Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 21 март 2016 г.

Публицистика - ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)

Ти никога няма да видиш Шанон,
с ирландци да пиеш от тяхната бира,
понеже незнайно по кой тъп закон
в България чалга се само сервира.

Не, не ти е изтрябвал онзи Шанон,
че даже не си и любител на бира,
но който разбира от бира в Шанон
България бедна добре я разбира.*

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)
     
     
      12.08.2002

     Романът "Осъдени души" е сюжет от Испания около 1936-37 г. Понеже с Испания е свързан и сюжетът на"Фиеста" на Ърнест Хемингуей (1899-1961), съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов, десет години по-млад от Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, но текстът му е обърнато навътре към собствения вътрешен свят размишление, докато при североамериканския писател има щрихи от наблюдения уж мимоходом под диалогичния пласт, тоя щрих обаче отваря много повече пространство за съпричастие, за доработване и оценки у читателя.

    Немският педантичен тип стил у Димитър Димов изсушава, канализира изводите в тесните улеи на умозрителното, докато привидната лековатост в текста на Хемингуей е заредена с доверие към света и жал.

    *  *  *

    За "Ламски"... Книгата се писа кажи-речи сама в течение на десет години. Не ми се е налагало да доизмислям кой знае що, да украсявам и преувеличавам; действителността ми поднасяше между 1994 и 2002 г. фойерверки от печал и отвращение, но и от смях, който смях се ражда при съчетанието на велико и грешно, извисено и посредствено, от големеенето у властника и жалката му същност на червей, допълзял до върховете на държавата.

    В края на 2001 г. се обърнах към собственик на проспериращо, по онова време известно с препечатването на поредица сантиментални романчета от бабино време местно издателство. Едва заговорих за каква книга се отнася предложението ми, и издателят се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да вмести в издателската си политика, но все пак... ако толкова настоявам, да го потърся месец по-късно да поговорим по-обстойно, тъй като предвид наближаващите Коледни празници бил страшно зает, претоварен.

    И честолюбиво реших, че е логично от неизвестния автор да се очаква да не досажда на тоя и оня литературен корифей, на тая или оная лит. дружинка, че от неизвестния автор се очаква да не създава проблеми на книгоиздатели и техните творчески екипи от лит. критици и лит. редактори-стилисти, а всичко ми подсказва, че най-достойно ще е на видело да извадя ръкописа си на свои разноски. Колкото и да чувам предупреждения, че това ще да е акция рискова.

    Не са познали, самонавивах се... ами че тия дами и господа производители на стока всякаква, просто не са виждали автентичен жив Дон Кихот. За търговеца не знам, но за автентичния Дон Кихот тоя е Достойният път към Голгота: рискът, и особено когато рискът те прави наивен, смешен в очите на професионалиста-занаятчия, от когото зависят толкова много неща в сферата на културата изобщо. И не единствено тук, в опоскана, затънала до уши в чалга и турски сериали днешна България.


        Албер Камю: На истинския артист е чуждо високомерието. 

    Обвита в луксозни одежди, носещата добър приход литература се твори и тиражира в милионни тиражи по света. Подработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с дни, месеци, години появата на следваща част от "най-великото творение на века" – поредната фантасмагория, която едва ли има нещо общо с реалността, в която живеем. И по тия фантасмагории се проектира филм, сетне – втори, трети. Правят т.нар. кастинг за подбор на най-подходящия актьор или актьори, които да представят книжния образ на екрана. Овации се чуват и затова че един от противните образи ще се изпълнява от наш актьор. Па щом е българин актьорът, вероятно няма да е дотам противен изсмуканият из пръсти на английската авторка сюжет...

    Отбелязвам. Факт. Нищо лично!

    Чул бях веч за пенсионирана даскалица, която гаснела в мазенце под наем и се прехранвала чрез ровене с манговци и клошари из контейнерите за боклук, че в преследване на мечтата си да види биографична история някаква под формата на роман заложила семейното жилище да плати на печатаря-издател за хартии, работа, ток, наем, мастила и прочие. Заложила си апартамента, а банката-лихвар, т.е. някой симпатичен Левон Хампарцумян (нарицателно за ловък лихвар), основавайки се на закона, чрез съдия-изпълнител впоследствие я прогонва от наследствения имот. 


    Кой й е крив, че била наивна!

    Сега пишман-писателката обикаля по кофите за боклук, мъкне хартии към „Белканто” (някога го наричаха „Вторични суровини”), а като си засити глада, сяда на сгъваемо рибарско столче в центъра на Пловдив, зад спирката срещу Капана на градския автотранспорт, подредила върху сгъваема масичка тухления си роман, що й съсипал живота. Предлага го с отстъпка, предлага го и на половин, и на четвърт цена, остава й да го предложи на фирмата „Белканто” като хартия на килограм. В краен случай, това също е шанс!

    И макар да си давах сметка за мизериите около лъскавата мечта „книга”, реших да се завтека все пак с кратуната напред срещу Крепостта. Майната ви, ще си издам ръкописа на собствени разноски, ще направя точно обратното на всички ония мили коленопреклонни унижения за неизвестния графоман, само за да го признаят за автор. Идиоти, книгата преди да е духовна стойност, по прихода ценят. Ще ви докажа... Какво да доказвам, кому?... Пука му на паралията, че решил някой си глупак да си издадеш книжлето!

    И тъй като за такава акция все пак се изискват пари, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера нужния дялов капитал в местната учителска взаимоспомагателна каса, че да имам право да тегля нужната сума. Тръгнах по осеяния с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за по-достойния начин за пишещия от целуването на мутренски лапи и умилкването около богаташки задник в дантелени гащи.



       Ърнест Хемингуей: Да пишеш всъщност е лесно. Сядаш пред лист хартия и кръвта ти започва да изтича.

    Не се кося. Не обвинявам. Да мине своя личен Рубикон се случва на повечето от пишещите, които съдбата не е погладила с розово гъше перце. Накратко, думицата "напук" най-сбито, най-изчерпателно формулира обстоятелствата около раждането на "Ламски" точно тук – България, Пловдив, 42-и паралел, задния двор на Европа.

    
13.08.2002

    Четейки трета част от "Осъдени души" на Димитър Димов... До края на втората част, до 195-а от общо към 270-те страници, книгата като сюжет, включващ за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров от 1935-1936 година, ми напомня за "Чумата" на Албер Камю, макар и в друг философски ключ писана. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и нацизма; у Д. Димов епидемията от петнист тиф е катализатор, отприщва съпротивителни сили и оголва човешката същност, очиства я (макар не докрай) от налепи на суетността и илюзии за щастие.

   Българският автор е по-универсален, като внушава разрушителната стихия на фанатизма изобщо, на всяка йезуитщина, болшевизъм, фашизъм, нацизъм, ислям, дива увереност в собствената правота, грандомания в демонични мащаби.

   Отбелязвам си, че двата романа ("Осъдени души" и "Чумата") се допълват, че основните образи: д-р Рийо у Камю, и Фани Хорн у Д. Димов, са близки, родствени характери; първият – остров в разбушувал се океан от ужасии, болести, смърт, вторият – външно твърд, спокоен, въпреки вътрешните си противоречия. Но и двата образа са силни характери, та като чета, чувствам как заживявам интензивно, с повече уважение към естествения ход на нещата от живота.

   Такива книги озонират духа, изправят те пред фанатизма – най-свидна рожба на грандоманията: и не само у отделни персони, ами и в политиката на цели общества и държави, като САЩ, Турция, Саудитска Арабия и прочие, която пък грандомания е най-разрушителното зло от Омир до наши дни.

   Фани Хорн е образ на женствеността; мисля си обаче, че авторът е прекалил с идеята да представи любовта като саморазрушителна стихия абсолютно в духа на Шопенхауер (1788-1860) и Ницше (1844-1900). Като читател, текстът буди желание у мен да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на автора й тая влюбена Фани. Защото, каквато и да е, Любовта е висш тип съзидателна, творческа енергия.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 12-13 avg. 2002 – edited 22 mar. 2016
_____
* Никола Инджов (1935), реплика към строфа от негова творба.
Ирландците пият бира
в кръчмите на Шанон,
и който от бира разбира,
няма да забрави Шанон...

    Падам си по сюжетни стихове. В литературната теория за стихотворенията категорично е противопоказен сюжетът. Сюжетът, твърдят ерудираните лит. теоретици, е елемент от т.нар. проза. Е да, ама като чета стихотворение, кой знае що, търся да усетя атмосферата, лирическия герой в някакъв контекст, т.е. в ситуация, на чието дъно е пак случващото се, т.е. сюжетът. Бел.авт.

Няма коментари:

Публикуване на коментар