И какво да се
правя, кажи,
като вплетен съм здраво в лъжи,
като нищо нормално не става
в тая сбъркана наша държава,
откъдето реших да ти пиша
без илюзия, без въздишки –
че онез хора там подредени
не познават ни тебе, ни мене,
а и що ли за тебе да мислят,
като искаш да любиш начисто?
Истината е навярно такава:
любовта и в Париж се продава,
и врабците край Сена ще кажат,
че е сив като в Пловдив паважът,
и дали пък не е все едно
аз къде ще съм, че да се жаля –
парижани си чакат Годо,
ние тука си гоним Михаля.
Там, на ъгъла нейде в Париж,
Принца си, ах, дано да дочакаш,
че Париж е разкошен афиш
за Принцеса, зъзнеща в мрака!
Хлапета тънкокраки, босоноги, уж кротки, а ужасно докачливи –
деца, забравени дори от бога,
растяхме като бурени на
нива.
Джендема беше
детското ни царство
и махалата – родна територия,
където сред поредните коварства
цинично учехме се да говорим.
Пердашехме
се самосъс юмруци; пребродили крайградските
градини, ту ябълките
недозрели брулим,
ту зобаме от храста див глогини.
До
мръкнало секъпем из Марица, картофи вечерта печем на
къра;
подир сакат и знойна хубавица ехидно
свиркаме
или се кълчим.
И колко пъти със разбита тиква
прибирах се уплашен, разтреперан, и тъй от
ранното си детство свикнах
със злото да съм мера
според мера.
О, нас не са ни глезели бащите! Те бяха
истински мъже корави, които
първо бият,
после питат, а ти каквито
щеш си ги разправяй. Притихнал във копривата на хълбок, от
своите изгонен в
тъмнината,
размазвай сълзи, от
обида
хълцай, плюй
кръв, но не прощавай на предател!
1945 г. Бъдещият ми баща, тъкмо дошъл си от фронта
ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК
В квартала ни доста хора си отидоха от тоя свят болни от рак. Пред очите ми е гърдеста, разкошна по характер русокоса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлоги на някой гръцки дядка, дето ще я третира, като да му е робиня... И никой нищо не знае.
Бе, изчезна тая жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на Маргарита и сега продава вестници на кварталното пазарче:
– Не знаеш ли, тя се е затворила вкъщи и не излиза.
– Що бе, Тошка! Що не излиза, защо се крие?
– Станала е кожа и кости. Виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и меса увиснали? Ей това е днес жизнената Маргарита, да не дава Господ!
Месец подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи.
Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, света огласят клетвите му, оплакванията му, докато нашите се бесят, стиснали зъби, мълчаливо под сайванта, при овцете или в обора*. Срам ги е да се оплачат, че що ще рекат хората!
Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота и мълчание си отиде от живота и баща ми. Единият от тримата манговци гробари, докато дооформят ямата, преди да спуснат ковчега, отметна бялото платно, и зърнал обгорялото катранено лице на татко, извърна се и се изплю.
Пътуваме с раздрънкан жук на "Бърза помощ" по стария път към софийската клиника "Пирогов". Татко е още жив, лежи на брезентова койка. Срещу него – майка и сестра ми... бъбрят си тихичко. Отпред в кабината до шофьора е лекарят Бошев, четирийсет и шести набор, кажи-речи, мой връстник. Седнал съм до задните две врати на зеления жук на "Бърза помощ". Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабинка, хвърля око към баща ми, окуражително подвиква:
– Как е, как е, бай Кириле! Как е?
Никой до оня момент не се бе обръщал към баща ми с "бай Кириле"... Че беше младолик мълчаливец: жените се заглеждат по него, пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та д-р Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното не е то, а че татко му отвръща със задебелял език няколко часа преди да издъхне, едва отронва думите, а опитва да се усмихне:
– Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем!
Гледам, лицето му в пот, ручейчета пот по обгорялата кожа. Извръща лице към тенекиената стена на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа, та не се стърпях, смъмрих шофьора: "Картофи ли караш бе, мамицата ти, идиот!" – и с устни, само устните мърда: да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам ужасения шепот на човек изтерзан, който се срамува да го видят слаб:
– Олеле, майко! – шепне. – Олеле, майчице...
И никой – ни лекарят, ни двете жени до главата му, само аз съм свидетел; ето, документирам на белия лист неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнение, че го убиха заради моите истории в младежкия вестник "Комсомолска искра". Някой като да предизвика газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци точно на паркинга на милиционерския блок 51 срещу Пощата в пловдивския жк Тракия, дето отишъл да напише протокол за рекламация към мебелния магазин на бул. Малчика. И там в горещия следобед на 31 август баща ми горял като факел в купето, вързан за предпазния колан.
Писах до Прокуратурата след смъртта му, като негов син, писах. И никакъв отговор. Ама сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка до блока, дето живея, ги минавах притеснен, че някой ще ми скочи на гърба в тъмното. Минавах по тая пътека, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е и текстът:
Сам вървя
по улицата –
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал...
Ай, колко неуредени сметки имам с обаятелни лицемери от типа Иван Костов: бивши доносници, ченгета, самозванци с лъже-героична биография, накъсо казано, с мекеретата на Тодор-Живкова България, които след техния "славен" Десети ноември си написаха измислената биография на страдалци, колко неуредени сметки с властта, с която сме принудени да живеем от раждането до смъртта ние, обикновените българи в България. Екшънът за мнозина от моето поколение си бе не мазен турски сериал, не латиноамериканска драма или изсмукан из пръсти Хари Потър, а екшън in live, приятели. Оттам ми е тая тиха отврат към големите кухи думи, към гръмогласна реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвах за вас". Ай сиктир!
Имам родв Харманли, за който род почти нищо не знам; у дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петима харманлийски братя Бояджиеви на 31 август точно в четири след обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия на мястото, където е горял татко. Изпушвам три цигари еднa след друга (40 минути), преживявам отново и отново случилото се... За да не забравя, да не си въобразя, за да избия от ума си всичката дреб и унижения от самохвалци, да си спомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, син на сдържан, скромен, та чак срамежлив и доверчив българин, когото моят любим роден Пловдив с безразличие уби, както вероятно ще погуби и мен.
Plovdiv, 6 sep. 1983 – redact. 8 apr. 2016
_____
* Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482
Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като сама се запали. Тя
живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случила на
19 ноември, но тялото на 28-годишното момиче бе открито на 21. Десислава
си водила дневник в тетрадка, открита от полицаите в дома й. В нея написала,
че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живеела, за да не увреди
имуществото им. От МВР съобщиха, че причината, поради която Деси се решила
да сложи край на живота си, както самата тя изтъква, е бедността.
...кажется мне, не уйдем мы с гитарой на заслуженный, но нежеланный покой!*
УЧИТЕЛЯТ
ПО МЕЧТИ
Ето учителя –
сивият човек влиза...
Той е дребен, припрян
и устата му зее нещастно.
Той е в старо костюмче,
с оплешивяла главица
и големи
удобни
обувки...
Гледат децата.
Гледат децата.
Влиза учителят.
Влиза човечето сиво.
И ето –
изважда той късче от креда,
прави замах
и дъската,
тая черна вселена пред очите искрящи,
изпълва със странни,
неясни,
загадъчни
знаци.
После взема стария училищен глобус
и го изпълва с вода,
с континенти,
със сняг,
планини и долини,
със слънце,
изпълва го с пъстри селца и градчета,
с животни и птици,
с мъже и жени,
с пътища прашни,
с цветя сред поляни,
с радост и тъмни легенди.
- - - - -
Когато излиза от класната стая,
искам да кажа – когато си тръгва
от всички,
когато Звънецът последен
цвърчи
като мишка
в дъното на коридора излъскан
и отвънка подпрян е капакът,
и венците – готови...
Тогава свършва Часът за вълшебства.
Но децата това не разбират.
Но децата вече мечтаят...
Политически затворник № 1 е бил обикновен доносник
ЛАТИНО-СЕРИАЛ, ТУРСКА БИТОВА ДРАМА ИЛИ АНТИКОМУНИСТ-ЧЕНГЕ ЧЕСТНО ТОПИ ЖЕНА СИ
През
март 1979 г. бъдещият най-велик антикомунист на България пише жалба до Ленинско районно
управление на МВР - София, че в апартамента, даден му под наем от Софийския
народен съвет чрез БАН в жк Младост III, докарали мокет без негово знание. Тъй като в другите апартаменти на блока докарали линолеум, а на него – мокет,
Янков решава, че мокетът е получен по престъпен начин от жена му при съучастието
на някой си доцент Никола Каменов, с когото (според жалващия се) госпожа Янкова имала интимни отношения. Милиционерите се втурват да проверят сигнала, респектирани
от факта, че въпросният Янков се явява дясна ръка на др. Ярослав Радев, който пък
е дясната ръка на генералния секретар на БКП др. Тодор Живков. След проверката от органите на МВР по повод безумните
обвинения от злочестия Янков се оказва, че по проектно-сметна документация в спалнята
на всеки апартамент в блока трябвало да има паркет, по липса на паркет
обаче строителите турили линолеум. Толкоз!
Бъдещият "Политзатворник № 1 на
комунистическия режим" не се предава. Изпраща нов сигнал до МВР, че жена му носи
златен пръстен, който е предмет на валутна сделка. Милиционерите започват
ново разследване, което доказва, че няма нищо нередно: жената си купила
пръстена от държавен магазин, ала не уведомила съпруга си, понеже не били
в добри отношения. Доносът за валутно престъпление, извършено от съпругата не бил потвърден. Жалко! Толкова се постарал милият да натопи жена си, а резултат
йок.
Заключение на милиционерите:
"Прави впечатление, че докладната
записка на др. Янко Николов Янков е написана емоционално, с употребата на силни
изрази и големи обобщения, а резултатите от проверката разкриват, че случаят е елементарен”.
Политически затворник № 1...
АВТОБИОГРАФИЯ на Янко Николов Янков
Основното си образование аз съм завършил в
родното си село, а средно – във II-ра политехническа гимназия в гр. Михайловград.
Като ученик в гимназията бях член на ДК (Дружинния комитет)на ДКМС. През това
време активно участвувах в организационния живот на съществуващата тогава
Доброволна организация за съдействие на отбраната (ДОСО), където се обучавах по
радиотехника и радиотелеграфия и участвувах в редица състезания, по популярния
тогава радио-спорт…През 1961 г. бях награден с грамота от ГК на ДОСО и с друга
грамота от ОК на ДОСО…През същата 1961 г. бях награден със специална грамота и
от Централния комитет на ДОСО. През 1962 г., когато бях в XI клас на
гимназията, по решение на ОК на ДОСО получих званието „обществен инструктор на
ДОСО” и ми бе възложено да обучавам по радиотелеграфия група пионери…“ (Това е автентичният му правопис.)
Есента
на 1962 година постъпих в редовете на БНА…в същото време бях заместник секретар
на Комсомолското дружество, а през втората година от службата ми в БНА бях
избран за секретар… След отбиването на военната служба през 1964 година,
постъпих на работа в потребителната кооперация „Балкан“ в с. Винище, окр. Михайловградски.
За добра работа в кооперацията през м.май 1965 година бях награден с предметна
награда от Окръжния кооп. съюз и с похвална грамота от ОК на ДКМС. Есента на
1965 год. постъпих на работа в СТЗ „Електроакустика“ – гр. Михайловград. През
1966 год. станах член на Доброволния отряд на трудещите се за осигуряване
на обществения ред към Щаба на ГК на ДКМС – гр. Михайловград… През
1967 год. като кандидат-студент бях представен от ОК на БКП, Окръжната
прокуратура и ОНС за приемане с предимство – специалност „право“, но тъй като
по бал първо бях класиран за специалност „Българска филология“, аз побързах и
се записах във факултет „Славянски филологии“. Тук бях избран за командир на
Доброволния отряд във факултета и ФК на ДКМС даде добра оценка на моята
дейност през този период.
През
септември 1968 год. се прехвърлих специалност „право“ в Юридическия факултет на
Софийския университет „Климент Охридски“. През учебните 1970/71 и 1971/72 година
бях командир на Доброволния отряд във факултета. Участвувах и в дейността
на научния кръжок по „буржоазно-конституционно право“. Под научното
ръководство на членът на ЦК на БКП проф. д-р Ярослав Радев, написах и
публикувах две статии“.
В делото по разработката на „Смешник“ от средата на
70-те, когато Янков е обект на ДС, което значи – още не е вербуван за доносник,
е следният документ:
Строго секретно!
Управление
VI Отдел II Отделение
I
Съобщава:
агент „Страхил“
Приел:
капитан Кръстев на 11.V. 1977 г. писмено
Рег. № 4536
СВЕДЕНИЕ
ОТНОСНО:
Настроения
и прояви на Янко Янков – хон. асистент в СУ „Кл. Охридски“
…Споделил, че въпросът с партийното му
членство бил пред окончателно решаване, досега му пречел Доков, но Янко
си бил осигурил от Михайловград превъзходни атестации чрез Камен Кръстев, секретар
по идеологията на ТК (ОК) на БКП в Михайловград…“
Антикомунистът Янко Янков толкова желаел да се
види член на БКП, че си осигурява специални атестации от секретаря по
идеологията на ОК в Михайловград . Който иска – да чете, който иска – да
мисли, който иска (и може) – да си прави изводи. Относно
„фалшифицираното“ му досие. То може да се опише с една дума – воня.
Вони както
почти всичко, отнасящо се до т.нар "опозиция" в България, т.нар. „десни“, т.нар. „антикомунисти“. Повечето от тях се оказаха от калибъра на този, за когото пиша тук.* Моля,
запознайте се с незначителна част от „творчеството” му.**
Управление
VI ОТДЕЛ I ОТДЕЛЕНИЕ III
Съобщава:
аг. „Кирилов“
Приел:
ст.л-т Младенов на 3. II.1978 г. от 14 до 15 ч. в я/к „Липа“
Рег.
№ 1541, Екз. № 1
СВЕДЕНИЕ
ОТНОСНО:
Проведени разговори
с млади научни работници от Института за правни науки при БАН…
***
Управление VI Отдел I Отделение III
Съобщава:
аг. „Кирилов“
Приел:
ст. л-т Младенов на 8.II.1979 г. от 11.30 ч. до 12.30 ч. в я/к „Липа“
Рег. № 1737, Екз.№
1
СВЕДЕНИЕ
София, 20.ІІ. 1978
г.
ОТНОСНО:
Проф. Милчо Костов
от Института за правни науки при БАН…
***
Управление
VI на ДС Отдел III Отделение
Съобщава:
аг. „Кирилов“
Приел:
ст.лейт. Младенов на 27.III.1978 Г. от 11 до 12 ч. в я/к „Липа“
Рег. № 3368, Екз.
1
***
София, 3 апр. 1978
г.
СВЕДЕНИЕ
ОТНОСНО:
Някои причини за
идеологическата пасивност на младите научни работници в Института за правни
науки при БАН…
И
т.н., и т.н – стотици страници собственоръчно написани доноси. Хайде да помислим
– кому е нужно да фалшифицира стотици страници доноси на един дребен, подъл, но
и много малък, подобен на десетките хиляди доносници, агенти, информатори и прочие
усърдно донасящи на разните управления на ДС. Дори в опита на Янков да измисли обяснение за доносническата си дейност лежи онова, което отбелязали работещите
с него оперативни работници на ДС – мнителност, грандомания, подлост.***
МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО, НЕСВЪРШЕНО
Най-наглите от доносниците на бившата
Държавна сигурност, обучени в школите на съветската КГБ, у нас са представяни
като еталон за интелект, достойнство, чест, ярки борци за демокрация. След 10
ноември (1989) такъв род обаятелни личности оглавиха повечето политически
организации, средствата за масова информация, банките, предприятията, накъсо, заеха възлови позиции в т.нар. "демократична" власт, написаха
си героическа биография и мнозина измежду тях европейската дипломация припозна за
свои хора в разградения двор България.
Случаят Янко Янков не е изключение, а
правило за успешна политическа кариера от самоотвержен, отдаден до смърт на
Татовата БКП махленски и университетски доносник до премиер, президент, висш служител в Европейския съюз, верен човек на световния Биг
Брадър, склонен да изпълнява поръчки, и същевременно от мас- медиите да бъде
представян в добра светлина.
Между другото, относно ДОСО авторът на статията
за Янко Янков не е прав. Баща ми, бивш фронтовак, носеше значка на ДОСО
върху ревера на коженото си яке, с което се състезаваше по мотокрос из улиците
на Пловдив между 1952 и 1960 г. У дома получавахме вестник "Патриот";
и досега в избата на старата къща (ул. Янко Сакъзов) има връзки списания
"Авто-мото" и вестник "Патриот" от ония години, научно-популярни списания за разни видове техника. Как е
замислена от БКП Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) е
едно, а как за хора като баща ми е била
отдушник и стимул за родолюбие, за спорт и техника – друга работа.
Префасониране на фактите за политическа манипулация, и защо?
Ако споменатият Доков, попречил за
кариерата на Янков като доносник, е Тодор Доков, този Доков ми е състудент.
Последното, което съм чул за него, е, че работи нещо си в Радио София. Че мои
състуденти сформирали по онова време (1967-68) кръжец "Почитатели на
поезията на Жоро Бояджиев" го знам от Доков.
След като ме уговаряше лично**** въпросният
Янко в мензата на СУ "Климент Охридски" да си напиша автобиографията
и да приложа три снимки и заявление, за да стана срещу 80 лева
месечно възнаграждение (колкото заплатата на баща ми – мебелист VІІ разряд в ДИП "Напредък" по онова време) "информатор на ДС", предупреждавал съм приятелите си да се
пазят от него. От компанията около Янко Дунев (с което фамилно име днешният Янков бе известен тогава) трима от колегите ми в курса, випуск 1967-1971 г. по специалността Българска филология,
които е вероятно да са приели предложението му, без да споменавам имена, се
издигнаха в живота, както се казва. Единият (Ф. Г.) стана впоследствие
секретар на отдел Пропаганда и агитация в ГК на БКП в Пазарджик, вторият (В.
Р.) – гл. редактор на вътрешноведомствен вестник към Държавна сигурност,
третият (Д. Ш.) – гл. редактор на вестник "Факс" и популярен автор
на книги. Тъй че обикновен доносник ли е въпросният може да се поспори с автора на статията Антон Тодоров.
Филмъг
е излъчен през 1991 г. по БНТ. Разкрива част от уродливата същност на
комунистическия режим през очите на Янко Янков. Ще чуете ужасни неща за терор,
насилие и убийства! Моля, кажете няколко думи и споделете впечатления!
(Препоръка към въпросния филм.) **** По онова време (пролетта на 1970 г.) бях третокурсник, и като изпълняващ длъжността "Коректор и стилов редактор" в студентския вестник "Софийски университет", ако не бях в някоя от трите университетски читални, бях може би най-често пред пишещата машинка в редакционното стайче на първия етаж, дето се навъртаха мнозина млади и вече известни автори, като белетриста-драматург Георги Богданов, поетите Кирил Кадийски и Воймир Асенов, автора на епиграми Тодор Климентов, Стефан Бесарбовски, Кирил Кертиков и др. Беше към края на времето за обяд и в мензата посетителите бяха оредели, седях сам на маса, когато насреща ми се настани Янко Дунев (в І курс бе от нашия курс, но на следната година се беше прехвърлил в Юридическия факултет) и захванахме следния мухабет... - Кирилов (в редакционното каре се подписвах с бащиното си име), подай заявление за наш сътрудник, добави си автобиографията и три твои снимки като за паспорт. - Сътрудник ? - питам, надвесен над чинията си. - Условията са изгодни, получаваш 80 лева, нещо като стипендия. - И какво трябва да правя срещу тия пари? - По празници връзваме червена лента на ръкава и дежурим нощем около университета, ще следиш кои от нашите студенти и преподаватели разпространяват политически вицове, а по Великден, Коледа и пр., ще следиш кой влиза, кой излиза от "Александър Невски" и ще ни информираш, да кажем, по една страничка текст на седмица. - Съжалявам - казвам, - но не ставам за тази работа, не мога да пазя тайна и ще ви скапя организацията. - Не се безпокой, ние внимателно сме те огледали и сме преценили. Чакам да донесеш трите неща, за които ти казах.
.jpg)
