Човек живее повече с илюзиите си отколкото с реалността.
РОЗОВА ПАНДЕЛКА
За младия мъж, изтегнал се в крайно неудобна поза – със задник, хлътнал в дупка между две пружини на стария разнебитен фотьойл и единия крак положен върху бюрото с пишещата машинка, а другия върху рамката на прозореца, тоя ден бе от многото изпълнени с отегчение дни напоследък. Тъкмо разглеждаше лекето на ризата от снощната сантиментална вечер с едно до болка втръснало му същество върху дебелите персийски килими на "Ню Отани", мъчеше се – за кой ли път! – да пренареди мислите си в поносим вид.
– Много пушиш, момко, много пиеш! – озъби се на отражението в огледалото. Държеше нащърбеното парче стъкло, сякаш е пълен с бълхи пес, който на всичко отгоре помахва дружелюбно с рунтава опашка и ти я завира в устата. – Имаш развален седми ляв горен. Идеален кариес. Едно нещо да е идеално у теб, и ей на, шибана съдба! – продължи да се терзае, задълбал с нокти вляво от носа по-едрата от двете появили се гнойни пъпки.
Девет вечерта, когато чиновническият свят отдавна е изпълзял от хилядите канцеларии и човек, ако не е седнал в някой разкошен ресторант, най-малкото би трябвало да се прозява срещу телевизора у дома. Бе една от първите пролетни вечери на март, въздухът ухае омайващо, подканя към авантюри, мераци просто висят във въздуха, обаче в стайчето, преградено с талашит от трите страни и запълнено с рулони вестникарска хартия, вони на спарено, чак се не диша.
Тоя ден личният състав на треторазрядното столично вестниче почива и чистачката естествено я няма да почисти поне фасовете от препълнените пепелници, да не говорим, че някой трябваше поне леко да открехне прозореца. Огромната сграда тъне в мрак. Четирите етажа по-горе пустеят и портиерът вечеря сухоежбина в кабинката си, а ето телефонът в бардака звъни като на пожар, но младият мъж дотам съсредоточено се е заел да си изстисква пъпките, изкривил очи, че изобщо не реагира. В края на краищата, трябваше да прекъсне заниманието, ядосан, че някой, вероятно от сътрудниците на вестника, толкова се натиска да бъбри по телефона с редакцията точно сега.
Протегна се, доколкото можа да се протегне от неудобното си положение, но не успя от първия път да достигне апарата, който дрънчеше на поразия. Поседя, размишлявайки какви действия да предприеме срещу тая аларма, без да вдига задник от своя трон, но понеже мозъкът му нищо не измъти, пак се зае с пъпките, приведен над огледалото.
Минаха десетина минути, а пожарната команда върху затрупаното с какви ли не хартии бюро не престава да наддава вой. Най-сетне младият мъж се накани да стане. Тъкмо вдигна слушалката, отсреща затвориха. Почувствал се като хлапе, на което са обещавали захарен памук, самотният обитател на редакцията натисна с пръст вилката на телефона, завъртя шайбата. Докато набере цифрите обаче желанието му да разговаря се изпари и хлопна слушалката, взе да рови из джобовете си, изкара сплескан пакет цигари от най-евтините и си запали една.
В същия миг на другия край на големия град симпатична млада дама води тънки преговори с майчето за някакви пет лева, които… е, не са кой знае каква сума, но пък – кога ги няма, човек не би могъл ни да пие едно малко ликьорче в луксозна обстановка, нито да пуши нещо по-така. Запретнала края на полите на яркочервената си рокля с цепка отстрани, кажи-речи, до кръста, младата дама като амазонка бе възседнала стола тъй, че бедрата й се откриваха, което пък дразнеше майчето.
– Ако тате не беше в Швейцария… – подсмърча младата дама, ала беше прекъсната от майка си – възрастна накокошинена госпожа (накокошиненият вид идеше от прическата, не от лицето, едро като масивен диван от минали епохи), та госпожата зина и не затвори уста десетина минути, на което щерка й отвърна със стиснати устни, въплъщение на фразата "Убий простака с мълчание!"
Назряваше кавга. И за какво, моля ви се! За мизерни някакви пет лева.
– Татянче, мама, в гроба ще ме вкараш – примирено рече госпожата.
– Тате да не беше в Цюрих… – разхълца се Татянчето и скри лице в шепи.
Това впечатли възрастната дама и тя се зае да утешава дъщеря си, която не желаеше друго от света, освен тия мизерни пет лева. И ги получи, както хълцаше уж, а в действителност се хилотеше в шепи. Когато слизаше по стълбището на луксозното жилище, построено от баща й, висш чиновник в президентството, Татяна рязко се обърна, и като откри, че майчето я следи с поглед на сокол иззад тюлените завеси, яростно й се изплези. В следния миг тъмнината я обгърна, а двайсетина стъпки зад ъгъла русоляв мъжкар отвори вратата на розово бентли. Без думица да рече, тя се намести върху седалката до него, докато русолявият включи стартера, двигателят замърка, мощната машина, плъзгайки се безшумно, ги понесе по булеварда към центъра на града. На кръстовището зад Орлов мост бентлито едва не връхлетя върху странно същество в женска дреха, което се придвижваше с помощта на две патерици; с миловидно женско личице и гротескно разкривено от природата тяло, то сви покрай Перловска река в посока Военната академия.
– Уф – въздъхна Миряна, като видя гърбавата.
– Какво има? – осведоми се мъжът.
Отговор не последва. Минути по-късно тия двама седят на диван в бара на хотела, дето е отседнал мъжът – късо подстриган блондин с розови бузки, дори симпатичен, да не се брои квадратната му челюст, внасяща нещо първично към общо взето интелигентното лице.
– Вървят ли нещата, Томчо? – рече Татяна между две глътки от конячето, и тъй като събеседникът й не я чу, понеже се бе вперил в изхода на хотела, или не желаеше да дава обяснения, та седеше унило заврял глава между раменете. Истината бе жалка, ако трябва да говори как му вървят работите.
Том, когото на подбив приятелите наричат Джоунса, колкото и странно да е, се явява литературен консултант на щат към проспериращо местно издателство, пробутва за телевизията чат-пат сценарий за някое шоу, като да кажем онова с противния Христо Сираков "Милионер търси съпруга" или набиращото огромен интерес сред драгите теле-зрители "Игри на късмета" с Румен Луканов, цвъкано с реклама на паста за зъби "Блендамед", хапчета за оросяване на мозъка, лепило за изкуствени ченета "Кортега", мазила с изключителни качества да изпъват бръчки, сапун, гащи, автомобилни гуми, показно за добрата домакиня с лигавия Ути Бъчваров, както и с прословутата Леля Мара, която предпочита евтин прах за пране, който вони на теменужки, пред прах от най-престижна марка. Човек на изгодата, играч в личните връзки, Джоунса вече трета седмица ухажва Татянчето чрез бентлито на братовчед си Тони Говедото от Каспичан, както и с неособено високите хонорари от халтура по медиите успява да закрепи тая приказна тяхна идилия. Татянчето пък го цени, че не е изнежен глезен главок на мама и тате, че въпреки оскъдицата, в която тъне, създава около себе си впечатление, че е адски заможен като Бъкингамския принц. Цени го за галантността, за жестовете му. Като млада жена, харесваше й да усеща как я поглъща с разногледите си очи, бъбри за поезия, графика, живопис, клюки от софийската опера и балет, накъсо, всичко от репертоара на типичния сноб, който чудесно си знае, че е сноб, ала не се крие, ами се гордее с това.
Оставяме тия двама в луксозния столичен бар, за да надникнем към оная, която преди минути розовото бентли щеше да блъсне на пресечка след Орлов мост току срещу Военната академия. Кръц-кръц-кръц носи се с нея в тъмнината. Наближава десет и под едва започналите да се разлистват кестени по булевард "Руски" вече се прегръщат и целуват любовни двойки. "Обичам те" – казва той. "И аз" – отвръща тя, гушнала го плътно през кръста, докато при внезапен прилив на мъжественост той реши да я отведе в квартирата си, в квартирата на приятел или в мансарда, която дели с вечно сънливия си съквартирант студент или едва начеващ университетски преподавател.
Всичко това гърбавата знае, защото е човек с фантазия, и колкото и недъгава, е едва на двадесет и няколко, полъхът на пролетта кара и нейното сърце да тръпне пред нещо, заложено от природата у всекиго от нас. Влюбените, като се разминават с вечно съпровождащото я кръц-кръц-кръц на дървените патерици, пожелават си нещо. Тъй казват: видиш ли поп, коминочистач, куц, гърбушко, пожелай, че да ти се сбъдне мечтата.
Пенсионера-портиер в канторката на университета тая нощ сън го не лови. Лежи в светлинката на газената лампа, че токът преди час кой знае що спря, лежи и смята доходите от пенсийката и от службата в сграда, чието име даже не го интересува. Чук-чук – откънтява стъклото, та с пъшкане, кашляйки, се измушва от дървения нар, пули се в обляното от лунна светлина преддверие. Току иззад стъклото вижда нещо като вързопче, само че по дългите сламеноруси косици, разпилени върху раменцата, разбира, че това е момиче, може би фея. Отключва старецът, пита:
– Как може по туй време, госпо… – Но спира: – О-о, Ванче-Капитанче! Какво те води насам?
Ванче-Капитанче мълком се промъква покрай него и от коридора на огромната сграда отехтява онова познато кръц-кръц-кръц. Портиерът я познава, затова удря ключа на вратата и се прибира в канторката. В крайна сметка, нали! – щом Ванчето идва в десет през нощта, може да е също тъй редно посещение; значи, има защо; още повече – това е Ванче-Капитанче, дето пише разкази за красиви и силни хора, Ванчето, дето е кротка и тиха като едва покарала ръж.
Тая нощ самотният млад мъж, който бе обърнал гръб на света, беше се затворил в редакцията на студентската многотиражка, има посещение. Вътре е мръсно като в бардак, но дамата с патериците се държи като аристократка, като същинска лейди.
– Извинете, нали нямате нищо против да ползвам телефона?
– Да, да – рече той с пренебрежителен жест, като се питаше кой вятър довя Ванчето по време, когато не ще да вижда жива душа наоколо.
А Ванчето се изкатери по дървения стол като по скеле, изправи се, стъпила върху седалката, и като придърпа телефонния апарат, положи го върху стола, слезе пак на пода, повдигна се, гушна с две ръце апарата и го отнесе при рулоните хартия за утрешния брой. Седна в крайчеца, зиморничаво се загърна, постели носна кърпичка върху колене и завъртя шайбата на апарата, както й бе в скута. Въртя тъй замислена, набира милион номера, а никъде май нямаше късмет. Младият мъж я стрелка все по-ядно, гледа я лошо през рамо, както се е забил като гвоздей в букова талпа между разтегнатите пружини, съжалява, че не се е сетил да залости вратата. Хай върви се оправяй с тая любителка на нощните авантюри през март!
– Ах, Митя-Митенка, привет! – чу възторженият тих глас на Ваня. Приведена над телефона, стиснала с две ръце несъразмерната за ръста й слушалка, тя се оживи: – Чудни, невероятни работи, ще знаеш, Митя! Де да знам, може би е от това, че... Ами, не-не! Не съм искала да кажа такова нещо... Просто едвам, ама едвам те открих. Ей-й-й, ама пък и ти нещо съвсем се изгуби напоследък, признай. Какво-о-о? Търсил си ме! Че аз къде ще да съм била?!
По всичко изглежда чешитът отсреща е голям шегаджия – мисли си неволният свидетел на среднощната олелия по телефонната мрежа. Иронична усмивчица вече цъфти на лицето му, усеща болезнена нужда да скочи и да си намери цигарка от бюрата на колегите вестникари. Надигна се, разкърши гръб като атлет, залови се да претърси кътчетата, дето може да открие тютюн. Уви, издирванията нямаха успех, та с гнусливо изражение разрови купчина фасове, избра по-недопушен, поизглади го с пръст, запали и блажен се изтегна гърбом към гостенката. Тъй де, на всеки пълнолетен гражданин на Републиката се полагат чат-пат наслаждения.
А гостенката, гушнала телефона, очевидно е в разгара на романтична история, която се вихри нейде край… Боже мой!... Край Одеса.
– И излизаме вечер в белите си летни костюми да се разхождаме по брега на залива. Аз съм боса, в копринена рокля с гол гръб и дълбоко деколте. Да-да-а, виждам твоята вила, представям си я, все едно съм там. Виждам и крепостта на възвишението, с назъбените стени и кръглите кули, с огромните тъмнозелени кипариси. Спомняш ли си? А, Митя?... И се разхождаме под ръка по алеята край брега. О! А колко едри са звездите над Одеса... Стоим, значи, ний двамата с теб на брега. Това е обрасъл с тръстика бряг, има дюни. Хващаш ме за ръка и ме водиш сред пясъчните хълмове. И се отпускаме на пясъка. Събличаш дрехите си, тръгваш към морето. Помниш ли морето, мили!... А аз стоя на високия бряг сред тръстиките гола-голеничка и чакам да излезеш от водата. Устните ми са розови, изпръхнали, болят. Ами че ти много лошо целуваш, дяволе, тъй да знаеш. А пък не бива тъй. На утрото, щом хоризонтът над морето порозовее, се връщаме мокри и уморени. А в хотела спят. Раничко е. Пазачът в къщурката на двора, и той спи. Гледаме го как ни отваря вратата и се прозява. Прекосяваме алеята с цветята. Да-а! И после в хотелската стая още два пъти, миличък, ми се нахвърляш. А че как да ти откажа, мили, нали и аз те желая...!
Настава пауза. Майтапчията отсреща май също има що да добави. Младият мъж допушва трети фас, и преди да е догорял, без да се гнуси, рови с треперещи пръсти из купчината фасове. Еврика! Открива цяла-целеничка цигара, пречупена на две, пооглажда я, притиска скъсаното между палеца и показалеца, сладко припалва.
– О-о, той пееше тъй хубаво в ония звездни вечери! Винаги съм си падала по Том Джоунс. Не се занасяй, мили, аз преди всичко тебе обичам. Миличък-моичък, как е възможно изобщо да ти мине през ум, че... Не ме карай да ти го казвам! Сам трябва да се досетиш какви са ми чувствата към теб, нали? Да, бе, да! Сестрински, ама съвсем сестрински!... Обичам, значи, да си седя с теб в опразнения ресторант на брега на морето. И да чувам тътена на вълните, а хотелът глухо да гърми и хем да е страшничко, хем ужасно приятно, че сме заедно. Питаш, какво обичам... Ами-и, обичам-обичам... Обичам вкуса на кафето след сън...
Усмихва се с поглед, обърнат навътре в себе си, та младият отшелник, любител на фасове, както се е полуизвърнал да я съзерцава през рамо, дотам се е отнесъл, че огънчето гори пръстите му. Тръсва ръка, хвърля недопушения фас в пепелника, и гледайки крадешком тая неканена телефонна терористка, решава, че тя наистина изглежда хубавичка от такъв ракурс, особено при лунно осветление, че ток няма. А оная, която портиерът нарече Ванче-Капитанче, продължава захваната кой знае как фраза:
– ...Обичам, разбира се, и вода. Знаеш ли къде е най-сладка водата? А, мили! Знаеш? Или не знаеш?... Е, как може да не се досещаш? Да, аз съм твоето момиче, не е нужно да го повтаряш. Разбира се от само себе си. А водата в пустинята е най-сладка, миличък, понеже в пустинята човек е най-жаден. Така-така, сам си се сетил... Точно тъй, мили. Жаждата прави едно или друго на тоя свят прекрасно.
Пое дъх. Гърдичките й се издуха, както бе подпряла брадичка с юмруче. Изхлипа. Сълзичка се търкулна по бузата:
– Обичам водата, когато съм жадна. И въздуха обичам, особено лекия ветрец обичам. Не ставай смешен, мили. Да-да, защото... кой знае защо, ние не можем без глътка въздух повече от няколко минути, а въздухът е като свободата, мили мой. Свободата, това е самият въздух. Да се усещам свободна, да се усещам нужна на някого. Помниш ли Одеса? Дявол те взел, продължавай. И кипарисите сред цветята, и тях, разбира се, обичаме. И ние... Не, аз… аз тръгвам. Тръгвам си. Не мога повече, не мога, не мога повече да издържам. Късно е. Не ме разубеждавай. Ето, затварям телефона и край!
Беше тъй неочаквано, че младият мъж едва не глътна фаса, задави се, чак се закашля. А Ванчето бърши носле с кърпичка. Довлече телефонния апарат, вдигна го с две ръце над глава като гира тоя апарат и го положи върху бюрото, извини се за безпокойството, рече лека нощ и излезе.
След минута пожарната команда в телефона тъй се раззвъня, с такъв вой!
– Скъпи, можеш ли да ми обясниш що цяла вечност ми даваш заето? – обажда се леко подпийнала дама. – Никаквецо! Длъжна ли съм да се въртя наоколо само да ти припомня, че ми дължиш петдесет лева. Петдесеттачка, глупако, дето ми е ужасссно нужна веднага! Криеш ли се в оная дупка, в оня кокошарник, а?
– Ама поча...
– Не ти ща смахнатите оправдания. Знам какъв си лъжец и гадняр и си измислил как пак да ме метнеш, обаче...
Възползва се от паузата, че отсреща оная тъкмо се разкашля: дявол я знае какви ги върши, повръща ли, що се дави... и в скороговорка успя да каже:
– Да знаеш, душицо, сакато едно… да го съжалиш, ми окупира телефона, не го остави заради някой си Митя от Одеса. Плюс това вързала си розова панделка. И да ти кажа, тая панделка... особено панделката... Е га ти! Смешницата ме уби с розовата си панделка, направо ме хвърли в оркестъра...
– Какъв Митя от Одеса бе, идиот!? – изпищя гласът от слушалката.
– Знам ли! – Почеса се нервен, разрани изстисканите пъпки, дръпна ръка, загледа си нокътя. Върху нокътя му кръв. – Уффф! – чеше се зад ухо. – Май се е влюбила. Ега ти сюрприза, ега ти изненадата, ай сиктир!
– Идвам. Не мърдай! Стой там, дето си! – бойко отсече гласът.
– Моля те, не сега! – изкрещя той.
Отсреща бяха затворили линията и пиукащите сигнали откъм телефонната слушалка огласяха тишината. Поседя ням, неподвижен, повъртя слушалката в ръце, захвърли я върху вилката на апарата. Тая нощ ток няма, няма и да пуснат. Аварията ще да е яка; утрешните вестници с гробарски шрифт ще турят радостната вест на първа страница наред с пресни свежи новини за последните трупове на ахмаци по магистралата. Младият пройдоха няма и намерение да отваря на когото и да било. Врътна ключа и се настани върху трона си. Приятно му е да си седи сам в празната канцелария на първия етаж на огромната сграда, да гледа как луната се провира из бухлати бледорозови облачета. Таи надеждица, че портиерът, няма да допусне друг да припари до неговата светая светих по това време. (По-късно се оказа, че вратата на редакцията не се заключвала. Езичето на бравата изскача, както му се полага, но пакостлива ръчица изкривила металната планка на касата, което ще рече, че всеки може да влети как и кога му скимне при пушача на фасове.
Никой до сутринта не се появи.
Минута след полунощ розово бентли зле удари пресичащата булеварда Ваня Ефтимова, 22-годишна, неомъжена, завършила преди година руска филология в Софийския университет, автор на неиздаден ръкопис, сборник романтични разкази, която никога не бе стъпвала в Одеса, не бе показвала нос извън София, дори не се бе отдалечавала от квартала около Докторската градина зад Народната библиотека.
Потърпевшата издъхна, без да дойде в съзнание. Опитала се по диагонал да прекоси кръстовището на Орлов мост. При сблъсъка една от патериците откриха на двайсет метра и трийсет сантиметра разстояние върху асфалта, току под единия от орлите.
– Интересссс-но! Интересничко – цвъкна плюнка през зъби младичкият напет следовател, докато с пластмасова клечица разбъркваше захарта в първото си за деня сутрешно кафенце. – Тъпчилещов! Ей, Иване, чуеш ли кво казвам? Я запиши и таз дреболия в протоколя. Важно е.
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 37 mar. 1970 – edited 27 mar. 2016
