ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1701.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1701.) 

  Не се плаши от локвата – душа и свят й е да те окаля! Намачканото празно тенеке вдига глъч до небесата, но е безобидно! И не си губи времето с хора без образ и без стойност! Кой воюва с жабите!? Реши ли Дяволът да те срита, ще е с човешки крак, но не с копитото. – (Аноним 1947)  

  20-28 apr. 2001 

     НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА

   В дълбоките дебри на душата често пейзажът няма нищо общо с онова, което е на повърхността. Случва се както ярка волтова дъга да прескочи енергия от бездните на подсъзнателното към Небесата. И оставаш с впечатлението, че не си им безразличен, че нещо отгоре внимателно те наблюдава. Какво е това?! Собствената ти съвест или информационна банка, която от раждането ти е наясно какво ще те споходи, та чак до самата смърт?

  Смъртта възприемаме обикновено като физически срив, разрушение на плътта, но по-страшна е духовната смърт, когато частици от личността ти отлитат безвъзвратно. Лакомо посегналият да се възползва издава фиаското на личното свое достойнство. Тъй хубавата жена се превръща в лъскава проститутка, а самостоятелният възгордял се глупак – в роб на амбицията си да изглежда умен величествен в страсти, играчка в нечии чужди ръце.

  Край пищните трапези на плътското откривам наредени най-много самоунижили се. Всеки разкошен дворец всъщност е обитаван от властен аристократ, стотици слуги и куртизанки, щастливи, че са се оказали в част от свитата.

  Нищо даром се не получава. Изкусителна тръпка е, когато ни предлагат да ни купят. Тягостно е никой да не се интересува от теб, да живееш еднообразно и без авантюри. Когато търсят близостта ти, присъствието ти в нечий чужд живот, какво ги интересува повече: ние самите (душа + тяло), или техният егоизъм? И да питаш, няма да ти кажат; остава сам да си отговориш.

  Съседки приятелки... Израсли от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът й – уважавана обществена личност, обаятелен мъж, шеф на Културния дом в Карлово. Имат момиче, което се оказа колега в Университета, и момичето расте обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за дъщерята не само родителите, но и съседката, която – независимо че е пожелана от много мъже жена, но не личи да се терзае, че останала сама в живота. Ала затова пък постоянно е в дома на приятелката си: заедно шетат, посрещат-изпращат милия съпруг.

  Идилията се точи над десетина години. Мир и съгласие царят в този уютен дом.

  Дъщерята на тези двама – студентка вече, от един момент започва да се досеща, че приятелката на майка й едва скрит личен роман с шефа на местния Културен дом. По незабележими на пръв поглед подробности – погледи, шегички, трепет в компанията, девойчето открива, че и татко й не е безразличен, че под повърхността на женското сътрудничество баща й живее фактически с две жени, с две жени споделя и леглото.

   – Знаеш ли, Жорж – казва ми, – най ми е странна реакцията на майка ми. Виждам, че мама обича тате, но защо ли не го ревнува? Любовта се разгаря пред очите й, а е спокойна, като че ли благосклонно се отнася към двамата любовници. В почивни дни те обикновено излизат да се разхождат из къра, а мама отива на село при своите.

  Припомням си нещо, чуто преди доста време, и се питам: този мъж с коя от двете жени е? Дъщерята, привързана към татенцето, така завърши разказа: "Жал ми е за приятелката на мама леля Данче". Коя от двете греши, или всяка е права за себе си!
В предимствата на обичащия може би е примирението да приемеш човекът ти да е щастлив без теб. Свободен да избира с коя да е, що непременно с теб да е!

  Има изкусителна тръпка в това. Преди да познае* Адам, неговата Евичка вече се е любила с Дявола. Сатаната я е подтиквал към еуфорията или екстаза и на плътските удоволствия. Иначе двамата с глинения наивен Адам биха си живели както брат и сестра в Едемската райска градина. Като я научил Дяволът да ловува, тя се превръща в жена в действителния смисъл на думата. Нали оръжие, което не влиза в употреба, става бреме, губи стойност, поръждавява, мотае ти се в нозете, спъва те. За какво ти го е дала Природата?!

  Кога възбуждаме страстта? Когато кротко, еднообразно в делничното се въртим, или когато прескачаме телените заграждения на правила и забрани? Онова, което се повтаря, без да се обновява, бързо омръзва. Обаче каква тръпка е да проникваш в чужди пространства, както хищния ловец на съблазнително пърхащият дивеч да се усетиш като завоевател и пиратска шхуна в открито море?! Онази съпруга вероятно тъй съхранява привързаността на мъжа към себе си – като позволява, дори като се отстранява от брачното, докато идиотът преживява любовтта си по другата жена. 

  Голяма е опасността да го изгуби, но не е ли по-честно, по-достойно по този начин да приеме нещата. Защото свещено е правото на личен избор, естествено и с грозд от задължения и тегоби. Но който изпитва любов, дали – и страдайки, ще отстъпиш, и ще заминеш на при своите или където и да е, за да не пречиш. Никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. Освен ревност, защо ли в самоунижението откривам края на всяка любовна история?

ОТМЪСТИТЕЛНАТА ВЛЮБЕНА

  Завоевателният рефлекс понякога се изразява в чудни неща у влюбената... Понеже момъкът, когото все горещо обича, вече изгубил интереса си към нея, Благовеста Д-ва, дяволито, интелигентно, артистично и отракано пловдивско момиче, покрай най-близкия му и доверен приятел урежда интимно парти за трима в апартамента си на седия етаж зад Стария нов мост на реката. Пред безразличния свой любим изкушава плътски приятеля му и буквално пред очите му се оставя той да я люби. Изненадан и замаян от изпитата гръцко узо, скучаещият до някое си време наблюдател внезапно е обзет от дива ревност. И тя, според думите й, се любила и с двамата. Луда работа...

   – И после какво стана? – питам.

   – Какво да стане! – гледа ме сияеща, лъчезарна. – Глупакът му с глупак, леле, като залепна! Върви ми по петите, във врата ми диша. В тоалетната да вляза, на стража е отпред, пази някой да не ми налети. И взех сериозно да умувам как да се куртулисам от него.** 

    В просъница едва събуждайки се, край ми звучи музика: акустична китара, дрезгав баритон, нищо в стил кънтри. И ей тези думи...

Богатите... а-ах, богатите!
Защо им са парите на богатите,
ако не за да дават на бедните!
Богатите... а-ах, богатите!
Богатите правят пари,
бедните правят дългове и деца.
Богатите... а-ах, богатите!
Защо им е бизнес на богатите,
ако не за да дават на бедните,
ако не за да дават на талантливите,
дето движим света на онази си работа
и правим изкуство, и правим деца –
просто защото сме тук за любов.

Богатите... а-ах, богатите!
Вагабонти са те, колко грешни са те!
Ала Господ така е решил –
да ги отрупва с пари, с много пари,
за да помагат на бедните,
бедните да си раждат децата,
да ги хранят и обличат,
талантливите да правят изкуство –
и тъй да се радва светът.

Богатите... а-ах, богатите!
Колко скучно е да си богат
и сам да си лапаш паричките,
да си носиш модните дрешки,
дрънкулки да си купуваш
и да те гони безсъние,
че никому не си помогнал!

Богатите... а-ах, богатите!
Боже, кажи им защо са на този свят,
кажи им – Тебе ще чуят! –
кажи им, за да прогледнат,
защото ми е жал за тях,
защото ми е жал за всички тях.

  Колко ли лесно ни изглежда печеленето на пари, мисля си, едва излязъл от света на сънищата, на вратата между Наяве и Наужким! Само малко усилие – и стиховете, книгите, мелодиите, които звучат у нас, картини, които с думи рисуваме от илюзиите си, ще се превърнат в истина.

  Щастлив съм, мога да направя малко по-щастливи мнозина, но нещо пречи. Защото светът не е зле устроен (и не е прав поетът Никола Вапцаров***, хич не е прав!), ала някой трябва да запали свещта, кандилцето си да запали и да тръгне из грешния ни свят чудото на Сътворението, чудото да раждаш и отглеждаш челяд, стихове, песни, картини. "Мога ли сам да запаля свещицата, това кандило, този двехилядигодишен вълшебен фенер?" – питам се. И винаги ще е нужна жена, изкусителна стихия.

  Омръзна ми да живея, ограничавайки се. Омръзна ми да се заравям в неизвестност. Омръзна ми тази черупка, тази костелива коруба на костенурка. Построих си кула от слонова кост до небесата, знак не заради себе си, а за вътрешен тих глас от низините на нацията, който да бъде дочут най-после. Не мога да правя тънки сметки; друга ми е мисията; защо да се преструвам на какъвто не съм?! Къде са онези, дето ще разгонят стражата, ще ме погледнат с любопитство като странна птица, която говори странни неща, от които по-ведро изглежда животът!

  Съобщавам тези работи не от себе си – друг някой говори. Настройвам таланта си от петдесет години и повече, опъвам до скъсване тънките струни, за да звучат ясно, красиво. Ювелиръ в течение на дълго време шлифова парченцето диамант, за да се кичи с хубостта му ли? Ако глупци смятат това за самолюбуване, нима не зная що е то, какви усилия струва участта да се родиш с тази дарба! Очакват да моля: "Дайте възможност, помогнете!" Но тъй бъбри отчаяният. Не съм отчаян. Жал ми е, че сами си съсипват живота. Да коленичиш, пълзешком, ръце да протягаш за милостиня?! Не себе си, тях би унижил, ако постъпиш тъй. Никого не желая да унижавам. Семето зрее, и не е обикновено семе, а енергия за добро. Не съм единствен; мнозина сме, но кой ни знае! Тълпата се заплесва по шарени стъкълца и дрънкулки, плашила й вземат очите. Предвкусва нещо уж красиво, а получава лъскави опаковки на празни работи.

  Нещо се кълби, бунтува се, едвам се удържа от напиращи коне с пръхтящи ноздри и мускулести тела. Ако не проявят усилие да разберат какво ти е на ум, нищо повече не можеш да сториш. Което ни е вече предначертано, то се изпълнява и нямаме как да го спрем. Своето не спирай да вършиш, нека участта ти е достатъчна и да си спокоен! Ала не съм спокоен, грижа ми е, че семето сякаш единствено върху камъни и спечена угар пада. Няма самота, по-открита към хоризонта.

ФРАНЦ КАФКА

   Вече над десетина дни чета Писмата на Франц Кафка**** и не мога да се отърва от тягостното усещане, че чета версия на личния си живот. Смалявайки се, австрийският евреин Франц Кафка се справя някак с личната си драма, присъща на човека, виждащ арматурата, скелета на живота и света. Справянето у мен някога избива в придаване на тежест върху собствения ми незначителен стил на живеене.

  Случвали ми се обаче почти същите събития в личен план: например, бягството от Ася през далечния юли на 1972 г., съденето, но не както е с Кафка, в някакъв хотел, в обкръжение на хора, опитващи се да го разберат, а в съдебна зала насред чуждия ми по онова тягостно за мен време Балчик, пред настръхнала публика, дошла в очакване да ме види унижен и наказан, че не желая да се оженя. И т.н. Споменавам началото на низ от аналогии. Същата невъзможност да мисля за друго повече от писането. Ама и същата самота за размишления, подчиняващи денонощния ми цикъл преди всичко на писането, на размишления върху всяка дреболия наоколо. Същият ад, който понякога избива с клокочене на повърхността. Същото отсъствие на желание да се обвързвам с приятелства на битова основа. Само дето хер Кафка, за разлика от мен, е болезнено, повече оголена кървяща рана, по-краен в самоохулването, криво-ляво прикривайки могъщия глас, изригващ от дълбините на духа му на неслучаен простосмъртен.

  Това просто плаши! Затова чета твърде личните му писма с потрес, с усилието на изправен върху ръба на клокочещ кратер. Той е доста предизвикателен, а и ужасен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да било, представяйки се като жалък, нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните капани, които отклоняват и разпиляват всекиго от нас, грешните, по-далеч, встрани от основното в собствения си живот.

  Такъв респект имам към този евреин, че не посягам да поправя дори правописните коректорски грешки, допуснати в отпечатания на български език превод! И не казвам, че ми е симпатичен. Пресметливостта, еврейското у него, ме държи на разстояние от него. Боже, ами че той е пресметлив дори в любовта си към някоя си Фелице*****, от егоизма си да я превърне в придатък на творчеството си, колкото и гениално да е то! Такъв грях не се прощава с усмивка и махване с ръка: и не заради плътската Евина щерка, а заради Любовта не бива да подминавам лековато този род пренебрежения.

  Могат ли Любов и Творчески гений да стоят подозрително насрещу си? Може и да не съм прав за Кафка. Ето възможност сам да се защити, цитат от книгата!

 Стр. 196, цит.съч.: "Аз те обичах, когато беше естествена, и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се страхувах от теб. Понеже те обичах толкова, не бих могъл да ти сторя нищо друго, освен да помогна да се запазиш такава, каквато си. Все пак това не отговаря пълно на истината, беше заплашвана, но нима никак не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?"

  Цитираното е част от писмото до Фелице. Пише "Аз те обичах" и "понеже те обичах толкова много"... Думи-думи! А ето нещо, под което бих се подписал!

  Стр.209: "Известно ли ти е! Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са необходими дълъг низ минали неволи, но и много щастие. Зная: като момче, често бях сам, но по-скоро по принуда, много рядко – волно и щастливо. Сега обаче бързам към усамотението както водата бърза към морето".

  Да не пропусна, опитвам да преценя 29-33-годишен виенски чиновник от 1912-1916 г. и отношението му към четири години по-младата му годеница; и двамата са рожби на заможни семейства с висок доход и установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането им из богаташка Европа, из луксозните кътчета Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и пр. се приема за нещо естествено. Фонът на цялата им любовна история няма нищо общо с мизерията и ограниченията, в които имам щастието да съм от раждането си до днес в Пловдив, това мое твърде красиво място под небесата с византийското му коварство към собствените рожби. И все пак. И все пак! Европо, не те ли плашат очите ми на българин? Чак толкоз предвзетост на едно място, колкото в онзи тих период на затишие, лекомислие и лукс, предшестващ двете световни касапници... Толкова аристократична разнеженост!

  Едни и същи фрази, изречени от разни хора, имат различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, в България, а може би и изобщо – на Балканите. Строго погледнато, как да си аристократ във високия смисъл на понятието, ако си вперил зъркели в шепата трохи, измъчван какво ли би спечелил, ако еди що си би сторил или отстъпил някому.

  Психоанализата понякога ми напомня такова броене на плюсове и минуси. Излиза, че българите, общо взето, сме далече по-широко скроени характери от скрупульозно придирчивите и охтичави от уплах да се не излъжат западно- или средно-европейци, макар Кафка да е за мен по-скоро образ на пресметлив амбулантен търговец, колкото и гениален да е.

  В плен съм като че ли на затаена неприязън към гениалността. Кафка ме занимава като подход към всеки човек. Захванеш ли подробно да се самоанализираш, какво ли друго освен разочарования и генетично заложени национални комплекси ще откриеш!

  Луксозните, по мое мнение, курорти и местенца на континента, които изнежения и болнав Кафка посещава или пребивава известно време: Париж, Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911 г. (28-годишен) – Цюрих, Милано, Париж и Ваймар през 1912 г.; престой в два швейцарски санаториума – в Юнгборн, планината Харц (1912), Ерленбах при Цюрих; воаяж от Виена до Триест, пък с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона и Дезенсцано за Рива и Лаго ди Гарда (1913); в санаториум (1915): Румбурк, Северна Чехия; командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916). Следващите години: от Мюнхен през Будапеща за Арад (1917) и Цюрау (1918), престой в Меран или Виена (1920), декември 1920 г. – в Татрите, Матлиари; през 1922 г. – януари-февруари, в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и проч. Угасва на 3 юни 1924 г., месец преди да навърши своите 41 години. Напомня ми трескаво търсене, по-скоро бягство оттук и оттам, без да успее от себе си да избяга. Което е невъзможно.

  За мен – уседналият, вкопалият се в дома си наблюдател, тези лутаници, от една страна, имат вид на празнични шествия на суетността, от друга, са бягства на човек, изплашен до смърт от ада в душата. Защо след красивата фраза – "ние хората би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено любещо, като че стоим пред портите на ада" (стр. 377), изпитвам съмнението, че авторът се е наслаждавал, любувал се на нещастието си?

  Как живееш с ада в себе си! – бе възкликнала преди години майката на щерките ми. Бих запитал философите на света: "Говоренето за собствения ад не е ли слабост, или – което е далече по-неприятно, не е ли отчаяна героическа поза?

БАЩА МИ

  Умирайки, часове преди да издъхне в мъки, баща ми, роденият на 22 юли 1922 г. в бедняшкия, днес занемарен градец Харманли, ми предаде последния си мълчалив, в съответствие със стила му бащин урок, направи всичко възможно в онова болезнено свое състояние да не притесни най-близките му. Отстраняваше ни полека и нежно от страданието си, извръщаше очи на другата страна в сандъка на четири колела, който ни отнасяше вкупом към софийската клиника "Пирогов", шепнейки: "Майко, майчице!"
А щом д-р Иван Бошев – 42-годишен бохема, непукист, типичен пловдивски майничка, който вече го беше отписал от живота******, надничаше откъм шофьорската кабина да пита: "Е, как е? Как е, бай Кириле? – моят Малък Голям Човек със задебелял език и обгорено лице отговаряше възможно най-кротко: "Нормално, докторе! Няма проблем, докторе".

  Да казвам ли кого поставям по-високо – великият Франц Кафка или неизвестния за света дърводелец часове пред смъртта! Откривам толкова величие в мълчанието ти, татко мой, че само като си помисля, свят ми се завива.

Пловдив – гнездо на пошлост и древна култура

Plovdiv, edited on 17 apr. 2025

____
* В библейски смисъл. http://numerologiazavseki.com/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B8/%D0%BA%D0%BE%D1%8F-%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D0%B0/

** На всеки петнайсетина-двайсет минути джиесемчето й звънеше и усмихната, но с траурен глас, казваше: "Не, мили! Нямам проблеми, наоколо е спокойно. Нищо не ме заплашва. Намирам се... (спомена заведение в другия край на Пловдив), бъбрим тук с една колежка за хемороиди".
*** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!" – реплика на лирическия герой в поемката на Никола Вапцаров "Песен за човека".
**** Франц Кафка (1883-1924), „Роден съм да живея в самота”, бълг. изд. 1981.
***** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.
****** Този същият д-р Иван Бошев, син на професор по медицина, три месеца по-късно издъхна от отток в черепа – паднал от табуретката, когато опитал да смени изгорелия бушон. За нелепата му смърт сестра ми говореше, че клетвите й за нехайството му спрямо баща ни се били изпълнили. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1700.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

 ПЛОВДИВЧАНИН (1700.)

  Всичко наше е временно, любезна, всички временно сме на този свят, а от всичко нетрайно най-завладяваща е плътската любов помежду ни. – Аноним (1947)

 Журналистика е да съобщаваш на света неща, които някой друг не желае да бъдат огласявани. Всичко останало е PR. – Джордж Оруел (1903-1950)

  Републиката ни и нашата преса ще преминат през възход или падение заедно. Способната безпристрастна, както и вдъхновена от обществения интерес преса, интелигентно подготвена да знае кое е правилно и имаща смелост да действа, може да съхрани националните ни добродетели, без които популярността на всяко правителство е просто измама и фарс. – Джоузеф Пулицър (1847-1911)

  12 jan. 2000

ДOН КОРЛЕОНЕ 

"Аз съм истински пролетарий. В 1929 г. станах член на Демократическата партия, понеже искрено смятах, че тя е прогресивна и левичарска партия. Поради своите силно проявени леви тенденции, още в 1930 г. на конгреса водих остри пререкания с ръководството на партията. Изпаднал в пълна мизерия и безизходно положение, това ме принуди да се възползувам от някои лични връзки, за да бъда назначен за кмет... В Банско се свързах с редица комунисти – Михаил Ковачев, Димитър Зайков, Ламби Данаилов и др. и доколкото можах работех за народа. Тази ми деятелност не можеше да бъде скрита и след една проверка бях подложен на уволнение заради сътрудничеството си с комунистите. По инициатива на Михаил Ковачев и други бяха събрани хиляди подписи за моето връщане. Бях възстановен на служба и преместен за кмет в село Добринище, а после в Бачково...

  При възстановяването на Демократическата ни партия през 1945 г. влязох в нейните редици с най-искреното намерение да съм полезен на новата Отечественофронтовска власт, да работя за приобщаване на партията ни към Отечествения фронт. Бях избран от младежите демократи да водя преговорите с Комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. На тази плоскост съпартиецът Христо Данаилов заяви, че въпросът е уреден и че на младите демократи ще се даде възможността да станат кандидати за народни представители, ще ни се окаже съдействие, да можем по места да проявим разбиранията си за сътрудничество с Народната власт. Кандидатирах се в Кюстендилска околия, мимо нареждането на Централното бюро на партията (бел.м., tisss – обновената след Девети септ. 1945 г.), влязох във връзка с Никола Стойков – Руски. Получих от него нужното съдействие, да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и срещу Демократическата партия, ако друг такъв ще се кандидатира. Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Бюрото на Софийската градска организация на старата Демократическа партия." 

  София, 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*

ВЪЗКРЪСНАЛИЯТ СВЕТЕЦ

  Завчера, 9 януари, в късо време, кажи-речи, в една и съща седмица, си отиват от света три неслучайни личности в националния наш български пейзаж: политикът Стефан Савов (1924-2000), неудобният критик на всеки властен самозванец вечният затворник в годините на соца Илия Минев (1917-2000) и дългогодишният режисьор в нашата национална телевизия Неделчо Чернев (1923-2000).

  Кой е Стефан Савов, предложен от Борис Кюркчиев и избран за шеф на обявената с фалшив протокол от т.нар. Демократическа партия, стигнал до поста Председател на Народното събрание на Република България? Баща му Димитър Савов (1887-1951) е финансов министър в кабинета на Царство България, известен с факта, че договорил за Българската армия остаряло въоръжение от модернизиращата се по онова време армия на Третия райх в нацистка Германия.

  Стефан Савов, когото в онази Демократическа партия през парадния й вход въведе доносникът на "Народната власт" Борис Кюркчиев, същият Кюркчиев (1908-2002), обявен през 1990 г. за лидер на Демократическата партия и чрез протокол със задна дата признат за възстановител на една от по-старите партии след вътрешнопартийния преврат в БКП на Десети ноември 1989 г.

  Стефан Савов, който остана загадка как по едно и също време хем бил интерниран от комунистите, хем ограбен от Народната власт, и както твърди, с турците ял екмек (хляб), хем не пропуснал нито семестър при следването си в Софийския университет, при това не по каква да е специалност, по Право. Нещо фантастично за сина на бивш царски министър от години на Царство България и точно по време на Червения терор над Българската интелигенция и духовенство, по време на масовите екзекуции.

  Стефан Савов, когото изпечен комунистически агент в младежката организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно писаната си биография от 1951 г., поставил начело, преди да се оттегли в сянка, като Почетен председател на същата тази фалшива ДП**.

  Стефан Савов, който в изборите за Велико народно събрание се представяше из софийските улици с луксозен цветен афиш, като внук на Ботев четник от Враца.

  Стефан Савов – по времето на соца председател на казионния Съюз на преводачите в България.

  Стефан Савов – същият мъж, който с уклончиви обещания и подмолни маневри успя да елиминира двете далече по-многочислени организации на регистрираната преди това Демократическа партия и разбие ядрата им, като изпратените от Пловдив за обединението Златка Русева (1964), Спас Гърневски (1953), Христо Марков (1962-2020), Теодор Димитров (1963-2007) и доносникът на ДС Андрей Захариев привлече в партията на Кюркчиев, осигурявайки им място в парламента и властта.

  Стефан Савов – същият, който бе основен инициатор за т.нар. "Гладна стачка на 39-те депутати", напуснали заседанията на VII Велико народно събрание като протест срещу проекта за нова Конституция на Република България, в която по-късно се закле като праведник и като Председател на Народното събрание... И в онзи период, когато беше най-важният човек в Народното събрание, стана основен гарант за прилагане на същата конституция, която пламенно отричаше, заради която излезе да се търкаля на зелената росна морава между обществените кенефи срещу Софийския университет и сградата на Парламента.

  Стефан Савов, същият дето, като Председател на следващото Народно събрание бе инициатор преди т.нар. масова приватизация тънка прослойка рожби на някогашната обогатила се от войните буржоазия у нас да бъде облагодетелствана. Опитен актьор в политиката, по филибелийски казано, тарикат по призвание и манталитет. Видях го отблизо в късната есен и първите дни на зимата през 1990-1991 г., здрависахме се с него. Беше долетял с антуража си в моя роден Пловдив да ни приказва за демокрация и свобода. Представиха ни го и му дадоха думата в същия салон на някогашното кино "Балкан". После вкупом излязохме на слънце да се погреем. Здрависваше се радушно с всекиго от нас, членовете на първата и най-добре организираната между мижавите новоизлюпени мижави партийки с гръмки кухи имена, които вкупом образуваха СДС, т.е. пловдивската Демократическа партия с жизнените си структури из цялата страна, активна, жизнена столична организация от потомствени демократи от фамилиите на Александър Малинови, Никола Мушанови, д-р Дренкови, Петко Каравелови. И в дома на Екатерина Каравелова, наследствен имот на г-жа Фани Дренкова, провеждахме няколкото сбирки на членове, дошли тук от цяла България. По онова време вестник "Демократическо знаме" с тираж 25-30 хиляди екземпляра, за часове изчезваше сред зажаднялата за политическа обнова аудитория на България от 1990-1991 г. Абонати, разпространители, кореспонденти и ревниви сътрудници на "хубавото Знаме", както го наричаха дори в пленарната зала като трибуната на Демократическата партия със седалище Пловдив, имахме из цяла България – София, Бургас, Варна, Стара Загора, Русе, Добрич, Видин, Карлово, Пазарджик, Пещера, Брацигово, Хасково, Сандански. Обаждаха се с писъмце до редакцията българи, стари емигранти от всички краища на света – Италия, Щатите, Канада, Великобритания, Холандия, Русия, от Африканския континент, от Австралия.

  Та здрависахме се, значи, с този любезен, достолепен на вид господин. Приказваше ги едни такива: "Виждам, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. Пък аз съм стар, уморен. Бъдещето е пред вас. Смятам вече да се оттегля от политиката". Бил едва 65-годишен през 1990-1991 г., не дотолкова възрастен за политик, защо ли му било онова театро, защо ли му били онези приказки! Такива ги диплеше този достолепен на вид господин: "Ще се обединим, нямаме пречки. Демократическата партия ще стане сред най-влиятелните партии в Нова България". Остави впечатлението, че обединението е въпрос на технически подробности, ала по-сетне? Сетне се оказа, че именно той, тъй добронамереният, закопнелият за почивка 65-годишен авторитетно изглеждащ мъж бил най-сериозното препятствие да изградим многочислена национална политическа организация, която да е в опозиция на преименувалата се, обновена и облицована с пищни камуфлажни лозунги и човеколюбиви драперии БКП/БСП.

 "Родолюбивата му дейност", като Председател на Народното събрание от 8.ХІ.1991. до 17.ІХ.1992 г. свързвам с бързането да се върнат първо и веднага имотите на най-едрите собственици, по-известни сред народа ни с противното име "реститутки", наследници на някогашни най-едри богаташи, далавераджии от военните, гладни за бедстваща България години, докато четири-пет милиона наши българи – селяни или наследниците им, осем и девет години продължиха да чакат връщането на дребната си нивичка, гледаха с насълзени очи как бащинията им тихо пустее, буренясва или се разпределя като лична собственост между бабаити, тарикати или подставени лица на "демократичната" власт. И Отечеството превърнаха в пустиня. Земята престана да ражда. Плъзнаха с каруци цигански банди из кърищата да грабят оскъдното, сято от селянина. Унищожено, разпиляно, разпродадено, разграбено бе всичко родно наше, градено с потта и кръвта на милиони обикновени българи. Какъвто бе и моят дядо Борис Ненков Ангелов, Борис Дявола от Пазарджик, който от четири-петгодишен ме водеше от пет часа сутринта с талигата на къра край Пазарджик, Мокрище, Хаджиево и Звъничево да орем петте му лозови градини, всяка от по няколко декара.

  Това е последицата от дейността и на този кумир, и на тази голяма фалшива икона на съвременния български политик, създадена да бият чело пред нея наивници, да й палят свещи ослепелите от мъст и слободия наивници от всички сфери на сегашната наша България. Оттам тръгна анархията в нравствеността и възпитанието на децата ни. Оттам тръгна пренебрежителното гадно отношение към по-възрастните поколения нашенци. От народ, грабен от доносници и партийци, от печени в съветските школи за манипулатори се заеха да ни превръщат в електорат, стадо за чиста свята република, само че не републиката на карловския сирак дякон Левски, а на новоизгрелия веднага след т.нар. демократични промени в политическия театър сДон Корлеоне и неговите събратя по манталитет и слава.

Пловдив – гнездо на пошлост и древна култура

Plovdiv, edited on 16 apr. 2025

Илюстрации:
- Фронтмените на демокрацията у нас 1990 г.***
- Стр. първа на вестник "Демократическо знаме".

___

* Част от биографична изповед, писана собственоръчно за пред органите на МВР от Борис Кюркчиев, въвел Стефан Савов в политиката. Предците на Стефан Савов по традиция са членове на Народняшката партия, най-върл противник на някогашната Демократическа партия с лидери Петко Каравелов, Александър Малинов, Никола Мушанов. По-подробно личната биографията на ловкия доносник Борис Кюркчиев е представена в бр. 1 на вестник "Демократическо знаме" от 19 май 1990 г.

** По пространно са описани в "Здравите сили" текст от поредицата "Въведение", са Златка Русева (1964) и Стефан Савов (1924-2000), просперираща двойка в родния политически живот непосредствено в годините след славния Десети ноември, когато доносници и служители на зловещата Държавна сигурност си писаха героичните биографии на дисиденти и първи демократи. 

*** На снимката горе отляво надясно са: Стоян Ганев (1955-2013), проф. Михаил Неделчев (1942), проф. Елка Константинова (1932-1923), Стефан Савов (1924-2000), Николай Слатински (1956) и Асен Мичковски (1955), “Един благородник в политиката”, хвалебствен документален филм за Стефан Савов, представиха на 21.02.2024 г. по БНТ, вж. https://www.youtube.com/watch?v=tawawtuQb8Y Бел.м., tisss.

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1699.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1699.)

  И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

  17 avg. 1997

ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

  На 6 август поехме за летовището Каваците зад Созопол. Сутринта към пет и нещо натоварихме семейство Ряпови бабар с багажа им: освен плажните им рогозки, чадър и такъми, кофа чушки, домати, картофи, лук от градината им на село и около два след обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме там, поскучахме, попекохме се и на 11 август, като ритуално си взехме финалната утринна морска баня за последно сбогом, поехме да си се прибираме към Пловдив, почервенели, с европейски тузарски морски загар. Сред нещата, които по-живо си спомням, е една от разходките ни с Re. по брега преди тръгването, когато гларусите с протяжни крясъци пикираха над нас, а вълните ревниво ближеха пясъчната ивица подире ни, сякаш за да заличат стъпките от босите ни нозе върху пясъка, после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа нямаше наоколо, само боклуци и ръждиви тенекета, когато на пустия плаж с радостен лай дотърча Роро – игривото черно куче на Ряпови, и чух Меди – жена му на Ряпов, да вика своенравното псе откъм бараките иззад почивната станция.

  По пътя към морето колата ми създаваше проблеми, поне не се повреди съвсем, не се скапа и реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея е стипчиво, но и крехко, подобно на ручейче, скрито бълбука и се провира из високата суха тръстика. И т бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато измина почти седмица от връщането ни в душния мил Пловдив и заничам към изтеклите дни, какво виждам?... ГБЧ (Големият Бял Човек) плътно шета около Re., пилее пари в неговия си стил и го раздава грижовен примерен съпруг, доколкото го разбирам от задъханите й преразкази. Имам усещането за двуметрово едро животно, вони ми на влажна козина.

  Във видимия спектър между мен и нея всичко май е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията – леко килнат, и тази тиха драма у нея ми подсказва колко е уязвимо момичето, особено ако е трийсетгодишна хубава жена. Не мога да знам, но и не искам да знам доколко важна е моята лична обвързаност: името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла й съм, няма ме на сцената, пък и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо тук не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма стойност. Защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко тук е в движение, константна (постоянна) е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие, хармонията може би трябва лекичко да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и в напрежение... Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не-е, не желая трохи от чужда трапеза; за даровете и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да си плащам. Не съм слуга! Каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист съм – надявам се, не безскрупулен. И въпреки това, нещо ми се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не наближава моментът да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа на сборника "Кардиф" при Венцеслав Бъчваров (1932-2008)* за набор, той е човекът, но и около Венци ухае на обсебен от щурата амбиция на всяка цена да го оценят като литератор. Формата – налице, съдържанието обаче бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни може би амбицията да пускаме перки, да се правим на велики и неповторими личности, а освен тщеславие май друго няма. Иван Вазов (1850-1921) от Сопот или Пенчо Славейков (1866-1912) от Търново – истинският и измисленият: единият живее, вторият явно позира.

  Да си вдигна задника и да се махна. Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми се проясни – ако случайно Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил? Кеф! Спасителят Иисус в тъмночервен мерцедес, по бански, с модни слънчеви очила и масивен златен кръст (стотина грама) на косматите гърди, верижки, татуировки с Дева Мария, обици, ланец, пръстени, висулки, тръненият венец и пр. От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За пръв път го открих, когато се питах завиждам ли на пишман поета Спас, кмета на Пловдив Гърневски (1953) от селото Марково край Пловдив. И Спас, и Теди – Теодор Димитров (1955-2007)**, областен управител), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и светият Папа полякът Войтила, и Вселенският патриарх ми се явяват под нозете. Решително не мога да им завиждам; като простосмъртен, не си пожелавам ни славата, нито участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Съгрешил от наивност и изкушен от тъкмо прелюбодействалата заради онази Ябълка на познанието Ева, и Господ ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, проклел ги да страдат. Ала дали и в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред тъжна кал и помия? Че какво ще е Любовта без страдание! Не мога и за миг да си представя благородство, което да не е минало през страдания и страсти, т.е. през бесовете, заложени дълбоко в нас. 

  Спомням си френски шлагер в арабски стил, няма как да не го знаеш: "Айша". Доста приятна мелодия, но и нещо като сбогом. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в мърляво кафене край занемарения къмпинг при летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. След дните на жега времето се бе развалило и ята от гларуси с разперените си огромни крила кръжаха над нас, бяхме сами или не, имаше семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки. Това нещо ми се е запечатало в ума – изплува винаги, дочуя ли мелодията, която тогава се просмукваше през поривите на поривистия вятър от поръждавели сивозелени тенекиени тонколони с надпис "RFT"... Един от миговете щастие, свързан точно с тази арабска мелодия. Днес нищо вече не е същото, ала нещо игриво в този френски шлагер ме връща към дните, когато съм бил изпълнен с илюзии, и поради тази причина щастлив, наистина много щастлив.

  Пет денонощия изкарахме с Re. в крайно занемарената почивна станция, при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воаяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лелки се пришият към вашата любовна двойка!? И там, в онзи късен следобед или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за половин-един час досадниците. Все едно още сме там, независимо от време и обстоятелства...

  Всяка вечер се пренасяхме да легнем в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше играчка, плюшено зайче с барабанче, което нежно цънцънкаше мелодично, докато се гушкахме в тъмното. Колата ми никак не беше наред, така че едвам се дотътрихме до ведомствената почивна станция и къмпинга встрани от нея, претоварени от багажа на моите приятели, заради който брах дертове и така провалихме замисления преход от Бургас до Балчик, Каварна, чак до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и китни мотелчета край брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-скъпите ми спомени от преживяното до днес. Върви след това не казвай, че дяволът е всъщност в подробностите!

Пловдив – гнездо на пошлост и древна култура

Plovdiv, edited on 15 apr. 2025

Илюстрации:

- Брегът край занемарената почивна станция.

- Любовта вирее и в най-невероятната пустош..

–––

* Вж. https://3nai.blog.bg/regionalni/2008/11/25/chii-v-kraina-smetka-sa-belite-nenki.258562 Венци предложи името на замисления в гола стаичка между членове на някогашната първа Демократическа партия (преди овладяната с фалшив протокол от бившия агент на Комунистическата пария Борис Кюркчиев (1908-2002), кмет на Бачково по време на Царство България). Венци пръв посочи името на седесарския местен вестник "Свобода".

Венцеслав Бъчваров (с писателски псевдоним Глориъс Рийт Купър)

** Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Eks-predsedatel-na-obshtinskiya-suvet-v-Plovdiv-zagina-v-Gurciya-25949. В жилището на Теодор на един от горните етажи lвъв ведомствен блок край пловдивския Захарен комбинат до три след полунощ полузаспал от време на време хвърлях око да проверя как на компютър с избледнял монитор се труди над първа страница на брой 1 на вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991). И в три часа сутринта вдигна лапи и съкрушен обяви: "Няма как да набера на компютъра твоя шибан макет". После Теди стана "голямата работа", губи се година-две в Гърция, прибра се у дома, подхвана бизнес, отвори цехче в село Ягодово и внезапно беше обявен за Областен управител на Пловдив. В знак на обич към аргатите, раздал на всеки от тях чистак новичка лъскава алена турска ютия за 8 лв. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1698.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1698.) 

 Тук всичко се прави така, че да ти е гадно, гнусно, мизерно. И това е България днес! Имаме най-разкошната в Европа и света природа, която куцо и сакато с пот на чело, с нокти и зъби се пробва да унищожи. И като вече успяват. Родоотстъпничеството тук е битов реализъм, зов за емиграция в чужбина, само да си по-надалече и да не виждаш как всичко талантливо и светло най-старателно се унищожава. – Аноним (1947)

  18 dec. 2008

ГОЛЯМОТО НЕДЕЛНО ПРАНЕ

Започва голямото неделно пране.
"Мръсните гащи и ризи вадете" –
нарежда майката с подутите колене
и сапунена пяна до раменете.

Първи, разбира се, пристъпя смутен
големият син. Той носи... сутиен,
и дузина дамски пликчета носи
на моми весели и дългокоси
големият син студент.
Поглеждат го презрително,
осъдително, строго заплашително.
Чува се: "Да-а-алеч ще отиде!
Еето ги значи неговите книги!
Ето го значи неговото учение!
Ама че поколение!"

Естествено изръмжалият е бащата,
както здраво се е подпрял на вратата,
пиян-залян,
с мазния си каскет голям
върху кратуната му като тиган.
Той носи потника си протрит
с мирис на пор, на праз и кромид.
Потника мишките са го изблизали
заради солта, която на всяка твар е нужна;
види се, и други твари са го гризали
и вероятно са си живели задружно.

"Този потник му е от армията спомен" –
намесва се бабата и вади огромен
кървавочервен партиен сукман.
Сукманът е като Самарското знаме развян
и бухнат в коритото с демокрацията и сапуна,
докато бабата се криви като маймуна
и се щура насам-натам, и се киска
като изкукуригала народна артистка:
"От този наш исторический сукман
трепереше нявга хайдушкият Балкан".

Ето че и дядото се показва.
По вида му личи, че го присвива язва –
кисел, сърдит, махмурлия, немит,
милият избухва като гърне с динамит
и захваща да плещи своите простотии,
като вечния депутат в Парламента.
Знаят му илача и пъргаво го успокояват,
като му връчват шишенце домашна ракия.
И ораторът се умилява,
ухилен, ризата си дава, оба-а-аче все пак
ползва момента да дръпне пламенна реч:
"Българийо, 

и ризата от гърба ми свалиха и взеха!

Тя нашата май свърши се веч".

Последна, то се знае! – е дъщеричката.
 Какво ли мъкне в полите си тя?
"О, Боже! – възмущават се роднините. –
Кога роди, бе? Казвай коя е гадината!
Кой е щастливият му баща?"

И ей го на! – извряква в коритото
току-що роденото, недоубитото,
оживяло по чудо Българско дете.
И майка му, хубавицата, кисело тръсва:
"Сега на кой тарикат ще го кръстим,
да се знае, че не е копеле,
да помни чия рожба е, кога порасте!"

Пловдив – най-древното жизнено селище на нова Европа

Plovdiv, edited on 14 apr. 2025

Илюстрации:

- Статуя на Смъртта и Сатанизма насред столицата.

- "Българин да се наричам първа радост е за мене!"**

–––

* Скулпторът от Кърджали Вежди Рашидов (1951) преби млад полицай на пост сред София и получи за това юначество като награда боен пистолет лично от товашния Главен секретар на МВР Бойко Борисов –  вж. https://btvnovinite.bg/588-Politsay_sas_schupen_nos_sled_skandal_s_Vejdi_Rashidov_i_Emil_Dodov.html & https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2001/11/29/107086_vejdi_rashidov_e_v_aresta_za_poboi_nad_policai/. В отговор на жеста и вече в качеството си на Министър на културата, г-н Вежди Рашидов стана инициатор за драсканиците си по време на разни заседания скучаещ "най-велик политик" на днешна България ген. Бойко Борисов (1959) да бъде избран и обявен за Почетен член на гилдията, представлявана от Съюза на българските художници, вж. https://bnr.bg/post/100036972/sbh-shte-obyavi-boiko-borisov-i-vejdi-rashidov-za-svoi-pochetni-chlenove.

 

** Фрагмент от любимо стихотворение от Патриарха на Българската литература Иван Вазов (1850-1921) за поколения българи, родени по време или непосредствено след Втората световна война. Бел.м., tisss.