С Емил* и жена му се изкачихме с
колата до Кукленския манастир "Св.св.. Безсребърници Козма и Дамян". Четирите километра от Куклен до
манастира тоя ден ми се сториха най-изровения от пороища път, по който е
минавала жигулата ми, ала местността, както и самият манастир ми се видяха чудесни.
Не ми се влизаше в двора
на таз монашеска обител – такава скука ми се видя отначало всичкото това
катерене, тръскане, суркане и подскачане из коловозите дотук, та се замотах около
колата, докато ми поспадне ядът. Е, сетне... все още ядосан преди всичко на себе
си, запътих се към градището, правено изпървом, както по-късно обясни Емил,
някъде през ХІ век, горе-долу по едно и също време с манастира „Св. Георги” над
Белащица в чест на победа, която византийски някой си военачалник извоювал над…
българите.
По
стръмно, широко, градено с едри камъни стълбище с изкилени встрани потъмнели от
ръжда перила, на слизане към черквицата се разминавам с две полу-сакати
възрастни жени, а преди да се вмъкна при иконите с кандилата, минах на верев покрай
щерката на съседа Димзов, болна от множествена склероза или нещо от тоя род пак
тъй нелечимо. Носи я на ръце млад един, почти момче още; бе обвила ръце около
шията му като детенце, та ми стана неприятно и неудобно, че се явявам неволен
свидетел на болезнена драма, та се престорих, че не ги виждам.
Две
свещици запалих, бучнах едната пред иконата на Иисус – нарекох я за себе си и
за ръкописите ми, другата мушнах в пясъка долу нисичко, нарекох я за моите
починали родители.
В
дворчето пред черквицата цъцри тънка струя вода от градена стара чешма, а
ябълковите дървета са отрупани с плод, клоните им чак виснали до земята. Мина
ми през ум: що ли никой не си откъсне от зрелите, зачервени като личице на
младо моме ябълки? Доста от тях ненужни сякаш – нападали по земята.
Умих
си очите, плиснах две шепи изворна вода върху лицето, побързах да изляза, да
подиря спътниците си извън зидовете на манастира. Неколцина монаси, яки мъже, добре
изглеждащи, се мярнаха на горната площадка, дето са им килиите. Ай! Тез пращящи
от здраве мъжкари как ли я карат в тоз пущинак? – позачудих се. Всеки случай не
ми се сториха будали някакви или дембели.
Изкарахме
си чудесно на стръмната хубава сочна поляна. Въпреки че от време на време ме
пронизваше като стрела: Кой дявол ме довея тук?
Защо
ги нижа тия ли!... Може би защото вечерта към девет от Лондон (???) се обади позната,
хубавелка, която... която поне от шест години бях отписал, тъй да се каже. И
таз 36-годишна кипра, с която преди някакви си 14-15 години бяхме преживели
любовна авантюра, захвана три часа обстоен среднощен разговор първо за това как
многократно напоследък ме сънувала, а същата сутрин ходила при врачка да си
изясни коя е причината, че сънува точно мен.
Не
пожела да каже какви ги върша в сънищата й, като какъв й се явявам. Не каза и
какво й рекла госпожа английската ясновидка.
В края
на тая идилия по настояване на среднощната ми следователка по сателитните
комуникации чрез GSM-а пратих до Лондон следното послание: "Животът е с
развинтена фантазия, радвам се, че се обади".
Любопитни
ми се видяха въпросите, на които се наложи да давам уклончиви, както обичат да
се изразяват политолозите от рода на Иван Кръстев, например, "обтекаеми"
отговори... в течение на три астрономически часа, когато би трябвало блажено да
спя. Това моме яко ми крадеше от съня, наистина! Та ето ги въпросченцата.
1. Женен ли
съм? 2. Имам ли желание да се оженя? 3. Кой живее при мен? 4. Влюбен ли съм бил в нея през оная година и поливина? 5. Какво мисля за идеята някой (?!) да ми роди дете... по принцип, не конкретно, сега или в следващите две-три години? 6. Как бих реагирал на предложението да ми изпрати нужната сума (Леле-е-е!) и да прелетя със самолет от моя силно занемарен краен пловдивски квартал до Северен Лондон, за да й погостувам? 7. Що да не пропътуваме с нея разстоянието Лондон-Кардиф с новичък фолксваген... (Да, бе, да! С беемве, разбира се!), за да видя града, на чието име съм кръстил сборник стихове? 8. Съгласен ли съм да ми прати пари да купя най-сетне тоя компютър, дето го бленувам от няколко години? 9. Дали би ме познала, ако ме види (демек, успял ли съм вече да се сбръчкам до неузнаваемост, макар това да няма, както се изрази, абсолютно никакво, ама никакво значение за нея)? 10. Помня ли какви сме ги вършили в оная незабравима авантюра? (Ами да, помня, че тогава ми беше бая мъгливо, но това не й казах.) 11. Изкушава ли ме още гласът й? (Накъсо, кара ли ме да потръпвам сексуално, тъй да се каже...) 12. И накрая дванайсетият въпрос, с който ме закла, простреля ме право в челото като някой Христо Ботев: Как ще реагирам, ако я видя застанала пред вратата ми (Всъщност, никога не е виждала тоя мой дом.), да речем, подир седмица? Та си мисля, докато записвам снощната анкета: Опомни се, драги! Ако бродене по манастири и палене на свещи пред изографисани икони ти носи таквиз изненади, редно е хубавичко да си помислиш, преди пак да поемеш към следваща някоя монашеска обител!
Стълпотворение при лековитото аязмо край манастира
* * *
Жестоко,
но е истина: всичко пърхащо, вдигащо шум, тръпнещо от страсти, отчаяние, копнеж, всичко пулсиращо рано или късно изчезва, сякаш не се е никога раждало; остава
единствено описаното в слово. Добрият автор като Господ Бог раздава безсмъртие,
в състояние е да накара и камъка да заридае или да се разтресе от див кикот.
Животът е низ от случки, образи, пейзажи,
размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено блеснал поглед често говори много повече от томове научна литература. Галопираме като коне,
пришпорвани от луд жокей, и кой друг, ако не пишещият, скрибуцащият с перото гъше
върху суха заешка кожа... кой за идещите подире би съхранил богатството от жестове и послания,
разкоша от цветове, аромати, състояния
на духа и плътта? Кой!
В
самотността си само човек успява да се хармонизира, да почувства вибрации,
излъчвани от милиардното множество дишащи, бленуващи, но и страдащи, обичащи,
но и люто ненавиждащи, алчни и богати или унижени и бедни, властни, но и нищи,
прославени, но и потънали в забрава.
Самото
писане е върховно удоволствие както дишането, както съзерцание на звездното
небе или единственото, което според мен може да се сравни с тая космична тръпка – съзерцанието на изящна женска плът. То е подобно на спомена и мечтата.
Нямам
основание да се притеснявам, че материално от един ден насетне няма да съм тук;
сред живите – ако си заслужава, ако има стойност, ще остане единствено ненаситното
ми любопитство и доверието ми в Добрата сила, която ни е създала с човешки
разум върху някаква си незначителна планетка, залутана из Космоса.
Ненаситен
оптимист, стоя сякаш върху невидима за очите пирамида: раздавам по късче
вечност със самочувствие на бог... Ала това го може всеки простосмъртен,
заложено е у всекиго от нас, които все още дишаме и се надяваме**, подреждайки думи върху хартия или върху драна заешка кожа.
Манастирът "Козма и Дамян" над Куклен край Пловдив
Има ли сред тях някой да знае, че зад песента ни има песен, дето не можеш да я предадеш в звук, и няма такива акорди, дето да я уловят? Има ли сред тях някой някога да опознае радостта в общата ни мъка и мъката на нашата радост?*
ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ
Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми.
За турчин, мислех, трябва да е черен,
а той бе рус, и луничав дори,
когато търсех си приятел верен.
Припалвахме преди да стане пет
и тръгвахме със двата беларуса:
аз – килнал нимбата на слаб поет,
а той – развял пред мен косата руса.
В оная добруджанска мараня
с две ремаркета всеки из браздите,
с по седем пласта бали и назад
по осем курса дневно съм отчитал.
И вечер в Гурково, в едно кръчме
ракия пиехме с големи чаши:
Наджми – във ъгъла и насаме,
а аз естествено сред хора „наши”.
Тъй гласовити, сладкодумни, тез
омесени от глина добруджанци
говореха за Българската чест,
за песни, за жени и за поганци...
О, как съм се гордеел покрай тях,
издувал съм гърди, с тях песни пял съм
и късно посред облаци от прах
в Тригорци се завръщахме пияни.
Три дни преди рождения ми ден**
за малко с трактора да се утрепя
и "нашите" минаваха край мен,
че всеки норма гонеше човекът.
Наджми тогаз единствено дойде,
подаде ми ръка като приятел
и тежкото разбито ремарке
извлякохме двамина от браздата.
Седяхме дълго после във нощта,
несретата си кротко ми разказа:
при скъп любовник – милата жена,
а с три деца той – с майка си наказан.
Не рече лоша дума. Не прокле.
В смирението му нямаше покруса.
Обгърнал го с ръка през рамене,
по-свой друг и до днес не съм почувствал.
Plovdiv, 10 avg.2007– redact.18 uli 2015
_________
* Из "Писма" на Джубран Халил Джубран (1883-1931), писател и художник от ливански
произход, живял и творил в САЩ.
** Случи се на 4 август 1977, три дни преди
трийсетия ми рожден ден, както в зимна вечер на 1969 г. ми бе предрекла туркиня
от хасковските села - студентка в тогавашния факултет Западни филологии на
Софийския университет, когато изневиделица ми се появи в редакцията на вестник
"Софийски университет", но и която повече не видях. Шест неща ми
предрече и петте се изпълниха, за шестото се налага да почакам до деветдесет и
шестата си година.
.jpg)
