Публицистика – МОЙТО РОДЕН СТЪРНА ФУПАФО

МОЙТО РОДЕН СТЪРНА ФУПАФО

   

      01. 05. 2006

    

      Родолюбието е особена привързаност, и като нямам с какво друго да се аргументирам, ето ви тази...

СЪЛЗА

Тук, в мизерния и древен Пловдив,
който изобщо не може да бъде звезда,
едва успях да се вредя

да се родя.

Няма град, който повече да ненавиждам,
където повече да съм бил лъган и обиждан,
по-злостно да са ме тикали в калта
заради най-пловдивската наша черта –
да бъде смачкано всичко, което лети,
което пуска листенца и покълва с мечти.

Тук, в тази касапница и скотобойна,
мина и моето детство нестройно
в ръката с комат хляб и бучка сирене,
и с онзи познат крясък подире ми:
"От тебе стока няма да стане!" –
кълнеше ме милата ми майчица,
понякога кълняха двамата с баща ми.

Обидено до смърт, хлапето у мен
още живее с този чуден рефрен
и се питам: Тогава защо
наричам това място Мое родно гнездо
и тези мъж и жена какви са ми на мене,
пред гроба им защо заставам смирено
в Тракийската пръст като пирон забит,
толкова по-горд, колкото повече бит,
и защо кога вдигат на тази страна флага,
усещам в очите си пареща влага
и смирен посред множеството унижени
и аз мълвя: Родино, ти рай си за мене? 

       jiva, Слънчев часовник:

     – Много е сурово, за да е истина... Нещото , което не можем да избираме, е родното място и родителите, но пък това, което можем, кажи, че е успешно. 

       Авторът:

Вместо отговор

ПРОСТО УЧИТЕЛ

     Днес около 11 часа влазохме с колегата Джени Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Дойде около двайсетинагодишно момче, и както си седим с Джени, задърпа ме за лакътя: "Ставай! Ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем".

    Какво да правя, станах; нали ме дърпа! Пък не го познавам. Срещу кафето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шести клас, Иванка Ангелова. "Ти – крещи ми момчето – що си писал двойка на Ванчето?" Заплашва: ще ме прегази с колата, краката ще ми строши и прочие. Щели да ме пречукат онези с бухалките. "Сега това е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка, повече няма да си жив."

    Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара един як, дебел, с бръсната тиква и добродушен, тъп, влажен поглед. Потичах подир колата, моля се на момъка: "Кажи си името бе, приятел". Но дебелият тъпак форсира газта, завъртя гумите и цялата им компания отиде, та се не видя.

    Връщам се под навеса. Джени стои прав, а до него – хубавец униформен, в новичък костюм, на пагоните му – две големки звезди, фуражката – на масата, ще речеш, кацнал ми по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако не са чули крясъците, а човекът тежко-тежко рече: "Чух всичко, видях номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Ти само не се притеснявай".

    Е да, ама взех, че се притесних. На хора от полицията са ме учили хич да не вярвам. Наивен все пак, дойде ми на ум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме двамцата с него политическия вестник "Демократическо знаме" след паметния наш Десети ноември, а сегашният кмет в онези славни дни ми беше дясната ръка, така да се каже. Нали! Кой днес ти слуша подполковници; виж, ако се намеси г-н кметът Гърневски, може и да го стреснат онзи тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Та щях да му се оплача, но си сменил номера и се отказах.

    Позвъних на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Районното управление на МВР и по цифрите на ладата след двайсетина минути Катя ми продиктува: колата е на еди кого си, дето живее еди къде си, пък я кара синът му Стефан, т.е. моят мил кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната му група на Стефчо не ми обади. Ама че момче, на двайсет и пет години мъж!

    Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – поне така ми се беше представил, без да го питам, веднъж като го карах на такси. Сам записа служебния си телефонен номер в бележничето върху арматурното табло на жигулата ми: да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, ми прави мизерии.

    Бъбрим си, значи, с този Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – казва, – ама сега работя към ВИС-2 пак същото". Разправям какво ми се е случило; взе номера на онази кола, само рече: "Смятай въпроса за приключен!"

    Ще избързам напред с тази типична история, да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, но неговото Ванче чинно си получи бележника с двойка по Български език и литература, а на поправителния изпит десетина дни по-късно майката и вуйчото й на Ванчето Ангелова пак в онова павилионче край училище ме черпиха кафенце и кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в собственото им заведение в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато искаш – кипрят се. – Може да си доведете и приятелката (минават на учтивото Вие). Яжте-пийте, веселете се, колкото ви душа иска. И извинявайте за главоболието, дето ти причинихме!"

    Извинявай-извинявай-извинявай... – най-малкото пет пъти чух тази троица с притисната длан до гърди, десетина дни след като се канеха да ме убият. 

        POST SCRIPTUM:

    Като не взе изпита и през септември, Ванчето Ангелова се пресели в друго училище, на другия край на Пловдив. Ей-това е, госпожо Жива, животът е по-чуден и от най-развихреното въображение. Адвокат на мутрите – бивш офицер от МВР, и мутра – народен закрилник... А? Какво ще кажете? Или и това не е истина!

   

     jiva, Слънчев часовник:

    – Госпожа jiva ти пожелава да се усмихваш повече на живота и по-малко да го гледаш под вежди. Инак животът е борба, някога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

    Авторът:

    – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, 110-процентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очите на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи шапкар, па и колко смешен съм бил и аз, търчейки подир ладата. Като че ли е толкова важно как се казва мутрата!

    Не мога да си представя, че бих живял другаде, а не в България с всичките й дивотии и чар. Кроткият и учтив западноевропеец гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; у нас, понеже сме все значителни личности, екшън е самият ни живот; дори кога ни опердашат през устата и ни сритат тъй, че от задните ни части се вдигне облак прахоляк, какво правим? Ставаме, изнизваме се на достатъчно разстояние от "раздаващия правосъдие" и захващаме да му се зъбим, да го псуваме на майка като истински българи-юнаци.

    Желая Ви крепко здраве и дечурлигата да Ви слушат!

    И тук, в мухабета между автора и госпожата се яви Мазна Гана*.

       Winnetou, небесен (01.05.2006 19:34):

     – Какво стана с "момчето"? Подаде ли жалба срещу него?

       Та и за въпросния Небесен се наложи отговор.

     Авторът:

     – Що жалба? Сам си търсиш колая. А момчето и досега си го спомням със симпатия и омерзение. Представяте ли си, така привързан към сестра си, към племенницата, че се втурва, дето се казва, на нож срещу врага. Е! Какъв враг мога да съм му? Донякъде се възхищавам на наивността; този тип характери правят пробивите по фронта. Постъпвал съм като него, знам: за тази работа се иска да си глупав и самоуверен, но тръгнеш ли веднъж, да си готов докрая да стигнеш. 

     Съм от поколението български войници, свидетели как 550 000 модерно въоръжени рейнджъри ядоха пердах във Виетнам и си тръгнаха като посрани, и от върналите се у дома си в Щатите янки се роди взривната вълна на Уудсток и на т.нар. Сексуална революция точно в пуританска Америка с онзи жизнелюбив възглас "Правете любов, не война", появиха се хипитата и прочие конвулсии на отрезвяването у самонадеяните свръх-човеци на Североамериканската нация, за да преосмислят супер-тъпия девиз, зает от надменний Албион, "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси", а и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и нацията им рано или късно ще отговаря за натворените гадости.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 30 oct. 2017

Илюстрацията долу: 

С ученици от първия ми набор възпитаници, Балчик, Пристанището.

–––

* Мазна Гана – в случая: който учтиво уж... цели да ти забие нож в гърба, да те злепостави. Бел.м., tisss. 

Документи – ВЕЛИКА НАЦИЯ, ВОДЕНА ОТ НЕВЕЖИ ГРАНДОМАНИ

ВЕЛИКА НАЦИЯ, ВОДЕНА 
ОТ НЕВЕЖИ ГРАНДОМАНИ

    Като човек, и аз жаля за техните бойни летци, намерили смъртта си тук, в България, но не разбирам за какъв дявол са им вдигнали паметник насред същата София, чийто беззащитни деца, жени и старци същите достойни и храбри мъже са изпратени да усмъртяват с летящите си крепости. Подобна е и причината като българин да не забравям, че главорезите на исляма са бастисали двата рода на майка ми, и Турция рая и рахата на Земята да е, никога няма да ми бъде на сърце, въпреки че нямам нищо против турчина. Не разбират ли янките, че с този техен паметник ми напомнят за стореното от смелите им мъже, долетели да загинат, сеейки смърт в почти беззащитен град?

    И няма как Ивайло-Инджевци, Александър-Йордановци и Коритаровци да ме изкушат да мисля за Русия като за враг, каквито и да са Русия и руснаците.

    Генетичната памет е страхотно нещо. Моят приятел поетът на Добруджа Йордан Кръчмаров (1948-1986) написа: "И кожата си с огън да измия, ще си остана пак момче от село". Българинът е жилава материя, дами и господа манипулатори!

Пловдив – европейска културна столица 2019*

Plovdiv, 29 oct. 2017 

–––

* Правнучката Виктория, май 2017 г.

Ars Poetica – ЕЛЕГИЯ ЗА ЕДНА ОГЪРЛИЦА

ЕЛЕГИЯ ЗА ЕДНА ОГЪРЛИЦА

С коси на кок ще дойде Зимата
като любовница, завърнала се отдалече;
при теб ще седне –
в стаичката, до прозореца,
и ще се гледат двете със лозата
като съперници.
Ще те погледне със очи гримирани
и леко разногледи,
о Георгиос.

В едно мъгливо ноемврийско утро,
подгизнало от лепкава печал,
ще седне в скута ти и ще кръстоса
пътеката си с твоите желания.
И ще ухае
на дюли и стафиди този свят,
о Георгиос!

Съдбата пише бавно с черни ситни знаци:
Вземи се в своите ръце,
на дланите си восъчни върни крилата,
накарай ги да галят тази мъка...
Нека ваят
една огърлица върху дървото
с тъничко длето,
огърлица от всичките горчивини,
от всички болки на света,
за твоя род, за Дяволския род голям –

огърлица от болка,
за твоята любима
Тракия,
сине!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 28 oct. 1997 – edited 28 oct. 2017

Ars Poetica – ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА

ОДА ЗА

ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА

Шкембе-чорбата била кофти мода,
съвсем просташка, гадна при това;
но лек е тя, храната на народа
за махмурлук и цепеща глава.

За лев и двайсет с две филийки хлебец
на топличко в кварталното кръчме
престава да ти пука, че си беден,
и гледаш към живота горд и смел.

Отваря се чудесна лакърдия
с притоплен от лютивото корем,
а жулнеш ли му и една ракия,
България харесва ти съвсем.

Зад потната оплескана витрина
калта лъщи в златиста светлина;
сбереш ли си пари за чаша вино,
принцеса става грозната жена...

Седим посред задевки и копнежи,
какво, че леден вятърът фучи! –
накацали по Нос Добра надежда,
юнашки греят нашите очи.

Компанията ни е здрава, мъжка;
цинични вицове един реди,
от кухнята се носи дъх на пръжки
и киска се готвачът като див.

Женицата зад шублера се свива,
поруменяла милата от свян,
и в този миг е толкова красива,
че всеки си я пожелава сам.

Да, знам изисканите ресторанти
за личности възвишени и с вкус,
но тез "приятели" са на аванта
и от бедняка много ги е гнус.

Докато има я шкембе-чорбата,
все има за какво да бъдеш жив:
с мечти, с мераците и тъй нататък
народът ни е приказно щастлив.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 16 dec. 2007 – edited 27 oct. 2017

Документи – НЕДОРАЗБРАНИЯ СТЕФАН ПРОДЕВ

НЕДОРАЗБРАНИЯ СТЕФАН ПРОДЕВ

   

    Цитат:

    "В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на българския интелигент, за участта на онази част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и живота не в цялата им пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят живота ни по начин, по който са го виждали в наивните си младежки съновидения."

РЕПЛИКА НА М. ГОШЕВА ПО ПОВОД*

    – Фалшивите пророци... Защо фалшиви? Никой не е пророк в собствената си страна... Стефан Продев, независимо от своите превъплъщения, според Анжел Вагенщайн, е "един голям дух, който остана недоразбран"...

    Минал през РМС на 16-годишна възраст, после стажант във вестник "Труд", по-късно – офицер и т.н., и т.н., докато стигне до вестник "Народна култура”, след това "Работническо дело", прекръстено на "Дума", автор на над 30 книги и много есета. "Есеистът-комунист" е преминал през много роли, но винаги е оставал верен на себе си. Комунистическата партия БСП го прогони от своя вестник, но по повод неговата 80-годишнина същата тази БСП направи голямо фиаско в Националния дворец на културата: посмъртно му присъди орден.

    През 2007 г. Издателство "Захарий Стоянов" учреди лит. награда, носеща неговото име. Директорът на издателството литературният критик Иван Гранитски го описва като блестящ публицист и създател на партийния вестник "Дума" през 1990 г. За него си спомнят Председателят на Народното събрание Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи Румен Петков, Председателят на софийската градска организация на БСП Румен Овчаров, кандидатът на БСП за кмет на София Бриго Аспарухов, Петър Берон, писателят академик Антон Дончев, много творци, журналисти, приятели. Поздравителен адрес за юбилея са изпратили Министър-председателят Сергей Станишев, Министърът на културата Стефан Данаилов. За коментар на Darik news от 25 ноември 2007 г. по повод 80 годишнината от рождението на видния писател, журналист, есеист и публицист Стефан Продев, Президентът на Република България Георги Първанов заяви: "Стефан Продев е един от символите на нашето време".

    Честването беше организирано от инициативен комитет от Съюза на българските журналисти и Министерството на културата, Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет "Св. Климент Охридски", Висшия съвет на БСП и вестник "Дума". По думите на Държавния глава на Република България, ценният урок, който писателят ни е завещал, е стойността на словото. Първанов, окачестви Стефан Продев като съратник в промяната на БСП и единението на левицата.

    Според Велислава Дърева от Инициативния комитет по честването, в България има трима публицисти, и това са Христо Ботев, Йосиф Хербст и Стефан Продев. Отличителни за Продев, според Дърева, са самоконтролът, талантът и характерът.

    Министърът на културата Стефан Данаилов нарече Стефан Продев връх в Българската журналистика, публицистика и есеистика, обяви, че годишната награда за политическа журналистика и публицистика "Георги Кирков" посмъртно се присъжда на Стефан Продев.

    На честването присъстваха Председателят на Народното събрание Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи Румен Петков, поетът Валери Стефанов, творци, журналисти, приятели. Вж. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=201542

MY COMMENT 

Цялото кралско войнство – на стража,

мъртъвци хвалят скъпия си Мъртвец;

а най-висока чест, това само ще кажа,

е да останеш тук жив обикновен човек.

      Мила Милена, 

      Честит рожден ден! Жива и здрава, за радост на твоите приятели, близки и ученици ти желая! 14 февруари 2009 г., tisss.

* * *

     Тодор Ряпов: – Нали свърши преди този апотеоз?

     tisss: – Завършил ли? Че аз едва сега започвам.

     Т.Р.: – Ами успех! Трудно се чете такова произведение.

     tisss: – Понякога най-важните уроци изискват човек да се потруди малко повече. Това да не ти е турски сериал, това е животът ни, приятелю жаркий!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 14 fev. 2009 – edited 26 oct. 2017 

___

* Вж. https://jores-tisss.blogspot.bg/2017/10/6.html

Ars Poetica – ТАТКО МОЙ...

ТАТКО МОЙ...

Татко мой, Дърводелецо, ти, който си на Небето,
недостоен син за тебе ли се оказах, мили татко?
Как никога не се възгордя, а как те лъгаха, мили,
и ти мълча, и дали вярваше, как никога не ми каза!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 25 oct. 2017

Story – ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

     Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на дърветата. Болеше ме коремът и не можах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света за късичък отрязък от време. Мислех си за тебе, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли пие, подръпва си влага с коренчетата.

     И си припомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти започна да се сляга, как дупчица по едно време там се отвори, като да беше изровена от къртица точно, дето би трябвало във влажната пръст да е лицето ти, и наивно си помислих тогава, че може би и заровените и изоставени от нас в земята мъртви продължават да дишат.

     Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мене, прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощават?

     Не се разбирахме с тебе, ама никак! Ти беше така рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелавал да си говорим. Прости, мили, и че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, съгласявах се, кимах с глава, и с ръце дори извършвах изразителни жестове… понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами двамата с тебе, мили татко, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

    И напоследък взех да разбирам: на тебе би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, като си мисля за тебе! И тези жени наоколо… все намират повод да са неприятно недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, не осъждат грешен някого или нещо си мърляво направено – циврят, заливат света със сълзи. Не ги разбирам и защо трябва да са толкова различни от нас.

    Помниш ли как ми даде да покарам новичкото онова пъркалце, онази красавица "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам из махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да покарам. Само рече: "Като гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

     А твоят брат, най-големият от вас петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще там още има завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците в двора на завода. И ти я дадох. А ти хич не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите за вашите мъжки работи, той бъбреше, а ти го слушаше.

    В шести клас когато бях, жестоко ме би заради едни биелни лагери SKF... от шведска стомана, най-добрата на света… Приготвил си ги бил за голямата петстотин-кубикова бракма, NSU-то; открил ги бях в твоя шкаф увити в светлокафява дебело омаслена шведска хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-яки и по-големи, а тези шведски лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с колелото от работа и дойдох да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би; имаше по нея едни големи криви шипове, но не плаках, нали, татко, само виех като животно.

    Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с тебе! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе – до Острова и обратно, край стълбичките на Бунарджика горе, чак до каменните ботуши на паметника Альоша и обратно към Братската могила. Валеше пороен дъжд с мехури по локвите и на кросаджиите лицата им бяха като на банда коминочистачи изкаляни, че залягаха ниско над резервоара, като се дупеха. Ти единствен, татко, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.
 
    Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът ти добре грабеше*, обаче насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивския зоо-кът на кмета Иван Тотев, значи насред някогашното оризище, на човека пред тебе – значи, на съперника ти Байката, веригата му паднала, и не си го подминал, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – отново първи. Че си преценил: полага му се на Байката пред тебе да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание?... 

     А, помниш ли, мили мой татко!

    А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица Перущица, на адрес Захари Стоянов № 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли буково трупче…

    И веднъж, когато валеше... когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при тебе, край село Марково; военните пак те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и се чудех дали ще те познаем сред стотината така еднакво облечени и остригани гола глава мъже запасняци, зад телените мрежи насред стръмната поляна майка ми стисна ръката и каза: "Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло".

    След година се роди сестричката ми, която силно прилича на тебе… А пък аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта са ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е така; как иначе да си обясня картините от войната, които ме нападаха нощем, мене, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец…

    И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя... и си мислех за големите мъртви мъже снощи – как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И значи коренчетата им се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко, и по-дълбоко в пръстта на пловдивското общинско гробище, дето е топло-топличко.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited 24 oct. 2017