вторник, 8 април 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1695.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1695.)

    Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у най-близките ми представата, която повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си бе готова да изтръгне за теб". И това беше представа в рода на пазарджишкия род на дядо ми Борис Дявола за домашно възпитание. Накъсо: дете се гали само насън. – Аноним (1947)

   27 uli 2012 

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

30 mar. 2007

 И аз, щом отдалече те съгледам,/ в уплаха бледна, изведнъж изтръпвам./ Сърцето трепва ми в гърдите,/ гласът ми става сух и сякаш май пресъхва.  Сафо*

БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ! 

  – Кога се прибра?

  – Преди половин час, няма и толкоз.

  – Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага, както виждам, на компютъра си се залепил!

  – Нали бях ти казал? А какво да правя в Добруджа, взе да ми домъчнява за тукашната мълчаливо четяща и – струва ми се, яко намусена, компания в интернет.

  – Пък аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.

  – Случи се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Е, не ми са много розови първите впечатления. Но нищо- нищичко не съм чел, освен отзива на някаква възвишена недоволна дама за твоето разтърсващо стихотворение
**.

  – Казвай бързо, какво те замая!

  – Момиче. Като че не ме познаваш. Честно признавам, че е много хубаво да видиш жена, която ей тъй... с очи само може да ти се усмихва.

  – ?!

  – Едно от безутешните ми влюбвания от разстояние. Ала ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам, да разказвам, а защо баш на теб, не знам, за тази... някаква сервитьорка в някакво си крайпътно заведение. Но то си е химия. Не се преструвам, честно си признавам, много е хубаво да видиш жена, която така... с очи само да ти се усмихва.

  – Айде беж да й посветиш едно стихче!

  – Нейде в облаците стават тези заварки между ангелите, които пърхат с огромните си снежнобели криле. По-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри са все от този род, и все безславно приключват. Но е много приятно усещане.

  – Да напишеш стих, разказ, нещо си! Да не ти отидат зян впечатленията.

  – Имам доста истории за разправяне, ама тази е най-най-важната за мен, и то точно в тези мрачни дни. Като имаш предвид и че не съм я докосвал.

  – Именно, защото не си я докосвал... Хубавицата ли?!

  – Историята, имах предвид.

  – Дадох й визитката си, където се мъдри името ми. И като минахме днес сутринта край онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, ама не успяла да открие темите, по които пиша.

  – Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница. Та ти не си писал от дни. Ясно! Затова не е намерила нищичко! И все пак как тъй не успяла?!

  – Стигнала до общата част на форума. Рекох й да порови из Интернет. С такива едни, особени... весели очи. Застанала зад гърба ми като сянка, без дори да я усетя, когато ни носеше чорбите, казва ми: "Май ви изненадах!" Понеже още като влязох в това случайно крайпътно заведение и я мярнах, засрещнаха ни се погледите, преобърна ми се сърцето. Познавам се вече, от поне шест години не ми се беше случвало. И какво да говоря повече! – постарах се да не я поглеждам, че ставам... и аз не знам – в такъв момент срамежливост хлапашка ме обзема, да не ми се надява човек.

  – Ето нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".

  – Ако щеш вярвай, ама тези четири нощи се приспивам с образа на това момиче. Леле-е-е, съвсем се бях отчаял, че вече не... Пък двете ми щерки срещу мен седят, не усетиха какво става. А разбрах, че тя добре усети... И надзъртам крадешком, но не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.

  – Хитрец!

  – Тези четири дни вечерта се приспивах с веселите очи на това момиче. Хем дъщерите ми срещу мен седяха, и пак не усетиха какво става.

  – ?!

  – И днес, когато влязохме пак там да изпием по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха, по тоалетни и прочие... и още като я мярнах – и ми се стори, или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си; и после идва делова, застава до масата, пък аз: важен, все едно хич не ми пука за нея, ама си се топя като евтина църковна свещица. Леле-е-е, какво теле съм! Какъв загубеняк! Никога няма да се науча. "Много се радвам, че ви виждам пак" – това ми бяха думите. И побягнах – кажи-речи, като гузен. Да сме седели – да сме седели не повече от двайсет минути. Излапахме си свинската чорба и се изметохме. Но не съм бил досадник. И като тръгнаха двете дъщери към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и казвам онези думи: "Много се радвам, че ви виждам пак".

  Ах, как ми се ще да обичам жена ей тъй, плътски, духовно и всякак... Да съм навит на всякакви щуротии заради нея или в нейна чест – както аз си знам, когато тези неща ми идат тъй, отвътре. Тази жена си има биография зад гърба, това разбирам. Но тези весели, пък мълчаливи уж нейни очи...! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разни роли... това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък все едно видях Жената на живота си, такава, каквато си я мечтая и не съм я срещнал досега. Знам, че нямам никакъв шанс – и в това може би е голямата тръпка. Когато всички врати са ти затворени, а усещаш – нещо у жената отсреща излъчва в диапазона на твоите честоти на биовълните.

  – Абсолютно! Разбирам те напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...

  – От десетина години за пръв път си подавам носа извън манастира, че разбираш ли, отвътре съм си залостил всички врати и прозорци към тези плътски и чудесни любовни авантюри. Това са си моите зидове и стени!

  – Вярно ли? Ами аз се учудвам как не си превъртял. Честно!

  – А ми се иска да извикам пред целия свят: "Ето, това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви щуротии".

  – Десет години не са като десет дни.

  – Добре де, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това?! Нали за мен тръпката да видя момиче, което да ме разтрепери вътрешно, хем във възможно най-неподходяща ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Е, ми то си е цяло чудо!

  – Стига глупости! И не изглупявай. Хубаво е, докато си живеем с илюзии. Това е образът в съзнанието ни, нашата си илюзия, а пък че отсреща стои реалният образ, хем не толкова романтичен, с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш някого, казваш си: Това е Моят човек, ала уви!

  – Уф, глупости са, знам! Обаче са много хубави тези илюзии. Знам! Да не мислиш, че не съм наясно реалността колко красиви илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се. Идвам от такава тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните там пищни кавги, заплахи за побоища, за убийство и каквото още гадно ще ти дойде на ум. И стоях като страничен наблюдател пред въртоп от страсти и злоба. Накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред Арменския поп. И аз ги гледах и им се дивях, че са една кръв, от един род, би трябвало да търсят нещата, които ги привързват един към друг, ала от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.

  – ?!

  – Чух поне дузина истории за Смъртта... Как си отишъл този или онзи от мои някогашни добре познати възрастни хора от двете села край Балчик... Страхотии! Но как само живеят тези хора – в очакване да умрат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем там, съседката им се обесила с въженцето, с което връзват магаренцето да не влиза в люцерната. Друга седнала в тенекиеното корито, с което си перат чергите на двора, сгънала прилежно нощницата до нея си, заляла се с туба бензин и драснала клечка кибрит. Разговорите на възрастните се въртят все около Смъртта, понеже младите българи тук вече ги няма, раждат само циганите, и двете допреди двайсетина години многолюдни села Гурково и Тригорци са опразнени от живот, който тук, по мои спомени, през 1971-1988 г. кипеше.

  Огромна скъпа японска и грозна кола със софийска регистрация мернах край селската кръчма в Тригорци. За бабките ли, мислиш, са се наканили софийските тузове хиподрум да строят! По улиците като живи мъртъвци тътрузят нозе съсухрени бабички, нарядко – стар дядо или рояк циганета. Това е типичното днес Българско село в Добруджа, каквото и да показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия народни избраници, бих ги нарекъл "народни изедници".

  – Ама като се приземиш след такава
*** романтика, яко боли.

  – Кой мисли за краха на любовта, когато тази любов розовее като изгрев на хоризонта, пиле?!

  – Аз! Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестоко да се самозалъгваме.

  – Човек съм, българин. Искам да имам обикновен живот, какъвто живот живяха родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно същество. Спирал съм се да се обвържа с млада жена. Сега научавам, че и щастлива любов при това обстоятелство може да има. Казвам го за илюстрация на моите си вътрешни забрани – че разликата в годините не бивало да е еди каква си и не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, възприемам като нещо друго, нещо за респект и почит, но не точно жена. За всеки влак си имало пътници, обаче отдавна не пътувам с влакове. Нищо лично!

  – И аз така.

  – Влюбвай се, мила! Обичай, колкото сила имаш, че наоколо е духовна пустош и кал, а любовта единствено възвисява човека истински. Ни пари, ни възраст, ни власт, нито слава – нищо, нищичко не са тези хубости пред любовта. И ако то е наистина Любов, тя с нищо и никого не се съобразява, прелита като сърна над ровове, с духовна смрад и помия, даже пустинята преобразява в райска градина.

  – Сами си хвърляме прах в очите. Питала съм се понякога: Струва ли си изобщо това влюбване?

  – На реторични въпроси не се отговаря.

  – Правилно!

  – Много ми се ще да се обзаложим с теб, че от това премеждие ще излезе нещо... Не, не писана реч, а нещо реално... За живота си всъщност говоря. Това са ми интуитивни предусещания. Доста драми в торбичката спомени нося, та да не ги имам на ум, когато бръщолевя този род глупости.

  – Кажи за моренцето де-е! Само някаква хубавица спомена от някакво си крайпътно заведение.

  – Ами започнах с най-важното за мен.

  – Кажи за морето, де! 

  – Морето го гледах като панорама от най-най-високото място на Балчик – от обширна тераса в нова къща на две нива, преизпълнена с дърворезби, тавански розетки, алуминиева дограма, локално парно и пр., там, където живее братовчедката Рени на двете ми щерки; живее там, значи, с мъжа си Камен и едно много сладко хлапенце, петгодишната... Леле-е, името й съм забравил. Имат котка, която храних с фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче. Обаче малката госпожица, според мен, е най-разкошното хлапенце там в целия артистичен Балчик, а вероятно и в цяла Добруджа. Тя ме запозна първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката градска болница, която белее двеста метра под нозете ни – отвъд яко обраслото дере. После ме запозна с любимото си зелено борче, кацнало върху ръба на пропастта, после – със стадо овце, което пасеше половин километър по-надолу в ниското, и с две стърчиопашки, които си строяха гнездо баш на ръба над пропастта, на двайсетина метра от тази открита за резливите добруджански ветрове тераса над Балчишкия залив.

  Децата, мила Сонче, си имат много по-интензивен духовен живот от нас, възрастните. Очовечават всичко, което докоснат: облак, кукли, парцалени палячовци, плюшено или гумено пате, разговарят с всякакви щъкащи или летящи животни, птици, растения и насекоми. Как да не се почувствам и аз малко момченце с такава прелестна госпожица! Ама на нея хич не й дреме колко съм голям, колко съм ловък и бърз, пъргав и силен, и каква заплата получавам, какво работя, каква кола карам и прочие. Всички тези толкова важни за учения невежа подробности за артистичното хлапенце тук нямат никакво, абсолютно никакво значение... Когато я запитах защо котаракът й носи такова странно име "Мерцедес", леко отегчена, през рамо тя ми рече: "Ами понеже е котарак. Да беше котка, нямаше да е Мерцедес, щеше да си има женско име".

  Възрастните си въобразяваме, мила, че Мерцедес е лимузина за богати чичковци или грохнали заможни дядковци, име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирмата за автомобили – някакъв си сух немец, влюбен в някаква латиноамериканска цицореста, зеленоока, сочна и проч. Мерцедес
***, или по-скоро в плен на спомена за присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която побъбрихме това-онова за живота и всичко около живота, Мерцедес е име, достойно за бял и на антрацитно-черни петна своенравен млад, с вирната опашка котарак.

  – Да бе!

  – Влюбените, мила, стават естествени като децата, не знаеш ли?! В това са вероятно и уханието, и чарът на Любовта. 


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 apr. 2021
___
* Чудесното с
тихотворение на Соня Пехльова:

Казваш ми: "Седнал съм на дъното на един ров..."
и аз – подобно на теб, и тихо плача.
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
Нощите – безкрайни.
Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата 

и две-три думи, не повече.
Липсват ми: морето, разходките, 

мирисът на риба в близката таверна.
Също така – целувките по раменете, усещането, че съм обичана.
Понякога, само понякога излизам навън, за да вдъхна
безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието, 

и такива – които потъват.

** Има на ум любовна романтика.

*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e дъщерята на някогашния собственик на прочутата фирма. Бел.м., tisss.

петък, 4 април 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1694.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1694.)

    Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у най-близките ми представата, която повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си бе готова да изтръгне за теб". И това беше представа в рода на пазарджишкия род на дядо ми Борис Дявола за домашно възпитание. Накъсо: дете се гали само насън. – Аноним (1947)

   27 uli 2012 

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

 20 maj 2001

ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО*

  Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми Кирил към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан (Течо), и с братовчедите Соня (1953) и Валентин (1959). Та спускаме се с татко по стария път към Ихтиман и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на около 300 метра пред нас по пътя от падината изведнъж се издигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, превъртя се високо във въздуха, чу се грохот и колите пред нас забавиха ход, спряхме като на парад в идеално прави две ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно ми рече да си седя на задника, да не се правя на герой, ама кой да го слуша! Изскочих. Търча като вятър около стотина метра надолу, пътем виждам: и други вече са наскачали от колите, ама си стоят като кибици, само аз си топуркам по стръмното.

  Посред склона: перпендикулярно обърната на пътя възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер и със смачкана предница – напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – млад момък като на моята възраст, и не мърда. Само тихичко охка. Не-е, не крещи... охка си турчето, ей тъй съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима мъжкари от двете му страни, отнесохме го внимателно, както го и открихме – заклещен сред ламарините зад волана. И го облягаме седнал на дръвче покрай пътя. Гръбнакът му дано да е цял, мисля си. Впечатление, кой да знае защо! – ми направи, че седи вдървен и че на бос крак е обул силно износени мръсно бели гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели пакети лигнин – това карал, пътувайки към Европа, към Германия може би. Няма кръв, няма рани... само тихичко охкане на втрещен зле пострадал човек. И ни дума към вперилите се в него чужденци, каквито бяхме. И понеже около стотина метра по-надолу, в канавката отляво огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелета към небесата, хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се с теглича в ниския насип, отвъд който бе дерето вдясно... Изпъват врат към ифата, гушат се предпазливо един зад друг из храсталака встрани неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона други – тези пък люти, та и гневни, следят зорко хавата от почетно разстояние. Нафтата вони мазно в жегата, чак се не диша. За едното чудо, ще вземе тази нафта да гръмне по нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде, особено когато си не само любопитен, но и страхлив.

  Кабината беше с муцуна към мен, та мернах, че там нещо шава... И докато тичешком приближавам, показа се глава, после и раменете на шофьора, който мъчи да изпълзи. Подавам ръка, прихванах го под мишница, помогнах да се измъкне пълзешком. След главоломната каскада, изумен, съзерцавам тоз дребосък в синя тениска и сини гащи: прашен, брадясал, умирисан яко на кисела пот, и той като мен по онова време, младо, пълно с живот нашенче. И нищо, ама нищо му няма на идиота. Ни драскотина! Шепна, понеже още сме сами, пък кибиците заничат издалеч, помайват се дали да приближат, че ги гони шубе резервоарът на ифата да не вземе да гръмне. Истимар му подвиквам на това шофьорче: "А бе, приятел, какво стана?" Нещо игриво, злобничко припламна в зъркелите му, загледа се към жестоко смачканото пикапче с турски регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Ми цунахме се, кво!!! Ма я па го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му гаджалска, манафска д`ейба!" И още нещо рече на неговия си игрив, ромонлив като планински бързей шопски диалект.

  Почакахме към половин час. Откъм София се появи катаджийска кола. Излязоха от нея омачкани сънливи двама, появи се и цивилен канцеларски плъх някакъв, взе да драще нещо си в джобен бележник, попита за свидетели. Като не съм от баш преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В асфалта скъсалият се карданов вал на камиона беше издълбал педя дълъг дълбок 15-сантиметров улей; затова светлосинята ифа с високата си каросерия се беше превъртяла на 180 градуса във въздуха. Мислел съм си после: Леле-е, до каква степен човек може да освирепее, че да потроши огромния камион, живота си да рискува, пък и живота на друг някой да затрие! Ей тази изригнала в жежкия августовски ден като че ли от нищото злост, която неведнъж и мен ме е обземала, трудно мога логично, по човешки сам да си обясня.

  Към два след полунощ се будя от остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представям колко лесно е да пукна, т.е. да ритна бакърчето, и как в многолюдния прекалено шумен свят нямам ни един близък човек под ръка, комуто да се оплача, по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е и как несправедливо съм пренебрегван от раждането си досега, колко подло свои са ме предавали и са ме лъгали, как този мой корем ужасно боли. И що да троша грешни пари за модерен джиесем, като никой не ме търси. Нали!

  Живеем в самота. Любим в самота. В самота умираме. Пред съвестта си пак си сам, гол и беззащитен като пале. Ама това любовница, приятели, компания веселяци... не е ли всичко илюзия, с която безсмислено, че и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и днешни супер-модерни философи, красивите политически илюзии, безумните идеи не заблуждават ли, че сме общност, нация, семейство, zoon politikon
*
? Вятър и мъгла, драги! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на страданията или в болките на душата, и ще видиш как за много кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили... След три-четири години те забравят. Подир трийсет години няма вече кой и да си спомня за теб. А какво са някакви си трийсетина години! Всичко наше, над което залягаме с толкова усилия да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът само е нетленен, в духа е истинската обвързаност и спойката помежду ни.

  Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от пошлата и озверяла самовлюбена паплач, шестваща из днешните родни медии. Но образа на идиота ни го представят всеки Божи ден като модел за успешен живот, духовността е изблъсквана от ума неслучайно чрез всевъзможните медиуми, дървени философи, говорители на днешния свят, кажи-речи, чрез всичките светкавично бързи средства за комуникация.

ПОСЛЕПИС

  Моето поколение простосмъртни българи, родени в десетилетието преди или след Втората световна война, по-малко се самосъжаляваме. Да, били сме заблуждавани и сме заблудени, и пак сме склонни да ни заблуждават, но сме имали (и имаме) нашите смешни за останалия свят велики илюзии, романтични мечти. А тези тук мили патета, още с жълто около човката, мамини чичкови червенотиквеничковченца дори и сянка от илюзия си нямат. Открих нещо изключително странно: Всеки набор, независимо от различията между родените в една и съща година, се отличава от останалите други с определено общи особености.** От преживяното, от личен опит узнавам: Отнемеш ли у едного илюзията, че с недостатъците си макар, и с лошите си страни дори, може да бъде любим, може да бъде прегръщан, целуван и приеман с любов, изгуби ли си сам илюзията, че може да е обичан, тутакси зейват у него с озъбената си злобна муцуна и цинизмът, и агресията. Идиотът бълва змии и гущери, почва да се зъби на света.***  

Пловдив – гнездо на могъщо невежество и култура

Plovdiv, edited on 4 apr. 2025

Илюстрации:

- Август 1977 г. Балчишкият градски плаж.
- Смъртта, омразата ни дебнат отвсякъде.
- Няма по-самотен от човек пред Смъртта.

–––

По природа човекът е политическо животно – теза на Аристотел (384 гпр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. "Zoon politikon" e негов израз.

** Никола Вапцаров и Бате Митко (първият от петимата харманлийски братя Бояджиевиса романтици по душапръкнали се в 1909 г. Сред любимите преподаватели в университета – проф. Розалия Ликовае набор 1922когато е роден и баща миХората от моя набор 1947 интуитивно ги отделям от съседните набори 1942-1943,1944-1946, 1949-1953, 1955-1959.
*** Драмата на претенциозна и посредствена, самонаказваща се персона следя от петдесетина години в разните стадии на омразата му към българите.  

Ангел Грънчаров (1959) заснел се за историята, към : Таваришч "До цент", ами ако аз съм прав, какво от това, че някакъв си там Пикасо (или Светлин Русев) ги знаел целият свят?  Зацепи ли? 15.11.23г., 18:33 ч. Бел.м., tisss.

сряда, 19 март 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1693.)


ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1693.)

    Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у най-близките ми представата, която ми повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си беше готова да изтръгне". Това бе представата в семейството на дядо ми от Пазарджик Борис Дявола за домашно възпитание. Накъсо: дете се гали само насън. – Аноним (1947)

  27 uli 2012 

ПРИЯТЕЛ В НУЖДА ЩЕ ТЕ ИЗОСТАВИ 


Приятел в нужда ще те изостави,
но злобният ще ти протегне крак;
дори светьт за тебе да забрави,
той да забрави?! Просто няма как.

В любов към Бог кълнат се разни хора,
а случва се и да се отрекат,
тъй както св. Петър три пъти го стори,
изпаднал в плен на грешната ни пльт.

И все пак има нещо светло в мрака –
блестящи от ненавист две очи
зад всяка неприятност те очакват...
И алилуя* празнично звучи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv – edited on 20 mar. 2025

Илюстрации:
- Внукът на заклания в Калугерово А. Керемидов*
- Внукът на заможния Борис Дявола (1900-1972).
- Майка ми Надежда Б. Ненкова (май 1925-1988).   
––––
* 1940 г. Майка ми, ученичка в елитната девическа гимназия на Пазарджик .
  Бел.м., tisss.-


събота, 15 март 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1692.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1692.) 

   Колкото и хубаво да си изпълниш ролята на героинята, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967) 

  21 jan. 1991

ПЛОВДИВ НА БЕДНИТЕ


И ей я по патъци, нахлузени на босо,
махленската клюкарка с осанката на Крез
пак чепка заядливо световните въпроси
пред група пияндета, мъже с висока чест.

Под мишницата с хляба, от фурната току-що
изваден дъхав, парещ, минавайки край тях,
кварталната принцеса те все пак не пропущат
и я приветстват шумно с дрезгав мъжки смях.

Одумват я цинично и там, ръце разперил,
кълчоти кльощав задник махленският чешит;
явява се обаче отряд милиционери,
и наглата компания застива с мазен вид.

Колона камиони дрънчи, кади, пърпори,
излита на учение по Пещерско шосе
с оръдия прастари, но вапсани повторно.
Под древните зенитки Джендемът
* се тресе.

Войничета три роти от Чифтето** се завръщат;
последният отляво с фенер пламтящ в ръка
хлапе да спи изпраща при мамчето си вкъщи,
а то му отговаря: "Иди ти! Аз не спя".
Край пътя, под салкъма стар кон агонизира;
каручката разпрегнал, стопанинът-простак
кълне и псува всичко: и Господ, и всемира,
и от небето пада виолетов мрак.

Додето се озърнеш, Джендемът се забулва
с рояк звезди, подобно зрял памидов грозд.
а дядо поп изслушва в олтара грешна
булка...
 Животът тъй минава величествено прост. 

Ах, Пловдив, царство мое на свидното ми детство
със колене ожулени и пукната глава
***,
навярно образът ти изглежда неуместен,
но Боже мой, не друго, любов си е това!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
 
Plovdiv, edited on 18 mar. 2025 

Илюстрации: 
- "Клюкарка", Чудомир (25 март 1890-25 март 1925)*
- Босоногите хлапаци на пловдивската улица Ниш**
- Милю – талисман на пловдивската наша беднотия. 

____

* Джендема (Дяволското) - най-висок, най-дивият сред някогашните дванайсет пловдивски хълма. На върха му край останки от древно светилище на горските нимфи местните траки извършвали ритуални вакханалии в чест на Любовта и Живота. 

Пловдив, 2020 г. Моята внучка (вляво).

** В понеделник на всеки две седмици войничетата от околните четири-пет поделения край т.нар. Гарнизонна фурна извеждаха в строената през XVI век Чифте баня, за да си свалят кирта, и за нас, хлапаците от бедняшките улички край Пещерско шосе то беше празник на веселието. Търчим, подскачаме успоредно с войнишките редици и ги подкачаме кресливо: "Ей, кашик, от теб няма да стане войник, че главата ти е крива, а на нея каска не й отива". 
*** Да ти спукат главата, означаваше, че враг те е уцелил с камък, изстрелян от жилка (чатал с ластици за филибелии, разпиналка за пазарджиклии), или са те е цапардосали с тояга по кратуната: белег за мъжество, знак за гордост, че не си кой да е, а си бил на бойното поле между две враждуващи бедняшки махали от крайните квартали на Пловдив... Няма за мен град в България, който толкова силно да ненавиждам, но и да обичам. Върви го обяснявай на пришълци и отродници! Бел.м., tisss.

събота, 8 март 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1690.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1690.) 

  Всичко, което съм като характер, дължа на нейната, стипчива майчина обич. Как ни веднъж не ме похвали за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у близките ми представа, която повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си беше готова да изтръгне". – Аноним (1947)

  29 noe. 1984 

ПРОПИСА МАЙКА МИ ВНЕЗАПНО СТИХОВЕ 


Прописа майка ми внезапно стихове,
баща ми щом без време се спомина –
сантиментални, смешни, неподстригани,
от смях да се разплачеш, от наивност.

За ручея притихнал сред тръстиките,
за щъркела самотен на комина,
за госта непоканен, който питал я
мъжът й надалеч ли е заминал…

Увлечен по "тръбачи на епохата",
по самозванци с вид на философи,
едва подир смъртта й сетих воплите
у мен над вехтичките й пантофи.

На листчета хвърчащи, развълнувана,
от самотата си изплаквала покрусата
в кристали сол болезнено сбогуване
с една Любов, не станала изкуство.


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 mar. 2025 

- Пловдив 1983, когато издъхна баща ми.

- Година по-късно майка ми край Марица.
- Дядо ми Борис Дявола около 1940-1941.
–––
С тази моторетка обикалял петте си градини край Пазарджик

* Още помня думи, изречени от нея. Миеше източния прозорец на всикидневната им, когато минавах по плочника в дворчето на триетажната къща в Мараша на път към редакцията на пловдивския младежки седмичник,когато чувам заядливото "Ега го и журналиста!" Кацнала на четири крака току на метър над главата ми, да речеш, че са думи, изречени от най-върлия  ми враг, а то майка ми, лютата пазарджиклийка, на Борис Дявола любимата щерка сред петте му рожби, четири щерки и син – онази, която единствеа пратил в Пловдив да учи за учителка, пари да троши, макар да я измлатил по гърба с манивелата, че мощния мотор за поливане угаснал, за малко да я осакати. Бел.м., tisss

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...