ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1478.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1478.)

 За да разбереш един град или човек, трябва да се отдалечиш. Ние всички сме в плен на чувства и пристрастия. Навлекът, мекерето, парвенюто винаги е наясно къде му е най-изгодно, пред иконата на кой политически шарлатанин да пали дебели владишки свещи, ръка да целува, задник да върти с лъстив поглед в лъжовните очи на родения да бъде предател. – Аноним (1947) 

  6 uni 1998

АТЪТ НИВА НЕ ОРЕ

  От шест съм на балкончето с "Българският Великден" на Тончо Жечев. Реч, близка до разговорната, оригинален словоред. Позиция на автор, който не безстрастно, но и не натрапчиво реди внушения, чиято основа е приобщеността към националните ни слабости. Историята, настоява, то не са голи факти, лакирани портрети и пейзажи на умилителна преданост, а противоречиви характери, динамично променящи се, обзети от страст и духовни прозрения след яки грехове. Ето три негови портрета, както си ги представям!

  Иларион Макариополски (1812-1875) – монолитен, та подозрително последователен в привързаността си към Българското... Вж. https://www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1812_mitr_Ilarion_Makariopolski/index.htm

  Драган Цанков (1928-1911) – многолик, политически циркаджия. Понясят го на ръце като месия, а пък после го анатемосват за безскрупулността му, но е ясно определен във всеки момент от лъкатушенията си: ту русофоб – ту русофил, не успял докрай да изведе ни едно свое начинание, но пък разбунил всички, от които зависи решаването на българската ни дилема. Издъхнал сам в беднотия, за разлика от тълпата следващи го по петите нагли келепирджии... Вж. https://bulgarianhistory.org/dragan-cankov/

  Георги Стойков Раковски (1921-1867): от мюсюлмански дервиш в ранната младост и неволен агент на френската дипломация на Балканите до слуга на безличния сръбски княз Михаил Обренович, от "удивително лоялен към Турция и султана" в най-първите броеве на своя вестник "Дунавски лебед" – название, подсказващо за чистосърдечна простотия и слабост към ковьорчета с лебеди в бистро езеро покрай тиролски замък. Същият този будала, наивник се изкачва до върха на българското ни самосъзнание и достойнство. Воден от грандоманския си нрав, два пъти организира Българска легия, име, заимствано от корсиканеца Бонапарт Наполеон, явно бленува да се види цар на Велика България; представям си го как се кипри пред огледало с варакосана корона от хартия или тенеке от консерва, наметнат с атлазена покривка за маса в качеството й на хермелинов владетелски плащ. Какви низини и какъв подем, леле!!! В един само живот да издрапаш от участта на турски бръснат дервиш до идеолог на Българската ни държавност. Страховито! Вж. https://bg-istoria.animatherapy.com/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8/

  Цитат от книгата, стр. 115 (изд. 1985): "Тези историко-теоретически съчинения... го разкриват може би по-ярко като писател, отколкото поезията и диалозите му; в тях е целият той – с естествен слог и тон, с необхватното богатство от житейски и духовен опит, с тънък хумор и богато въображение, с ярките спомени, с неподражаемата си и възхитителна импровизация, която започва от интимния спомен, за да отлети докъм философията на Българската ни история". И по-нататък в същия абзац: "Жалко, че не тази традиция в българската историография получи у нас развитие, че историците ни престанаха да са писатели, а писателите – да са историци и идеолози. В историята на църковната борба по-късно победи изцяло немският педантизъм и ученост, за сметка на неповторимото съчетание от писател и историк... Всичките романтично-приземени образи са на фона на великолепния и могъщия център за християнството на Ориента, какъвто някога е бил помюсюлманченият Цариград".

  7 uni 1998 

  Семейство Дрянкови*. Все задъхани, неподредени, потни, лъщящи от нечистотия. Уж добронамерени, ама пък не можеш да ги обикнеш като приятели. Тъничка като от целофан, прозрачна преграда има в наглед естествените им уж жестове и лакърдии. Може би синчето им Дянко ги представя най-пълно като резултат, увенчал потния им трагично скучен живот в хаос. В крайна сметка, това е посредственост, въздигната до героическа човеколюбива поза; а че е поза, най-ясно и единствено само със сърце се разбира. Позьорът Дянко, когато колегата от някогашния младежки вестник го молила да си ремонтира вътрешния кенеф от етажа над нея, от която обратни води капели по гърба й... та този възпитан, представителен и готин мъж отвърнал през рамо: "Нямам време да се занимавам с глупости. Обади ми се другия месец!"

  Детайл от посрещането, което ни устрои притеснената бивша колежка. Открила го е Re., когато възрастната вече дама ни покани в оскъдно подредения си апартамент. От десетилетия там всичко си е на същото място: диванче, разбрицан бюфет с витринка, очукани столове, протрит жакардов килим. Мъжът й, с шапка от вестник, майстори по току-що отлятата плоча за допълнителна тераска, а "баба В.", както сама се нарече, ни въведе с Re. в апартамента си, докато да й надпиша книгата си "Кардиф". Та ето го детайла, видян с орлово око от Re. Като приседнала съвсем в крайчеца на охлузения стол в собствения си дом и заела стойката на малко момиченце, В. скрила босите си, деформирани от износени стари обувки нозе под стола... Ех, бабо В., колко партайска злобичка имаше някога в изсъсканите през зъби приказки: "Ти тук заемаш мястото на някое наше момче!" или "Пък тоя Жоро Б. как не го е страх, че го цитират по Свободна Европа!" Други такива реплики съм забравил, ала помня бляскащите от "пролетарска злоба" красиви, искрящи зелени очи, глупостта да ме чукне с нокът по челото, демек: Зелен си, моето момче, виждаме те, като на длан те виждаме, че не ти е чист косъмът. Сгрешил е онзи, дето е проявил слабост към теб**. Говореше не лично от свое име, а от името на черния Янко Дунев Янков (1944-2023), когато ме калесваше за доносник на мистичната Държавна сигурност в мензата на Софийския университет през есента на 1969 г. Буквално думите му, когато измънках, че не мога да пазя тайни и ще им съсипя организацията: "Ние много внимателно сме те огледали, ти не се тревожи. Напиши си саморъчно биографията, добави две твои снимки като за паспорт към молбата си за информатор, и всеки месец ще имаш чисти 80 лева". Нищо работа! Да му представям всяка седмица по страничка-две с информация кой от състудентите влиза в черквата "Александър Невски", кой разправя вицове срещу Тодор Живков и Политбюро, кой се кани да забегне в гнилия Запад. Вж. https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/14658465

  Но пък и в редакцията на младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" многоликият вълшебник Животът ме разбива на пух и прах. Същата В., дето и далеч минала отвъд шейсетте, не е изгубила някогашния си чар, сега – искрено притеснена от появата на Re. – Re. в зенита на великолепието си на жена, същата преизпълнена някога с партайска злоба В. днес не мога да я погледна равнодушно, както общо взето гледам към семейство Дрянкови. Понеже В. предизвиква у мен тръпка на стипчивото, бодливото, истинското независещо от мрънканиците на устата й, окайваща се поради нещо си, което разбирам и без думи. Питам, написала ли си е вече книгите, тя разпери ръце и се отказа да изтъква причини що не е написала, ами простичко рече: "Смятам да напиша за Искрата, има толкова хора, дето не бива да бъдат забравени!"***

  Каквото и тук да кажа, Наташа е от онези образи в живота ми, които са ми пример за рицарски жест, поднасян в критични за мен обстоятелства. Макар все още да не мога да съм великодушен към нея, за мен си остава образ на партиен праведник, влязъл в противоречие с вродената си човещина. Когато зарязах с Ася и дъщеричката ни Вера, която беше едва шестмесечно бебче, ъгловата стая на улица "Янко Сакъзов" 28 след изпълнение на майка ми пазарджиклийката и се понесохме по улиците на Пловдив с моята добруджанка, двайсетгодишно женче, чужденка в този враждебен, византийски в пошлостта и лицемерието си град с двумесечното ни бебче Вера и единственото ни имущество: очукана детска количка трета употреба, студентския ми куфар и пазарска чанта с бебешките пелени, моите добри приятели и колеги от редакцията на вестника ме окайваха, но В. се разтърча да ми помогне, и като й отказвали отвсякъде, въпреки влиянието, което тук и там имала, прие ни в маломерното си жилище в жилищен блок. И тримата: аз, жена ми и бебето, преспивахме цяла седмица в едно от трите стайчета, в най-уютно подреденото. 

  Имам ли право да се дразня на В. за комунистическите й илюзии? Нима по-малко от останалите българи страдат днес редниците сред "най-достойните рожби на народа", сочени някога за образец, крачещи винаги в челните редички с вперен в трибуната с официалните лица взор, предпазени от неприятности зад зидовете на партийното си членство, което ги делеше от нас, простосмъртните безпартийни българи в Народна република България? Не мога да съм злопаметен към хора от типа В. Да, унижавани бяхме и от тях, но силно ми се иска да повярвам, че под просташката грандомания и отмъстителност това са били порядъчни хора. Който ги дели от нас, дали не бърка?!Все повече оредяваме българите по род и вяра, че да се цепим на наши и ваши. Как, обаче, да простя греховете на онзи милион бивши партайци, чрез чието мълчаливо съгласие след Десети ноември изпъплиха езуити като Луканов и Премянов (от БЗНС) и цялата им монолитна дружина от висшите етажи на ЦеКа и Политбюро, и Държавна сигурност?

  Бившите партайци във всеки случай са ми ясни, по-ясни от пръкналите се за една нощ дисиденти, християни, царисти, кресливи демократи, борци за права и свободи, които пъргаво обсадиха опразнените наужким коридори на властта. Тези залетели се към висините университетски тарикати позволиха на печените висши управленци от бившия режим да се примъкнат към многохилядните новопокръстени привърженици на десетките след 1990 г. нови партии и движения, и така "най-достойните" избягнаха публичното порицание, строг отчет за предателствата спрямо нацията от далечното минало до наши дни. Размиването на отговорността не е ли Цена, която и правнуците ни ще изплащат, ако дотогава според плановете новият Биг Брадър отвъд Голямата вода позволи да я има България, или не ни превърне в територия за разселените по резервати у нас местни индиански племена със своите племенни вождове?

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 2 jan. 2024

Илюстрации:

- Дисидентът на републиката се самоубил?!

 - Когато журналист не е унизително занятие.

–––
* Не са истинските имена.
** Който трябва, той ще се познае. 

*** В. наистина е написала по-късно възторжени спомени за местния младежки вестник и чрез управата на многотиражен пловдивски всекидневник издаде книгата, след което бе обявена за доайен на пловдивската журналистика. Получих книгата й с посвещение: "На Георги Б. за приятелството ни, с уважение, 14.04.2011. Пловдив: (подпис) В." Вж. https://plovdivnow.bg/obshtina-syedinenie/emblematichna-plovdivska-zhurnalistka-navarshi-90-godini-14051

Николай Галов (1943-1993)

   След като над десет години съм живял и писал в атмосферата на този вестник, делили сме със самата В. една и съща редакционна стая, направила ми е голям жест – на четири реда ме споменала с добро, воала – "Отдел Средношколска младеж оглави Георги Б. и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител". Пловдивската народна библиотека "Иван Вазов" съхранява пълни годишните издания на вестника, където още от 1963 г. – и особено от 1972 до 1981 г. вкл. най-активно пишещите вестникари в "Искрата" сме двамата с известния спортен коментатор Николай Галов (1943-1993). А и книгата "Търсим те, Альоша", с която В. толкова се гордее, е писана по идея, продължение на мое есе от пролетта на 1976 г. под надслов "Войниците, които не умират" за 43-ма от Съветската армия, издъхнали в Пловдив от раните си на фронта, между тях – и трима разстреляни от своите за мародерство, и затова труповете им заровени сред  другите без име. Вдясно от централния вход на старото ни общинско гробище! Тези 43 надгробни плочи бяха изоставени, занемарени, не се виждаха изпод купчините от боклук, който циганките метачки по бул. "Цариградско шосе" трупаха всеки ден отгоре им, Според стария лаф за манипулациите "Което не е писано в Историята, то никога не е било, то не се е случило". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1477.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1477.)

  В двата рода: бащиния от Харманли и майчиния от Пазарджик (всъщност пришълци от Перущица и Калугерово), нямаме генерали на Държавна сигурност, нито главорези и министри преди или след Девети септември 1944 г. Това бяха обикновени българи, които живееха скромно и не зависеха от конюнктурата, а от труда си. – Аноним (1947)

   1 jan. 2024 

КРЪГОВРАТ НА ЖИВОТА

В реката, в древната река, води що влачи към морето,

мен случило да се родя от две тела, в прегръдка слети.

Кога наглед случайно уж съдбата срещнала ги двама:

моме, дошло да учи тук, а всъщност да ми стане мама, 

и момък беден – пети син, за мебелист дошъл да учи,

но влюбил се като един сред хиляди подобни случаи. 

С какво го изкушила тя? Ех, как ли да си ги представя!

Греховно тайнство любовта, дано все тъй да е такава 

вихрушка, болка и екстаз, когато цяла нощ будуваш

дали в теб влюбена е таз или на теб тъй ти се струва.

Лежат далеч един от друг два трупа, всеки в своя яма,

и аз след тях ще стана труп, и нищо странно тука няма.

Били са плач, игра и смях, като в една човешка драма,

 а само обич между тях си спомням. Сякаш друго няма. 

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Рlovdiv, edited on 1 jan. 2024

Илюстрации:

- Бъдещата ми майка на 14 години*.

- Бъдещият ми баща на 16 години**.

–––

* В бяла рокля. Снимката пратила с този надпис до него

** Последният в редицата полуголи мъже. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1476.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1476.)

  На всички от моето поколение българи, родили се година-две или три преди или след края на Втората световна, които бяхме най-обикновени войничета през мирно време, но преживяното в казармата остави солен отпечатък за цeлия ни по-нататъшен живот, за което по-младите от нас няма как да знаят, но то е част от жизнения ни опит, твърде важна част, за да забравим в дни на всеобщ духовен погром. – Аноним (1947)

   1 jan. 2007 

ПЛОВДИВСКАТА ЦЕНТРАЛНА ЖП-ГАРА

Отмина с лятото на този свят сърцевината жълта,
като жълтък в мъглата слънцето клони на Запад,
вечерникът косите роши, устата жаден въздух гълта
и детски пръстчета небето с марципан и восък цапат.

Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара,
разтъпкваме се няколко връстници мъдро по перона
и Пловдивската, боядисана в мизерна охра, пуста гара
край нас на купища изсъхналата ланшна шума гони.

Къде да идем, като иде пак неделя и отминал влакът?!

Отсреща в евтината закусвалня пак сервират люта супа

и като нас такива – неугледни, скучни, изгладнели чакат

и всеки във балтона си сам сврял се като във хралупа.

 И всичко в лекомисления град ти казва: Сбогом-сбогом!
С ръчица му помахай и бързичко по-надалеч се махай.
Хлапенцето у теб дотук мечтаеше си прекалено много,
че струва ли си още да те присвива лекичко стомахът?

А няма накъде – роден си тук, тук пленник си оставаш
на всичките истории сърдечни и с капризната си болка
на майната си отминава и световната капризна слава
с витаещото над перона предчувствие за смях и пролет.

Животът е това... Дотук, ех! – поиграхме си доволно,
опитахме от всичко в този свят. Пък и не беше скучно.
Днес от сергия купих си за Зимата едно червено поло
и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 1 jan 2024

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1475.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1475.)

 На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората световна, които бяхме най-обикновени войничета през мирно време, но преживяното от нас в казармата ни остави солен отпечатък за цял живот (за което младите няма как да знаят и да разберат, но е част от жизнения ни опит, твърде важна част, за да забравим в дни на всеобщ духовен погром. – Аноним (1947)

   12 jan. 1969 

СПОМЕНИ, СПОМЕНИ... ЗА МЪЖЕСТВО

   Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула трийсет и три трябваше да дойде, но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и непрогледна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, виси в окръжности светлина на прожекторите. Наистина, тъй театрално виси! Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, в начина, по който крие си ушите в яката на огромния черен кожух, дори в самото му появяване има нещо и странно, и неестествено... Милиционера спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като овча прежда виси над коловозите. Нощ – всички спят. Няколко пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Ала той, разбира се, не пристигна в 0,33.

  Някакъв човек е опрял гръб върху стъкления павилион, където в обикновено време продават закуски и дребни лакомства. Ето ме и мен – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия тъй свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка Емва, опитвам се да пиша. Химикалката ми пише в зелено и аз си мисля: но защо пише така тази химикалка? Отивам в дъното на уютния си дом и гледам нощта. А навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.

  Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху онази стъклена будка, която трепти с луминесцентни светлинки, отново и отново си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мен, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв отрязък от време, когато съм започнал разказ, а пък не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.

  Човекът е опрял гръб върху стъклената будка. И това става на перона на една гара. Нощ е и всички спят. Студено. Наближават Новогодишни празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено си крие лицето в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се разстила над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на плочника, гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. А дали има сняг? Не е важно има ли сняг или не – наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се в цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо важно да се случи.

  – Студено! – казва някой и всички се взират, търсят нещо в далечината. Топъл дъх, превърнал се в пара, като облаче лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен, върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко-всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните или полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал в живота си. Виждам няколко от тях, смачкани момент на гняв – окъсани и раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!

  Сега пред мен се изправя Милиционера. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:

  – Студено е.

  – Защо? – гледам го. – Нима и на теб, с този огромен овчи кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

  – Ние сме по-старото поколение – казва уклончиво той и облак топъл дъх от устата му се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, че прожекторите за миг се скриха. Ала после всичко стана пак като преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, затрупана с листове. А Милиционера започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. И аз тъй се увлякох от желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледа нагло и съсредоточено, изпитателно и безцеремонно. Той се опитва да се взре до дъното…"

  – Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна Милиционера.

  Стана ми интересен този униформен милиционер, за момент аз пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек естествено. "Милиционера просто бе човек от село. Селянин си беше. И някак не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка измазана с вар селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всички сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха... А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."…Това бе първото, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и веднага побързах да запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек. "Веднъж преди Нова година... някога клаха прасе. Дойде касапин с бая голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат за прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.

  Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че аз всъщност имах предвид себе си, не Милиционера. Това наистина се бе случило. Като си повтарях: о-о, не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава – мъглива и мразовита безлунна нощ. Изпуснали бяха опасен престъпник…" И веднага забелязах, че настана оживление сред търпеливо очакващите влака, който трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа, а Милиционера дойде при мен и ми дъхна в лицето:

  – Влакът закъсня.

  Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето някак трябваше да изскочи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; хем при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че Милиционера беше адски неестествен!

  И тъй, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, ала с изненада открих, че той не извършва никакви движения и никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състои от тънки бледи устни. Името му още не знаех, знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше. Милиционера приближи, раздруса го.

  – Заспал си – каза му угрижено.

  – Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.

  – Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.

  – А кога ще дойде?

  – Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при този кучешки студ.

  Пътниците, т.е. търпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен кафяв куфар от телешки бокс и шарена торба в духа на народните традиции. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се симпатичен палячо. Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото пътниците вероятно се бяха вече прибрали по домовете си. В този час може би всеки от тях вече танцува покрай горящата и зачервена печка, в топлото примамливо легло, край топлото и примамливо тяло на жена, зад плътните бели, светлосини, бледожълти, бледорозови завески на прозореца, или просто пиеха горещ ментов чай и разправяха спомени от миналото. Като че точно сега целият свят спи, хърка, върти се в съня си или разправя спомени... Опитах да си представя какво прави всеки един от тези пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са ужасно еднакви: бледорозови и търпеливи, които пият ментов чай и спят с жена си, за да е кротка, а когато са в добро настроение, разправят спомени.

  – Защо си тук? – важен-важен попита Милиционера. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с разказа. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху окичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:

  – Не знам.

  – Не й харесваш, нали!

  Милиционера ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена: някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом бе престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.

  След не повече от половин час аз отново седях пред масата, моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни коледни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – Милиционера и моя човек, опитвах да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо и от себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студа или кой знае от какво; който каза, че не знае защо е тук, си припомни. Припомни си нещо. И то като че беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора... Вървят двамата – той и Ник, по криволичещата камениста пътечка между храстите зад бодливата тел. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розова и бяла, много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат. "А ти какво би направил, Климе?" – пита Ник. Клим отговаря спокойно: "Какво ли? А, Нищо! Нищо не бих направил". Двамата вървят полекичка и взират се в тъмнината, където са храсти и корени на дървета. "А аз още не съм спал с момиче!" – признава си неочаквано Ник. "Добре!" – казва Клим.

  – Десет минути закъснение – намръщено измърмори Милиционера. Беше обиколил няколко пъти района около гарата; и така, докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си ведомствени обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен. – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ са, ти казвам. При нас на село имахме една. – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена пак и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, когато хептен му изгубиха дирите и писаха в протокола, че е минал желязната завеса.

  А Клим, човекът срещу Милиционера, си спомня как Ник едва каза: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай! Животът е пред теб." Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – в храстите и даже зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Като ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…" След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос като новогодишен салют и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се мъчи да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма как да види точно това, но всичко си представя точно така. Секунда по-късно и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си, жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

  – Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветеното павилионче насред перона на една гара. Има един влак, който трябва... трябваше да дойде в 0,33. Кой може да се сърди на нощните влакове! Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост гледам през облаците от жестока мъгла и си говоря: "Боже мой! Клим, ти си бил добър човек". Не знам какво ми дава право да говоря по този начин – предвид Новогодишните и другите празници... за мълчалив човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара – при това закъсняващ влак! Ала въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; а Милиционера ги гледа и двамата и напразно се опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата и пустошта.

  – А тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор Милиционера и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Много е студено" – повтори си на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше като изгладнял пес в мъглата. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен варосаната варосана в бяло селска къщурка сред узрялото пшеничено поле, този спомен от детските години единствен го изпълваше със страх и тиха радост от преодоляването на безбройните неприятности в живота.

  Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.

  – Аз си отивам – каза Клим.

  Милиционерът почака да свърши споменът му, и чак след това каза:

  – Ами добре.

  И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и викна с пълно гърло след отдалечаващия се Клим:

  – И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.

  От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора. А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, доста скромен за цената си килим; стоя си аз тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове – листовете, които съм написал дотук през живота си, и си казвам: "Боже мой, това беше ти! И никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".

БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първом при ироничния Климент Цачев (1925-1996), сетне при Йордан Радичков (1929-2004), който по онова време (1969) беше май литературен консултант в официоза "Литературен фронт", едва нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър, пък и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек с триъгълна физиономия: широко чело, но брадичката като у козел, който иззад масивно като фурнаджийски тезгях бюро май се усмихваше благо-благо, когато ми рече: "Виждам го това тук като река през полето, която току изчезне в пясъците, току се появи на най-неочаквано място"... И след още няколко такива ми ти мили лакърдии, вече угрижен и с нотка на съжаление: "Ами не мога да го пусна за печат сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай! Ще му дойде времето".

 Пред портите на европейското уж подредено общество сме като нация яко обрулена, изтерзана, облъскана от Вятъра на промените. Спомняте ли си, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който бе култов, дори преди култов да стане "Лет ит би" на "Бийтълс" – символ за отпадането на табутата. Текстът по-горе мен лично ми напомня на Френския културен център Бобур сред Париж с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, обратни води, тръби, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и още дявол знае какво; и всичко това изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ: от подсъзнателните бесовски енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

 

Рlovdiv, edited on 31 dec. 2023

–––
*Размишляващият човек (лат.).

** Играещият човек (лат.). Бел.м., tisss.