Публицистика – АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ

АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ

    Преди години университетският преподавател доцент Христо Първев от катедрата по езикознание към факултет Славянски филологии ми предложи да продължа с аспирантура при него. Виждах по-примамливи възможности за мен си, акълът ми се беше врътнал по разкази, стихове, журналистика, та се направих на две и половина, не сметнах за нужно даже и да се позамисля над хубавото предложение.

    Ама тогава (1969-1971 г.) бях сътрудник на хонорар във вестник "Народна култура", за един репортаж или интервю с преизвестна персона ми плащаха колкото месечна заплата на баща ми дърводелец-мебелист, та и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкисната физиономия София, същата тази снобска София на пишман-интелектуалци и настървени мекерета, към която така пламенно се стреми всеки що-годе попрогледнал млад провинциалист.

    Отказах и на предложението от едни приятели (М. Берберов и И. Сарандев) да остана за половин година в София, докато се открие възможност... дупка в щата на "Народна култура". Да, и това отказах.

    Когато през януари 1972 г. прекосих България от Добруджа край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от престижния Софийския университет, чух, че доцента се канели да го правят професор, имал оферта и да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно проф. Първев (с латински букви май се пише Purweff, що не и Parwev's)* барабар с двамата си асистенти отлетял за Щатите. Какъв малшанс, Боже мой! Юнайтед стейтс ъф Америка... и аз там – творение, изпълзяло из полутъмната изба на улица Ниш, тъмен балкански субект в Страната на неограничените възможности, ех!

    Така ми каза състудентка, Лиляна Янчева, която по някое време бе нещо си като прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лиляна от Софето тъй рече: "Видя ли какъв шанс изпусна!" – докато въздишахме по студентски спомени от епохата на соца над чаша лично от нея правено специално кафе с четирилистна детелинка сред каймака най-горе.

    И си мисля разни работи по този повод, а и по други поводи, един от които е, че си купих пистолет, за да се отбранявам от местни негодяи и мародери от циганското гето Столипиново, и си мисля, значи... че любовта към България у нас, "плюли си върху късмета някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци", тази любов, това българско наше родолюбие е тъй надълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ, пореден неочакван или разгромяващ неуспех в личния ни мизерен живот още по-здраво, по-силно ни привързва към Балканите, към този котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандоманщина.

    Да бях поел подир доцента, може би сега да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип Чероки Гран туризъм, плюс спортен модел Порше с две врати, сгъваем покрив, яко настъпана предница, ритната отзад, сребриста на цвят и пъргава колкото си ща: да кажем – 100 km/h за 4,0- 4,1 sес., басейн в задния двор 25х50 m да си плувам, отмаряйки в летните жеги между писането на два философски и психологически разказа, кокетна вила около границата с Канада, където въздухът е кристално чист и горите са рядко населени, плюс трийсетина декара равно подстригана ливада за голф нейде там на майната си пак в пустата му Америка; щях да поглеждам към бедната моя родна пловдивска махалица с яка болка на сърце, с огромна носталгия и сълзичка, стичаща се по каубойското ми яке, щях да съм си само един проспериращ материално нещастник, някакъв университетски тъпанар или автор на изсмукани из пръсти варианти на Хари Потър или криминалета, а що не и интелектуални бози в стил Паоло Куелю...

    Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът!... Докато сега – ей ме на! – съм си малко разочарован, с малко поизмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив, дами и господа съдебни заседатели.

    Та си казвам: Ний, некадърниците, несретниците ний, рожби на България... Ний, неслучилите в живота, по-силно, много повече си я обичаме тази своя омаскарена от духовни педерасти и разграбена от разни бивши Командири и настоящи Патриоти родина, че си нямаме нищо-нищичко, с което да шашнем, да се изфукаме пред света. Това ни е бащиния. Е да, позанемарено, мръсно, долно, подло място, миризлива свинска кочина, тъй е. Обаче никой не може да бъде повече българин от нас, скъпи съграждани от днешна България. Кога измрем един ден, новичкият собственик на това занемарено от нас райско кътче насред Полуострова, най-вероятно някой готин янки с дъвка в уста, ще ни се изпикае на фасона, дето сме били до такава степен доверчиви и наивници, та сме се надали друг да дойде да ни оправи батаците и да разгони от властта пасмината на тарикатите.

    * * *

    Парадокс: пропуснатата възможност те съпътства; а осъществен, шансът остава зад теб забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови богатства. Но какво е успех? Има ли успехът общо с успешната кариера в обществото? Знам хора, които цял живот все губят, и въпреки това, имат успешен личен живот... Не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, даже най-малко заради това, че жената или любовницата, разбирам не по хвалбите им, всеки случай! – наистина ги обича.

    Излиза, че – губейки, те нещо са придобивали, и това нещо не се бележи с финикийски знаци, висок пост, луксозно жилище, прослава сред тарикатите, цветущо банково състояние, дори не се и бележи с цветущо здраве: блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лявата лапа върху лакътя на дясната, пък дясната – с показалец и среден пръст небрежно под ушенцето опрени, отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към флирт и разни дребни авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – секс в хотелска стая с мраморна вана и веранда към океана.

    Непостигнатото остава да грее в сферата на мечтите. Блясъкът му огрява мизерното днес с откровение: Ето, какъв щях да съм днес, само да бях дал друг отговор някога си, преди трийсет години! Припомняш си онзи слънчев миг, софийската златна есен. Тогава нямаше криза за боклука**, нощем някои от нас, студентите, се наемахме да мием булевардите по за пет лева, с които 5 (пет) лева цяла седмица си осигуряваш уискито, 0,40-0,60 лв. за 0,1 л., обаче винаги съм предпочитал полската "Водка виборова", че хем е по-мека, хем ми напомня полския химн с ей тез думи "Ешчо Польска не згинала", кой знае защо.

    Припомняш си лекия бриз откъм Витоша, бухлатите девствено бели облачета по софийското небе. Припомняш си дори факта, че в парка срещу Университета тогава те чакаше едно момиче; кожата й – какао с шоколад и малко прясно мляко, с маслинено тъмни очи, и как дотича, тръшна се при нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд с академична титла и прочие, ами си роден за друго.

    Защо не ща да забравя точно тези мигове, питам се. Дали тези мигове не са пиедестал на илюзията за самочувствие? Казваш си: Ах, колко очарователно, колко нехайно! – и това те изпълва с кеф. Защото коя посредствена душица би изпуснала дори и един-едничък от шансовете за просперитет, които ти, и не само в младостта си, но и по-късно! – с лекота си подритвал фалцово или боц, ей така... с палеца на левия си крак!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 4 mar. 2001 – 25 dec. 2017

___
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да променя вонящото си на турчин фамилно име (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под материалите си във вестничето "Софийски университет" Кирилов, което е всъщност бащиното ми име.
** Добавено половин век по-късно. Бел.м., tisss.