ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1691.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1691.) 

    Всичко, което съм като характер, дължа на нейната, стипчива и зла майчина обич. Как нито веднъж не ме похвали за каквото и да било*, остави гърба ми у близките ни представа, която дълго повтаряха след смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си бе готова да изтръгне". – Аноним (1947)

    18 okt. 2000 

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

 Лежахме в леглото и каза Мария:

Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен!
Заплака Мария, аз очите си трия
и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола,
по-гола не бях я съзирал до днес;
в окото ми сякаш заби се топола
и даже по-лошо – заби се цял лес.

Останал без дъх, гледах как се облича,
косите как сресва и въси чело;
тя беше все още уж мойто момиче,
жена като всички, с добро потекло.

Такава разкошна, омайна и сладка,
да имах патлак, бих го взел начаса,
бих си теглил куршума, и значи накратко,
в кръв удавил бих грешната своя душа.

Когато Мария там другаде нейде
открие достойния верен жених,
назад дяволито към мен щом погледне,
то аз ще съм, значи, отдавна убит.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited on 15 mar. 2025

Илюстрации:

- По действителен случай от 2000 г.

- 1966 – когато бях войник в отпуск.**

–––

* Снимката в м. Юндола над Велинград я засне баща ми Дърводелеца през август на 1972 г., след драматична раздяла с добруджанското момиче, което все пак после стана майка на двете ми дъщери.

** В края на май1966 г., когато Пролетта в Пловдив беше избухнала с всичките си разкошни цветове и аромати, се оказах най-сетне в приказния мой Пловдив за вътрешноармейските състезания по бокс между войничетата от П ВО и ВВС към II българска армия с командир полковника Стефан Шиндеров. Цели две седмици ни храниха, поиха и тренираха, спяхме в мизерните им едноетажни казармени барачки към военното летище край Крумово. От Южна България  ни бяха сбрали пишман боксьори от всичките ни шест ракетни дивизиона. Бях се влюбил скоропостижно в ученичка от Електротехникума, една Емилия, чийто смях огласяше улицата „Люлебургаз” всеки ден по обяд, ккогато със свито сърце, очаквах пощаджията да ми снесе най-сетне и на мен повиквателната, а по-голямата й сестра на Емите свирела на виолончело в местната градска филхармония, имаха домашен телефон - нещо доста рядко по онова кофти комунистическо време, когато доносници от ДеСе ни дебнеха и от уличния автомат срещу триетажната къща в Мараша звънях влюбен и премалял от любов, но строг женски глас ме отрезвяваше, предполагам – майка им на двете сестри: И ми се налагаше одма да хлопна осуканата с дебел синджир слушалка .на автомата срещу къщата ни в Мараша, девет-десет месеца по-късно звънях разтерзан у Емито, строг женски глас ме отрезвяваше: "Тук Дом Попови! Слушам ви!" Предполагам – била е майката на двете сестри, електротехничката и онази с виолончелото, която така и не зърнах. 

  Всеки Божи ден изпращах в сладки приказки моето момиче, обсъждахме даскалите в работническата ни гимназия "Г. Димитров" и Електротехникума за отличници "Вл. Ленин". Роман мога да напиша за тази част на Пловдив, дето сееха жито и царевица, тук вдигахме хвърчилата си, а хвърчилото ми отвлякоха гамени от съседната, бедняшката до нашата, македонска махала.

Лазел съм и аз на четири крака с другите хлапаци из нивата и царевичака, където днес горд се издига Елетротехникумът. Правехме си и гнезда някога на това място и там лятно време се завирахме в следобедите да се крием и да спим. От шосето за Пещера се отбиваше коларски път на кестерме или на верев през нивата, който водеше до "Блоковете", дето след поразиите на прелялата Марица общинската власт беше отстъпила земя за къщурките на биволарите. Огромните сиви и черни биволи теглеха дървени платформи с бали тютюн към Тютюневите складове и към някогашната Сточна гара.

  Разказвам хаотично, както между другото си тече животът. И не е разказ на дървен философ, с поуки и напътствия, ромоли като поток между камъните. Бокс играхме върху скеле в един от самолетните хангари на Пловдивското летище. Секундант ми беше ефр. Миланов от взвода за управление, които осигурявахме връзката между дивизиона край Хасково и Щаба на армията в София, типичен софиянец, фукльо и  душа кекава, стар войник, докато аз си бях новобранец, закопнял да се върне в Пловдив при своето момиче. Бих се с нахакано цесекарче, което одма ми видя сметката, та плахият Миланов ведната хвърли кърпата на ринга. Демек, предаде ме. Все пак стигнах до второ място в категория "Перо" (до 54 кг.) и малкият генерал, т.е. полковник Шиндаров ме награди с две седмици домашен отпуск.

  И ето ме, върху крилете на радостта отивам да си видя любимата Емилия. Седя на пейка покрай езерото в Цар-Симеоновата общинска градина и с орлов взор следя как в една от шестте Ял-шесторка размахва гребла и "моята" Ема. Приветствам я, цъфнал щастие, а тя не ме вижда. Като приключиха тренировката, затича се към мен, сияеща, с оназ така позата усмивка на влюбена. Ставам да я посрещна и пред очите ми тя се гушна с височък момък. И си тръгнах. И се озовавам на тясна площадка над южния вход на Тунела, които години по-късно прокопаха, а през юли 1966 г. беше прашна площадка между пловдивската Главна и Понеделник-пазара. и там хлапета ритаха топка. Застанал съм на ръба на площадката над игрището под нозете ми и се клатушкам: ще се хвърля, значи, с главата надолу да се убия. Животът не ме ще. Като нямаш любов, защо живееш! Странни същества са момичетата и нищо при тях не ти е сигурно, кой древен или модерен философ каквото си ще да твърди.

*** Разкправят ми колеги от курса какво си бъбрили в междучасието пред 148-а и 160 аудитория на Софийския университет момичетата от нашата II група по Българска филология с втора специалност Руски език, и как една между тях – Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, авторитетно рекла: "Ох, скъпо ще си продаде кожата той!" Снимката по-горе е от 1970 г. край езерото Ариана до Орлов мост. През април в онази пролет сме: Петко (32-годишен) от Хисаря, Катина Главеева от Разлог, Рада Панчовска и Кунка Велчева от град Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия от Попово, Г. Бояджиев от Пловдив, Недялка Бояджиева от Тополовград, Недялка от Враца, Яна Мавродиева от Камено, Бургаско, Калудка Калудова от Ямбол, Галина Донкова от София, съпруга на известния поет и писател-журналист Калин Донков (1941).

 А инак, текстът е писан в чест на Ванчето от с. Хаджиево, Пазарджишко, двайсетина години по-късно, за която Ванче колега от Хасково гневна ми каза: "Пък Ванчето се прави, че не ти обръща внимание, но знаеш ли как вири нос в женската ни компания, затова че се блещиш по нея". И понеже текста писах, кажи-речи, на прима виста, последната строфа дописах на следното утро след нощ с мокри сънища... Приключих с даскалуването и Ванчето се изгуби някъде. Няколко години след това я срещам край пловдивски магазин на "Метро" с бебче в детска количка и тригодишно момченце, което подскачаше като козле около нея. Минутка в разговор на крак, не повече на тротоара с угрижените бързащи подир делничните си грижи пловдивчани ми бе достатъчна да усетя онази вълшебна тръпка с пърхащите в стомаха ми пеперуди. Бел.м., tisss.