Ars Poetica - ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.

Навън е дъжд, такова тъжно време.

Лилав е здрачът зад прозореца

и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича

пространството край шадравана. 
Тихо е.

Ръмежът на дъжда едва се чува.

Изтрил е някой от небето птиците,

в небето само облаци. 
Не зная как

със лошите си мисли да се справя,

но времето на този свят усещам

как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято?

(поляна горска, в утрото разцъфнала.

Целувките. Косите ти изтичащи.

Спокойствието. Плахата усмивка.)

Но в тази длан, която знае толкоз много,

днес в тази длан как нищо не остана:

две капки – дъжд, сантименталност

и малко здрач, от миглите ти паднал.

Как искам да те видя, да ти кажа...

Подтиснат съм от слабостта си, Обич.

Желал бих всичко твое да забравя,

да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни,

лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,

гори у мен... и ненаситна жажда

да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.

От старост оглушал е телефонът.

Навън – и дъжд, и облаци, и хора,

и всичко там в мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде Зима.

Сега ще се загърна с малко нежност.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2 noe. 1976 – edited 29 sep. 2017

Ars Poetica - БОЛКА ЗА БЪЛГАРИЯ

    Мутри по морските ни курорти, феодали по селата, крадци на ток в парламента, партии, създадени в Анкара и Турското посолство, затвори, пълни с апаши кокошкари, символични заплати и работа без трудов договор, пенсионери с трудов стаж над 40 години, но с по 5 лева на ден, и на всичко отгоре – ограбвани, пребивани до смърт от крадливи цигани, нежелаещи да работят, изпълзяли из смърдящи гета, и пр., и пр. Това е днес Отечеството, след като четвърт век се управлява от Посолството на САЩ. Вж. https://www.actualno.com/crime/kmet-blyska-dete-s-djipa-si-ostava-bez-nikakvi-posledici-news_551449.html

БОЛКА ЗА БЪЛГАРИЯ

С плач, на пролетна шума ухаещ,

на утрини ведри и ручеи смях,

бяхме хлапета, които не знаят

ни що е доверие, ни що е страх.

Нас ни пердашеха здраво бащите,

галени бяхме едва щом заспим,

всеки си криеше в гордост сълзите,

макар гладен, бит, но непримирим.

Дружахме с улични песове, котки,

с врабци и мишлета на някой таван,

с хули замеряни, драскани с нокти,

да се справя се учеше всеки тук сам.

Пред нас не застилаха килим от рози,

бойки тръбачи не вървяха пред нас,

не бяхме зяпачи в обаятелна поза,

а суров материал за Народната власт.

Тази власт се зовеше фукливо народна,

а слухтеше да не я предадем

и се усетихме за кратко свободни,

трохи щом ни хвърли да се наядем.

Българийо моя, земя на герои,

хлапаци останахме бедни и зли,

но ние, Родино, и днес сме твои

рожби, понеже за теб ни боли.

Избата, в която мина ранното ми детство

 

Plovdiv, 19 uli 2016

Ars Poetica - УБИЙЦИ НА ДЕЦА

УБИЙЦИ НА ДЕЦА


Какво стана с възрастния, който е бил дете!
По-точно, какво става с детенцето, щом порасте?

Много ми е чудно
и въобще ми е трудно
да си представя
как
оня
противен
дебел господин
е бил с биберон залъгван, тъпкан с хинин,
как го разнасяли повит из махалата
и го приспивали с ония песни познати:
"Нани-на, мамин хубавичък, наакан, гален!"

(Как милият успя да стане толкова гаден!)

Или как му представяли Вълка свиреп
в оня облик, известен и на мен, и на теб,
и той – немощен, жалък
тъй неопитен, тъй малък,
гълтал големия залък
и с разтупкано сърчице
гушкал мама с голи ръце...

Погледната също от тая страна,
другояче изглежда и оная жена
с начервените устни и кръшния стан,
която мъжете заглеждат със плам.

Вие вероятно не виждате обаче
онова пеленаче,
което е била някога тя –
гордост за майка си и за своя баща.

Кой всъщност убива детето у нас!
Нима е Времето с ужасната му власт,
или и то е като Вълка
образ измислен,
съвестта си някак за да изчистим?

Plovdiv, 21 avg. 2008 – not edited 17 uli 2016

Публицистика - ЗАЕШКО СЪРЦЕ

ЗАЕШКО СЪРЦЕ

    1.

    Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени и преутвърдени. Това, естествено, не е зле; нали чрез по-известните имена от литературната ни история храним самочувствието си на цивилизована нация. Друго си е неколцина оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня... С други думи, да са рискували... И отначало плахо, много плахо, озъртайки се като лисица в курник, сетне все по-гръмко нашите адепти, демиурзи, корифеи, т.е. хора с научни титли проф., доц., ст.ас., чл.-кор., д-р на науките насочват четящия народ към новопоявилото се ново небесно светило.

    Светилото, то изхвръква из мрака на първичния хаос; следват критически опуси, студии, монографии, патетични проникновения в психологията и подтекста, философски трактати, етнографски зарисовки, тълкувания на идеалните структури и вселенска хармония между новия гений и небесните сфери. Що има под написаното – два-три пласта фундаментални прозрения върху живота, човешката трагикомедия, обществения прогрес, връзката между движението на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети от Три могили, та до връзката между поредната литературна сензация, космическите лъчения и видения от отвъдното сред тибетските монаси.

    Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха един Йовков – същия Йордан Йовков, когото някога, през 1932 г. (вж. бр. 4 на сп. "Звезда") т.нар. най-прогресивна критическа мисъл во главе с Георги Бакалов бе заклеймила като буржоазен, а кръг още по-прогресивни (?!) вече подир славния Девети (ІХ.1944 г.) – сред тях и т.нар. "живи" класици Георги Караславов, Цветан Минков, Людмил Стоянов – сториха нужното Йовковите текстове да бъдат изхвърлени из читанките и христоматиите. Последният от тази "света троица", Людмил Стоянов, в книгата си "Пътят на махалото" се бе изразил категорично: в нашата България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия и благочестив християнин Йордан Йовков".

    Грешки на растежа, както по-сетне ни обясняваха този случай пак същите литературни свахи от университета. Разказвала ми е моята преподавателка Розалия Ликова в 1970-71 г. какви страхове след "славния" Девети брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев и пр. само за споменаването, че Йовков е автор от общоевропейска величина, става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са мислели като Розалия Ликова, но не им стискало да излязат пред многогласния хармоничен запев на Йовковите отрицатели: праведници, верни марксисти-ленинци.

    Това го пиша не да омаловажа вече по-късните детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия писател Йовков; дяволчето у мене обаче се интересува от неудобния въпрос "За прохождащите автори кой има храбростта и честта да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстат, духом да укрепнат, да ги разтълкува, да ги проектира в бъдещото им развитие като изразители на националната ни самобитност и култура?" 

    Приятно е да редиш назидателни слова към неизвестните автори, гнусливо да се мусиш от позицията на вечерял с бога (вечерял с месиите на поредната модна линия); триж по-приятно е да вадиш като нова петолевка, да развяваш автор, приет вече в Пантеона на Българщината. При всичкото ми уважение към "тежкоартилеристите" в литературната критика и теория, не мога да не полюбопитствам не от свое име, а вече от делничното битие на простосмъртен българин по род и възпитание: Спря ли да ражда Българската литературна нива? За малцината (което е нормално) талантливи автори сред гъстите редици приждащи графомани къде са литературните ни светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински, да речем, или от ранга на Владимир Василев, ако ще говорим за нашия си вътрешен Български духовен пейзаж?

    Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие след разстрела. Макар че рискува живота си пред същата онази червена химера за световно щастие под дулото на автомата, именно "своите" не бързаха да го признаят за поет Вапцаров, изчакаха знак от отсрещния ъгъл на континента, от честолюбива Испания – която пък го оцени заради испанския му цикъл стихотворения. Ако го нямало този цикъл, дали би го забелязала, питам се. И отговор не ми е нужен. Хората умеят да се грижат за своето национално самочувствие, дори когато хвалят някой човек на изкуството от друго семе, от друга нация.

    Ценяха го Никола Вапцаров "простите българи" от допотопни фабрички и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му лирика далече преди официално Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия с нимба на светец в школските христоматии и в часовете по литература. Подир половин век, като се превъртя отново виенското колело и панаирджиите-веселяци в политиката пак преосмислиха издълбоко нещата, понеже властта сякаш се преобърна, хайде отново "дълбоки" познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, за адета на новите демагози от СДС и прочие десни партийки с кресливи имена и чугунен електорат от вечните правоверни на поредния партиен клан, деспот, фюрер, командир.

    През лятото на 1982 г. един, който познавал отблизо Пеньо Пенев* (Димитър Жутев от Пловдив), ми говореше как възприемали "поета на строящия се социализъм" т.нар. "отговорни фактори": "Имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, натъпкани със стихове, с топче вестници под мишница. Спира те насред улицата и започва да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Съвсем не го вземаха на сериозно. Трябваше да си сложи край на живота, че да започнат да го гледат с други очи. Изведнъж откриха, че бил голяма работа".

    В ракетния дивизион край Хасково, където служих през 1965-1967, имахме дребничък заядлив старши сержант; войниците го бяхме кръстили Микса за неприятния му характер. "Микс" от гръцки ще рече "слуз" на български; та бившият димитровградски милиционер имаше адет да ни сбере под портрета на Пеньо Пенев над входа на казармената библиотека, да потрие длани, да се изпъчи, па да рече: "Е-ех, завалията! Колко пердах е изял ей от тия две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на тоз перчемлия!"

    Гледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво става днес и как ще е утре, при положение че престижната – сериозна и взискателна – литературна критика не спре да се разхожда като египетски звездоброец с поглед, зареян из облаците на отминали епохи, не излезе из омагьосания кръг на вече познатото и утвърденото. Като бил жив, мълчали, спотайвали се; споминал се – изтрепват се да го хвалят... по тупан пущина! Храброст ли им липсвала или били слепи?

    2.

    Из писмо отпреди двайсет години:

    "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш и за мен. (...) Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина – старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. (...) Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голямата част от времето си прекарвам там. (...) Изпращам ти две стихотворения (...). Ще чакам да ми пишеш(...). Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".

    Първата и последната фраза днес, начало на 2001 г.**, ми звучат разтърсващо: Данко (Йордан Кръчмаров) си отиде от нашия свят в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсет години оттогава чувам този "привет от студената земя на Добруджа" и онова несекващо "бъди здрав и талантлив" от завинаги останалия на 38 години приятел ме преследва изпод лепкавия чернозем на гурковското селско гробище... За същия човек по-късно чета хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": любезна дама, любителка на "стихчета" се бе превъзбудила на тема "Великият поет на Златна Добруджа", изпаднала бе във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания.

    Тези дни започнах да проумявам, че добре устроилите се във властта и в материалното чиновници от медиите са заинтересовани ние, поколението на 40-50-годишните, да не разкажем на сегашните млади българи какво е било. Значи, препоръчително е занимателно да се описва: или как народът пъшкал в изнемога под комунистическата тирания (модна линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубавичко, как задружно сме си живеели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято чичо Вичо с москвича водел по за две седмици домочадието на море за 15 лева живкови (линия на червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа"). Удобни сме им именно антагонистично настръхнали: крайното "ляво" срещу крайното "дясно" и – обратно.

Златна Добруджа

    Ето стихотворението "Вечеря" от този слабо известен добруджански поет Й. Кръчмаров. 

На масата – гръбнак от риба.
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.
Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род –
за здраве, дъжд, за есен светла, 
за честен хляб. И за живот.

    Честният никога не е бил удобен за конюнктурата, още повече – ако е човек с талант. За да го забележи обаче стратегическата далекобойна критическа мисъл, ще й се наложи да рискува: че за нея слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта, дори когато приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само преди избори.

       Накъсо, талантливия трудничко го вместват в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Предполагам, рутинерите си имат шаблончета, подобни на онези, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. А талантливото е грапаво, по това и се отличава: повече е повод за дразнения, отколкото за безметежни съзерцания. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена с две ръце дива птица. Спомнете си "Албатросът"*** на прокълнатия Шарл Бодлер.

Поетът е събрат на княза на ятата,
сред бурите се носи над прашки и мълви;
насила тук свален – сред гмежа на тълпата, –
крилата исполински му пречат да върви.

    Талантливото иде не за угода, а за равносметки. То е в разрив с вчесаните и послушните умове, удря не там, където му подсказват лъстиви съветници. Видели ли сте стойностен автор да хвали и разкрасява властници! Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен, да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени, горди, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли невежество и пошлост биха се киприли с царска мантия наоколо!

    3.

    Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Като измрат всички, които са го виждали на живо, тогава нещата си идват на място: суетата отлетяла, останали да се подмятат дрипи от напомпания някога фалшив образ...

    С двайсетте си миниатюрни стихотворения неизвестният приживе Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мене е далеч по-значима стойност в лириката от трудолюбивия, неуморния Иван Николов, родом нейде из хасковските села. Днес и двамата са мъртви физически, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-високо от някогашния широко известен на публиката у нас и в чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда с името на Данко Кръчмаров, доколкото ми е известно, има учредена от Добричкия писателски кръжец; парична премия в памет на Иван Николов ежегодно, доколкото знам от десетилетия насам предоставя пловдивската бизнес-дама Божана Апостолова. Кое от двете отличия е по-ценно?

    Иван Николов умееше да се пласира, притежаваше връзки в литературните среди; Данко Кръчмаров беше разхвърлян както в живота, така и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!

    Литературната буболечка Петко Рачов Славейков от Търново (вж. П. Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966 г; с. 171 и нататък), всеотдайно и искрено влюбен в България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ век една поема – "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на току-що изскокнала из робството България е изпълнено с неговите вестници, надежди, книги, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Обичан. Ценен и хулен. Широко известен. Въздиган и пренебрегван. Без съмнение бай Петко е сред предтечите на Българските върхове в литературата и публицистиката. Споменатата поема е ненадмината по изящество и виртуозност и досега у нас. Тогава защо пристрастията ми са не към него, а към други автори! Дали заради аромата на пот, който се просмуква от цялата му родолюбива дейност на първостроител?

    "След обилна – по селски – вечеря..." е стих от Иван Николов. Така начева едно от може би хилядите му стихотворения.

    "Легнал съм между щурците..." – тъй пък се открива цикълът "Цялото ми богатство" на Йордан Кръчмаров в издадения през 1985 г. сборник, обединяващ единайсет поети, кой от кого по-неизвестни (вж. "Общежитие", наричано на шега "Братска гробница"). Но това тук е поезия, това е Данко!

    И си мисля, че между двамата именно Йордан Кръчмаров е големият, а не трудолюбивият Иван Николов. Ала защо ли ги деля! – и двамата са орачи на Българската поетическа нива. Или по-точно, Иван е орачът на нивата, а Данко – пилето над полето.

    4. 

    Данко живееше самичък с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк. Сестричката завършваше гимназия във Варна. Тъй че Данко бе опора и надежда на майка си. Не я видях тази женица ни веднъж облечена в друго освен в черно. Израснал на село, пишеше стиховете си, без да следва образци, а така естествено, както птицата пее.

    Имаше приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик до нос Калиакра. Това бяха все отрудени, грубовати на вид, гръмогласни, широко скроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой – без сантименталност, ей тъй, като че допреди час са изтегляли заедно натежалите мрежи от морето.

    Веднъж на връщане от Варна, помня, скачахме цял ден по камъните край брега от Златните пясъци до курорта Албена. Февруари. Студено, мъгливо. Надвечер ни се изпречи вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики. Рекичката Батова... Не се осмелихме да я прескочим, та излязохме на шосето. Спряхме на автостоп такси, което се прибираше от Варна. Стотина метра по нанагорнището заек се замята между фаровете, последва глух удар и в дрезгавината покрай светлината на габаритите, зад тялото с потръпващи спазматично крачета Данко вдигна от прахоляка край пътя нещо пулсиращо – сърчицето на заека, летял до преди миг като стрела пред очите ни.

    Никога нямаше да повярвам, че отделено от тялото, сърцето може да продължи да пулсира, но това съм видял лично в оня мразовит февруари на 1972.

    ...След среща с читатели в някакво салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на Толбухин, Данко внезапно пада на тротоара. Сърцето му се пръснало. Не издържало вълнението. Вероятно е бил щастлив в края на своя несретен сирашки живот да усети капчица признание...

    Малко подир това щеше да се заговори за нежната му и драматична лирика. Ала сега пред мене е цветна картичка от мърлявото пристанище на Балчик и силозите зад кея. Текстът на гърба на картичката от 1986 г. говори повече от всякакви критически анализи и фантасмагории. Ей го тоя текст, излязъл изпод ръката на някогашно дяволито добруджанско момиче:

    "Пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина".

    БЕЛЕЖКА:

    Част от този текст вече съм огласил. Оставих повторенията, тъй като става дума за монолитна цялост – есето "Заешко сърце", с образи, ритъм на речта и едва прикрити лични пристрастия.

    Някогашното момиче, с чийто текст приключвам, днес**** навършва своите 54. Пътищата ни се разделиха, но Данко стана причина някога да се съберем, а подир кръгло 18 години, след развода, пак Данко като че единствен остана да ме връща към миналото, към спомена за онези луди-луди добруджански години. 

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година

Plovdiv, 3 sep 2006 – edited 14 uli 2016

_____
* Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html
** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста.
*** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, с. 17, превод на Кирил Кадийски.
**** 3 септ. 2006, когато за първи път е публикуван целият текст.

Вижте този документален разказ, моля!

NOTA BENE, BULGARIA... NOTA BENE!

    Документалният филм ни изправя пред въпроса: След като в течение на 1300 години Българската нация съхранява не държавата, а духовността на православието, дали след четвърт век "демокрация" по образец Made in US имаме днес духовен елит, достоен да се нарече наследник на една от най-великите духовни традиции в световен мащаб?

Plovdiv, 14 uli 2016

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (8.)

ПРОЩАЛНО*

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите -
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети -
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй - без кариера, без стихосбирка, без проблем -
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите - там, на билото, като надежда бяло,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

    Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си. Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!

    БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕЛЯНИ

    РЕПЛИКА, 16 август 2006:

    Цитат:

    Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в тоя, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

    Страшна сила е тая твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само там слънцето е така близко и така непоносимо тъжно червено. Мене Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта – от всяка друга област на земята Българска.

    Това, Жоре, си вече ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант". Нарича се усещане за... МЪЖ. Дано не ме разбереш криво. АДСКИ МНОГО ми харесва...  Бъди здрав! 

    ОТГОВОР, 23 август 2006:

    – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изминалите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко време и нерви, колко грижа и безсънни нощи съм пропилял заради неприятни типове в моя живот. И по-жалкото! – как нехайно съм пропуснал да река добра дума, дори само простичкото "Благодаря!" на добрия, нежния, истинския приятел покрай мене.

     Огромна грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията Ви дотук в този форум, пък и изобщо; и двете: с добра дума. Като опитвам да си изясня защо тъй съм се отнесъл към Вас в тези два случая, имам нескопосно оправдание пред себе си: било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи от желание да я отличат. То е вероятно и част от причината да не Ви отговоря досега – неприязън към грандоманията, отвращение към полагането на рамка (дори най-изящна да е) около представата ми, че съм простосмъртен, син на простосмъртни, внук и правнук на простосмъртни българи.

    Когато от ранно детство си живял сподирян от лютата фразичка "От теб, мама, стока няма да стане", какво да очакваме! Възхитен, гледам осветени от обществено внимание и благосклонност личности; но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов да рони сълзи безпомощен човек, най-лесно е, като ме похвали. Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва прикритата ненавист, откровена наглост и злост. Ето стихотворение от далечната 1972 г., което по друг начин, малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата – като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.

 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited – 13 uli 2016

_____
* Донесли го в есента на 1988 г., на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е автор на тази реминисценция от картина, образ и словесен ритъм, характерни за стила на Данко. Некрологът, отпечатан върху мизерна половин страничка (формат А5) лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат от типа "американка", на която обикновено се печатаха бланки, покани, фактури, е чудесен знак за обичта, с която се ползва сред множеството обикновени българи този така непрегледно кротък в бита си Български поет. После се появили пъстрите птици с лавровите венци: да повъздишат чувствено: "Ах, какъв Поет, Боже мой!" Човешки работи – да се смееш ли, да плачеш ли!

Между другото, когато преди две лета, на 13 август 2014 г., подир нощ, в която спахме направо върху земята в двора на селската къща в Тригорци, отведох приятеля ми от юношеските ми години инж.Ряпов в Гурково до родната къща на Данко, посрещна ни тумба от десетина цигани, настанили се тук. И като ги питах знаят ли, че това е къщата на Добруджански поет, изгледаха ме горделиво: "Че кой пък е тоя!" Та приятелят ми, инак сдържан, кротък по нрав, процеди нашенска си, пловдивска ругатня през зъби; и се наложи да го предупредя да мълчи, че да не си създадем проблем. После в гробището на село Гурково открих веднага (вероятно усетът ме водеше) гроба на Данко – яко занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

И чуто случайно в първите години след смъртта: леля Керанка – майката на Данко, завещала къщата за музей, където да се съхраняват вещите и ръкописите на сина й. Толкоз по темата за венците и китките!
Бел.м., tisss.