Две чаши ром на масата и струйка аромат...
Ти – тръпнеща в очакване някой мъж познат
вратата да отвори и с дързък мъжки жест
решително да сложи нещата в друг контекст,
където си до болка желаната жена,
на плътски изкушения оставена сама
в туй нощно представление, където две души
без капка угризения страстта ще утеши.
Отпий от тази чаша и погледни без свян
към този мъж очакван, нахлул във твоя храм.
Това е. Друго няма. И тъй е най-добре.
Споменавам те, татко мой,
който си на Небесата,
и често те сънувам,
и се питам: Какво правиш в съня ми?
Нещо важно ли идваш да ми кажеш?
Лятото в Китен щях да се удавя –
хлътнах от плиткото в дълбока яма,
но никой не разбра, затаих го у мене си.
Това знаеш ли, татко мой? Позволих
ли си някога да узнаеш?
Когато ме биеха в лице с юмруци и думи, криех се
в бараката да изплача унижението,
но не ти се оплаках ни веднъж.
Когато станах голям, явявах се в дома ти
само за да се похваля с успехи,
но премълчавах неприятностите, които следват
всеки нормален човек в неговото възмъжаване.
Един единствен път се изкуших
да ме видите двамата с майка ми
как умело се бия на боксовия ринг,
и вие дойдохте на онази спортна площадка
в подножието на Бунарджика в Пловдив,
току зад черквата "Свети Мина",
дето бях кръстен в седмата си година.
Ех, как съжалявам, че ви поканих!
Видяхте ме да падам под ударите
на моя противник – боксьора срещу мен.
И после у дома за този злополучен мач
дума не обели, нищо не рече.
И знаех, че не ти е било никак приятно
да видиш сина си как губи на ринга.
Но то си беше, разбира се, в реда на нещата.
Защото вече бях преживял Лятото в Китен,
когато за пръв път се уплаших за живота си
и някак от само себе си проумях:
за да си човек, по-важно е
да се научиш да губиш по мъжки –
без хленч, без да размазваш сълзи.
Защото Лятото в Китен
е първият ми урок по мълчание,
научен от теб, мили мой татко,
Дърводелецо неизвестен и тих,
който си на Небето
Разбира се, и те са
хора. И тях ги боли и сърби, и тях ги гони мерак или отчаяние, и на тях им люти
от сапуна в очите. Грешат както всички останали хора по земята. Дивят се на
звездното небе, на цветенцето в полето се дивят, влюбват се и се разлюбват както
останалия свят. И пак като останалия свят се плодят, боледуват, женят се,
развеждат се, понякога даже и умират. Нищо човешко не им е чуждо на учителите,
ама що е тази пуста самоувереност, че всичко знаят, всичко им е от ясно по-ясно,
за тях сякаш е измислен онзи лаф: че Господ им шепне на уше.
И поради каква причина на тях им е приятно
все с кокалчето на показалеца да те чукнат по чело, назидателно да
ти дават акъл какво със себе си да сториш, в какво положение да си легнеш, та
да засънуваш светли сънища, а не кошмари, под какъв ъгъл да се срещнат устните
на целуващите се, че да им е най-сладко?
В часа по родинознание госпожицата тъй се
отплесна да плямпа за Паисий, за онзи тъмен монах, който претършувал прашните
атонски библиотеки, за да напише славната ни История, че съклет ме хвана. Чеша се като крастав. Гледам, и Мариянка скучае. За да стане по-интересно, нарисувах
й в тетрадката по история полов член. А подлото същество отнесе рисунката да я
покаже на госпожицата. И госпожицата се опули, плесна с ръце като самодива от "Жив
е той, жив е, и не умира” (понеже юнака корем го боли) и се разрида. И както ридаеше, стрелна се през вратата.
Приемам поздравления от приятели, когато
влетя леля Фанче Чистачката, дето бие училищния звънец и мете покоите на г-н шефа.
Шефът ме канел да побъбрим.
И значи, ето ме при шефа. Господин
директорът учтиво простря лапа:
– Настани се удобно, синко. Задачата е
да установим истината, фактите такива, каквито са. Нали така?
– Ъхъ – съгласих се веднага.
Докато ний, мъжете, любезности обменяме,
историчката се изопнала като питон, глътнал мишленце. На масичката пред нея
грее тетрадката с въпросната рисунка.
– Онова там твое ли е? – все тъй учтиво
рече шефът.
– Не – казвам, – не е мое. Това е морков.
– Ай, каква фантазия! – лъснаха чак
златните му кътници. – Де си видял морков с косми? Предал си го хептен
натюр.
– Е, има и малко фантазия – съгласих се.
– Невероятно нахалство! – Кой знае от какъв
зор, обади се историчката. И пак рече: – Просто невероятно.
– А какво е "натюр", господине? –
питам.
Онази с мокрото гипсово лице изсъска:
– Днешната младеж срам няма! – И
притвори зелено-виолетово-оранжевите си клепки, големи колкото крила на
гугутка. От сълзите й смесили се по бузките тушът и ружът, та пробвах да я
утеша:
– Ама моля ви се, госпожо!
И тя, както си седеше, подскочи от
диванчето. Ай, колко ме мразеше! Онзи пък шегаджия надигна задник от огромното си
кресло, прекоси плавно и по диагонал големия персийски килим, и да му се
не надяваш, заби ми кроше във врата, ръгна ме с коляно в корема.
Подсмръкнах плачливо да изразя съжаление. Мъча
се да зарева, а плач ми не иде. И онази тогава рече, че съм двойно рафиниран. Призля
му май на шефа да ме гледа как се надувам да плача, а плач не ми иде,
па рече: – Я застани мирно, моля ти се!
Но историчката я отпрати.
И ето ме десетина минути
по-късно, през голямото междучасие. Дечурлигата ме наобиколили, питат защо ми е
бузата алена, вратът крив и окото подуто. Казвам, че както сме си бъбрили
сладко-сладко с шефа на училището, слънцето прежуряло през пердето, тъй че преди да
получи загар кожата ми на врата и бузата ми ле-е-еко се зачервила. Отдясно,
демек, ме пекло слънцето, понеже директорът е левичар.
Мене обикновено акъл ми иде късничко, та си
мисля, можех да попитам за какъв дявол бъркат ракетата ми с наточен полов член.
Нали три дни вече репетирахме за следващия митинг на БСП, готвихме се как да
приветстваме г-н Първанов с книжни карамфилчета: "Долу
американския агресор! Вън НАТО от Косово! Да живей мирът! Да живей прогресът и прогресивната
световна общност!"
Голямото изкуство иска големи жертви. И
значи, най-често жертва на голямото изкуство е самият артист, човекът на
изкуството. Иначе каква ли вина има монахът Паисий, че в часовете по Родна история ни
го представят като агент от Държавна сигурност на щат в Националната телевизия,
проникнал до Атон с хубава брада и едни много приятни черни мустаци, дълбок втренчен поглед, самодоволна усмивка, оредяла косица, заметната тъй, че да поскрие оплешивялото теме, хубав арменски нос, очила и прочие!
Ама що ли ви обяснявам! Чували сте вица за
Гарабед Шпионина. Няма начин да не сте.
Проходил съм заради
парче мръвка. Бил съм на около година. Някои от връстниците ми вече се
клатушкали като патета в мамините или татковите обуща, щурали се насам-натам,
вършели малки пакости, но се и радвали на първите си по-сериозни поразии, а
мене кеф ми било да си се търкалям и се прегръщам с куклата Мери, а с плюшения
мечок Момо, дваж по-едър от мене, да си гукам на воля или да водя война за
дрънкалката с черешови костилки.
Човек изправи ли се на двата си крака, няма
как да не открие удобството,че и да се посере, не се оклепва до уши, пак ще се
изпонацапа, но само от кръста надолу, пък от кръста надолу нааканото изобщо не
пречи пак да се натиска за полагаемото му се уважение в обществото и за
всенародната любов.
У дома подир Нова година се сбрали мамините
роднини. В тавата – мръвки бол, че и половин рота войници могли да се наплюскат.
С манджа били пълни тави, грънци, супници, тенджери, делви, буренца с осолено
месце. Виното – и то бол, та двамата ми вуйчовци и тате успели хубавко да
се насвяткат, па да се сбият ей тъй, за едната българска чест.
Докато големите яки мъжкари се млатели по
хамалски, изоставен съм се заклатушкал към прехвръкнало от софрата кюфтенце,
боцнато със сребърна виличка. Зърнала ме мама и наддала вик. Сепнати,
грубияните се прегърнали умилено, като гледали как редя първите си стъпки в най- правилната посока. Видял ме най-дъртият как откъм правилната страна съм
поел прибора, па важно-важно рекъл: "Нашту дети голям чувяк ши стани. На пълна софра тежко ши сиди. Простите оръ с пръсти бъркат в паницата, нашту мончи – с
вилица".
Не са ли подвиг първите стъпки изправен да
ходиш? На астронавтите, дето падаха и ставаха по Месечината като същински родни близнаци
на рекламната кукла на фирмата за гуми "Мишлен", им бе къде-къде по-леко.
Мисля, че в онзи миг съм нацелил може би една от най-важните истини в живота на
българчето – а именно: че успехът те спохожда неочаквано и без никакъв зор
от твоя страна. Тъй де, ако не ти е писано, как ще успееш!
Имал съм и други прозрения. Много си ценя откритието,
че малките гадости доставят големите радости, мъдрост, доказвана и
обновявана в разни версии от поколения нашенци. Прочее, ей как ме споходи и
това мое фундаментално откритие.
Двегодишен, окумил съм се аз върху гърнето под
масата в кухнята, дълбоко съм се замислил. Налетели ме размишления: че отдавна вече съм
се изтаковал, а няма кой да ме вдигне, пък мене ме мързи да стана, гърнето – кораво,
аз – обезверен, печален. И изведнъж ми светнало като гръм в ясно небе: "Майната
ви на всички!" и съм се отпуснал в блажено безделие, както казват италианците, в онова лепкаво смърдящо нещо.
Двама световни философи така открили
фундаментални физически закони за поведението на материята върху планетата.
Поради древните елински жеги първият се киснел в мраморно корито с хладка вода, а вторият се изтягал под ябълково дърво в полето на
мъгливия Албион.
Откритието ми е от не по-малко значение за
човешкия род. Обаче аз не хукнах по улиците как ме е мама раждала да крещя като
изтърван: Еврика! Еврика! Нагизден с алена хавлия, шапка
с пискюл и огърлица от бисер и злато, не четох триста метра научен трактат пред
Нафталинените перуки от Кралската академия. Ревяща от ентусиазъм тълпа не ме
понесе на ръце към Форума на Древния Римски сенат. Кралицата на
Великобритания не декорира гръдта ми с орден "За заслуги към Короната!"
и с титлата "Лорд на Нейно величество". Не бях внесен от добри съграждани с приветливи физиономии тържествено в Пантеона. Никой не коленичи пред мене
да ми благодари. Летописци не ми дишаха във врата да описват и документират за поколенията колко съм велик и колко ми е задължено Отечеството. Накъсо, сред гениите на света не ме причислиха.
Мене, братя мили, с върбова пръчка ме
наложиха най-безмилостно по задните части, крещяха ми обидно, без капка уважение
към моята личност ей такива обидни прозвища: Дрисльо, Посерко, Миризливец, Нашия
млад лайнарин. А не ми се и говори за ревящата тълпа. Но аз приех участта си с подобаващо достойнство, мълчаливо. И ако напомням за оскърбленията,
то не е за да се изкарам мъченик на прогреса, а заради откритието, че у нас умният освен да носи на лобут,
нужно му е и смирението на говедо*.
Да знаеха днешните ученици, щяха да са ми
признателни, че не съм и настоявал откритието ми каменоделец да го изчука с
длето върху розов мрамор, със златни букви да го изографисат в дебелите книги,
та да го прилагат впоследствие като перфидно средство за мъчение на младежта. Представяте
ли си мигащия като мишка в трици млад хубавец, който предния ден по абсолютно
независещи от него причини до спукване е ритал топка и най-случайно сега са го
изпедепцали като за екзекуция пред черната дъска, и госпожа Химичката или Хиената, както са я кръстили батковците, се опиянява от тенекиения си глас: "Малките
гадости... Кажи, миличък моичък, какво гласи Четвъртото правило на Ламски за
малките гадости? Какво доставят малките гадости, кому и защо го доставят, а? Ще
си отвориш ли най-после плювалника? С ченгел ли да ти вадя думите?"
И той, разбира се, хич не желае да каже
отговора на така неправилно зададения подъл въпрос; затова чува покрусен: "Марш
на чина, Тъпанар нещастен. И двойката ти е множко! И не си крий бележника в
гащите, ами собственоръчно го дай".
Набиват ни в ума, че за да постигне успех,
човекът трябва доста да се потруди, река от кървава пот да пролее, да се изгърби от
зор. Депутатът и мошеникът обаче да не би да се трудят? Всичко друго
вършат тези двама, само дето не работят, не принасят полза роду, както се
изразява мустакат чичко** с личен домашен параклис, дето пали свещички на Господа
Бога. Ами директорите, началниците у нас да не би да работят! Кралете освен
да си клатят краката, да не би да работят? И банкерите не виждам да са се
премъчили, а у тях е голямата пара.
Работи и е полезен на света единствено сиромахът, бедният
човек. Другите се правят, че работят. И колкото по-беден и колкото по-унижаван е човек,
толкова повече се труди, а мързеливците повече го притесняват с непосилни
такси, данъци, сметки за ток, парно, винетки за гражданска отговорност, селска
отговорност. Друго и не знае човекът от народа освен труд, труд и труд. И
затова човекът от народа е скромен, тих, докато всеки Божи ден празни хора огласят
улици и площади, че били нещастни или ощастливени я от сделка, я само затова че любимият им партиен вожд*** ги погледнал малко по-така, с липса на любов или с любов и разбиране. Е? Да не би
тези веселяци да са се трудили? Трудили се… ама друг път!
Бях петгодишен, когато тате реши да се нареди
и той сред думбазите, тежък търговец да стане, веднъж завинаги да зареже
брашното, баничките с пълнеж и без пълнеж, макароните, юфката,
кадаифа, спагетите, грис халвата, разните му там видове хляб и целия мизерен ръждив държавен
хлебозавод. Цъфнахме ние в едно прекрасно утро на борсата край село Първенец с две
каручки картофи и праз от пльоковските тучни ливади. (За ваше сведение, баба ми Ламберия е от
Пльоковица, но за Пльоковица и за баба ми Ламберия ще отворя дума по-нататък.) Докато наш Тотю се
присламчваше да чуе от прекупвачите като как се харчат картофите и празът, заех се лично да узная каква стока предлага конкуренцията.
От камион на камион, от пикап на пикап, ето
че открих петтонен фургон с дини. И се вмъкнах при зрелите напращели от сок карпузи както Кумчо Вълчо се вмъква при седемте козлета. Ядох-ядох-я-я-дох… Издух се от
ядене. Три пъти излизах да пикая, само в кабината на шофьора, дето се вика, не ходих да
маркирам. И взе, че ми се доспа. Навън адска мараня, а във фургона хладничко,
спокойничко. И като съм го откъртил на борсата край Първенец, та ча-а-а-ак до пазара... в
Бургас. Буди ме корабна сирена, ай Божичко! Побутва ме чичкото шофьор, кърши
лапи: "Душице мамина, каква стана тя!"
Рекли му зарзаватчии от Коматево:
"Приятельо! Ако си курназ, давай газ за Бургас. С курортистите си на
далавера, баке! Карпуза го режеш на шестнайсет делимчета и по лев и дваесе всяко реченче ще се изтрепят онези ми ти балами за твоите пет тона карпузи, карпуз не видели онез ми ти
западни абдали. Хем с валута плащат".
Навил се българинът. Колко му е, ум ли си
няма, та пък да се не навие! Мята се зад волана и… газ към морето, газ за
Бургас, газ до ламарината. И ей ни, значи, двамата насред Бургас. Седя си аз в стар
кашон от телевизор "Электрон" – охранявам карпузите, демек, а чичкото – щатен телеграфист:
през десетина минути цъка по джиесемчето до Пловдив, да обясни какви ги
вършим двамата с него в умирисания на мазут и умряла риба Бургас.
Прекарахме си чудно с този сух като стар налъм
чичо Ваклин. До обяд на пазар, следобеда се изтягаме на ситния пясък, държим
под око кълките и циците на дибидюс голите каки и лели от нудисткия плаж край Созопол. Най-редовни бяхме на плажа, не пропуснахме ден!
Връщаме се подир две седмици барабар
с нудистките; и нашите хем се мусят, хем гледам, доволни, че ме виждат със загар
на морски пират.
Накратко, опростиха ми наказанието.
Тотю обаче не спечелил нищичко от далаверата с
картофите и праза на Пльоковица. Придумали го същите коматевски краставичари
стоката на половин цена да им даде и Гица сега го яде като горчива
краставица:
– Я, колчав си на килограми, а акълът ти като у пиленце.
Пфу-у-у! Ама че глупак! Без пари Ванчо курорт изкара на пълен пансион и рахатясахме без Ванчо, а ти я се виж… Пример вземай от сина.
Пустата му даскалица, дай й само да поучава!
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, edited 11 apr. 2017
–––– * Тази особеност на националния ни манталитет още даскалският син и сам
даскалувал за кратко Христо Ботйов Петков отбелязва преди над 140 години.
** Ламски вероятно има предвид Жорж
Ганчев, 2 м. палячо в българския ни политически живот.
*** По лично свидетелство на Ахмед Доган,
една усмивка на ефенди правела банкера честит, че далаверата му ще стане. Ей на
това се казва: Усмивка за един милион долара!
.jpg)