КАТАСТРОФА Спомни си, Ирини! – валеше дъжд над Брест… Струяха светлини по улицата сива. Часовникът ми бе блокирал точно в шест и някакъв пиян шофьор тъкмо завива…
Зеленият трамвай – таз коледна играчка, засече лошо форда и някак си го смачка ей тъй, за миг почти, със нокти на орел.
Със нокти на орел Съдбата в миг се спусна и двамата със теб седяхме там без чувства, без дъх… И ето, някой наоколо извиква:
– Къде бе, идиот! Ах, тъпа, проста тиква, не виждаш ли къде, не знаеш ли кога, та толкоз идиотски си тръгваш от света?
Спомни си, Ирини! Не беше нито Брест, ни с тебе сме били, но всичко виждам ясно. Единствено си мисля сега как е опасно, че някой ден дъждовен ще си отида в шест.
И всичко в този свят за миг ще се обърне със поглед, впит назад към миналите дни, когато сме стояли – случайни, безразсъдни, и дъжд отгоре тъкмо започвал да вали.
Душата на шофьора край нас е прелетяла и някъде отгоре като втрещена крава сам Господ Бог е гледал студен, невъзмутим как в своя тъп живот безцелно се въртим и миговете тихо зрънце подир зрънце изцеждали са стихове от твоето сърце.
Да стоим настрана от токсичните хора и общества. Съществуват хора, способни да изцедят енергията ни. Те винаги намират начин да ни развалят настроението, да попарят ентусиазма ни, да ни накарат да се чувстваме виновни, да ни напомнят за грешките ни или да ни критикуват. Говорят зад гърба ти и се радват на неуспехите ти. Общо взето, правят всичко възможно да се чувстваш нещастен, обезкуражен.
ПРЕД ПАРАДНИЯ ВХОД НА
ТЕРМИНАЛ 2
US дали не е точно такава –
токсична, дяволски злобна държава,
която навсякъде разпалва войни
и превръща в руини онези страни,
от които изгода единствено имат
на янките банките –паплач любима
на всеки продажник, по дух педераст,
дошъл тук енергия да пие от нас.
Светецът ми е безразличен; мен грешникът ме изкушава край толкоз мъдреци велики – бос по зелената морава.
В ума му свирят ветровете изящни песни в сухи храсти – най-нежното лилаво цвете в магарешките тръни расне.
Рефрен:
Насън валета четири държах,
ала "приятел" развали играта
и в онзи кратък миг убиец бях,
преди да ме споходи суетата.
С вале на Любовта в ръка,
подходих сдържано и трезво,
наместо с острата кама
дори и косъм да не резна.
Вале Каро се приближи
тогава, стройно и напето,
и рече ми: – Не се лъжи,
защо ти е кръв по ръцете!
Вале Спатия до уши
усмихна ми се най-ехидно:
– Поне плесница му заший,
че този яко те обиди.
С валето Пика най-подир
спогледахме се кротко-кротко
и каза то: – Живей си в мир,
ако все пак цениш живота;
приятелите, знай, са кът,
и само истински приятел
ще те предпази от греха,
за да си продължиш играта.
Рефрен:
Насън валета четири държах, ала "приятел" развали играта
и в онзи кратък миг убиец бях,
преди да ме споходи суетата.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 7 noe. 2007 – edited 4
oct. 2017
–––
* Текстът е по повод рогошки тарикат, който ме завлече с пари и ми уби мечтата, та се чудих известно време какво да го правя. Този тип ми загроби десетгодишен труд над ръкописа "Историйките на ученика Ламски", която книга така и не видя бял свят. Бел.м., Jores.
В памет на баща ми (1922-1983), картечар от Втората световна война
ПРАЗНИК НА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНАТА
Като четиримоторен US-бомбардировач бръмбарът-рогач със своята дързост и хулиганство наруши въздушното родно пространство на една черквица саката, килнала се в селце насред планината*, и богомолци разни и разни баби, така притеснени с техните слаби познания върху бръмбарите въобще и върху бойната ни авиация в частност, се юрнаха презглава да бягат и се скупчиха на вратата, дето един си изкълчи ръката, друг си изгуби в навалицата главата, на трети и четвърти подкосиха им се краката и от цялата дандания не стана ясно, че това летящо е съвсем безопасно.
Обаче бръмбарът-рогач пикира, блесна с острие като ислямска секира в полумрака на Божия храм и се заби точно там, посред венците изсъхнали, изветрели, в избелелите прашни черни дантели, без никой да го гони над изгърбените от старост черковни икони, и с ръмжене диво и бясно право в корема на Спасителя се хряссссна.
Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна и се пльосна насред свещите запалени в чест на Незнамкой си светия – от ония, дето вършели куп чудеса и за тази си работа са яко похвалени в дебелите книги свещени от отчета и мъдреци вдъхновени.
И му припари от живия огън тогава, от тази под задника му жива жарава и подобно Божия стрела бръмбарът-рогач полетя над площадчето, над селцето, където два автобуса с подпийнали екскурзианти не успяваха да се разминат и тъкмо шофьорите им красиво се псуваха, без някак все пак да се разбере какво са им майките виновни за тези техни клетви съдбовни.
Бръмбарът, както си летеше – уморен, а и понеже бе вече в черквата веднъж, блъсна се в мустаците на онзи наперен мъж, който – свалил шапка, се бе покатерил върху капака на бъчва с дъждовна вода и зовеше през електрическа фуния:
– Насаааам, народе! Насам! Тази вечер за ветераните от войната ще са мезетата и вината. Разполагаме, значи, с подбрани
за всеки вкус кльощави, дебелани,
танцьори, певачки, смешници за нашите храбри оцелели войници. Насааааам, народе! Насам! Тук е гювечът голям!
И пред скупчените зяпачи еуфоричният мъж дръпна патетична реч и тъй дълго говореше и говореше,
и говореше, че бръмбарът отлетя надалеч. И понеже слънцето бавничко вече зад планинския хребет залязваше в сгъстяващия се невежествен мрак – докато тълпата шумеше и се прозяваше, озадачена тъпайки от крак на крак, високо зад облака там, в небесата като кървава яростна капка в тревата над цялата суета и над всички заблестя бръмбарът подобно звездичка.
И тогава настана онзи върховен миг, когато над смълчаните човешки редици вместо "ура" се понесе протяжният вик на умиращите от раните си войници…
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 5 uni 2006 – edited 3 oct. 2017
–––
* Когато си писа текста, авторът имаше наум черквицата в родопското село Бойково (трийсетина километра от Пловдив) и площадчето, дето рейсовете от града обръщат, за да поемат по обратния път. Бел.м., tisss.
Какво вълнуващо преживяване,
каква красива рамка са косите
за лицето ти, любима.
И не зная
захласът откъде ли иде този ден.
Товарът непосилен на четвъртък,
петък, събота
и неделя
стягам,
изкачвам го по хълбока на вечерта
във сряда – смирен и хитър,
подъл като
индианец,
който се преструва на заспал.
И защо ли
това хитруване и преструвки,
като не успявам
сам себе си да опазя
от себе си, като очите ми – ах, очите,
по реката тръгнали надолу,
бъбриво всичко ти разказват.
Каква нежна приказка си, любима!
Посегна ли, опасявам се
да не те разруша, да не съсипя този
светъл образ. И тогава дали
всичко няма да ми се разпадне
на
делнична пепел,
дали
грак от смехове няма
да ме затрупва цяла нощ
и
вторникът ще ми се види черен...
Как ненужно е да знаем всичко
един
за
друг!
Предпочитам да те виждам
как
минаваш горда
и шията източена да знам, че знак е,
и вирната – брадичката
с
полуоткрехнатите устни,
и носът – незабележимо
скършен,
да ми говорят:
Спри,
не разваляй илюзията;
днес
е твоят Свети Понеделник!
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 3 oct.
2017
___
* Сесар Вальехо (1892-1938), из "Покана за обяд или вечеря".
Превод: Ал. Муратов и Ат. Далчев.
ПОД ТРОСКОТА!
В памет на баща ми Кирил, обикновен човек и наивник
Белосах с
алкидна бяла боя парапета на балкончето и рамката на кухненския прозорец
и балконската врата, направих си кафенце и ето ме... с този бележник пред мене
си. Има
сцена в част ІІІ на книгата "Ламски", където две съседки люто се скубят,
заплюват се и се ругаят, а българите наоколо сеир гледат, поредното
махленско театро. Подобна сцена описва и Вазов в една от ранните си повести – "Митрофан
и Дормидолски", дето жените на
Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно тази нашенска черта не е от днес и вчера.
В
понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от
нищото се зачепкаха Неделчо и Дора Калайджиева от първия етаж на нашия вход.
Включи се и синът на Дора – двайсетинагодишният Петьо, па запрехвърчаха кръвнишки закани, размахват юмруци Пешката и Дечо Докса, налетяха да се бият, извадиха тояги... Неколцина там едвам ги разтърваха.
А
двамата със зетя седим, пием си биричката. Гледам, Зарко, дето някога ми е бил ученик в пети-шести клас, настръхна – нали е млад, необръгнал на щурите ни махленски свади, та му казвам: Кротувай, драги, тези са от един дол
дренки, не защитавай жената, че тя милата връх бие сред кавгаджийките тук, гласът й честичко оглася орталъка, и значи, намерила си е най-сетне майстора; пък петдесетгодишният
Дечо, дето го блъскали над двайсет години по главата в бокса, акълът му е като на
пиленце, пубертетски.
Същите
тези двама – Дора и Дечо, съм ги виждал и в други ситуации, зная –
не са лоши хора, ала простотията ги тресе, не прощава, та от време на
време крещят, пенят се, после им минава, все едно нищо не е било. То не им е
за пръв път.
Ей така възвишено и низко ръка за ръка вървят
в този наш живот съвсем в края на града, накрая на света, в най-дълбоката духовна
провинция. Идея ми е да покажа в книгата си "Историйките на ученика Ламски" как възвишеното покълва и вирее именно сред този батак. Има и по-жестоки работи в тази книга, ако се замислиш, но хуморът, т.е. шегата,
самоиронията, в крайна сметка – Любовта към нашенци, я правят, надявам се, оптимистична летопис от
епизоди, извлечени из реалния ни живот в нашата мила България.
Вчера,
22 август, по-малката от дъщерите ми навърши своите 28 години; целия ден
монтирах ново лагерно тяло (кожух) за разпределителния вал на жигулата. Nulla
dies sine linea*, казват древните
римляни; пък се опасявам, че записаното в тези бележници, които водя от 1994
г., нарасна и вече се чудя как да огранича писането.
Nihil probat, qui omnia probat**... Иде ми наум литературният критик Яко
Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските
литературни персони. Да кажеш горчивата истина уравновесено, което ще рече: добронамерено, благосклонно, дали не е вид аристократизъм! Палетата лаят ожесточено или ти се умилкват около
крачолите, но палетата по това ще ги разпознаеш, независимо за колко велики се имат.
Дори в похвалата човек трябва да
спазва благоприличие, но и за това нещо се иска не толкова ерудиция, колкото
вродена духовна култура. Бая любопитни са ми хвалебствия, които настройват отрицателно към обекта на възхвалата;
крещящ, по-точно казано – креслив образ за такъв тип чудесно невежество са
грандоманските изстъпления на мнозинството пишещи във вестника на Тодор Биков
с хубавичкото име "Арт-клуб". Комунистът у нас, независимо дали сам си се титулува "демократ", "антикомунист" и пр., обикновено се изразява в стила на пищното назидание, "во весь голос", както определя този тип говорене/писане известният Владимир Маяковски (1893-1930). Затова нашите "артисти" (в ироничния
смисъл на думата) звучат несериозно, за разлика от покъртителните стихове на великия руски поет. Иде ми наум баталията на А.Г., под път и над път титулуващ се философ-психолог, някогашен "верен на Партията" доносник в Пловдивския университет, самообявил се веднага след Десети ноември 1989 г. за демократ и непреклонен борец за европейски духовни ценности, оратор от пасмината явни и тайни "изправители на недъзите" (фраза от публицистиката на Христо Ботев). Ето два случая от по-далечното и по-близкото героично минало на този жизнен образ на нагаждачеството и лицемерието... Делегация от университетски преподаватели в някогашния СССР, съставена от партийни другари, е на приятелско посещение в Пловдивския университет, и в антракта между две показни мероприятия на братската дружба същият образ ненагледен се присламчва към важните гости да ги предупреди: "Тук партийните ваши другари доста си позволяват, та не е зле да им стегнете юздите". Години по-късно, вече в периода на властващия Иван Костов, човекът, в качеството на "ярък демократ и борец за свобода", до такава степен се развихря в похвалите си към Костов и костовистите, че хора от близкия кръг на Командира се видели принудени да го предупредят: продължи ли с кресливите си хвалебствени за Костов & Co писания по медиите, вместо съмишленици да им създава само неприятели, ще го издирят и ще го напердашат, както си заслужава***.
Истинското
познание не търси у опонента враг, а съмишленик, с когото – оспорвайки
се, правиш стъпка към Истината. Човек с дребна душица тази истина
как да проумее!
Вчера през целия ден ремонтирах двигателя на колата. "Ние ще ви кажем това, което
другите не могат или не искат да ви кажат"... Озадачава ме фукнята в този анонс от българската секция на Радио Свободна
Европа. Какво ли толкова важно и скрито има да ми каже
радиостанцията на САЩ за моето си лично дередже! И онези хора там, зад микрофоните, разбирам,
яко ги тресе грандомания.
31
август. Последният ден от ваканцията, последният августовски ден, а жегите –
убийствени. На този ден по това време (около 15,30 – 16 ч.) преди двайсет
години в колата си горя баща ми. Същата жигула, която ремонтирам. Термометърът на балкона около обяд сочеше 37 градуса по Целзий, в 16,30 вече сочи
38 градуса. Такава жега не е била. Макар в апартамента ми да не е толкова
жежко, пък и често се мокря под душа в банята. Последно четене на ръкописа "Ламски" – част І... На трийсета страница съм. Снощи до към
два след полунощ работих на компютъра.
Шести
септември... На същия ден през 1983 г. в софийската клиника Пирогов издъхна баща ми. Запалих свещта върху металния свещник в памет на татко, а в ума ми се
въртят планове за книгата "Ламски". Това от него съм го научил: да се стремя към постижима цел и да се радвам като малко хлапенце и на най-малките завоевания в материалния ни свят. Баща ми винаги имаше поне няколко
проекта в ума си. И залягаше здраво, но и с удоволствието, което доставя самата
работа, кога й се любуваш като на върховна благодат. Неговата вглъбеност на
това се дължеше. Мислите му бяха конкретни, осъществими, осветяваха живота му
на простосмъртен българин, а нас – неговите близки, ни сгряваха.
Обичам
го този мой простосмъртен Дърводелец-мебелист; струва ми се, неговата работа чрез ръкописите си
продължавам. Като си представям как би реагирал на едно или друго, получавам и
досега съвети от мълчаливия ми баща изпод троскота на гробището край един от
централните пловдивски булеварди.
* * *
За което
няма думи, то не съществува. Е, не – то пак си съществува, само че ние сякаш
му заповядваме: Стой си там, в небитието! Като даваме название на това или онова, признаваме правото му да присъства в мислите, в живота ни. Ето затова е и приказката: "Не
споменавай Дявола, че да не дойде и при теб!"
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 21 avg. 2003 – edited 1 oct. 2017
____
* Лат.: Ни ден без чертица. Девиз на художник от епохата на Ренесанса.
** Латинска сентенция: Нищо не одобрява, който всичко одобрява. *** Вж. https://aigg.wordpress.com/2012/01/01/1-366/
.jpg)
