ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1385.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1385.)

  ...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библия

   27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ

В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-26.VIII.1972)* 

  – Световната любов ли?! Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали... Ей толчав здравеняк бех, по панаирите с пехливаните се надборвах. Че корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха измежду нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама да ти народи пет деца, па и като лист да трепка кога ще се прибереш, ще ли се прибереш, че и на кой хал ще се прибереш, то си беше едно на ръка. Таквиз беха те, нявгашните невести, имаха ни страха; и не че не са каскъндисвали и мърморили, че то има ли женско да не мърмори или да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкаря, оназ ми ти женска мигом си подвие куйрука. Че знай ли те! Зер, ти си й царят-господарят, майка й си ти и Светият синод, барабар с патриарха.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай тебека, цял си се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ти ще изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, че да съсипе живота и на най-коравия мъжкар!... За таквази женска войни са се водили, царства са се залагали само заради изкушението да й се любуваш, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия.

  Имах ги девет гърла вкъщи: четири щерки мънинки, все дечурлига, и син гърчав, та крехък, двама калфи и невяста, хем с тъщата. Невястата я зачислих къмто инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал... Еще кожухче от драни лисици, рокли, папуци атлазени, елече от брюкселско кадифе, папуци атлазени, ама ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш... Раздели ни обаче една женска. Фукнах се и аз, момчета, от един момент по чуждо. Че краденото и чуждото по-сладко излиза.

  Ама па гиздава беше, мамицата й! Двайсетинагодишна хем, че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – бици цели; а то – писано яйце, навикнало да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли дерт има освен да ни изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното! Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха, раните си да ближат, ала пуста хубост, как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усуква по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, на мен обаче не! И ме подгони амбицията... Най-верният ми авер, Кирето Ламбиния, пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, овце да гледа, заряза дузина дечица и парализиран баща. Та зарад Кирето, дечурлигата и парализирания  баща освен друго, заклех се: "А-а-ах, кучко-о-о, ще ти дам аз да се разбереш!"

  В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах ги трийсетина декара плодна земя тракийски чернозем, бако! То бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока: велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди под наем: по левче на час... Пара ми носеше таз френска мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп към въжарската фабрика, и те мои авери: за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам. Пращя от сила, но не за пари, ами от пустия му мъжки бяс! И подир работа пак. Осем чукачки дървени по двора си ги бях наредил, гаче сила за осмина съм имал коноп да чукам за въжарската ни фабрика... В тоз коноп се бях врастнал, три норми ги бичех кат същински хайгър, та ми лепнаха в онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се кат грешен дявол", зеят по мен. Па як бех, ербап бех, окумуш бех, немците на Хитлер на крака ми идат, по пети ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните, електрическите фенерчета, устните им хармонички, та и с шевните им машини да търгувам. Че грамофонът, електрическите фенерчета, устната хармоничка, крачните шевни машини, акордеонът, моторетката, велосипеда беха мода, жива мода. Пощръклял бе светът по модерното. 

  Къщата ми замляна с челяд, калфите ми покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си може и да избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с медени лакърдии и шарени дрънкулки я подмамвах сума ти време, как месец и нещо лежах в прясно драни ярешки кожи, дорде да се оправя от юнашкия кьотек с двамата онез дзверове, братята й! С авери се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме е радвало, в ума ми само ей туй – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й, ненките й емен-емен с мерак до кръв как ще заръфам, ама инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Вдигнах палат на кьоше, с царска спалня, мраморна баня и три балкона, с широка веранда на запад и лозница с бяло грозде афуз, за сянка посадена... В нейна чест го сторих, та нощем при нея да се отбивам, кога меракът ме връхлети да я любя.

  И тя ме чакаше в таз къща-палат окъпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с мед и какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам аз при нея със здравец зад ухо, и насред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни... Дедо ми, трийсет и шестгодишен по турско насред Калугерово полужив на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагалите на дръвник полужив да те кълцат, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Роднините ми трият сол на главата, невястата хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени къдрави пучи косми, я стрита суха конска фъшкия с червен и син конец украсена... 

  По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкари ме налетяха и ми се криха два месеца под сламата в плевника да ги поя и храня, ротативката за позиви да им въртя, докато джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми Лишо се ожреби, солдатите на Йосиф Сталин за втори път прецапаха Дунава и площадът пред нашто читалище "Виделина" в Пазарджик внезапно една сабахлен осъмна в кармъзъ байряци, акана аджамии изпъплаха гаче от нищото, па ни зауправляваха державата: и от Царство на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, и властта дигна сума концлагери, наблъска ги с учен народ; а на мен бахчите ми конфискува таз наша чудна държава, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с такъмите и двата ми коня – кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, двете ми колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица, дюкяна ми за немските грамофони куче марка, дванайсетте велосипеда, двете къщи, дето с ей тия две ръце съм ги градил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето Държава. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се състари, сбръчка се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд стопанин ръка цалува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орисия прекръстиха ме на Бай Грую*, като анджък завалия. Имането ми се изниза като сух речен пясък из пръсти, и всичкото мое насрещу мен застана, на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам: ни в Бог, ни в Царя, ни в патриарха, нито в папата. Остана ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилата, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив-щастлииив... Адски щастлив. Щото без любов, че какво щастие е то!

Пловдив – хилядолетна столица на любовта и суетата

Plovdiv, edited on 28 sep. 2023

Илюстрации:

- Накиприл се дядо ми с медали**.

- Има ли по-яка сила от любовта?! 

___

* Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не върви в живота и картите, понеже не успява да се ориентира в реалността. Моят лют дядо, комуто е посветен този донякъде измислен – донякъде основан върху действителни събития текст, обаче бе от онзи род българи – изчезващ вече вид от ерата на ГЕРБ и устатите седесари, Росен Плевнелиев и Митю Пищова, дебелаците Ути, Азис, Фънки, Гробаря, Дони и Графа, от епохата на мазни турски, испански и латиноамерикански сериали, Софка Маринова, Николета Лозанова, Божинката, както и плеяда фалшиви професори от университета, автори на "обновената" история на България, предназначена  за младежта по поръчка отвъд Голямата вода.

Борис Дявола, ок. 1938 г.

  Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само малко хлапе безусловно може да обича серт и сербез чешит, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, синът на заклания Ангел, не се завърнал от Балканската война, ами там нейде по фронтовете край Чаталджа си оставил костите за същата тази едничка наша България и как никой днес не знае де му е гробът и от какъв зор отишъл доброволец, за да дойдат пак жалки мекерета на власт.

** Вятър и мъгла! Какви ти ордени, какви медали за победи в колоезденето, като хич не му споряло на дядо ми, че докато другите тренирали, той блъскал наедно с чукачите на коноп, за да сбере парици за първия си капитал в бизнеса. Отворил вело-ателие за ремонт на велосипеди, а после по-големият брат на жена му – перущенлията Гълъб Хаджитрендафилов, го подкокоросал да се захване със земеделие. "В земеделието е големият кяр" – уговарял го, та щерките му дружно кълняха зад гърба му баща си, че ги яскал (насилвал) да му разхвърлят чувалите с тор по къра за бъдещите лозови градини, докато другите моми живот си живеели. "Млада бях, но младост не видях, на 17 години" – чета дословно написано от бъдещата ми майка послание до бъдещия ми баща фронтовака Кирил, пети син на харманлийския бирник Георги. Бел.м., tisss.