Story – МЕЧО ПУХ

 Шедьовърът на Природата, това е влюбената жена. Николай Хайтов

МЕЧО ПУХ

    – Здравей! Ка-а-акво правиш?

    – Кой!... Аз ли? – попита мъжът благовъзпитано, като държеше слушалката на педя от ухото, тъй като току-що бе изхвърчал от банята с насапунисани бузи.

    След известно мълчание:

    – Е, как е, как е, питам, шегувайки се...

    – Оле-е-е – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне какво е времето навън и приседна с озадачена физиономия. 

    – Снощи ходихме на бар – продължи гласът от другия край на жицата. – Беше ужасно... Ужасно тъпо, искам да кажа. Мъжете през цялото време се наливаха. Все техните глупости: кучета, коли, каратисти... 

    – Какво друго да правят! – рече, па посегна, откачи хавлията и се наметна, защото беше абсолютно гол и вече зъзнеше. 

    – Извинявай, ти сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща. 

    – Ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш! 

    – А аз от пет съм на крак. Подредих, правих закуска, изпратих моя човек на работа... И така. Викам, чакай да ти се обадя. 

    – Той усеща ли вече? – попита мъжът спокойно. 

    – Защо?!... Хайде де! Има ли повод! – възкликна възмутена. – Кажи де, защо мълчиш? 

    – Казах го ей тъй – заоправдава се. – Мъжът ти е готин. И въобще... Сигурно мацките си мрат по такива мъже. 

    – Кой казва, че не е хубав? Казвала ли съм! 

    – Не си, бе. 

    – Тогава…?! 

    – Искам да кажа, мъжът ти е всичко, което аз не мога да бъда. 

    – И това знам. 

    – Питам се какво толкова намираш у мен. 

    – Хайде сега! – чу ядосания й глас. 

    – Не, наистина. Аполон и Терсит*. Място за сравнение не виждам – с нападателен тон продължи. И тъй като отсреща не последва отзвук, духна два-три пъти в слушалката. Притеснен: – Ало... алооо... Чуваш ли ме? 

    – Всичко чувам. 

    – Е? 

    – Какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам. 

    – Друг на негово място отдавна да си е дигнал задника да разбере какво става. Аз, например, не бих се стърпял. Като се знам, в един момент ми писва и си дигам задника да разбера кой ми се мотае. Не-е, не става въпрос да... Бо-о-оже, тя щом тоя тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали? Обаче на всяка цена трябва да го видя тоя кръгъл нещастник, дето... 

    – Той знае, че има някой около мен. 

    – Наистина?! 

    – Не знае кой е, но и не се интересува. Веднъж му казвам: увлечена съм по един, седни да се разберем като хората. А той... Тооой! Знаеш ли той какво ми каза... "Какво е това любов, бе! – каза. – Що за глезотии! Виж какви сериозни работи стават по света. Хората виж как изнемогват в тая сбъркана държава. Митинги, стачки, убийства, самоубийства, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапва, доларът пада, цените растат. Някаква комета тия дни предстои да се аканяса в Земята." 

    – Хм! Комета, казваш. 

    – Какво да му говоря! А бе, не го интересува, и толкоз. Иначе отдавна да е... 

    – Дали те обича? – замисли се мъжът, като барабанеше с пръсти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-рам. 

    – Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в ума му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...! 

    – Какво "нали"? 

    – Нали всичките си пари по мен харчи! Когато и да съм казала, че нещо ми харесва, тича да ми го купи. И дали за мен ще даде и последните си пари, няма никакво значение за него. Той наистина е голям кавалер.

    – Разбирам. 

    – Знаеш ли какви огромни букети ми е носил! – рече замечтано. 

   След известно време мъжът със слушалката в ръка се разкашля ей тъй, нарочно; стана му неловко, че зъзне, стои като Гюро Михайлов**на пост, та рече със задебелял глас:

    – А аз и цветя не съм ти носил. Нали, Мечо Пух!*** 

    – Виждаш ли – подхвана тя отново, – той е много готин съпруг. И въобще... Много ми е приятно да съм с него в компания. Все повтаря: "Моята жена така, мойта жена онака. Моята жена е върхът". Веднъж го пробвах, казвам: ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво отговори! Каза ми: "Пистолет да ми опрат в челото, няма да се разделя с теб".

    – Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре отсреща потока от думи. 

    – Изтрепва се да ме хвали и... Разбираш ли... понеже е висок, строен, силен: и телосложение, и лице... Нали виждам жените как се въртят около него, как му се умилкват! А той... тооой... Ей тъй ще го присвие онова синьо око, и реже изкъсо. Която и да е, ще я тури на място. И на всичките си приятели дава да разберат, че аз съм му слънчицето. Не дай, Боже, някой да започне да ми се прехласва, да ми дудне любезности. Уж нищо не прави, кротичко уж си седи на задника, обаче го усещам какво мисли. Мисли си: и тоя излезе боклук. 

    – Браво! Много точно казано.

    – А каже ли го за някого, значи край на приятелството. Край, бе! Ако е въпрос да се бие, много е силен, само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра ръст, и оня подвива опашка: мънка, пелтечи: "Ама аз само тъй, да не си помислиш нещо". Мън-мън-мън, чак жал ми става. Знаеш ли какви досадници има! 

   Мъжът премести слушалката на другото си ухо, затисна я с рамо и се зазяпа в прясно появило се леке с лайнян нюанс върху килима.

    – Пък аз май захванах да се бръсна – рече и потърка брадичка. До тавана се разлетя засъхналата пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да-да, след мъничко. Например, веднага щом се обръсна... А?! – И понеже момичето отсреща не даваше признаци на живот, с ужасно любезен глас попита: – Ти, например, сега какво ще правиш? 

    Отсреща се чу дълбока въздишка. Наложи се да добави: 

    – Кажи де! Ти сега какво ще правиш? 

    – Ами какво... какво? Какво мога да правя! Ще почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително. 

Пловдив – европейска столица на културата 2019


Plovdiv, 18 oct. 1992 – edited 25 mar. 2016

_____
* Първият – древногръцки бог, образ на мъжката хубост и могъщество, чийто символ е слънцето, вторият – окаян свадлив гърбушко, единственият противен образ в Омировата "Илиада".
** Име, нарицателно за наивен доверчив българин, който – като докрай остава на поста си, загива в огъня, запален да изпепели сандъците с архива на Източна Румелия.
*** Известен със своята любвеобилност и доверчивост любим герой – и не само за децата, от едноименната книга на Алън Милн (1882-1956).