ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1385.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1385.)

  ...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библия

   27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ

В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-26.VIII.1972)* 

  – Световната любов ли?! Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали... Ей толчав здравеняк бех, по панаирите с пехливаните се надборвах. Че корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха измежду нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама да ти народи пет деца, па и като лист да трепка кога ще се прибереш, ще ли се прибереш, че и на кой хал ще се прибереш, то си беше едно на ръка. Таквиз беха те, нявгашните невести, имаха ни страха; и не че не са каскъндисвали и мърморили, че то има ли женско да не мърмори или да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкаря, оназ ми ти женска мигом си подвие куйрука. Че знай ли те! Зер, ти си й царят-господарят, майка й си ти и Светият синод, барабар с патриарха.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай тебека, цял си се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ти ще изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, че да съсипе живота и на най-коравия мъжкар!... За таквази женска войни са се водили, царства са се залагали само заради изкушението да й се любуваш, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия.

  Имах ги девет гърла вкъщи: четири щерки мънинки, все дечурлига, и син гърчав, та крехък, двама калфи и невяста, хем с тъщата. Невястата я зачислих къмто инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал... Еще кожухче от драни лисици, рокли, папуци атлазени, елече от брюкселско кадифе, папуци атлазени, ама ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш... Раздели ни обаче една женска. Фукнах се и аз, момчета, от един момент по чуждо. Че краденото и чуждото по-сладко излиза.

  Ама па гиздава беше, мамицата й! Двайсетинагодишна хем, че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – бици цели; а то – писано яйце, навикнало да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли дерт има освен да ни изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното! Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха, раните си да ближат, ала пуста хубост, как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усуква по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, на мен обаче не! И ме подгони амбицията... Най-верният ми авер, Кирето Ламбиния, пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, овце да гледа, заряза дузина дечица и парализиран баща. Та зарад Кирето, дечурлигата и парализирания  баща освен друго, заклех се: "А-а-ах, кучко-о-о, ще ти дам аз да се разбереш!"

  В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах ги трийсетина декара плодна земя тракийски чернозем, бако! То бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока: велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди под наем: по левче на час... Пара ми носеше таз френска мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп към въжарската фабрика, и те мои авери: за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам. Пращя от сила, но не за пари, ами от пустия му мъжки бяс! И подир работа пак. Осем чукачки дървени по двора си ги бях наредил, гаче сила за осмина съм имал коноп да чукам за въжарската ни фабрика... В тоз коноп се бях врастнал, три норми ги бичех кат същински хайгър, та ми лепнаха в онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се кат грешен дявол", зеят по мен. Па як бех, ербап бех, окумуш бех, немците на Хитлер на крака ми идат, по пети ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните, електрическите фенерчета, устните им хармонички, та и с шевните им машини да търгувам. Че грамофонът, електрическите фенерчета, устната хармоничка, крачните шевни машини, акордеонът, моторетката, велосипеда беха мода, жива мода. Пощръклял бе светът по модерното. 

  Къщата ми замляна с челяд, калфите ми покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си може и да избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с медени лакърдии и шарени дрънкулки я подмамвах сума ти време, как месец и нещо лежах в прясно драни ярешки кожи, дорде да се оправя от юнашкия кьотек с двамата онез дзверове, братята й! С авери се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме е радвало, в ума ми само ей туй – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й, ненките й емен-емен с мерак до кръв как ще заръфам, ама инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Вдигнах палат на кьоше, с царска спалня, мраморна баня и три балкона, с широка веранда на запад и лозница с бяло грозде афуз, за сянка посадена... В нейна чест го сторих, та нощем при нея да се отбивам, кога меракът ме връхлети да я любя.

  И тя ме чакаше в таз къща-палат окъпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с мед и какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам аз при нея със здравец зад ухо, и насред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни... Дедо ми, трийсет и шестгодишен по турско насред Калугерово полужив на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагалите на дръвник полужив да те кълцат, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Роднините ми трият сол на главата, невястата хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени къдрави пучи косми, я стрита суха конска фъшкия с червен и син конец украсена... 

  По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкари ме налетяха и ми се криха два месеца под сламата в плевника да ги поя и храня, ротативката за позиви да им въртя, докато джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми Лишо се ожреби, солдатите на Йосиф Сталин за втори път прецапаха Дунава и площадът пред нашто читалище "Виделина" в Пазарджик внезапно една сабахлен осъмна в кармъзъ байряци, акана аджамии изпъплаха гаче от нищото, па ни зауправляваха державата: и от Царство на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, и властта дигна сума концлагери, наблъска ги с учен народ; а на мен бахчите ми конфискува таз наша чудна държава, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с такъмите и двата ми коня – кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, двете ми колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица, дюкяна ми за немските грамофони куче марка, дванайсетте велосипеда, двете къщи, дето с ей тия две ръце съм ги градил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето Държава. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се състари, сбръчка се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд стопанин ръка цалува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орисия прекръстиха ме на Бай Грую*, като анджък завалия. Имането ми се изниза като сух речен пясък из пръсти, и всичкото мое насрещу мен застана, на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам: ни в Бог, ни в Царя, ни в патриарха, нито в папата. Остана ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилата, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив-щастлииив... Адски щастлив. Щото без любов, че какво щастие е то!

Пловдив – хилядолетна столица на любовта и суетата

Plovdiv, edited on 28 sep. 2023

Илюстрации:

- Накиприл се дядо ми с медали**.

- Има ли по-яка сила от любовта?! 

___

* Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не върви в живота и картите, понеже не успява да се ориентира в реалността. Моят лют дядо, комуто е посветен този донякъде измислен – донякъде основан върху действителни събития текст, обаче бе от онзи род българи – изчезващ вече вид от ерата на ГЕРБ и устатите седесари, Росен Плевнелиев и Митю Пищова, дебелаците Ути, Азис, Фънки, Гробаря, Дони и Графа, от епохата на мазни турски, испански и латиноамерикански сериали, Софка Маринова, Николета Лозанова, Божинката, както и плеяда фалшиви професори от университета, автори на "обновената" история на България, предназначена  за младежта по поръчка отвъд Голямата вода.

Борис Дявола, ок. 1938 г.

  Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само малко хлапе безусловно може да обича серт и сербез чешит, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, синът на заклания Ангел, не се завърнал от Балканската война, ами там нейде по фронтовете край Чаталджа си оставил костите за същата тази едничка наша България и как никой днес не знае де му е гробът и от какъв зор отишъл доброволец, за да дойдат пак жалки мекерета на власт.

** Вятър и мъгла! Какви ти ордени, какви медали за победи в колоезденето, като хич не му споряло на дядо ми, че докато другите тренирали, той блъскал наедно с чукачите на коноп, за да сбере парици за първия си капитал в бизнеса. Отворил вело-ателие за ремонт на велосипеди, а после по-големият брат на жена му – перущенлията Гълъб Хаджитрендафилов, го подкокоросал да се захване със земеделие. "В земеделието е големият кяр" – уговарял го, та щерките му дружно кълняха зад гърба му баща си, че ги яскал (насилвал) да му разхвърлят чувалите с тор по къра за бъдещите лозови градини, докато другите моми живот си живеели. "Млада бях, но младост не видях, на 17 години" – чета дословно написано от бъдещата ми майка послание до бъдещия ми баща фронтовака Кирил, пети син на харманлийския бирник Георги. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1384.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1384.)

  Божието учение наподобява вода: както водата се спуска от върховете и се стича към ниското, така и Божието учение се възприема само от скромните. – Из Талмуда*

  17 fev. 2001

БЛАТОТО И ЛИЛИИТЕ

  Задушница. Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворение. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; шета назад и напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко тук се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов. Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля? Онзи, който най си няма, той най мечтае. И като назовава нещата, които желае, по име – значи, като ги кръщава, дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си, на блянове. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.

  Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено встрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, и така е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, ала неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, вече предвкусване на ловна страст. Че кой твори, кой бленува, ако не гладният!

  Нарекох я "гургулица" и не знам защо, даже не се и бях замислил – думата сама ми дойде на устните. И то е представа за нещо с бяла лебедова шия, вдигната брадичка. Не трябва да звучи обидно – гургулицата не е гугутка, макар двете да назовават като че едно и също. Ето как странно се държат понякога думите с нас; оказва се, самата подредба на звукове вече говори над смисъла – понеже "гугутка" е нещо сивеещо и обикновено, което кълве трохи по земята или си чисти перата, кацнало на стряхата, а "гургулица" е птицата, когато лети, предизвиква възхищението, подканва ни за улов.  Едното е самата скромност, другото е недосегаемото – и точно в него е изкушението, гладът за творчество, което вече е самата красота, самият Космос.

  Всяка дума за нас, освен назоваването, е образ от звукове и сенки на облаци. Така си обяснявам защо моите приятели така невероятно съответстват на собствените си имена. А оттам може би иде и желанието да доработваме сами официалното си име... Защото "Георги" не е "Гошо", ни е "Жоро", а и версиите на името "Георги" са повече от петдесет в българския ни език Тези варианти на името са като нюанси в палитрата на художник; и художникът най-добре си знае защо посяга към една, втора и трета от представите си за строго определена натура... А може би това става интуитивно, т.е. импулсивно, вследствие неподвластен на разума вътрешен подтик? Назоваването е хвърляне на ласо, на тънка копринена примка върху общите настроения и представи. Назоваването определя не само целта, но и кой е ловецът: добър човек ли е той или лицемер. Ой, как силно ни говорят цветята, птиците, обикновените предмети, с които така сме свикнали, че вече преставаме да ги забелязваме! Обаче да сътворяваш, то е да видиш обичайното наоколо в златиста премяна и значение. Мен пренебрежението от страна на общността ни към едно или друго ме зарежда с желание за работа.

  Човечеството, хората сме като мравки, които: нещастни бедстващи, издигат чудни дворци, създават великолепие и се съревновават с представата ни за Бог, Когото ни го има, нито ни забелязва от Космоса. Живеем като термити – достатъчна е стая, три на три метра, и ако крехката врата е добре затворена, сме спокойни; въоръжаваме се до зъби, а врагът ни най-страшен си е в самите нас: носим го в гените си, носи се той като тресчица по вълните на алената ни кръв пенлива – невидим и недосегаем. Какви наивници сме, Боже мой! Чуждите богатства ни в очите, а своите богатства не ценим.

  И що му е на човек да се съизмерва с някакъв си бог, чудна работа! Ама че глупаво, вместо да се радваме на това, което ни е дадено, ламтим света да нагълтаме, с думи да го смелем, с думи и език нахален. Че смиреност ни липсва – това е пределно ясно. Ала не е ли разкош самото бленуване, подготовката за битки, потягането на ловното снаряжение? Мравки ли! Че какви мравки сме ние, наивни, но и така жизнени именно с илюзиите си!

  Амон – онзи, който крие себе си (от древноегипетски), т.е. Неназованият, Творецът на вселената; "скрита същност". Амон е "Онзи, който сам се създаде". И който опита да го обясни, загива. Нещо като любопитство с голи сетива, като да галиш къс радий. Вселената била тъмна, мълчалива, неподвижна. Амон е творчески изблик на енергия и от него започнало "времето". Змията е като изстрелване на семе в утробата; затова вероятно преди три и половина хиляди години змията назовавали Кем-Атеф – "Онзи, който е завършил своя миг". Че има ли по-върховен от екстатичния плътски фокус на съвкуплението, мисля. Жреците на Древен Египет не са за гледане отвисоко; грешим, като се мислим за по-напреднали – логическото познание не трябва да се състезава с интуитивния образ, а да се допълва от разкоша му, а защо пък не понякога да му дава преднина, старателно описвайки сетне гъвкавите му откровения.

  Ако, строго погледнато, Истината е трансцендентална, т.е. винаги изплъзваща се от логиката ни, не е ли интуитивното познание онзи светкавичен лъч, дето ще я фиксира върху хартията или папируса! Древните митове са кодирани откровения за човешката душа, за Духа, който е у нас, за собствените ни странности. Ето, например, цикъла от сюжети около митичния град Тива. Върху им се гради философското великолепие и величие на цялата Древноелинска драматургия (Есхил, Софокъл, Еврипид...). И какви хоризонти за изследване са това! Съвременната модерна философия бледнее пред тяхната многопластовост и многопосочност. Подозирам, че самата философия, като човеколюбие, е по-малко изящна и много по-малко ужасяваща в апокалиптичните си видения от космическата мразовита яснота на Древния мит.

  Не говоря за постиженията: като крайна цел, като стремеж към завършек; говоря за самия ход на познавателния процес, като безкрайна спирала от собствения ни буйно пламтящ интелект (което ще рече "усет") към ледената сърцевина на Космоса... Не се притеснявам от любопитството си в тази супер-тъмна сфера. Тракийската пепел под нозете понякога скърца между зъбите ми, за да не забравя, че не съм нищо повече от остналите простосмъртни: просто стрък трева, който се любува на небесата над нас. Ако не аз, друг ще го запише – ако вече не е отбелязано в книги, които не съм чел.

  20 fev. 2001

  Няма по-висок духом от онзи, който твори в смирение за другите, пренебрегвайки своето – самолюбие, разни суети. Висок е орачът, на чиято нива се уповава светът, без да се интересува кой е орачът. Нозете му в калта газят, а очите му са в облаците. Приоблачен е погледът, с който ни гледа, ала ние крещим: "Наивник ли е този? Защо е такъв отнесен, сякаш не е от този наш свят?" ...И друго крещим: "Този пък за какъв се мисли! Я да го смъкнем долу, сред нас! Стига е броял звезди посред бял ден". Но кой е този?... Мисля си – човек като всички ни, само зрението му е малко по-остро, та ни плашат тези негови очи. Поне упрек да имаше в тях, ала не – няма назидания, няма мръщене от негова страна. Така ни съзерцава и Космическата бездна отгоре. Е, няма прошка за такъв човек. И ние се втурваме да му покажем каква мизерия е животът... Ала колкото повече го мачкаме и бием по лице, толкова по-висок израства. Пък ние – джуджета мамини любави, боричкаме се да се покатерим върху глезените му.

  Лоша работа. Цигански банди от няколко години върлуват – крадат по автобусите и няма кой да ги озапти... Дотам са станали нагли, че вече открито грабят пред очите на пътуващите българи. Чувам разкази за грабежи по градския транспорт, линия "36" и линия "26", и линия "6" на Пловдив. Жертвите обикновено са жени или по-възрастни хора. Граби се по най-хайдутлъшкия начин, по всичките правила на мародерството и откритата престъпност. Кого да обвинява народът!? Простият обвинява манговците, циганите са му в очите; пък си мисля: виновни са онези там с белите ризи и скъпите вратовръзки, дето съсипваха – разрушиха я издъно държавата ни, уж демокрация да градят, ала тяхната демокрация превърна българския гражданин (бил той българин, циганин, турчин, арменец, грък, евреин) в измет, в наплашено овче стадо, което търчи назад-напред из кошарата и се блъска в бетонни стени с избелели от ужас очи.

  Отнеха ни гордостта да се назовем българи – достойнството опитват да изкоренят. Бедният, гладният е готов ръката и на касапина си да целува; жените станаха само за подгавряне; младежта се изражда поради отсъствие на друга галерия образци освен проспериращи лекета, мухльовци, побойници, разбойници, тарикати, опропастители на българщината. Къде са бащите и дедите, къде сме ние! Зъбите ни тракат от шубе, и има защо даже от един сополив манго да се страхувам вече, че ще ми влезе в стаята посреднощ да ме ограби, да ме убие, жена ми или дъщерите ми да изнасили. Ей това е целта на занятието: да се хванем с циганина гуша за гуша, та онези отгоре да си веят байрака безнаказано. Е, да продължим да си делим народеца на враждуващи партии, на късове да трошим нацията! Не сме нито "сини", нито "червени", нито "зелени", ни "жълти" и "оранжеви", ни "виолетови". Глупаци сме, щом сме пуснали вълци между нас да ни кръщават ту в Светия Дух, ту в Аллах акбар, ту в цивилизасиона на Западна Европа и Щатите, ту в богатирските билини за Матушка Русь.

  Хей, отродници ли сме? Забравихме ли си родовете, корените, историята? Защо да се опираме на някого отвън и отдалече, оттатък Атлантика!? Отписахме ли се вече от тефтера на стопаните? Господар ли пак си търсим? – хем милостив и нежен бащица с кралимарковска сила, да нареди как да живеем, как да се плодим, как да му слугуваме на имота и на банковата сметка? Единствено оптимистично пред онаглелите цигански банди ми иде на ум: Колкото по-зле, толкова по-добре! Най-разкошните лилии растат в най-смърдящите блата. Колкото по-зле, толкова по-добре: иде Видовден.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 sep. 2023

–––

* Вж. https://www.otizvora.com/2020/09/12420/mudrosti-ot-talmuda-otrazeni-v-dnevnitsite-na-lev-tolstoy-1/  &  http://s30008547617.mirtesen.ru/blog/43386291024/-SuschestvUyet-video-vstrechi-Baydena-s-tremya-prisheltsami-zaya?utm_referrer=mirtesen.ru Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1383.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1383.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, ама не заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост, наследство от майчиния ми корав джинс, от двата заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, клани през Април 1876, ми е ориентир да преценя човека. – Аноним (1947)

  24 maj 1998

ЗА ЧЕСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА*

 Литературата иска жертви. И тя си има своите светци, своите Дантоновци и Робеспиеровци, Моцарт и Салиери. Някога за едната мъжка чест братята по перо на дуел са се стреляли. Спомняте ли си края на Пушкин? Някога в гимназията ни учеха, че гениалният поет е като Ботев, в будоарния по-мек нашенски вариант – като Яворов, в по-семплия случай – като Смирненски, онзи син на бежанци от Македония, който – като ял пасти, сърбал боза и с мънзърко моливче нахвърлял върху късове амбалажна хартия от чували с тиквено семе стихове, като "Аз не зная защо съм на тоз свят роден", ала после пипва ТБЦ (туберкулоза) и ниже онази красива пролетарска идилия за каменарчето с избелелия каскет и дързост в погледа.

  В началото на смутния ХХ век защитата на творческото кредо, тъй да се каже – на личната инвенция, се осъществява с подръчни корави средства. Привършвали ли му естетическите аргументи, родният наш поет-философ минавал към ръкопашна схватка с опонента и къде с юмруци или текмета, къде с по-ячка кюския постигал абсолютното убеждение; за тази цел също толкова подходящи били чадърът и дебелият бамбуков бастун, прилагани с творчески хъс и вдъхновение. Че как иначе да се справи с разплезеното научно подковано теле, което вместо да похвали творенията Му, без капка свян излага на показ смешните Му страни? Един Стоян Михайловски, един Кирил Христов можем ли си ги представи кротичко привели главица както агънце-багънце в тепсията на лит-критическо говедо, понесло въпросната тепсия към махленската фурна почистено и с гердан от белени картофи! 

   В ерата на Реалния социализъм с човешко лице сбиванията, особено па след литературно четене, доставяха естетическа наслада сред публиката. Това беше десертът, гвоздеят на програмата. По-буйнички и по-пламенни винаги са били поетите. Враждата между поетът и литературния му критик е толкова естествена, както симпатиите между куче и котка. А помните ли поетическите рецитали между 1967 и 1971 г. в аула 65-а или аула 272-а на Софийския университет "Климент Охридски"? Ой, как се пердашеха току "на коневръза" зад служебния вход на Университета или пред входа към Университетската менза наперенки бетер японски петлета младите поети! Каква прелест беше да съзреш автор на вакханални мадригали за розовия корем на любимата мома как нанася ляв прав и дясно кроше или ъперкът в муцуната на несговорчивия опонент, току-що надиплил поредната "Ода за Партията", "Ода на СССР" или Дивна оратория в чест на партизанското движение, на Митко Палаузов, на Павлик Морозов или за годишнината на Великия Октомври във великия Съветски съюз! 

  Столични кръчмета, като "Дълбок зимник" или "Грозд", още от епохата на Дебелянов и Подвързачов са си извоювали слава на местенца за евтин запой с радомирски пелин, брезовски мискет, червено мелнишко и пенлив станимъшки мавруд. Около родната лирика открай време дъхти на отчаян бабаитлък и величаво честолюбие... Какво да се прави, като сме си божем темпераментни южняци, гореща ни е кръвта южняшка!
    Кръвта се ядно в жили вълнува,
    погледът мрачен, умът не види...
– пише геният на родната поезия и публицистика** и това очевидно ще да е необходимо агрегатно състояние да произведеш запалителни стиховце. Ако тръгнем кусури да търсим, няма как да подминем печалната изповед на друг трагичен роден поет, който заплати с живота си, че се писа редник на фалшива идея... Какво тук значи някаква си личност! – пише*** часове преди разстрела в тунела на Софийското гарнизонно стрелбище, обладан вероятно от трагичния патос на влюбения в живота, осъден на смърт.  

  В училището обаче поета го изучават не като живо същество с неговите земни страсти, падения и възход, а като препарирани мощи от епохата на фараона Тутанкамон. Прочее, тук въпросният случай е съвсем земен. Ако някога някой гордо е прогласил: Жени и вино, вино и жени! – демек, дайте ми ги насам, па елате да погледате сеир! – днес подобен зов е не по-малко на мода. Освен че вдъхновено се пердашат за стихове, поетите се млатят и за женички: било за шавлива кипра съпруга или за невярна метреса, или най-паче за проститутка, въздигната до небесата, в звездния свят с ореол на божествена Муза за Поета. Неестествено ли е това? Неестествено ще е, ако травестит вземе да ги дипли ей такива едни:

    Ни лъх не дъхва над полени... (Николай Лилиев).

  Хайде де! Изкуството е жизнено като живота, какви ти печални вопли на бездомен странник" (Димчо Дебелянов)? Че лириката се нуждае от поза – две мнения няма, а пред онзи пребледнял лик на канцелариста, окайващ девойчето с китара, тръгнало край релсите с "двама зли гамени" (Атанас Далчев), притеснен да го не разглобят от груби ласки това красиво моме, предпочитам пълнокръвните строфи на селянина от Добромирка:

    Душата ми не е модерен ресторант,
       за да гуляят в нея разни дами,

или посветеното пак на Пеньо Пенев от друг чепат автор:

    И ваште благоверни дами

       към мене гледаха със страст,

       че любех аз от вас по-силно

       и пиех по-добре от вас (Георги Джагаров).

  Литературата, особено поезията, е лют спор, разговор, в който разговор понякога може да хвърчат изкъртени зъби, мостове, коронки, цели ченета, но тя в никакъв случай не е нравоучителна сказка пред изнежена публика. Историйката, за която иде дума оттук насетне, протича върху персийските килими на някогашното Писателско кафене в приземния етаж на сградата на софийския тесен сокак между площад Славейков и Злополучната онази банка на внезапно забогатялата родна напориста демокрация след Десети ноември 1989 г. Младата надежда на прогресивната лирика Лазар Шонов – селянче, родом от селото Гол тупан, Пловдивско, наченал артистичния си живот първо със зоотехника (свиневъдство), прехвърлил се поради гнус към свинете в школа за пътно-строителни машини: путетепкатели валяци, багери и прочие груба земекопна техника, успешно привършил втори курс дървообработване, за дърводелец доучвал вечерно и след осемгодишни опити най-сетне с телефонно обаждане "отгоре" приет за редовен студент по начална педагогика в института за детски учителки, която специалност заряза в края на третия семестър, че не обичаше да слуша малки деца как циврят и капризничат, и се обяви за артист на свободна практика – в тази мъглива столична сутрин киснеше, унило обронил брадясал до ушите лик над празна маса в празното писателско кафене.

  Празни му бяха мислите, празни му бяха джобовете. Абсолютно позната екзистенциална драма – нямаше даже кой да го почерпи поне филия хляб, намазана с мас. Бе прекарал нощта между пияндета и търсачки на изгодна партия за женене от дълбокия прованс, изпонахапан до кръв от бълхите и дървениците в близкия хотел "Севастопол" на ъгъла, където се пресичат софийските улици "Раковска" и "Граф Игнатиев", в онова добре известно на всеки провинциален артист помещение с трийсетте жестоко умирисани на карбол легла. Бе махмурлия, сиреч в кисело настроение поради тъпата снощна запивка, дето похарчи всичките си спастрени парици. Чакаше сега на гюме милозлива някоя софийска жертвичка, за да го авансира, та да се прибере най-сетне и той "в бащино огнище". На всичко отгоре червата му куркаха, свирепо се бунтуваха от глад.

  Рано-рано сутринта Лазо помогна на мацетата от кафенето да почистят и подредят заведението – собственоръчно и с кеф премете с прахосмукачка персийските тъмноалени пътеки във фоайето, смени водата на печалните бледоалени невехнещи пластмасови рози във вазичките по масите.

  Стана десет, а още никой се не явява...

  Към десет и трийсет нахълта табун старчета, членове на дружинката им още от Балканската война. Тези бъбриви симпатяги пазеха светъл спомен за Октомврийската революция, написали някога нещо си, за което светът, освен те самите, отдавна забравил, бяха членове на Писателския съюз, а Лазо не, макар да има вече пет книжлета, и шестата стихосбирка му готвят аверите от пловдивското издателство "Херпес". Ветераните се смушиха в ъгъла при фикуса, зад голямата витрина към улицата, и шумно засърбаха сутрешното си чайче, гарнирано с евтина ментичка, която за фасон зовяха Цейлонски чай. Шонов тъкмо понечи да си изпроси цигарка от тях, когато зърна величествено влизащия като луксозен презокеански лайнер в тихо родно пристанище Божидар Кънчев****, смъртен враг на новоизгряващите литературни звезди, обявен от висшето началство на БКП за трибун и баш адвокат на единствено правилната партийна линия. Трътлявият Божко се завъртя край бара, щипна по бузката и по дупенцето едно от момичетата, друго приятелски цуна по гушката, па поръча петдесет грама шотландско уиски "White horse" и порция тъ-ъничко нарязано нашенско говеждо филе "Маджаров". Лазо преглътна на сухо, когато безмълвно проследи с какво блажено изражение отнася питието и мезето си на съседната маса, сякаш нарочно, да прави назъбица на поета с петте стихосбирки от Гол тупан.

  – Види се, добре кяри мръсникът – подхвърли Шонов. – Виж го ти как се разживял!

  Божко му отправи топъл снизходителен поглед, небръснатите му пълни бузки се разтегнаха в блажена широка усмивка, па кимна с вид на личност, която дълбоко уважава себе си:
  – Цум воль, майне хер!*****
  – Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузестия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм българский поет.
  – Силно казано! – млясна критикът-враг на прогресивното човечество и на бойките поети с младежки пъпки. 
  – Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузестия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм българский поет.
  – Силно казано! – млясна критикът-враг на прогресивното човечество и на бойките поети с младежки пъпки. 
  – Имам пет книги! – хвърли вале коз роденият на къра зад храстите край селската мера на Гол тупан.

  – Моите са две, обаче стойностни! – рече онзи.
  – Въздух под налягане! – хладно отбеляза Лазо.
  – А председателят на Секция "Критика" професор Симеон Хаджикосев и другарят Левчев не мислят тъй! Обаждат ми се и на домашния телефон да ме пофалят от най-високо място, от ЦеКа и Политбюро.

  – Мен народът ме тачи – наблегна поетът.
  – Пука му на народа! Такива като теб с лопата да ги ринеш.
  – Аз като ти изпукам един зад врата…! – озъби се Лазо.
  – Че то друго и не ти остава – рече Божко.

  Тази му реплика преля чашата. Изгладнелият Шонов се метна като вълк през четири стола, катурна масата с розичките, нанесе му къс ъперкът под брадичката, кюсна го с чело и... литературният злодей тутакси бездиханен се търкулна на писателския килим, подбели очи, притихна. Поетът отпи от чашата с уискито и изля остатъка върху трупа.  

  Пустият салон отведнъж сякаш се изпълни от посетители. Прекъсват се един друг, коментират, ръкомахат. Наставаха и ветераните край фикуса. И как никой жал не изрази, никой не се смили над Божко, напротив – напират да стиснат една лапа на Лазо, по гърба да го тупнат. Мнозина имаха зъб на богопомазания галеник заради острия език и за успеха му пред Партията-ръководителка. Зад гърба го наричаха как ли не, с какви ли не прозвища, пред него обаче свеждат почтително взор. Девствения Кънчев, който така демонстративно страни от несретните поетеси и от зрялото им поетическо творчество, кръстиха Кънчо Путкодеров по името на герой от ефирна соц. поемка, съчинена апокрифно от наш поет "барабанчик на епохата" тъкмо в чест на Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе.

  Като се пооправи от шока, Божко си тръгна с подвита опашка. Авансиран от знойната театроведка госпожа Актиния Огоста, в дружеска компания от литературни гении Шонов изкърка четири бутилки треторазрядна полска "Перцовка" от по лев и седемдесет. Знаменателно старчетата зад фикуса му пратиха за мезе половин кило колбас "Кучешка радост".Талантът у нас набляга на твърдите питиета. Без съмнение това влияе върху градуса на творбите, където гордо перчем се вее, пъчат се юнашки гърди, юмрук се тръска в юнашка поза като Гаврош на барикадата, за разлика от влажните чувствени вопли, призивно долитащи откъм дамския стан на будоарната любовна лирика. Така дошлият от несретното забутано селце Гол тупан в големия столичен град доказа на критиците, че и по демократическо, както някога и по комунистическо, народът люби и милее жизнеутвърждаваща, изстрадана, изгладувана, а най-паче отвоювана в пряк юмручен двубой с отрицателната критика Модерна Българска литература. 

   БЕЛЕЖКА: 

  Сюжетът е от приземния етаж на ул. "Ангел Кънчев" № 5, където някога беше кафенето на Съюза на българските писатели, и е действителен. Прототипът на главния герой се издигна в живота след славния за всички нас Десети ноември 1989 г. и за късо време чрез протекция откъм несъществуващата днес Радикал-демократическата партия стигна до "временно изпълняващ длъжността" (врид) кмет на Стария Пловдив, прослави се с борчески стихове, възпрепятства умело издаването на ръкописа "Ламски", опита да изнудва автора за още пари, а днес е щастлив бахчеванджия в китното с. Рогош, десет километра от хилядолетния Пловдив, основано, по данни от поета-общественик, бахчеванджия, търговец и печатар, от гордите рицари на Древния Рим, обаче според опърпан летопис от Османското присъствие, селото е бастисано от войска, опожарила из основи и разгонила по кърищата предците на днешните от селото Гол тупан, че ограбили и изтребили керван търговци, ама след време оцелелите си познали накитите, с които се били накичили селските моми и невести от Гол тупан, Пловдивско. 

Eпизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", глава LXXX

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 26 sep. 2023

  

Илюстрации:

- Литературният критик проф. М. Неделчев******.

- Типичният гений на ярка провинциална поезия.

___
* Михаил Неделчев (1942), член на ръководството на някогашната Радикал-демократическа партия на г-жа Елка Константинова, прославил се с опит да създаде нова версия на т.нар. по Тодор-Живково време Списък на активни борци против фашизма и капитализма, само че под табелата Активни борци и пострадали от терора по времето на соца, с единствената цел привилегии пред новата власт, илюстрацията най-горе. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2

** Христо Ботев се ражда, както гласи известната народна фраза, с името си (Христо) на 24 декември (Коледа, Рождество Христово) 1847 г., според тогавашния т.нар. стар стил, т.е. 14 дни преди 6 януари. Да се вземат историците в ръце и да приведат датата според реалното случване, а не post factum. 

*** Никола Вапцаров (1909-1942).

**** Прототип на Божко Кънчев: Божидар Кунчев (1948), вж. http://liternet.bg/publish4/bkunchev/

***** От нем. Наздраве, господа! Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1382.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1382.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, дето не заслужавали да се дразня, но чувство за справедливост, наследство от майчиния джинс, два чорбаджийски рода: перущенски и калугеровски, клани през паметния Април 1876, ми е ориентир да преценя човека. – Аноним (1947)

  26 dec. 2000

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.)

  Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи, както са приключили и динозаврите преди нас. Вероятно последният представител на човешкото семе ще знае цялата Истина за всичко, което ние не знаем и ни вълнува. И не мога да си представя по-нещастен от този всезнайко; който заради докрай узнатата Истина ще е изгубил докрай и завинаги илюзиите си и в онзи сюблимен миг ще му е невъзможно вече да бъде човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония*. Движението към познание е както стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

  Достоевски е обременен от стреса, преживян в младостта – извеждан от килията уж за да го екзекутират; мога да разбера силно пристрастното му отношение към канона в ортодоксията**. Само който някога ще да е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така съдбовно трескаво да се стреми към Бог... Господ не играе кой знае каква роля у праведниците; християнска философия е съсредоточена изключително и единствено за влияние върху грешника. И тъй като мнозинството сме в редки случаи праведни, а в повечето случаи сме наивни и грешни, Господ ни се явява само когато сме в ужасно противоречие със съвестта си.

  "...И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече... В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поема, но на душата нищо не казва. – Великолепен – забеляза той учтиво."*** Този пасаж чудно пасва за отзив върху стихове, прилично и римувани, и ритмувани, с метафора, образ, идейка, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: "Е, може и така, но какво от това! Подобни хубости пълнят антологиите или представителните сборници на известните писатели и поети. Когато обаче свършиш четенето, нищо не остава за изясняване, за работа на любопитството върху ума... Всичко там си е както трябва, а може би затова че всичко е отмерено като с аптекарски везни, затова стои като редник, дошъл в домашен отпуск в родното село с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова роднините и момите за женене.

  Изплащаме грехове на цялата ни нация за овчедушието, мижитурството, смахнатия партиен ентусиазъм на философи агитпропчици и секретари, които с пламенни речи вдъхновяват надъханата младеж по села и градове да замеря с гнилоч, буци пръст и ругатни не кого да е, а именно трудолюбиви, предприемчиви стопани, титулувайки ги с прозвището "кулак" (юмрук по руски) или "Враг на народа". За илюстрация на такъв род партиен ентусиазъм на омразата, може да послужат и такива нахакани стиховце:

       От днес заебавам държавата,
       тя от мен не изпитва нужда.
       Ще си метна кура на рамото,
       твоята я вземи под мишница
       и да отпрашим отново двамата
       към някоя солунска митница.
       Ти – безразсъдница и безсрамница,
       аз – да не говорим за мене
       и да преминем онази граница
       на безглаголното ни търпение.
       Нека оная, трицветната, хленчи
       като смачкан априлски олук…

  Как от болка и честолюбие се ражда този тип лирически герой, защо толкова жлъч, Боже мой! Не е ли именно това назлобяване цел на всяко мракобесие – да ни уподоби на себе си, на своя хъшлашки, див цинизъм?! При цялото ми уважение към автора на въпросните редове не смятам, че тук има нещо за възхита, колкото и да ме изкушава същият гняв****. В подобен стил и с подобен тип яко нахакано отношение към света, в някогашна Добруджа през месеците на т.нар. колективизация са разкарвали по селата истински добруджанци стопани – неколцина в каца, в каруца, с лица омазани в катран и фъшкии, и всеки: с табелка на врата "Аз съм кулак – народен враг!" Спира каруцата на мегдана срещу кръчмата, излиза Философът на Партията, произнася слово против световния капитализъм, в чест на световното щастие и прогреса. И младежта, начело с местните михлюзи и пияндета, обзета от кикот и веселяшко презрение замеря врага със запъртъци, пръст и всякаква гнилоч. И това е другото лице, непознатото лице на нашата мила България, която руският академик Дмитрий Лихачов назовал "държава на духа", за което озлобено лице дошлия отвън едва ли е задължително да знае, ала самите ние не можем да се правим, че не знаем. Оттам до чалга-културата, до гаврата с национални духовни ценности, надживели хилядолетия, пътят ни е добре утъпкан.

  Какво унижение, а! Не да ти трошат костите насаме или да те принуждават сам да си копаеш гроба край село, а издевателство над съвестния стопанин, това е най-жестока гавра, защото е пред ухилените до уши ратаи, щастливи да се видят "гробокопачи на Старий свет", както редят още Димчо Дебелянов и Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш, по женствено нежен тих лирик като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, изскочили подквасени от кръчмата, щастливи изверги над стародавния ред и традиции на България. Имаме да плащаме! И не ни е виновна ни чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на новооглашените цинични лидери и вождове, колкото е неприятна вината на онези интелигентни люде, които имали влияние върху общественото съзнание, страхливо си мълчали, а най-кресливи между мекеретата на всяка управа успели да се наредят в стройните редици под партийните знамена. Има мълчание и… мълчание. За втория тип разумно и удобно мълчание говори примерът на поета Атанас Далчев (1904-1978), десетилетия забранил си да публикува изящната си поезия.

  Изродили ли сме се вече двете поколения българи? България не е губила толкова много разумен народ в най-плодната си възраст, вероятно през всичките катаклизми и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство. Продажна и мизерна, навирила нос интелигенция! Имал основание Захарий Стоянов (1850-1889) с явно подозрение и изпод вежди да гледа сладкогласни многознайковци, дезертирали от собствения си народ – с амбиция да се възгордеят в суетна слава и в името на онова умозрително "всенародно щастие". И подгизна българската ни реч от аргатски манталитет. Моите приятели пенсионери не казват: "Наближава време да си вземем пенсията", ами "Иде времето да ни дадат…" По села и градове все това: "Кога ще ни дават еди що си?" или "Що още не са ни отпуснали еди какво си?" Вече дори за синоптичната прогноза казват: "По телевизията времето утре ни го дават дъждовно".

  Някъде в началото на възхождението си като вожд и баща на народите, и гениален ръководител, знаме на световния пролетариат и проч. Йосиф Джугашвили (1878-1953) ей тъй умно говори на съратниците си – предавам по смисъл; на руски език вероятно звучи още по-паметно: "Виждали сте как пилците наобикалят мужика гладни, вперили предано оченца в крината с жито. Е, политиката ни ще е успешна, когато този народ го научим като пилците да се върти все край ботуша на управника. Дадеш ли му повече, ще вирне глава. Важно е да му даваш по толкова, че да е винаги гладен, да те гледат в ръцете, да те слуша, да е предан, благодарен, че се грижиш за него". Странно ми е как заклет индивидуалист, буден разум, каквито сме българите, дотам чинно масово сме усвоили кокошия рефлекс от урока на великия осетинец. И ще продължим да живеем в очакване някой отнякъде нещо да ни даде, да ни почете с троха сухоежбина, докато не проумеем, че в този мил наш живот, който незаслужено нещо ти дава, те заробва, а за честно изработеното с пот на чело отиваш не да ти дадат, а да вземеш своето*****.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 25 sep. 2023

Илюстрации:

- Уважаван кадър на управляващата партия.

- Неуморен нагаждач на властта в Пловдив. 

___

* Наука за небесните тела и тяхното развитие.
** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).
*** Т. Ман, "Вълшебната планина", изд. 1972 г., с. 40.
**** Възраженията ми срещу автора: https://liternet.bg/publish31/todor-chonov/kym-poeziata.htm, на този вид помийна лирика не касаят естетиката, а са от етичната сфера, която касае предателства и прекрачването на неписаните традиционни за българина хилядолетни духовни правила.
***** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.ІV, ст. 4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг". Бел.м., tisss.