм произвел, е "фарфарон", в представите ми: съчетаваща френската "самохвалко" с турската "вятърничав", но и със скрит смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата "фараон". Значи, "фарфаронът" не е само обикновената слаба ракия, но и лице, заемащо престижно място в обществените представи.

    Та бъбрим тъй с Мишо Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "А бе, ний с тебе сме само едни фарфарони". На което Мишо започва да гледа втренчено, пет минути дава заето, па нехайно уж пита: "Що ще рече това фарфарон?" "Ами-и такъв, дето все голям го вади, все с Бога вечерял, все му грандиозни планове в акъла, пък дереджето му фактически мизерно."

    И понеже, усещам, моят велик приятел, който пред сестра си Петя вече беше ме произвел в сан Духовен брат... та, усещам, леко настръхва – доливам зехтинец за успокоение: "Ей на! Ботйов, например, е фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан, а? Кажи де! Майка си и баща си ли е търсил? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а син му, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка"...

       

   При сравняването ни с "фарфарона" Ботйов Мишо – милият на сърцето приятел, когото ценя повече от по-голям брат, дълго ме разглежда изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от повече пояснения.

   Действително, когато току-що бяха погребали баща му и двамата със сестра си тръгнаха да делят парцали и вещи, Мишо пожела да присъствам на делбата, която трябваше да стане на четири очи. На мълчаливото – с очи, вероятно зад гърба ми – запитване от сестра му Петя рече натъртено: "Той остава! Той е мой духовен брат".

   Ето, отливам две капки карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи – боили, боляри или графове, маркизи, барони, в България си нямаме; избили ги, измели се, бе, другаде отишли да живеят, изпарили се. Дали пък ний, фарфароните, да не вземем, па да се броим за благородници? Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.

   Познанството ми с Михаил Берберов – жител на София, роден в Стара Загора, син на даскалица и военен, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от свойте четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, която знам) и може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща всякак канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969 година, когато с литературния критик Иван Сарандев, родом от Ямбол, и той присадил се в София провинциалист, заемаха стайче на третия етаж в редакцията на вестник "Народна култура". Оставил бях при Климент Цачев два мои разказа, писани в 1970 г.: "Мелодиите на Дино" и "Спомени, спомени за мъжество" и по този повод и заради напусналия междувременно Цачев стана запознанството ми с двамата.

   Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо, тринайсет години по-възрастен от мен, но чудна работа – още отначало, след като и у него открих присъщите за моя милост слабости в характера, този готин заралия, един от може би най-смелите експериментатори в общо взето зализаната, беззъба и безобидна стандартна родна лирика от Живково време, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници далеч преди преждевременната му смърт. 

   За силата на тази неособено понятна поне за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август. Нощта на шести срещу седми август 1988 г., нещо изключително рядко при моя начин на живот, не можах да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми... а то не е бивало често, да завъртя телефона... Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тази нощ, в три почина. Моля те, обади на Емил** да каже на нашите приятели в Пловдив. Той ги знае. Погребението ще е утре". Детайл: година или две преди това нито се бяхме виждали, ни се бяхме чували с Мишо.

    На Мишовото погребение ме впечатли Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът вече бе внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен, един ужасно самотен човек в множеството опечалени, стекли се от цялата страна на гробището в Орландовци.

    В интервю, появило се в изпълнените с плаха надежда години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Левчев се бе изразил приблизително със следните думи: "В онези времена (имал предвид вероятно 1957-58 г.) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и неколцина още бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев – Бащата". Тази реплика тогава ме накара с други очи да погледна "властващия Левчев", дадох си сметка, че освен мерната система на официалните институции, има и друга, по-прецизна, по-строга мярка за оценяване, и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.

   То бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха по друг начин да разбият бетонните зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на до смърт предани "наши момчета" и от тази своя линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия. Далеч съм от идеята да ги изкарвам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па любовно ги глезеше, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко изображение пред нацията ни, и естествено – пред света.

   Трудно ми е да го обясня: Джери Марков***, за когото Петър Увалиев****пише, че се появил в Лондон – гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в джунгла, пълна с хищници... та същият Георги Марков не ми е симпатичен вероятно заради фраза на Левски към "патриотите", дето яко уж милеели за майка България, замеряйки поробителя с огнени ругатни и закани, ала... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"*****. Има и далеч по-пиперлия фраза на Дякона по този повод, ама нейсе.

   От друга страна, не бива да се забравя, че редичката т.нар. Априлски поети харно поминуваха и си бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на доста лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в радиоефира, че – най-малкото! – има и друго, далеч по-меродавно и рязко становище за случващото се в нашата китна България под властта на т.нар. борци за мир, прогрес и световно щастие, в действителност – най-обикновени кокошкари, скупчили се по върховете на Държавата с помощта на сталинистката руска военна и партийна администрация след края на Втората световна война.

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 26 uni 1998 –  edited 26 dec. 2017

Илюстрации:

горе - Михаил Берберов (1934-1988);

долу - Палежи вТютюневия град, архитектурен бисер на Пловдив...

___

* Михаил Берберов, из сборника "Пристрастно око".

Стихотворения на Михаил Берберов

* * *
На Енчо Мутафов

Отдалечи се, и ще бъдеш близо.
По-близо ти ще бъдеш. От небето,
в което пърха детското хвърчило,
към неговата сянка на земята
се приближаваш. Значи - към земята.
Навярно както в приказките - слизаш
по тънкия конец - с коса от облак
и със сърце от вечно избледняла
светкавица. И няма как - не спираш!
Обратната посока е възможна.
Но трябва сам да се родиш от сянка.
А туй е вече друго: ако можеш
във своето небе - там, вътре в тебе -
да станеш пак едно хвърчило детско.

* * *

Когато се обърнеш пак навътре.
Там! Всичко е. И няма, няма утре.
Не е било и вчера. Всичко днес е.
Пространството във тебе се изпълва
от теб самия, пръснат във години,
във километри пръснат. И делата -
нетрайна връзка между днес и вчера
и между днес и утре - о, делата:
по тях ли ще се помниш ти! Едва ли.
Но се усеща само щом навлезеш
във себе си дълбоко. Зад нещата.
Зад чувството, че ти ги притежаваш,
че те са те обсебили...
О, може:
когато се обърнеш пак навътре...

ЗАВИНАГИ!

И нека мойто непокорство
да не смущава твоята умора.
Телата се желаят, но взаимно.
Не пожела ти мойто пожелаване.
И устните ми сухи си отиват.
Ръцете ми изгарят от докосване,
бедрата ми изпъват мойте мускули,
кръвта ми се бунтува наскърбена.

Отиващите стъпки под прозореца
са мойте стъпки.
Вън е нощ. И точно
под мойта лява гръд залязва
луната във една от свойте четвърти.

ПОДРАЖАНИЕ НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

 
На Антоанета

Рисувам те с вълната морска. Тя
по гъвкавост за тебе е достойна:
извайвам те от нейната прозрачност.
От нейната искряща ведрина
са твоите очи с зелен отблясък,
с тръпчивостта солена – твойте устни,
а верността ти – с изумруден цвят.
Бих искал да съм винаги море.

** Емил Калъчев (1932-2013) - по онова време редактор в пловдивското издателство.

*** Убитият вероятно по поръчение на ДC български писател Георги Марков (1929-1978).

**** Петър Увалиев - изкуствовед и публицист (1915-1999).

***** Вж. Иван Унджиев, "Васил Левски, биография", С.1980, стр.153.

Публицистика – АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ

АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ

    Преди години университетският преподавател доцент Христо Първев от катедрата по езикознание към факултет Славянски филологии ми предложи да продължа с аспирантура при него. Виждах по-примамливи възможности за мен си, акълът ми се беше врътнал по разкази, стихове, журналистика, та се направих на две и половина, не сметнах за нужно даже и да се позамисля над хубавото предложение.

    Ама тогава (1969-1971 г.) бях сътрудник на хонорар във вестник "Народна култура", за един репортаж или интервю с преизвестна персона ми плащаха колкото месечна заплата на баща ми дърводелец-мебелист, та и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкисната физиономия София, същата тази снобска София на пишман-интелектуалци и настървени мекерета, към която така пламенно се стреми всеки що-годе попрогледнал млад провинциалист.

    Отказах и на предложението от едни приятели (М. Берберов и И. Сарандев) да остана за половин година в София, докато се открие възможност... дупка в щата на "Народна култура". Да, и това отказах.

    Когато през януари 1972 г. прекосих България от Добруджа край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от престижния Софийския университет, чух, че доцента се канели да го правят професор, имал оферта и да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно проф. Първев (с латински букви май се пише Purweff, що не и Parwev's)* барабар с двамата си асистенти отлетял за Щатите. Какъв малшанс, Боже мой! Юнайтед стейтс ъф Америка... и аз там – творение, изпълзяло из полутъмната изба на улица Ниш, тъмен балкански субект в Страната на неограничените възможности, ех!

    Така ми каза състудентка, Лиляна Янчева, която по някое време бе нещо си като прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лиляна от Софето тъй рече: "Видя ли какъв шанс изпусна!" – докато въздишахме по студентски спомени от епохата на соца над чаша лично от нея правено специално кафе с четирилистна детелинка сред каймака най-горе.

    И си мисля разни работи по този повод, а и по други поводи, един от които е, че си купих пистолет, за да се отбранявам от местни негодяи и мародери от циганското гето Столипиново, и си мисля, значи... че любовта към България у нас, "плюли си върху късмета някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци", тази любов, това българско наше родолюбие е тъй надълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ, пореден неочакван или разгромяващ неуспех в личния ни мизерен живот още по-здраво, по-силно ни привързва към Балканите, към този котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандоманщина.

    Да бях поел подир доцента, може би сега да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип Чероки Гран туризъм, плюс спортен модел Порше с две врати, сгъваем покрив, яко настъпана предница, ритната отзад, сребриста на цвят и пъргава колкото си ща: да кажем – 100 km/h за 4,0- 4,1 sес., басейн в задния двор 25х50 m да си плувам, отмаряйки в летните жеги между писането на два философски и психологически разказа, кокетна вила около границата с Канада, където въздухът е кристално чист и горите са рядко населени, плюс трийсетина декара равно подстригана ливада за голф нейде там на майната си пак в пустата му Америка; щях да поглеждам към бедната моя родна пловдивска махалица с яка болка на сърце, с огромна носталгия и сълзичка, стичаща се по каубойското ми яке, щях да съм си само един проспериращ материално нещастник, някакъв университетски тъпанар или автор на изсмукани из пръсти варианти на Хари Потър или криминалета, а що не и интелектуални бози в стил Паоло Куелю...

    Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът!... Докато сега – ей ме на! – съм си малко разочарован, с малко поизмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив, дами и господа съдебни заседатели.

    Та си казвам: Ний, некадърниците, несретниците ний, рожби на България... Ний, неслучилите в живота, по-силно, много повече си я обичаме тази своя омаскарена от духовни педерасти и разграбена от разни бивши Командири и настоящи Патриоти родина, че си нямаме нищо-нищичко, с което да шашнем, да се изфукаме пред света. Това ни е бащиния. Е да, позанемарено, мръсно, долно, подло място, миризлива свинска кочина, тъй е. Обаче никой не може да бъде повече българин от нас, скъпи съграждани от днешна България. Кога измрем един ден, новичкият собственик на това занемарено от нас райско кътче насред Полуострова, най-вероятно някой готин янки с дъвка в уста, ще ни се изпикае на фасона, дето сме били до такава степен доверчиви и наивници, та сме се надали друг да дойде да ни оправи батаците и да разгони от властта пасмината на тарикатите.

    * * *

    Парадокс: пропуснатата възможност те съпътства; а осъществен, шансът остава зад теб забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови богатства. Но какво е успех? Има ли успехът общо с успешната кариера в обществото? Знам хора, които цял живот все губят, и въпреки това, имат успешен личен живот... Не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, даже най-малко заради това, че жената или любовницата, разбирам не по хвалбите им, всеки случай! – наистина ги обича.

    Излиза, че – губейки, те нещо са придобивали, и това нещо не се бележи с финикийски знаци, висок пост, луксозно жилище, прослава сред тарикатите, цветущо банково състояние, дори не се и бележи с цветущо здраве: блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лявата лапа върху лакътя на дясната, пък дясната – с показалец и среден пръст небрежно под ушенцето опрени, отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към флирт и разни дребни авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – секс в хотелска стая с мраморна вана и веранда към океана.

    Непостигнатото остава да грее в сферата на мечтите. Блясъкът му огрява мизерното днес с откровение: Ето, какъв щях да съм днес, само да бях дал друг отговор някога си, преди трийсет години! Припомняш си онзи слънчев миг, софийската златна есен. Тогава нямаше криза за боклука**, нощем някои от нас, студентите, се наемахме да мием булевардите по за пет лева, с които 5 (пет) лева цяла седмица си осигуряваш уискито, 0,40-0,60 лв. за 0,1 л., обаче винаги съм предпочитал полската "Водка виборова", че хем е по-мека, хем ми напомня полския химн с ей тез думи "Ешчо Польска не згинала", кой знае защо.

    Припомняш си лекия бриз откъм Витоша, бухлатите девствено бели облачета по софийското небе. Припомняш си дори факта, че в парка срещу Университета тогава те чакаше едно момиче; кожата й – какао с шоколад и малко прясно мляко, с маслинено тъмни очи, и как дотича, тръшна се при нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд с академична титла и прочие, ами си роден за друго.

    Защо не ща да забравя точно тези мигове, питам се. Дали тези мигове не са пиедестал на илюзията за самочувствие? Казваш си: Ах, колко очарователно, колко нехайно! – и това те изпълва с кеф. Защото коя посредствена душица би изпуснала дори и един-едничък от шансовете за просперитет, които ти, и не само в младостта си, но и по-късно! – с лекота си подритвал фалцово или боц, ей така... с палеца на левия си крак!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 4 mar. 2001 – 25 dec. 2017

___
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да променя вонящото си на турчин фамилно име (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под материалите си във вестничето "Софийски университет" Кирилов, което е всъщност бащиното ми име.
** Добавено половин век по-късно. Бел.м., tisss. 

Ars Poetica – КРАЙ РУЧЕЯ ПЕНЛИВ...

КРАЙ РУЧЕЯ ПЕНЛИВ...

В памет на Франсоа Вийон

Край ручея пенлив от жажда аз умирам,

отвътре ме гори, но външно зъзна в мраз,

орел държа в ръка – врабец в небето диря,

ценя това, което не струва грош за вас. 

На глупав най-държа, когато ловко лъже,

на хитрия обаче присмивам се в очи,

когато съм призван, отзад седя си тъжен,

когато не обичам, мен триж по ме боли.

Задавя ли ме плач, шегувам се тогава,

с която се заяждам, любима ми е тя,

прославата за мен е наръч суха плява,

а всъщност всичко мое е плод на суета.

Изгубя ли покой, оправям се щастливо,

подгони ли ме Злото, се чувствам възроден,

минавам като пътник, не знам къде отивам,

капризен съм, а няма по-примирен от мен.

Комуто се надсмивам, владее ми сърцето,

 разочарован само узнава любовта,

щом хвалят – е, тогава не струват стиховете,

че най-добре се люби невярната жена.

Не искам да съм прав, щастлив по изкушава,

каръкът ме преследва, дори и да съм прав,

че мила ми е мен най-подлата държава,

в която сиромах съм, но богаташ по нрав.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 25 dec. 2017

Документи – СЛЕД СМЪРТТА НА ХРИСТИЯНИН

СЛЕД СМЪРТТА

НА ХРИСТИЯНИН

                    

    Според светите отци на Вярата, три дни душата на мъртвия е около тялото. Погребем ли тялото, къде ще отиде душата? През тези три дни между тялото и душата все още има връзка, която не бива да се къса. През тези три последни  дни душата трябва да си е в дома, сред най-близките. У родственици и близки има още възможност да се простят със своя мъртвец. След отминаването на трите дни трупът може да бъде погребан, душата вече отива в духовния свят.

    От третия до деветия ден след смъртта пред нея се отваря Отвъдния свят, а от деветия ден нататък е особено мъчителен период за душата на мъртвия: тя отива да й припомнят всичките й грехове. На четирийсетия ден приключва обхождането на сторените грехове и душата отново я понасят Ангелите, за да се поклони на Господ, който й отрежда съответстващото място, за да очаква Страшния съд според земните й дела, духовното ниво и според измолената с молитви от близки и от Църквата благодат (благосклонност). През това време от девети до четирийсети ден родствениците се молят за душата на мъртвия. Чете се Псалтирът, а в християнския храм името се поменува в поръчани от близките записки. Препоръчва се за умрелия на третия, деветия и четирийсетия ден от смъртта да бъде отслужена панихида.*

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 25 dec. 2017

___

* Вж. http://toplenta.com/obshee/2166-vot-pochemu-nuzhno-horonit-telo-na-3-j-den-prisyadte-esli-chitaete,full.html

Ars Poetica – ЗАЛЕЗЪТ

ЗАЛЕЗЪТ

България загива, Боже мой! Животът просто свършва
и днес съвсем не съм герой, а стара и противна мърша.

За стиховете – C`est la vie!* – петак днес никой и не дава,
денят към залеза върви на Българската ни държава

и българите с този ден съвсем не сме си съответни.
Сълза, отронена от мен, над гроба нека да й свети. 


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 28 jan. 2007 – edited 24 dec. 2017

___

* Такъв е животът (фр.). Вж. https://www.facebook.com/IskamDaZnam/videos/10154838533327611/

Ars Poetica – НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

Нека се развее булото като цвят бадемов!
И леглото нека блесне, сякаш е от мрамор,
в този миг на младоженците в душите.

О, студена тъкан на чаршафите
като сняг през Март!*

НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

Тъй много е, което от мен е отлетяло,
но спомням си момето с игривото му тяло,

усмивката свенлива, въздишките стаени
как с дланите прикрива гърдите си от мене.

Едва я разсъблякох, и тя не ми помогна,
а после се разплака и дожаля ми много.

И казах й ядосан да си върви самичка:
Любов нима ще прося, когато ме обичаш!

И легна тя тогава в зелената морава,
и цяла нощ я любих. И беше тя такава –

податлива и мека, и странно мълчалива,
като една пътека, прокарана сред нива.

О, не един и двама след тази тиха драма 

по нея ще минават, но мене ще ме няма. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 15 sep. 2007 – edited 23 dec. 2017

__

* Из "Съзнанието на жената" от Ангелос Сикелианос (1884-1951) - гръцки поет, роден на остров Левкада.  

Публицистика – ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬОУ ХЕНРИ!

    Днес гаврата с писаното слово, особено когато става дума за поезия, е на висока почит. Не само г-жа Божана Апостолова – пишман-поетеса, е в киреча по темата що е лирика, поне това нека се каже на глас, па макар и само във фейсбук! Лауреатите на всякакъв род лит.награди у нас сякаш ги избират по идиотския напън да се пише не само неграмотно, но и неразбрано, затлачено, омотано като кучешки черва. 

    Тягостното е, че за ходатаи на тези претенциозни ребуси, кой знае защо (знае се, впрочем – отнася се не до вкус и естетика) наемат поети, писатели, професионални критици. Тъй че в случая кичменът Лорд Бул* – рожба на манталитета в гетото Токайто на Пазарджик, сакъ-авер, по думите му, на Нейно величество кралицата на Великобритания Елизабет II, не е случаен персонаж в конкурс за стихове сред т.нар. европейска столица на културата 2019.

    Такива конкурси служат за оправдание на едни пари за лица с особен статус в Българското общество. Понеже на изкуството поначало и по принцип не само у нас, но и по света невежият, снобът гледат като на бая мътна работа, която само любим автор или спец с академична титла е в състояние да оцени. Вижте кои са жури.

ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬОУ ХЕНРИ!

(За ценители на замъци от словесна плява)

     Някога поетът Валери Петров (1920-2014) сълзливо се оплака, че докато кротко плажуващите около него блажено се изтягали на пясъка, намирайки се сред тях на варненския плаж, поетът си измъчвал ума в търсене на метафори на какво му мязало морето... Та и известни поети понякога шегички си бият, между другото, себе си иронизират, ебават се, казано на моя хъшлашки жаргон от бедняшките махалици на Пловдив. 

      Очевидно отново настанаха пищни чалгаджийски лирически времена поетите да си се затворят в онзи свой прословут замък от слонова кост с полюшващи се над островърхите стражеви кули като прани бабини гащи пъстри знамена и вимпели на честта. А споделеното от поета В. Петров бе човеколюбиво все пак казано в сподавени въздишки на застаряло сърце по изгубена отпреди сто години девственост, придружени от едва обуздани сълзи, сополи, женствени меки, влажни хлипове по некви си там техни Дионисиевски пиршества и вакханалии. И това бе коленичене пред човешката ни природа, пред олтара на бесовете, опит за извисяване.

      Салваторе Куазимодо (1901-1968), например – с печал и възхита... 

                     Човек е сам върху сърцето на земята,

                     пронизан от едничък слънчев лъч:

                     и ненадейно пада вечерта.

      Или от друга страна, романтичният роман "Лолита" на Владимир Набоков (1899-1977) си позволяваше – кощунствено за занаятчиите в изкуството, изискано да представи, бих казал, педофилията във вид на съвършената платонична любов.

      И сега вече явно заничаме към задаващата се мода, когато Поезията дотам се завря в себе си, в собствените си ъгли и подземия, че на воля да се любува на гроздове от презрели метафори, които сладки плодове само елитният, обзаведен с висока култура и вкус изискан тип ще разбере.

      Та питам, само питам, нищо лично: за кого твори поетът, Хенри? За огромната маса простосмъртни, които едва ли се и досещат какви велики откровения им съобщава Негова светлост, или за ограничен кръг велики професионалисти и оценители на нови тенденции извън конфекцията?

      И за илюстрация на мои си пристрастия, обръщам се към изкрещяно с автентичен глас от клошаря-непукист относно литературни говеда Чарлз Буковски (1920-1994), което въпреки и в стих, но без предвземка, без така страстно обичаните модни финтифлюшки и придихания обобщава:

Хенри,

нещата като че

наистина нямат
значение:
останалото е просто
нищожно количество
болка и
пулсиращи
пишещи
пръсти.

     По-леко смилаемо едва ли е изричано в наши дни. Или може би Сафо (VІІ-VІ век преди Христа):

                      Някои казват: конницата, други: пехотата, трети:
                      флотът е най-прекрасното нещо на тази земя.
                      А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
                      което обичаме.

                      И не е трудно да го обясниш на всекиго…

      2014 г., г-жа поетесата Б. Апостолова връчва награда за поезия

   

  Носителят на юбилейната награда "Иван Николов" г-н Васил Балев**

 Библиография:

 Из творчеството на поета Балев (1968) 

РЕПЛИКА 2013 Август; да се случи нещо изведнъж е невъзможно (през останалото време – също). Пред президенството японските туристи, тези орхидеи сред дърветата на София, снимат като в снимка. Няма никой в жегата; дори отслабналото, мръсно знаме не разхлажда. Само двойка лястовици кръжат с истерия покрай фонтана, където се варят яйцата им – но това е стилистична грешка: малките са сигурно добре в гнездото, сигурно ги хранят и мухите бързо се стопяват в тях като снежинки. Заякват малките! – съвсем непроницаеми за скуката, за ропота, гнева: съвсем непроницаемо е всичко... Един човек в полусъзнание излиза от подлеза с тракийските останки, но си говори сам на себе си – на друг не казва.

                                                      ***

Но тогава отново си спомням за теб
светът се превръща в мое тяло и чувство
предметите придобиват нравственост
дъждът се огъва във ветровитото огледало
и тогава столът до мен
става висша добродетел на дървесината си
а уискито трепти като червено листо в моята чаша
Аз не мога да понеса нищо без теб
тежестта на света ме сломява – Ти
си единственият начин нещата да бъдат
подредени поравно – както прахта
по крилете на пеперуда

Само така мога да вляза във всяка вещ
за да сияя с тържествената й структура
да видя дървото с прибрани криле
как мъти сърцето си бяло
Съвсем скоро нито една твоя черта
няма да остане в паметта ми
но обширното чувство за теб ще пасне точно със света
ще бъда цял и завършен

Тази сутрин видях двама влюбени в парка
гледаха кос който вади с клюн от земята
техните устни
но сега не виждам нищо скръбно в това това ме разсмива
защото същинската любов идва след любовта
сега светът придобива твоите признаци
и ние си принадлежим
аз минавам през Времето сам като дим
с разкъсното си от вятъра тяло
и чувството че те губя с такъв размах
все повече

ме приближава до теб
а това не може
да се сравни
с нищо
друго***

ДВАЙСЕТ ВЕКА ПО-КЪСНО

3 пъти бях тъжен днес

(имат право древните: след полов акт човек скърби)

но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:

Да, разбира се, внимавам от твърде много чувства

да не загубя чувството за хумор

Но да оставим леките шеги: все пак отдавна

нямаш вест от мен

Тук заесенява

свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата

а голите дървета придават на пространството безпаметност

Каква умора

какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите

Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото

Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо

заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото

гледа тъпи филми, изнежва се с депресии

Как мразя този град, Анеций

(а няма друг според класиците)

и става още по-противен, че не откривам сили

да го видя другояче

Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам

като извинение

Аз просто обвинявам другите

отричам другите от страх, униние, дребнавост

Например тази нощ сънувах

че лежа в уютна дупка, невидим за света

но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек

от благодарност ме целуна

а моята уста се сцепи от недоумение

Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес

и само от това беснях до обед

Но да оставим херпеса: за друго е писмото

искам да ти кажа, че напускам най-тържествено

стоическата школа

Не мога повече, не е за мен, прости ми

И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)

и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо

аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра

Единствената ми утеха е

да ме забравят бързо

а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес

това от теб съм го научил

КОЛАНЪТ НА БАЩА МИ

Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –

вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър

от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,

слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря

развален латински... Силно се пристягам. С олющената

катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.

Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото

си реша миглите от чувства... От години се пристягам.

Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали

е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият

Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се

превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата

си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези

прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се

събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;

и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.

ПОНЕДЕЛНИК

пуших. И

се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии

при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник

затова го подарих на свраките

КРИТ

Тя е почти на 40, 100, 9000, 8

на съседната маса малко момиченце

малка принцеса която си ляга върху много дюшеци

върху много културни пластове

но отново настръхва зърното отдолу

мъх на майчиност има по китките

обича дъвчащи сърца – и

игри в телефона си

Бих искал да блесна

„Клишето

е лабиринт без стени

който поглъща милиони туристи годишно”

но го казвам наум

Тя би се изсмяла

с развалени от времето зъби

маранята над нея (на мазни квадрати)

напомня за древна мозайка. Лъчът

се пречупва през пола й

Тя живее в хотели

и нейните нови родители я пазят ревниво.

А мен – толкова сам и космат

властите биха прибрали веднага

ако я гледам по-дълго

И сега си отива

да си учи уроците

Всяка сутрин без нея трепти като езеро

там се оглежда

една тъжна позната муцуна

докоснеш ли неин предмет

се пълниш с олово. Но в мислите

ти предпочиташ да бъдеш

вместо неин любовник – баща

за да остане по-дълго

Ще я отгледаш ли в себе си?****

Стефан Цанев (1936):  

       – Стихотворенията на Васил Балев трябва да се четат под микроскоп – колкото по се взираш в тях, толкова повече метафори и значения откриваш; те са толкова сгъстени, сякаш във всеки стих са компресирани десет стиха и тътнат от концентрираната в тях енергия.

Георги Борисов (1950): 

       – Поезията за В. Балев е не средство да демонстрира тънък поетичен слух и култура, а начин да създаде собствена естетика, според която заниманието с думи често е дълбоко безполезно – дори срамно. Новата му книга, скромно озаглавена „Стихотворения“, е безупречна сплав между традиция и новаторство; неговият свободен стих е не само литературоведски термин, а действително свободен, защото е стъпил здраво върху класиката и не се разпада при всеки повей на вятъра. 

Елин Рахнев (1968):       

       – Страници, които те карат да се родиш отново.*****

НА ГЛУПЦИ ВИ ПРАВЯТ ИЛИ СЕ ЯВИЛ НОВ БОТЕВ?

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 21-22 dec.2014 – edited 13 mar. /12 avg. 2016

___

* Вж. http://www.bnews.bg/article/233486-evgeni_minchev_s_golyamata_nagrada_v_mezhdunaroden_konkurs_za_poeziya. Ето творба на лорда, запленила петчленното жури:

"Наех си квартира в очите на гълъба.

Имам гледка – небе, и клюн за тераса.

Нощем звезди-камериери се грижат за мен.

Аз обитавам едното око.
С другото се озъртам за теб."
Очевидно лордът има проблеми със зрението, или както на пловдивския ни хъшлашки жаргон казваме: Дава го кьор-бангьоз, тебе гледа – мене вижда.

** Юбилейната награда „Иван Николов“ за Васил Балев, вж.http://clubz.bg/12153-iubilejnata_nagrada_%E2%80%9Eivan_nikolov%E2%80%9C_za_poeta_vasil_balev

*** Из „Стихотворения”, вж. http://www.litclub.bg/library/nbpr/vasilbalev/poems2014.html

**** Единствената ми утеха е да ме забравят бързо... Из новата книга „Стихотворения“ на Васил Балев, вж.  http://www.fakel.bg/index.php?t=3997

***** Премиера на "Стихотворения" от В. Балев с участието на Стефан Цанев и Елин Рахнев, вж.  http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=20308&sid=4 и http://www.kultura.bg/bg/article/view/18377