петък, 6 януари 2012 г.

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ (1.)



       16.07.2005.

       Всяко нещо си има период на узряване, а моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът ми; не съм сигурен, че тая мечта изобщо си заслужава толкова усилия, толкова търпение и смиреност. Всичко останало пренебрегнах - любов, кариера, свое семейство, и защо ми е тая книга?!
      Позачетох от стиховете на Жак Превер (1900-1977) тая сутрин, и ме порази пак оназ вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши каноните на класическата форма и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайлите, които често не забелязваме.
      Голяма школа е Превер - точно противоположното на строгостта при формата у неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като гейзер, като горещ фонтан - първият; сдържан и човеколюбив - вторият. Тия като Превер живеят сравнително дълго и умират най-обикновено - от естествена смърт, докато перфекционистите на формата нерядко се самоубиват драматично показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден преди Националния празник на Отечеството.


Ърнест Хемингуей - един от учителите ми по писане на проза...

     20.07.2005.

     Тая сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина и лекия утринен бриз с дъх на свежест. Цветята ми цъфтят като полудели в артистична безреда. Листа нямат толкова, колкото китки.
     Полях ги, па седнах на северното балконче току край клоните на липата да погледам изгрева на слънцето - това най-чудесно космическо събитие, което - унесени в делничната сивота, преставаме да забелязваме, щом почнем да страним от детето у себе си.
     Липата откъм кухнята се извишила вече на метър-два над парапета, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли греят! Сварих си кафе, отпивам първа глътка и си мисля: "Така подреден и величествено тих си, Живот! Ако не ми се пречкат лошите хора, доста повече да съм постигнал".
     Двама, дето ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам наоколо как като че ли всеки, който има мъничко власт и влияние, съсипва което успее да докопа. И кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тия объркани хора, по-щастливи станаха ли?
     Може би тъй, като ми се съпротивява, мечтаното като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-упорита се утвърждава у мен, тропа с краче и присвила устничка ме гледа с пламтящи очета. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно подробностите наоколо и все пак ми е хубаво, макар без усещането на тръпката по жена.



      Жените са особени същества, много силно зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога да си търсят мъж, кога (и дали!) да раждат деца, да чезнат по рожбите си и да се състаряват в делничните дреболии, подреждайки в уют дом и вещи. В плен на Времето, което при тях много-много по-бързо лети.
     Мъжете, постигнали висини - Иисус, ап. Павел, Левски, Карол Войтила - споминалият се римски папа, дори изчадия като Сталин и Хитлер... - са изключителни самотници и монаси в личния си живот. Това закономерност ли е?
     Мечтата за книга ме е обсебила дотам, че пренебрегвам разпиляването по жени; просто ми се струва унизително да си губя времето с тяхната тъй чаровна, интуитивна и нежно упорита компания.
     Все същият хлапак съм си в отношението към тях; само дето по-дълбоко зарових у себе си тая изкусителна страст към галенето, прегръдките и целувките. От време на време изпитвам страхотна потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата някоя жена, но все повече се убеждавам, че самотата е обичайното състояние на духа.
     Гледам жени как ловуват и си мисля: "Леле, колко са зависими от материалното! Леле, колко силно ги привлича лъскавото и успехите у мъжа!" А точно с тия две нещица не мога да се похваля, пък и не ми е нужна такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на своя материален стремеж към комфорт и уседналост.
     Хубавите ми две дъщери - и те са същите. Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, за когото биха пренебрегнали своя мил, вроден чисто женски, егоизъм.


Моята обсерватория към космоса на човешката душа

     Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно това съчетание от Нехайство, Смешно и Печал, което излъчват стихотворения като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и пр. Подтекстът: нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно; всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на тоя свят; всичко е Динамика, търсеща хармония и рушаща установени вече граници и забрани.
     Стихотворенията от "Порто Фино" наподобяват по стил грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност, нежна представа за едрите неща, като стойност в нашето съзнание, в нашата душа. Тоя подход заимствам от Превер, но с разликата, че Превер е по-сантиментално-патетичен.
     "Където двама се обичат, аз съм на тяхна страна, аз съм с тях" (предадено по смисъл**) моят лирически двойник или моят шепнещ резоньор не би изрекъл така категорично; той е видимо повече отдалечен и по-ехиден, струва ми се. Но тая дистанция е за да се оставят героите по-самостоятелни, по-автономни в чудатата си логика.


Жак Превер, чийто стихове много обичам...

     Това - както и при французина Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите артисти с добро самочувствие - са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието сюжет в случая) и случката, като силно въздействаща атмосфера, е оставена повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде обаче. Тук-таме се изкушавам и хващам здраво бика за рогата.
      В показността на нехайството към рима и ритъм се таи деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ритъм у човека. Никой нормален човек не бърбори в мерена реч, нали!
      Това нехайство обаче е само трик, само заблуждаваща маневра с цел да се изкуши четящият да оспорва автора като институция трезва, обективна подобно самия Господ Бог, немилостива към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено стихотворение.
      Нежността при тия стихове от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайството към т.нар. "висок поетичен слог". Поне такава ми е идеята относно формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише.
      Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се радвам как пред удивените ми очи се появява от делничната пяна нещо красиво (поне по замисъл).
     

      Следва


________________________________
* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos".

** В превод на Валери Петров на български тая идея звучи ето как в страхотно музикалното стихотворение "Барбара":

Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на "ти" -
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече
.

     Между другото, във френския оригинал стихотворението музикално напомня ромолене на дъжд по тенекиите на покрив чрез разнообразни съчетания на сонорния звук "р". Бел.м.,
Jores.

четвъртък, 5 януари 2012 г.

ШИПКОВИЯТ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ


От шипковия храст, със сняг загърнат
сред трепета на утринния мраз,
със сто оченца шипките надзъртат,
от тебе щом целуван бил съм аз.

Макар и януари - там ги няма
веселието, любовната ти страст.
И може би е малко странно -
пияният май бил съм само аз.

Не знам сега дали ще се нервираш,
но сбогом взел съм си не оттогаз,
че случва се и дълго да умира
 със чужда смърт единият от нас. 




Изпърха сипка, сух снежец се сипне…
Оттам отдавна не минавам аз.
Небе докато гледат ми очите,
ще помня шипковия храст.


понеделник, 2 януари 2012 г.

ДВОРЪТ НА ДЕТСКАТА ГРАДИНА



Като гледам в пухкавия сняг малките
деца как тичат, като ги гледам как падат,
търкалят се,
изправят се като въстаници
на барикада
и тичат пак до колене,
до кръст
в снега...

Като гледам белотата как се сипе,
как се стича
от свечереното небе на тласъци,
 подхвърляна от ветровете...



Като гледам,
подпирайки с длан небосвода,
оставайки жив все пак, -
безкрайно
нежно
страдание ме обзема.

Вали
над всичко тоя сняг. Вали,
натрупва и не зеленее
тревата с остри копия,
не пъплят
сълзите на надеждата по мъртвите
 есенни листа.




Скоро няма да ни има даже.

Ще отлетим
към небесата, о деца!

И вие вече няма да сте същите.
Крилата
заякват само във усилното летене,
в такава зима...

В такава зима искам да си ида -
с очи във пухкавия сняг,
с очи, които падат
като въстаници на барикада,
възкръсват
и се повтарят в теб,
човечество. Ала
планетата е пухкава от сняг... И там
 едно Голямо Черно Куче се разхожда.



Уморен,
тъй жаден за почивка
от толкоз преживени дни и нощи,
от толкоз преживени чужди драми
и приятелски предателства,
просто
нямам право
да умирам. Би било
крайно неприлично...

докато тоя кръвожаден
мрачен
пес
кръжи наоколо и всъщност
най-много
кръжи около детската градина,
о човечество,
кръжи с огромни огнени очи
и лапи,
и муцуна хищна, окървавена от злост
 и от надменност.

ПЛОВДИВСКА ЗИМНА ПРИКАЗКА



Нямаме вече какво да си кажем
и защо ли баш с тебе да пия кафе!
Вън е поледица, хлъзгав - паважът,
и жигулата ми ще поднесе...

С тия гуми протрити подобно галоши,
лека маневра и... хлъз, блъс и тряс!
Синоптиците казват: времето лошо;
грипът ме дебне - казвам пък аз.

Я, ти по-харно си стой при мъжлето!
Свинско със зеле, пръжки със лук
туряй на огъня, стъпвай напето,
ала не внасяй в душата ми смут.



Вярно, за мене си още принцеса,
понякога нощем си мисля за теб,
но мила, оная Любов я отнесе
на тия години суетната дреб.

 Сега съм затънал в следколедни пости,
че бавят аванса и останах без лев.
Ще взема да ида у съседа на гости -
да му пуша на муфта цигарите с кеф.

На табла красиво той пак ще ме бие
и аз ще се правя на лют, ядовит;
щастлив, пак вино ще налее да пием
и аз ще го гледам доволен и сит.


...А с тебе, принцеске, какво да си кажем?
Ой, как не искам да ме виждаш злочест!
Ти ще черпиш, пък аз ще се правя на важен,
но хай да отложим за друг път, не днес.



събота, 31 декември 2011 г.

НОВОГОДИШНА ИМПРОВИЗАЦИЯ



Зъзна отчаян пред твоята врата
и над света се стеле снегът.
Нощ новогодишна, а ти си сама,
помниш ли лятото как отлетя?
Колко щастлива беше, нали!
Искряха от обич твойте очи.


После отмина и есента -
спусна воал от сухи листа.
Като лист в календара откъснат лежиш,
защо тая вечер самичка седиш
пред маса, отрупана с куп ястия?
Любов ли си нямаш! Имаш тъга.


Ала с тъгата сам нощем не бива
да си, ако искаш да бъдеш щастлива.
Зъзна отчаян пред твоята врата.
Това знаеш ли! Или да крещя?


Пловдив, 31 декември 2011 година

събота, 24 декември 2011 г.

ЧУЙ ЛЮБОВТА

 


Копнежът на мъжете, които си прегръщала,
в усмивката ти свети, но ти все пак си същата -
от пяната край Кипър изваяна красива,
и светлина божествена от тебе се излива.

Какво, че са настръхнали насреща ти жените,
на манджи умирисани, с лица от гняв изпити!
Нехайна, лека, свежа – не можеш да си друга
пред тоя свят наежен тъй пъстра пеперуда,

привързала косите със панделчица сива,
в басмяна рокля евтина, която ти отива,
та как ли да не влезеш и в сънищата мои
от нос Добра надежда, обрулен от порои,

от дъждове мусонни, които сто години
над мен валят и няма как сам да не отмина;
но даже и във мрака, в Отвъдното ще зная,
че съм докоснал нещо, дошло при мен от Рая.



ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...