ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (9.)
23.02.2002., продължение
Преди да променим обществото, трябва да променим себе си, т.е. обратно на Марксовата теза относно битието и съзнанието. Левски е качествено друга структура, непозната дотогава не само в съзнанието на европееца. Април 1876 е затихваща вълна от личности, които изкушават простия българин да промени не толкова битието, колкото подхода към себе си и света.
Пътуванията на карловеца из нашите български селища, т.нар. от историците обиколки за изграждане на революционна мрежа, напомнят мисиите на ап. Павел. Сходното между двамата е, че въвеждат качествено нова основа за организация; наблягат не върху отрицанието, а върху съгласие, договор между равноправни, обща мечта, творческа интуиция, обединение без фанатизъм, чрез смирение във външното, за да избуи и крепне вътрешна убеденост в собствените възможности.
Най-злостните отрицатели, антиподи на Апостола, колкото и странно да е, не са нито турските мекерета и шпиони, нито бейове и чорбаджии, а хора от вътрешната структура, измежду т.нар. посветени, каквито са Анастас (или Атанас) п.Хинов и Димитър Общи*. Новото, което и ап. Павел, и Апостола внасят, е обръщане на посоката за революция преди всичко към съзнанието, не към бита и материалното.
И къде отива идеята на Карл Маркс за битието, което определя съзнанието! Значи, прав ще излезе англичанинът Пол Джонсън** да твърди, че Маркс чете, прилага евангелието и библейските прозрения наопъки, с главата надолу. "В начале бе слово", "рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина". Неслучайно фарисеи и книжници са сред най-злостните противници на Иисус, а предател е любимият Му сред учениците, ковчежникът, ползващ се с Неговото доверие.
Народ с ниско самочувствие не е способен на промени в материалното. А самочувствие, т.е. осъзнаване на собствените достойнства и задачи – това е сфера на интелигентния ум. Оръжия, стратегия и тактика идат подире. Затова днешните ни проблеми като нация предстои да бъдат решавани първом от единични прозорливи умове, а не от тълпи бедстващи, които скандират по площадите на България с вдигнат юмрук и злост към управниците.
Обществото е единна структура. Хаосът е преддверие на стремежа към ред и хармония. Аристократът на духа неизменно е бил част от човечеството или плът от националната плът, но съвсем не един из малцинството богоизбрани вождове, обитаващи дворци и оазиси на славата. И в този смисъл духовните личности са натоварени с общите ни очаквания, призвани да служат, не да ни управляват, не да се лумкат в гърди, не и под път и над път да повтарят: аз-аз-аз. Тяхната задача е да формулират какво следва да върши мнозинството унижени и оскърбени.
Решително подкопава властта на престъпниците не оръжието на Силата, а формирането на идея, че така не може и не бива. Всичко друго върви подир това.
Снишили сме се не от малодушие, а защото не сме наясно какво да правим. От двата възможни подхода: бунт или съгласие, съгласието лично смятам за перспектива. Героизмът не решава проблеми, ами ги заобикаля, като реди образи на достойнствота сред хаоса. Наивно е да мислим, че Паисий, Раковски, Ботев, Левски са се размечтавали как по-героично да загинат. Животът не се нуждае от красиви мъртъвци; смъртта на част от духовните ни личности лежи извън контекста на тяхната прозорливост за бъдещето на България.
Изобщо, революцията в сферата на творческите проекти няма нищо общо с труповете и кръвта. Трупове и кръв се появяват там, където нетърпението и фанатизмът избиват връх. Какви ли здрави спирачки трябва да има у Левски, ама сякаш това не го виждаме! В дейността му събиране на пари за оръжия и муниции, чертаенето на планове за национално въстание е само средство за промяна на съзнанието у българина, не крайна цел.
Да обориш теза, учение, философия... оръжие понякога може и да е бунтът, въстанието, стихийният метеж, тоталното отрицание? Струва ми се обаче, че Бенковски не е разбрал докрай силната страна у Левски... Наложи ли се да се доказваш с куршум и кръв, значи като разум си изгубил най-необходимото за разума – спокойствие... за да проникне идеята във вътрешната субстанция на противника. Крепостите се превземат първо отвътре.
24.02.2002.
Преди да променим обществото, трябва да променим себе си, т.е. обратно на Марксовата теза относно битието и съзнанието. Левски е качествено друга структура, непозната дотогава не само в съзнанието на европееца. Април 1876 е затихваща вълна от личности, които изкушават простия българин да промени не толкова битието, колкото подхода към себе си и света.
Пътуванията на карловеца из нашите български селища, т.нар. от историците обиколки за изграждане на революционна мрежа, напомнят мисиите на ап. Павел. Сходното между двамата е, че въвеждат качествено нова основа за организация; наблягат не върху отрицанието, а върху съгласие, договор между равноправни, обща мечта, творческа интуиция, обединение без фанатизъм, чрез смирение във външното, за да избуи и крепне вътрешна убеденост в собствените възможности.
Най-злостните отрицатели, антиподи на Апостола, колкото и странно да е, не са нито турските мекерета и шпиони, нито бейове и чорбаджии, а хора от вътрешната структура, измежду т.нар. посветени, каквито са Анастас (или Атанас) п.Хинов и Димитър Общи*. Новото, което и ап. Павел, и Апостола внасят, е обръщане на посоката за революция преди всичко към съзнанието, не към бита и материалното.
И къде отива идеята на Карл Маркс за битието, което определя съзнанието! Значи, прав ще излезе англичанинът Пол Джонсън** да твърди, че Маркс чете, прилага евангелието и библейските прозрения наопъки, с главата надолу. "В начале бе слово", "рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина". Неслучайно фарисеи и книжници са сред най-злостните противници на Иисус, а предател е любимият Му сред учениците, ковчежникът, ползващ се с Неговото доверие.
Народ с ниско самочувствие не е способен на промени в материалното. А самочувствие, т.е. осъзнаване на собствените достойнства и задачи – това е сфера на интелигентния ум. Оръжия, стратегия и тактика идат подире. Затова днешните ни проблеми като нация предстои да бъдат решавани първом от единични прозорливи умове, а не от тълпи бедстващи, които скандират по площадите на България с вдигнат юмрук и злост към управниците.
Обществото е единна структура. Хаосът е преддверие на стремежа към ред и хармония. Аристократът на духа неизменно е бил част от човечеството или плът от националната плът, но съвсем не един из малцинството богоизбрани вождове, обитаващи дворци и оазиси на славата. И в този смисъл духовните личности са натоварени с общите ни очаквания, призвани да служат, не да ни управляват, не да се лумкат в гърди, не и под път и над път да повтарят: аз-аз-аз. Тяхната задача е да формулират какво следва да върши мнозинството унижени и оскърбени.
Решително подкопава властта на престъпниците не оръжието на Силата, а формирането на идея, че така не може и не бива. Всичко друго върви подир това.
Снишили сме се не от малодушие, а защото не сме наясно какво да правим. От двата възможни подхода: бунт или съгласие, съгласието лично смятам за перспектива. Героизмът не решава проблеми, ами ги заобикаля, като реди образи на достойнствота сред хаоса. Наивно е да мислим, че Паисий, Раковски, Ботев, Левски са се размечтавали как по-героично да загинат. Животът не се нуждае от красиви мъртъвци; смъртта на част от духовните ни личности лежи извън контекста на тяхната прозорливост за бъдещето на България.
Изобщо, революцията в сферата на творческите проекти няма нищо общо с труповете и кръвта. Трупове и кръв се появяват там, където нетърпението и фанатизмът избиват връх. Какви ли здрави спирачки трябва да има у Левски, ама сякаш това не го виждаме! В дейността му събиране на пари за оръжия и муниции, чертаенето на планове за национално въстание е само средство за промяна на съзнанието у българина, не крайна цел.
Да обориш теза, учение, философия... оръжие понякога може и да е бунтът, въстанието, стихийният метеж, тоталното отрицание? Струва ми се обаче, че Бенковски не е разбрал докрай силната страна у Левски... Наложи ли се да се доказваш с куршум и кръв, значи като разум си изгубил най-необходимото за разума – спокойствие... за да проникне идеята във вътрешната субстанция на противника. Крепостите се превземат първо отвътре.
24.02.2002.
"Със свобода на избора и с
достойнство, като създател и ваятел на самия себе си, ти
можеш..." Начало на по-обширна мисъл от зората на Ренесанса, чийто
автор е роденият край град Модена Пико дела Мирандола (1463-1494)***. Защо именно Поезията и Драматургията са преди останалите изкуства, а според мен,
вървят и десетина стъпки пред философията? Имам доста да кажа оттук-нататък, но защо да бързам, не бива да съм припрян. Някои гледни точки и сюжети ми се
явяват накуп като при Апокалипсиса на ап. Йоан, други – които са с
по-песъчлива структура, ми се ронят между пръстите, посегна ли да ги опиша,
веднага щом ги съзра. За вторите ми е необходимо време, докато се
настанят (изскочили веднъж от подсъзнанието ми) в съзнателното и докато заемат свободно
съответните логични форми.
Около 20-22-та си година преживях потреса да открия, че повечето от т.нар. меродавни оценки на най-авторитетни личности – писатели или литературни критици, политици или университетски преподаватели по философия или по езикознание – ако не са дълбоко сбъркани, са изкривено представени заради конюнктурата. Като неопитно младо поколение българчета, нас ни учеха, че мнозинството (употребяваха онази фалшива, ала любима, ала така обичана от демагозите думичка "народът"), та мнозинството по-вярно преценявало нещата от отделната личност... Сега проумявам, че оценката за това и онова не е само лъч, стрела, бойно копие срещу обекта, но има и обратно действие: самата оценка ни дава представа кой, що за птица е оценяващият.
Всичката ни сглобена през последните шейсетина години История е като че грешно написана, и не защото историците ни били некадърни, а защото в миналото имали други задачи, една от които е да вдъхновят младите, да оправдаят кое-що, да поприкрият с нежна драперия някой неприятен епизод. Някогашните представи ни пречат и днес спокойно да обсъждаме взаимоотношенията ни със съседите на Балканите. Да, за мен никак не е изгодно да съм опозиция на Европа или Северна Америка. Защо ми е да приемам Юнайтед стейтс или Русия за заплаха или като мил господар и бащица! Това ли е есенцията на днешната ни Българска драма?
Около 20-22-та си година преживях потреса да открия, че повечето от т.нар. меродавни оценки на най-авторитетни личности – писатели или литературни критици, политици или университетски преподаватели по философия или по езикознание – ако не са дълбоко сбъркани, са изкривено представени заради конюнктурата. Като неопитно младо поколение българчета, нас ни учеха, че мнозинството (употребяваха онази фалшива, ала любима, ала така обичана от демагозите думичка "народът"), та мнозинството по-вярно преценявало нещата от отделната личност... Сега проумявам, че оценката за това и онова не е само лъч, стрела, бойно копие срещу обекта, но има и обратно действие: самата оценка ни дава представа кой, що за птица е оценяващият.
Всичката ни сглобена през последните шейсетина години История е като че грешно написана, и не защото историците ни били некадърни, а защото в миналото имали други задачи, една от които е да вдъхновят младите, да оправдаят кое-що, да поприкрият с нежна драперия някой неприятен епизод. Някогашните представи ни пречат и днес спокойно да обсъждаме взаимоотношенията ни със съседите на Балканите. Да, за мен никак не е изгодно да съм опозиция на Европа или Северна Америка. Защо ми е да приемам Юнайтед стейтс или Русия за заплаха или като мил господар и бащица! Това ли е есенцията на днешната ни Българска драма?
Имам най-могъщото средство на цивилизацията, за да поставя на мястото им и Русия, и разпрострялата се по планетата със своите изгоди и претенции Северна Америка, да ги разиграя като фигурки от гледна точка на моя си личен интерес – аз, простосмъртният жител на планетата. Защо да гледам към себе си като към жертва, когато нещата могат да бъдат и другояче поставени?
Осама бин Ладен удари плесница на т.нар. цивилизован Запад с оръжия, които цивилизованият Запад беше изработил, за да си пази господството и самочувствието на господар на света. Стореното от идиотите на бин Ладен е отвратително, но е проектирано именно от най-неочаквана гледна точка. Ето какво значи преосмисляне на традиционна ситуация.
Грешката на ислямския фанатизъм е поради елементарен тип философия... И така, не унижавай личността или страната, с която смяташ да се договаряш, защото достойният е по-добър дори и за противник, отколкото да имаш край себе си слуга или – както си мислиш, приятел с наранено честолюбие!
В момент, когато изоставяш войната, печелиш. Какво? Печелиш завръщане към уюта на своето и към куп възможности: да потърсиш (а то ще рече... и да откриеш) друг вид подходи. Едно сражение е само епизод; какъвто и да бъде изходът, защо да губя представа за многообразието от шансове, които ще ме изненадват в следващите дни и години. Да напусна полето на конфронтация, ще рече: този отсреща престава да ме озадачава, пренасочвам духовната си енергия, важно е какво аз решавам, а не една натрапена битка, не противник, за когото ще съм само повод да се докаже пред света. Човек не воюва с жаби, нали! Защото, каквито и подвизи да извършиш във войната с жабите, все ще изглеждаш, пък и наистина ще си, само смешен, празен, глупав герой.
Висша техника при сблъсък (битка, война, спор от всякакъв вид) е, смятам, овладяване на умението да сменяш ритъма, да забавяш или ускоряваш, да усилваш или отслабваш натиска; тази гъвкавост не значи да се обезличиш, а ти да си диктуващият, водещият играта. Защо забравяме, че в живота, освен принципи, останалото е игра... често игра на живот и смърт, но все пак игра?
Да погубиш, да убиеш, да обезличиш – цел ли е! Цел за неандерталеца, не и за мен. Моят противник може да ми е всъщност най-верен съмишленик; съм длъжен да го уважавам, понеже ми помага да узная кой съм, с какви слабости имам да се справя.
Страхувай се от онзи, дето не ти отвръща на удара! Той е по-опасният. Не знаеш кога ще ти застане на пътя в блестящи доспехи, въоръжен с неприятни за теб изненади.
Самовлюбеният, елементарен тип грандомания се възторгва от победата само заради овациите, заради материалните лични изгоди. Въобразявам ли си, че са възможни сблъсъци, в които и двете страни могат да спечелят? От Корана: "Хората са заспали. Трябва ли да умрат, преди да са се събудили?"
Богат е отличаващият същественото от останалата дреб, но не трупащият ненужно; богат е разхвърлящият товара, а не събиращият знаци на власт и имот; богат е свободният, но не самооковалият се от амбиции и подозрения. Отпусни сърцето си, то знае как да тупти! Следвай естествения ход на нещата и няма да съжаляваш!
- - - -
Спрямо Re. сякаш съм се освободил от желания, не се чувствам обвързан. Но то не значи безразличие; тя си остава пак онова "мое момиче". Така че не съм зависим от променената ситуация. За страничния навярно ще да съм кръгъл наивник, но всъщност съм по-богат, не изисквам ответни реакции, не завися от нечия благосклонност или капризи; в такъв смисъл съм много по-свободен, а и любовта е станала по-изчистена от рутина и дълг. Нещо повече – реалната Re. не може повече да ми влияе; любовта си остава моя вътрешна работа: не влечение към плът, а към илюзия, далеч от битовите стереотипи за жена и любовница.
Очевидно в материален план това е фиаско, понеже съм пренебрегнатият; щом приема обаче ситуацията като игра, откривам качествено нов, различен подход към себе си, към живота ми на мъж и към Любовта, която ми дава импулс за живот и писане.
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 10 dec. 2017
___*
Месеци преди обира на хазната в Арабаконашкия проход Димитър Общи отваря клеветническа кампания срещу Дякона. Включва се и Анастас поп Хинов. Двамата клеветят Левски, че бил лъжец, злоупотребявал с комитетските пари. "Недей ми току стъпя на краката – съска Хинов, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш за секоги". Твърдят с Общи, че не върши работа, харчи народната пара и е привилегирован. Към клеветите Левски се отнася сериозно, но не слиза до нивото им. Говори с цифри и факти, настоява за демократично решение на проблема, който ги мъчи. В духа на устава кани ги да си съберат "документите" срещу му и да идат на съд пред Централния комитет; жали, че това е "интрига, която спира ходът на народната работа". "Ако Вий мен не сте познали, който са търкалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани". Проф. Иван Унджиев, изследователят, обобщава: "Това е борба, в която лекомислието и безредието воюват срещу здравия разум и дисциплина в организацията". Вж. http://www.ploshtadslaveikov.com/istinskoto-predatelstvo-na-dyakona-le/2/
** Пол Джонсън, "Интелектуалците", бълг.изд. 1994, стр. 76 и нататък.
*** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%9F%D0%B8%D0%BA%D0%BE_%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B0_%D0%9C%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B0 Бел.м., tisss.
*** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%9F%D0%B8%D0%BA%D0%BE_%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B0_%D0%9C%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B0 Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар