Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод. VIII)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (10.)

     25.02.2002.

     И тъй вече съм независим от Re., не се притеснявам за нещо изключително несправедливо и странно, не страдам повече по клетката с дебели решетки, в която сам се бях напъхал заради тази жена. Пленник бил съм на илюзия; вече съм господар на илюзията. Илюзията някак естествено отлетя в периферията: мога да я призовавам за известно време, мога да забравям за нея, мога изобщо да я оставя да избледнее съвсем, да изгуби онова драматично влияние над моя вътрешен свят. Да се вайкам ли, че егоисти, изкушени от материална изгода са ми се изпречвали в живота, или такива са Евините щерки поради естеството на женската им природа?

    Следствието определя нерядко причината, досега сякаш не бях забелязал това. Свободата – за да я осъзнаем, изисква разочарование и отвращение от предишното статукво. Промяната завърта калейдоскопично същите стъкълца, обаче фигурките са нови. Снощи (или тази сутрин) сънувах баща ми: тика ми в ръце пачка банкноти, газех плискаща се бистра вода, изкачвам с жигулата тесни стръмни улици, а сестра ми лапа сладолед на клечка, дразни ме. Като ми връчваше парите, нашият баща рече: прави, каквото намериш за добре, искам синът ми да е щастлив, нещо от този род каза. Дори в съня съзнавах, че е дошъл за кратко от Света на мъртвите. На сестра ми не обърна внимание, а приживе много я харесваше, гордееше се, че има толкова красива дъщеря.

    - - - -

    Тъжно ми е да го изрека, но моите страхове и грижи всъщност нямат нищо общо с нея; реалната Re. е приключен роман, не ме интересува очарователната героиня, по-далечна от всички действително отишли си от живота мои близки и приятели. И не желая да я срещам, да чувам как с учтив тон ми задава въпроси. Изобщо не ми е необходима повече.

    "Отчаянието и само отчаянието поражда героичната надежда, абсурдната надежда, безразсъдната надежда" – писано е от Мигел де Унамуно, най-вещият тълкувател на Сервантесовия Дон Кихот, стопроцентов испанец. Като споменавам смъртта на една любов (твърде лична история), имам предвид контекста на цялата ни планета, имам предвид надеждата и отчаяната страст за интензивен живот в пространствата на духа.

    "Да бе мозъкът ни толкова прост, че да можехме да го разберем, щяхме да сме тъй прости, че нямаше да можем" – Лайъл Уотсън, биолог, за изследванията върху особеностите на човешкия мозък, вероятно стопроцентов янки.

     "Равновесието на живота ни е пунктирано от време на време от жесток стрес", обяснение в популярна форма за изследвания на еволюцията от някой си Стивън ван Гулд: харвардски био- и геолог, и Найлз Елдридж от Американския музей на естествената история (в САЩ).

    "Мисли така, сякаш всяка твоя мисъл ще бъде изписана с огън на небето, за да я видят всички и всичко" – из "Книгата на Мирдад" (?!).

    "Това, което търсим, е онова, което търси" – мисъл на Франциск Асизки (1182-1226), живял едва 44 години... колкото живял и Антон П. Чехов.

    "В сърцевината на опита има ред и свързаност, които биха ни изненадали, ако проявявахме достатъчно внимание, обич и търпение" – Лорънс Даръл, писател, в съчинението му "Джъстин", янки.

     26.02.2002. 

    От началото на тази година Re. ми дава да разбера, че иска да се срещаме и да разговаряме. Защо отбягвам ли! Защото откривам нарастващото й пренебрежение към мен – парадокс. И разбира се, правя всичко по силите си, за да помогна. Не ме ласкае идеята й да ме вмести някак между другото в живота си, изпълнен с новия й любим. Нямам необходимост от нейните мили разкази, идеи, планове и съмнения. Жените, с които ми се е налагало да се разделям, независимо че са си тръгвали по своя воля, един и същи подход прилагат: появява се на хоризонта след време, все едно нищо не се е случило и старата връзка си съществува непокътната. Този род изпълнения са затихващи вълнения: все по-ефирни вълнички върху езерото, дето преди е бликал гейзер от страсти... С време старата любов престава да им пречи да се посветят изцяло на новата си любовна драма, и тогава най-сетне ме оставят на мира. Горките!

     Дали изневярата не е вид посредственост. Момичетата, които влизаха в живота ми, самички се сриваха в материалната ограниченост. Жал ми е, но не мога да бъда бавачка, впрегатно животно или машинка за удовлетворяване на женски капризи и изкушения. В ролята на жиголо не се виждам. Принцесата, отредена за мен, мисля си понякога, някое говедо я прегръща и никога няма да я срещна в този живот, уви.

    - - - -

    Когато известно време притежаваш диамант, преставаш от един момент да го цениш, просто не го забелязваш. Къде е причината? Диамантът не е виновен, нали! Нямам самочувствие на незаменим, но когато съм поемал ангажимент по неписани договори, не съм предателствал. Инак виждам, като козлета наоколо се прескачат бъдещи предатели с меки влажни очи, готови дълбоко и красиво да ти съчувстват, след като са те предали. Някой да разчита на теб, да ти има доверие е отговорност, но и начин да си докажеш кой си, склонен ли си да се продадеш.

     Тип мижитурка, духовно джудже на висока длъжност, обграден от възторжени почитатели, това все по-често се случва да виждам напоследък. Лечителят вътре в нас е най-мъдрото, най-сложното, най-интегрираното (приобщеното) същество във Вселената. Емил* завчера се оплакваше от съботния си крос в парк Лаута, казах му по този повод, че физическите упражнения винаги трябва да са с мярка, колкото да доставят радост за тялото и духа. Казах, че се уча от котките; котката уж мързеливо се изтяга по цели дни, а как успява да съхрани взривната си пъргавина?

     Духът ми ако е ведър, оптимистичен, цигарите, мисля, не биха вредили; явяват ми се необходимата доза стрес за преодоляване – нещо като репетиция за аварийни ситуации. Животните, например, са по-наясно с това, което им помага при болести и травми. Любовта и Приятелството също лекуват; не знам по-добър илач от Любов и Приятелство. Който обича, е зареден с положителна енергия от ангел в Небесата. Понякога в просъница нощем, с полуоткрехнато съзнание, затворил очи... виждам някое от тези великолепни с нежността си митични същества, долавям пърхането на могъщите им, почти четириметрови в разперено състояние снежнобели крила.

    Вече си възвърнах усещането, че съм щастлив; в дреболиите даже по-щастлив отпреди... може би понеже откривам неподозиран доскоро разкош в изследването върху трансформацията от плътска към духовна привързаност спрямо Re.

     27.02.2002. 

    Източна мъдрост: "Ако видиш Буда на пътя, убий го!"**Авторитетът оковава творческия гений у човека, затваря го в схеми; антипод на авторитета могат да са, мисля си, съчувствието, приятелската ирония, радостта, любовта към живота в развитие, но не към закостенелия в застинали представи и форми живот в духа.

    "Истинското страдание е безпощадно" – не знам от кой учител в древността е казано, но лично за себе си съм се уверил, че е вярно. Ценя стипчиво-нагарчащия вкус на истинското приятелство, не поглаждането по перушината с милозливото "ах, колко сме си неоценени!" Рязък удар в лицето е по-здравословна реакция от успокояващо примирение, отколкото отклоняваща встрани лъжа.

    "Трябва да живееш вътре в себе си и да зависиш от себе си, постоянно със запретнати ръкави и в готовност да започнеш" – Хенри Торо, трансценденталист от първата половина на ХІХ век, янки, роден в 1836 г., малко преди да се роди Васил Левски (1837).

    Паисий е роден в 1722 г., Джордж Вашингтон, първият президент на САЩ – в 1732 г. Двама духовни бащи на две съвременни национални общности с коренно различен характер, макар формирани по едно и също историческо време.***

    Съзнанието е моето битие, моята авантюра. Нищо в реалността няма значение, докато не го вплета в моите представи, докато не го усетя и съживя със сърцето си. Не ми е достатъчно да знам; нужно ми е познание, трансформирало се в чувство, в преживяване, както става в музиката и театъра, в голямата истинска литература.

     Ние променяме света според отношението си към него и околните. Егоизмът капсулира живота, превръща ни в затворници на самите себе си; Любовта е която ни приобщава към растенията и животните, към морета и планини, към останали твари и същества върху нашата залутана из Космоса симпатична планетка.

    Политическото делене на партии донесе куп разочарования вместо очакваната еуфорично радост. Защо, Боже мой, така се объркахме с тия партии-мартии! Вместо да ни бранят от Злото, партиите-мартиите ни вкараха в спирала на ненавист между хора и държави, между етноси и религии. Това не е перспективен подход, защото не служи на честния отруден гражданин, а служи на групи самозванци, устойващи се за наша сметка, ползващи се за късо време (докато ги изберем) с нашето доверие.

    Тези грандомани са духовно осакатени от амбицията за власт, успех и слава на всякаква цена. Истинският лидер на едно общество е гражданинът, а не онези, дето сме избирали да ни служат, но нарушават договора си с нас. Ние сме огромна сила, която търси, но още не е открила могъществото си в духа. Учим се от лошите хора, от тарикатите, и защо е така! Учениците трябва да открият учителя си, а не обратно. "Застани над нещата, продължи пътя си и бъди свободен" – пак съвет на цитирания вече Ринзай. Човек следва качества, а не хора.

    Бъркаме стила с някоя личност, у която съзираме стил; но личността може да смени ритъма и посоката. Затова човек нека следва качества, а не хора. Отбелязах си, като обсъждах Левски в контекста на Иисус, че Апостола продължава Иисус, доразвива учението, философията на Христос, а и самият Иисус вероятно би бил доволен (ако съществува). Защото Християнската идея задава не граници, не лимит, а посока на разкрепостяваща човечеството плодоносна идея за сътрудничество и добронамереност между човеците. Няма ограничения за разума, съчетаващ се с интуиция, т.е. с чувствителност към ядрото от информация в Космоса около нас.

     Има океан от светлина пред въображението. И колко ръждясала, допотопно поскърцваща машинария изглежда от тази позиция световната политика в зората на днешния, уж модерен ХХІ век! 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 11 dec. 2017

На снимката долу: писателят Емил Калъчев, автор на "Свидетелство за честност" (сб. разкази, 1962), "Носач на взрив" (повест, 1964), "Отражения" (сб. разкази, 1966), "Дочакай деня" (роман, 1970), "Кариера" (сб. разкази, 1976), "Прощално за времето на самотата" (новела, 1983).

___
* Емил Калъчев (1932-2013). Дължа извинение, че дотук бърках рождената му дата. Отворих том II на Българската литературна енциклопедия, та да уточня: въпросната дата е 12 август 1932 г.
** Изречена от Ринзай, който пояснил: "Не се впримчвайте в никое учение".
*** Модерното обществено съзнание, не средновековното, започва да се формира у нас, българите, следвайки сякаш драматичния Предговор на Хилендарския монах към сборника компилации относно романтичния мит колко велики в миналото сме били. Бел.м., tisss. 

        

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод. VII)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (9.)

    23.02.2002., продължение

    Преди да променим обществото, трябва да променим себе си, т.е. обратно на Марксовата теза относно битието и съзнанието. Левски е качествено друга структура, непозната дотогава не само в съзнанието на европееца. Април 1876 е затихваща вълна от личности, които изкушават простия българин да промени не толкова битието, колкото подхода към себе си и света.

    Пътуванията на карловеца из нашите български селища, т.нар. от историците обиколки за изграждане на революционна мрежа, напомнят мисиите на ап. Павел. Сходното между двамата е, че въвеждат качествено нова основа за организация; наблягат не върху отрицанието, а върху съгласие, договор между равноправни, обща мечта, творческа интуиция, обединение без фанатизъм, чрез смирение във външното, за да избуи и крепне вътрешна убеденост в собствените възможности.

    Най-злостните отрицатели, антиподи на Апостола, колкото и странно да е, не са нито турските мекерета и шпиони, нито бейове и чорбаджии, а хора от вътрешната структура, измежду т.нар. посветени, каквито са Анастас (или Атанас) п.Хинов и Димитър Общи*. Новото, което и ап. Павел, и Апостола внасят, е обръщане на посоката за революция преди всичко към съзнанието, не към бита и материалното.

    И къде отива идеята на Карл Маркс за битието, което определя съзнанието! Значи, прав ще излезе англичанинът Пол Джонсън** да твърди, че Маркс чете, прилага евангелието и библейските прозрения наопъки, с главата надолу. "В начале бе слово", "рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина". Неслучайно фарисеи и книжници са сред най-злостните противници на Иисус, а предател е любимият Му сред учениците, ковчежникът, ползващ се с Неговото доверие.

    Народ с ниско самочувствие не е способен на промени в материалното. А самочувствие, т.е. осъзнаване на собствените достойнства и задачи – това е сфера на интелигентния ум. Оръжия, стратегия и тактика идат подире. Затова днешните ни проблеми като нация предстои да бъдат решавани първом от единични прозорливи умове, а не от тълпи бедстващи, които скандират по площадите на България с вдигнат юмрук и злост към управниците.

    Обществото е единна структура. Хаосът е преддверие на стремежа към ред и хармония. Аристократът на духа неизменно е бил част от човечеството или плът от националната плът, но съвсем не един из малцинството богоизбрани вождове, обитаващи дворци и оазиси на славата. И в този смисъл духовните личности са натоварени с общите ни очаквания, призвани да служат, не да ни управляват, не да се лумкат в гърди, не и под път и над път да повтарят: аз-аз-аз. Тяхната задача е да формулират какво следва да върши мнозинството унижени и оскърбени.

    Решително подкопава властта на престъпниците не оръжието на Силата, а формирането на идея, че така не може и не бива. Всичко друго върви подир това.

    Снишили сме се не от малодушие, а защото не сме наясно какво да правим. От двата възможни подхода: бунт или съгласие, съгласието лично смятам за перспектива. Героизмът не решава проблеми, ами ги заобикаля, като реди образи на достойнствота сред хаоса. Наивно е да мислим, че Паисий, Раковски, Ботев, Левски са се размечтавали как по-героично да загинат. Животът не се нуждае от красиви мъртъвци; смъртта на част от духовните ни личности лежи извън контекста на тяхната прозорливост за бъдещето на България.

    Изобщо, революцията в сферата на творческите проекти няма нищо общо с труповете и кръвта. Трупове и кръв се появяват там, където нетърпението и фанатизмът избиват връх. Какви ли здрави спирачки трябва да има у Левски, ама сякаш това не го виждаме! В дейността му събиране на пари за оръжия и муниции, чертаенето на планове за национално въстание е само средство за промяна на съзнанието у българина, не крайна цел.

    Да обориш теза, учение, философия... оръжие понякога може и да е бунтът, въстанието, стихийният метеж, тоталното отрицание? Струва ми се обаче, че  Бенковски не е разбрал докрай силната страна у Левски... Наложи ли се да се доказваш с куршум и кръв, значи като разум си изгубил най-необходимото за разума – спокойствие... за да проникне идеята във вътрешната субстанция на противника. Крепостите се превземат първо отвътре.

    24.02.2002.

    "Със свобода на избора и с достойнство, като създател и ваятел на самия себе си, ти можеш..." Начало на по-обширна мисъл от зората на Ренесанса, чийто автор е роденият край град Модена Пико дела Мирандола (1463-1494)***. Защо именно Поезията и Драматургията са преди останалите изкуства, а според мен, вървят и десетина стъпки пред философията? Имам доста да кажа оттук-нататък, но защо да бързам, не бива да съм припрян. Някои гледни точки и сюжети ми се явяват накуп като при Апокалипсиса на ап. Йоан, други – които са с по-песъчлива структура, ми се ронят между пръстите, посегна ли да ги опиша, веднага щом ги съзра. За вторите ми е необходимо време, докато се настанят (изскочили веднъж от подсъзнанието ми) в съзнателното и докато заемат свободно съответните логични форми.

    Около 20-22-та си година преживях потреса да открия, че повечето от т.нар. меродавни оценки на най-авторитетни личности – писатели или литературни критици, политици или университетски преподаватели по философия или по езикознание – ако не са дълбоко сбъркани, са изкривено представени заради конюнктурата. Като неопитно младо поколение българчета, нас ни учеха, че мнозинството (употребяваха онази фалшива, ала любима, ала така обичана от демагозите думичка "народът"), та мнозинството по-вярно преценявало нещата от отделната личност... Сега проумявам, че оценката за това и онова не е само лъч, стрела, бойно копие срещу обекта, но има и обратно действие: самата оценка ни дава представа кой, що за птица е оценяващият.

    Всичката ни сглобена през последните шейсетина години История е като че грешно написана, и не защото историците ни били некадърни, а защото в миналото имали други задачи, една от които е да вдъхновят младите, да оправдаят кое-що, да поприкрият с нежна драперия някой неприятен епизод. Някогашните представи ни пречат и днес спокойно да обсъждаме взаимоотношенията ни със съседите на Балканите. Да, за мен никак не е изгодно да съм опозиция на Европа или Северна Америка. Защо ми е да приемам Юнайтед стейтс или Русия за заплаха или като мил господар и бащица! Това ли е есенцията на днешната ни Българска драма?

    Имам най-могъщото средство на цивилизацията, за да поставя на мястото им и Русия, и разпрострялата се по планетата със своите изгоди и претенции Северна Америка, да ги разиграя като фигурки от гледна точка на моя си личен интерес – аз, простосмъртният жител на планетата. Защо да гледам към себе си като към жертва, когато нещата могат да бъдат и другояче поставени?

    Осама бин Ладен удари плесница на т.нар. цивилизован Запад с оръжия, които цивилизованият Запад беше изработил, за да си пази господството и самочувствието на господар на света. Стореното от идиотите на бин Ладен е отвратително, но е проектирано именно от най-неочаквана гледна точка. Ето какво значи преосмисляне на традиционна ситуация.

    Грешката на ислямския фанатизъм е поради елементарен тип философия... И така, не унижавай личността или страната, с която смяташ да се договаряш, защото достойният е по-добър дори и за противник, отколкото да имаш край себе си слуга или – както си мислиш, приятел с наранено честолюбие!

    В момент, когато изоставяш войната, печелиш. Какво? Печелиш завръщане към уюта на своето и към куп възможности: да потърсиш (а то ще рече... и да откриеш) друг вид подходи. Едно сражение е само епизод; какъвто и да бъде изходът, защо да губя представа за многообразието от шансове, които ще ме изненадват в следващите дни и години. Да напусна полето на конфронтация, ще рече: този отсреща престава да ме озадачава, пренасочвам духовната си енергия, важно е какво аз решавам, а не една натрапена битка, не противник, за когото ще съм само повод да се докаже пред света. Човек не воюва с жаби, нали! Защото, каквито и подвизи да извършиш във войната с жабите, все ще изглеждаш, пък и наистина ще си, само смешен, празен, глупав герой.

    Висша техника при сблъсък (битка, война, спор от всякакъв вид) е, смятам, овладяване на умението да сменяш ритъма, да забавяш или ускоряваш, да усилваш или отслабваш натиска; тази гъвкавост не значи да се обезличиш, а ти да си диктуващият, водещият играта. Защо забравяме, че в живота, освен принципи, останалото е игра... често игра на живот и смърт, но все пак игра?

    Да погубиш, да убиеш, да обезличиш – цел ли е! Цел за неандерталеца, не и за мен. Моят противник може да ми е всъщност най-верен съмишленик; съм длъжен да го уважавам, понеже ми помага да узная кой съм, с какви слабости имам да се справя. 

    Страхувай се от онзи, дето не ти отвръща на удара! Той е по-опасният. Не знаеш кога ще ти застане на пътя в блестящи доспехи, въоръжен с неприятни за теб изненади.

    Самовлюбеният, елементарен тип грандомания се възторгва от победата само заради овациите, заради материалните лични изгоди. Въобразявам ли си, че са възможни сблъсъци, в които и двете страни могат да спечелят? От Корана: "Хората са заспали. Трябва ли да умрат, преди да са се събудили?"

    Богат е отличаващият същественото от останалата дреб, но не трупащият ненужно; богат е разхвърлящият товара, а не събиращият знаци на власт и имот; богат е свободният, но не самооковалият се от амбиции и подозрения. Отпусни сърцето си, то знае как да тупти! Следвай естествения ход на нещата и няма да съжаляваш!

    - - - -

    Спрямо Re. сякаш съм се освободил от желания, не се чувствам обвързан. Но то не значи безразличие; тя си остава пак онова "мое момиче". Така че не съм зависим от променената ситуация. За страничния навярно ще да съм кръгъл наивник, но всъщност съм по-богат, не изисквам ответни реакции, не завися от нечия благосклонност или капризи; в такъв смисъл съм много по-свободен, а и любовта е станала по-изчистена от рутина и дълг. Нещо повече – реалната Re. не може повече да ми влияе; любовта си остава моя вътрешна работа: не влечение към плът, а към илюзия, далеч от битовите стереотипи за жена и любовница.

    Очевидно в материален план това е фиаско, понеже съм пренебрегнатият; щом приема обаче ситуацията като игра, откривам качествено нов, различен подход към себе си, към живота ми на мъж и към Любовта, която ми дава импулс за живот и писане.

    Следва 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 10 dec. 2017

___
* Драматичен е моментът, когато Левски в Софийския зандан е принуден да застане срещу Димитър Общи. Какво е мислил? Как е гледал своя антипод! Левски е светлокос, светлоок, Общи е тъмен. Левски е идеолог и мислител, Общи е бабаит и изнудвач. Левски си води бележки, Общи е неграмотен. Левски е общителен, Общи – темерут. Левски е великодушен, Общи – отмъстителен. Левски е честен, Общи е лъжец. Левски е търпелив и прагматичен, Общи – припрян и сприхав. Левски е организиран, Общи не признава ничий авторитет. Левски залага всичко свое в делото, Общи лъщи с егоизъм. Левски е човечен, Общи е самата анархия. Нещо мисионерско откриваме у Левски, Димитър Общи е типичният тарикат.

    Месеци преди обира на хазната в Арабаконашкия проход Димитър Общи отваря клеветническа кампания срещу Дякона. Включва се и Анастас поп Хинов. Двамата клеветят Левски, че бил лъжец, злоупотребявал с комитетските пари. "Недей ми току стъпя на краката – съска Хинов, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш за секоги". Твърдят с Общи, че не върши работа, харчи народната пара и е привилегирован. Към клеветите Левски се отнася сериозно, но не слиза до нивото им. Говори с цифри и факти, настоява за демократично решение на проблема, който ги мъчи. В духа на устава кани ги да си съберат "документите" срещу му и да идат на съд пред Централния комитет; жали, че това е "интрига, която спира ходът на народната работа". "Ако Вий мен не сте познали, който са търкалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани". Проф. Иван Унджиев, изследователят, обобщава: "Това е борба, в която лекомислието и безредието воюват срещу здравия разум и дисциплина в организацията". Вж. http://www.ploshtadslaveikov.com/istinskoto-predatelstvo-na-dyakona-le/2/

** Пол Джонсън, "Интелектуалците", бълг.изд. 1994, стр. 76 и нататък. 
*** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%9F%D0%B8%D0%BA%D0%BE_%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B0_%D0%9C%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B0 Бел.м., tisss. 

Ars Poetica – НЯКАКЪВ НЕАНДЕРТАЛЕЦ

НЯКАКЪВ НЕАНДЕРТАЛЕЦ

Някакъв неандерталец в шок от светофар червен
рязко спрял на булеварда три коли току пред мен;
движихме се в средна лента на зелена светлина
и не трябвало да спира, ала спрял и ето на!...

Четири коли след него гуми суркаме... тряс-хряс,
смачкани куп ламарини, идиотът с мръсна газ
се изнизва и седим ний в хубавия слънчев ден
Бай Михаля да пристигне с дяволите вътре в мен.

Идат полицаи двама както по закон е ред
да опишат кой и как тъй блъснал се е в тоз отпред;
правя се на мижитурка – стискам златните уста,
че Законът ми не дава даже да се защитя.

Четирима... И съм трети, блъснат от жена отзад
и отпратен в онзи клетник, дето е пред мене спрял.
Пише полицаят акт, че носим всички ний вина,
а виновникът го няма... Ей, че готин е денят!

Скапах се от яд, мълча си, стискам златните уста,
че Законът ми не дава даже да се защитя.
Веселичко си живеем като пиленца в кафез,
пърхаме с крилца, не смеем да се докачим на чест.

Ама що да се нервирам, като не от първи път
знам, пешкира го опират тези, дето не мълчат.
Пише полицаят акт, че носим всички тук вина,
а виновникът го няма. Демокрация... Ура!

Както честичко се случва в нашия прекрасен свят,
някой най-нехайно, скучно ще те хвърли в своя ад:
с шут в лицето ти ще скочи, от живота ти ще лочи,
но пък никой не прощава, че човек си в таз държава.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 3 jan. 2012 – edited 9 dec. 2017

На картинката долу: 

Лит.критикът проф. Михаил Неделчев, известен с Онзи списък на заслужили дисиденти в днешна демократична България, пред подбрани интелектуалци представя поредния гений на родната книжовност и култура. Алилуя! Вж. https://bulgaria1989.wordpress.com/2009/12/04/%D0%B4%D0%BE%D0%BF%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8/

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод. VI)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (8.)

    

    От форума:

    – Струва ми се, дразни те не романът, а отношението на елитарните лит. кръгове към Умберто Еко и съответно – елитарният статус, който книгата е придобила. И за мен то е дразнещо. Това, което ме смущава, е категоричната ти присъда над личността на автора, изречена с такава страст.

    Има различни очи, през които може да се погледне към испанския галеон. През очите на адмирал Нелсън вероятно е кораб с голяма водоизместимост, голяма огнева мощ, но бавно подвижен и съответно лесна плячка за две маневрени английски фрегати. За добър мебелист-дърводелец без интерес към корабоплаването галеонът би бил качествено свършена работа, тъй че и дърворезбите, и позлатеният дървен Сан Себастиан, монтиран върху носа на кораба, биха изпълнили душата му с радост, без изобщо да го интересува жестоката колониална политика на някогашна Испания. За хлапе, което играе челик (или испанския му еквивалент) на пристанището в Барселона преди 400 години, галеонът би бил нещо безкрайно интересно и красиво, а за циничния еднокрак просяк на ъгъла край кръчмата "Пияната русалка", галеонът би бил още един скапан кораб и благородниците, които слизат на брега – поредните богати скапаняци. Чиста случайност е кой от тях си ти и кой от тях съм аз в момента когато романът "Името на Розата" е попаднал в ръцете ни, но не е ли едно от качествата на писателя да умее да гледа през различни очи?

    Колкото до книгата като "интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота”, това не важи ли за която и да е книга (художествена литература)?

    – Карамба! Абсолютно прав сте. Накарахте ме да се почувствам брадясал еднокрак тип с две патерици и чувал сухоежбина на гръб край пристанищната кръчма "Пияната русалка". Понеже имам изблици на романтизъм чат-пат, а и понеже все пак съм оптимист по природа, рррешително избирам да съм едно от хлапетата, които си играят на челик, но не край пристанището на Барцелона, а да речем, по някоя от прашните улички на Вашето Харманли. И Вие вече ми водите, значи, с цели петстотин бройки в резултата...

    Това е положението! 

    Всеки от нас ще се запъне като магаре на лед върху личното си мнение. Обаче имам известно морално предимство: защитавате позиция, която е всеобщо мнение на огромна група почитатели на знатния професор Умберто Еко, пък съм комай сам в пристрастието си. Което е обаятелно все пак, да речем, от позицията на един ъ-ъ-ъ... Чарлз Буковски. Добре, предавам се! Прав сте. Това слага ли край на спора! Викам, да минем към по-весела тема, а! Що се отнася до испанските галеони, над множеството от подходи към галеона като боен кораб, пропътувал съм океана с двайсетина подобни галеона, които безумно храбър авантюрист бе купил някога от латиноамериканска компания на безценица и пробваше през Атлантика на буксир да си ги довлече до Европейския материк за разфасоване, в скрап да ги превърне. Циганска му работа! И от далаверата нищо не излезе. Океанът му погълна почти цялата вехта армада от тежкоподвижни обречени корита, прати ги на океанското дъно, а моя милост – като прилежен читател на драмата, помилва, тъй да се каже, та така – с плуване брус, на собствен ход се добрах до пясъчния златист плаж край Китен. Защо точно край Китен, ако питате, тук вече нямам смислен отговор.

    Бъдете здрав! Кеф ми е да спорим. Ако това може да се нарече спор.

    Намесва се трети, вероятно херцогиня с латиноамериканско име.

    – Не знам какво е морално предимство. Горният цитат ме кара да мисля, че е нещо, което придобиваш, заемайки позиция, различна от общоприетата. Спомних си за Джордано Бруно (и Буковски е добър пример) и се зачудих – заради моралното предимство ли името му е достигнало до мен, или заради нещо друго. Кому е нужно моралното предимство?

   – Не ми е по-ясно, отколкото на Вас, скъпа. А дали отговорът не е във въпроса? Истината не идва от едно място, а от много места, и по-често сме свидетели да ни представят част от истина за нещо цялостно и завършено, като да речем, Цялата истина. Има притча, ако се не лъжа, при дзен-будизма: как петима слепи спорили що е това слон*. Разпването на Иисус, предполагам, е отговор за т.нар. "морално предимство". Ако Вселената е дело на свръх-разум (извънземни, Господ, Йехова и пр.), основата на нашата вътрешна вселена пак ще да е духовна, а не материална, понеже материалното е подвластно на времето, докато духовното (нравственото) не е подвластно на времето.

    Та така!

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 9 dec. 2017 

–––

* Древна индийска Притча за петимата слепци и слона.

    Петима слепи вървели бавно из пътя. Срещу тях се задал слон.

    – Пазете се, иде слон! – извикали минувачи към слепите.

    Любопитство обзело слепците.

    – А какъв е слонът? – попитали. – Покажете ни го? 

    Тогава минувачите помолили ездача: 

    – Спри за малко слона! Тези слепи искат да узнаят какъв е той.

    Ездачът спрял слона и петимата слепи започнали да го опипват. На единия от тях под ръка попаднал хоботът, на втория – крак, на третия – коремът на слона, на четвъртия – ухото, на петия – опашката. Опипали те слона и ездачът го подкарал нататък. Тогава минувачите запитали слепците:

    – Е, узнахте ли какъв е слонът? 

    – Вече знаем! – отговорили петимата. 

    – А какъв е, според вас?

    Слепият, който опипал хобота, рекъл: 

    – Прилича на дебела змия, свита на кълбо. 

    Слепецът, опипал крака на слона, възразил: 

    – Извинявай, грешиш! Слонът прилича на дънер. 

    Слепият, който опипал корема на слона, се изсмял: 

     – И ти не си прав! Слонът е като бъчва за вода.

    Четвъртият, който се случил при ухото на слона, поклатил глава:

    – Ама че заблудени! Слонът е като листо на филодендрон.

    А онзи, който пипнешком изследвал опашката на слона, ядосан, се обърнал към останалите: 

    – Ай, че сте прости! Слонът съвсем не е, както го описвате, той е като корабно въже. 
    Бел.м., tisss.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод. V)

    Мислим си, че Бог ни гледа отгоре, а Той ни гледа отвътре.*

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (7.)

     14.02.2002., продължение

    Разрушаването на любовна връзка обикновено е едностранна инициатива. Никой не бяга от доброто. Приемам, че съм допускал поредица от непростими грешки и Re. е в правото си да развали неизгоден от нейна гледна точка неписан договор. Постарах се да не й попреча, да не я товаря с несъгласията си по този повод, нещо повече, отстраних се от всички онези сфери, където новият й любим успя да си навре носа. Оставих да се настани в освободени от моето присъствие вътрешни пространства на живота й. Но отстъпленията ми са дотук. В материален план, т.е. физически, жената постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот; защо обаче тя продължава да ме търси за душеприказчик?! Ако онова там е пълноценна връзка, тези нейни изпълнения проява на остатъчна привързаност поради навик и заради неустановилия се все още в съзнанието й нов стереотип за мъж ли е, или е знак за нещо по-важно?

    Обичам, но не по онзи начин, както беше до 18 октомври 2001 г., това е ясно. И смятам, казал съм го и съм го изразил с поведението си. Тогава?!

    Иде ми на ум неособено приятната версия, че в последния месец човекът, когото поставях десет години (или поне последните седем от тези десет) на пиедестал, върши нежно издевателство над мен, нещо, присъщо за част от привлекателни в сексуален смисъл жени, чието самолюбие се храни от смачканото самолюбие на мъже, които са ги пожелали и са си проектирали щастие именно с такава прелестна във физическия си облик принцеса.

    Да приема такава версия за истина, означава донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че избраникът й е невъзпитан, имах предвид, че е изкушавал някогашното ми момиче, с материалното си благоденствие и перспективи. Такива неща не съм си позволявал, а и не бих могъл да предлагам, тъй като мисля, че жена не бива да се купува като стока. Ако за някого любовта е "дай ми, за да ти дам", нямам желание за такъв тип сделки. Всъщност, любопитно ми е, мога вече по-уравновесено, хладнокръвно да наблюдавам гърчовете на онези двама, предоставят живописна гледка към свой обвит в полумрак интериор.

    Слънчев ли е хоризонтът им? Дано е слънчев; мъжкото у мен, обаче, ми подшушва, че Re. няма друга възможност освен да приеме да е стока, аксесоар, собственост, придатък, украшение в нечий чужд живот, или да се освободи от химерата, че може да си щастлив, щом друг някой, пък бил и най-обаятелнатата личност на света, взема решения какъв да си, как да живееш, как да мислиш, как да чувстваш нещата от живота. Не мога да си представя любов като подчинение към когото и да било.

    Въобразявам ли си, че към мен я тегли именно усещането за свобода? Не, не я желая вече; не съм дотам глупак; но жал ще ми е да я видя окована духом, това е!

    * * * *
    След обяд, около пет без нещо, я чувам от отсрещния край на учителската стая, изправена до телефонния автомат да говори нервно: "Кажи, мили!... Но разбери, много съм заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Можем да се чуем... Но защо трябва да ми звъниш!" – откъслечни фрази, които би могла и да не изговаря, след като ме видя, когато влезе. Чоглаво ми е, че като да е демонстрация за пред мен, но така и приключи важният разговор. Гледах някаква телевизионна програма; не ме интересуват техните неща, помислих си, приех за естествено, че след като тракна слушалката, бързичко отлетя и чувах как токчетата й тракат като картечница по мозайката в коридора.

    Записано в полето отстрани: Createur (фр.) творец, създател; сreation (фр.) сътворяване. Опитвам да си припомня дали някога с подобен, настръхнал от досада тон е разговаряла с мен. Не думите, тонът ми се видя унизителен за човека от другия край на жицата. Отмъстителен тип на мое място навярно би тържествувал, а мен защо ми е криво?

    Посегнеш ли да унижиш някого, унижаваш и себе си. Не е ли тъй? Не съм я виждал досега в този образ. Познавам ли я, всъщност! Години наред я отвиквах да ми казва преливаща от зной по телефона "обичам те". И дяволицата замени онова "обичам те", казано сякаш по препоръка на американски психоаналитик: значи, колкото по-често, толкова по-добре, което ме дразнеше... Та замени пластмасовото стереотипно като американска дъвка "обичам те" с "Мразя те, о, да знаеш как те мразя!" – изречено с плътен, идещ сякаш от утробата й глас, излъчващ страст и ярост, както съм го и възприемал. Но това иронично "Кажи, мили!" днес ми прозвуча обидно. Не, не му завиждам на новичкия; някогашното мое момиче здраво му натри носа. 

    Трезво погледнато, онзи не ме интересува; инак бих задълбал в драмата, която сам си подготвя и в която ще е вечно съмняващият се ревнивец.

    19.02.2002. 

    Животът, умението да се живее не е ли умение да вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно и най-естествено?

    – Уплашена съм от книгата ти – каза ми 34-годишната Мариета Н., колега, на която дадох да хвърли едно око на ръкописа "Историйките на ученика Ламски". – Да-да, уплашена. Знаеш ли кое е най-точното определение за твоята позиция? Това е интелектуална надменност, да-да, интелектуална надменност. Не съм подозирала, че това е твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората част. Тази част е за възрастния читател. Това са жестоки неща. Чудно ми е как успяваш да съчетаеш толкова нежност с такава безпощадност. Очевидно в живота си мъжете пазите много по-жестоки спомени от детството, и то е, защото сте умозрителни, помните неща, които у една жена избледняват с годините. 

    Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито или подхвърля думички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо изражение, т.е. мълча. И след обяда, отново в хранилището на училищната библиотека, застава пред мен, пронизва ме с очи: 

    – Какво става с теб? 

    – А, нищо! – казвам нехайно. – Всичко си е наред.

     Неколкократно повеждаме все един и същ безсмислен опит за разговор. В отношенията си помежду ни съм оставил нещата като на крехка машина, която на автопилот се движи сред плътни облаци. Не очаквам весели изненади, рано или късно полетът трябва да приключи, дано се приземя с по-малко поражения, дано е в равнина, а не челен удар в планински хребет. "Не се научих на компромиси, коте; това май ми е фабричен дефект. Бъди щастлива!" 

     Посланието пуснах току-що. А защо го пратих, не знам!

    23.02.2002. 

    Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като хлапе, някъде от петгодишната ми възраст съм бил подсещан, озадачаван от чисто религиозния подход към природата, хората и големия непонятен свят – луна, слънце, звезди, планини, Тракийската равнина, река Марица, която величествено и тихо шумоли в тръстиките. В ушите ми с грохот звънтяха огромни камбани от катедралните храмове на християнството, но така и християнин в ритуалния смисъл не станах, понеже не успях да приема Някой невидим над себе си, а живея и досега със съзнанието, че – както вероятно и други биха потвърдили за себе си, съм само едно от милиардите лица на този бог.

    И тъй Бог за мен не значи вяра в свръхестественото и царство Му небесно, а означава доверие в необятните способности на човешкия разум и на човешката интуиция. Иначе какво е Бог, освен олицетворение на чувството ни за Чистота, Подреденост и Добро, Красиво и Хармония – все образи на съвестта.

    В полето отстрани: Еternuer (фр.) кихам; ether (фр.), ефир; еternel (фр.) вечен; eternite (фр.) вечност.

Слаб, но и радостен.
Убеден в своето, но не фанатик.
Влюбен, но без сантименталничене.
С въображение, но човек земен.
Чист, но не стерилен.
Бъркащ посоките, но не отчаян.
С очи в смъртта, но жив.
Нагарчащ и стипчив, но смирен.
Защото аз не значи само аз, а всеки човек на тази планета.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 8 dec. 2017 

–––

* Жилбер Сесброн (1913-1979), вж. https://www.crossroadbg.com/jilber-sesbron.html