Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, ама не заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост, наследство от майчиния ми корав джинс, от двата заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, клани през Април 1876, ми е ориентир да преценя човека. – Аноним (1947)
24 maj 1998
Литературата иска жертви. И тя си има своите светци, своите Дантоновци и Робеспиеровци, Моцарт и Салиери. Някога за едната мъжка чест братята по перо на дуел са се стреляли. Спомняте ли си края на Пушкин? Някога в гимназията ни учеха, че гениалният поет е като Ботев, в будоарния по-мек нашенски вариант – като Яворов, в по-семплия случай – като Смирненски, онзи син на бежанци от Македония, който – като ял пасти, сърбал боза и с мънзърко моливче нахвърлял върху късове амбалажна хартия от чували с тиквено семе стихове, като "Аз не зная защо съм на тоз свят роден", ала после пипва ТБЦ (туберкулоза) и ниже онази красива пролетарска идилия за каменарчето с избелелия каскет и дързост в погледа.
В началото на смутния ХХ век защитата на творческото кредо, тъй да се каже – на личната инвенция, се осъществява с подръчни корави средства. Привършвали ли му естетическите аргументи, родният наш поет-философ минавал към ръкопашна схватка с опонента и къде с юмруци или текмета, къде с по-ячка кюския постигал абсолютното убеждение; за тази цел също толкова подходящи били чадърът и дебелият бамбуков бастун, прилагани с творчески хъс и вдъхновение. Че как иначе да се справи с разплезеното научно подковано теле, което вместо да похвали творенията Му, без капка свян излага на показ смешните Му страни? Един Стоян Михайловски, един Кирил Христов можем ли си ги представи кротичко привели главица както агънце-багънце в тепсията на лит-критическо говедо, понесло въпросната тепсия към махленската фурна почистено и с гердан от белени картофи!
В ерата на Реалния социализъм с човешко лице сбиванията, особено па след литературно четене, доставяха естетическа наслада сред публиката. Това беше десертът, гвоздеят на програмата. По-буйнички и по-пламенни винаги са били поетите. Враждата между поетът и литературния му критик е толкова естествена, както симпатиите между куче и котка. А помните ли поетическите рецитали между 1967 и 1971 г. в аула 65-а или аула 272-а на Софийския университет "Климент Охридски"? Ой, как се пердашеха току "на коневръза" зад служебния вход на Университета или пред входа към Университетската менза наперенки бетер японски петлета младите поети! Каква прелест беше да съзреш автор на вакханални мадригали за розовия корем на любимата мома как нанася ляв прав и дясно кроше или ъперкът в муцуната на несговорчивия опонент, току-що надиплил поредната "Ода за Партията", "Ода на СССР" или Дивна оратория в чест на партизанското движение, на Митко Палаузов, на Павлик Морозов или за годишнината на Великия Октомври във великия Съветски съюз!
Столични кръчмета, като "Дълбок зимник" или "Грозд", още от епохата на Дебелянов и Подвързачов са си извоювали слава на местенца за евтин запой с радомирски пелин, брезовски мискет, червено мелнишко и пенлив станимъшки мавруд. Около родната лирика открай време дъхти на отчаян бабаитлък и величаво честолюбие... Какво да се прави, като сме си божем темпераментни южняци, гореща ни е кръвта южняшка!
Кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види...
– пише геният на родната поезия и публицистика** и това очевидно ще да е необходимо агрегатно състояние да произведеш запалителни стиховце. Ако тръгнем кусури да търсим, няма как да подминем печалната изповед на друг трагичен роден поет, който заплати с живота си, че се писа редник на фалшива идея... Какво тук значи някаква си личност! – пише*** часове преди разстрела в тунела на Софийското гарнизонно стрелбище, обладан вероятно от трагичния патос на влюбения в живота, осъден на смърт.
Хайде де! Изкуството е жизнено като живота, какви ти печални вопли на бездомен странник" (Димчо Дебелянов)? Че лириката се нуждае от поза – две мнения няма, а пред онзи пребледнял лик на канцелариста, окайващ девойчето с китара, тръгнало край релсите с "двама зли гамени" (Атанас Далчев), притеснен да го не разглобят от груби ласки това красиво моме, предпочитам пълнокръвните строфи на селянина от Добромирка:
за да гуляят в нея разни дами,
или посветеното пак на Пеньо Пенев от друг чепат автор:
Литературата, особено поезията, е лют спор, разговор, в който разговор понякога може да хвърчат изкъртени зъби, мостове, коронки, цели ченета, но тя в никакъв случай не е нравоучителна сказка пред изнежена публика. Историйката, за която иде дума оттук насетне, протича върху персийските килими на някогашното Писателско кафене в приземния етаж на сградата на софийския тесен сокак между площад Славейков и Злополучната онази банка на внезапно забогатялата родна напориста демокрация след Десети ноември 1989 г. Младата надежда на прогресивната лирика Лазар Шонов – селянче, родом от селото Гол тупан, Пловдивско, наченал артистичния си живот първо със зоотехника (свиневъдство), прехвърлил се поради гнус към свинете в школа за пътно-строителни машини: путетепкатели валяци, багери и прочие груба земекопна техника, успешно привършил втори курс дървообработване, за дърводелец доучвал вечерно и след осемгодишни опити най-сетне с телефонно обаждане "отгоре" приет за редовен студент по начална педагогика в института за детски учителки, която специалност заряза в края на третия семестър, че не обичаше да слуша малки деца как циврят и капризничат, и се обяви за артист на свободна практика – в тази мъглива столична сутрин киснеше, унило обронил брадясал до ушите лик над празна маса в празното писателско кафене.
Празни му бяха мислите, празни му бяха джобовете. Абсолютно позната екзистенциална драма – нямаше даже кой да го почерпи поне филия хляб, намазана с мас. Бе прекарал нощта между пияндета и търсачки на изгодна партия за женене от дълбокия прованс, изпонахапан до кръв от бълхите и дървениците в близкия хотел "Севастопол" на ъгъла, където се пресичат софийските улици "Раковска" и "Граф Игнатиев", в онова добре известно на всеки провинциален артист помещение с трийсетте жестоко умирисани на карбол легла. Бе махмурлия, сиреч в кисело настроение поради тъпата снощна запивка, дето похарчи всичките си спастрени парици. Чакаше сега на гюме милозлива някоя софийска жертвичка, за да го авансира, та да се прибере най-сетне и той "в бащино огнище". На всичко отгоре червата му куркаха, свирепо се бунтуваха от глад.
Стана десет, а още никой се не явява...
Към десет и трийсет нахълта табун старчета, членове на дружинката им още от Балканската война. Тези бъбриви симпатяги пазеха светъл спомен за Октомврийската революция, написали някога нещо си, за което светът, освен те самите, отдавна забравил, бяха членове на Писателския съюз, а Лазо не, макар да има вече пет книжлета, и шестата стихосбирка му готвят аверите от пловдивското издателство "Херпес". Ветераните се смушиха в ъгъла при фикуса, зад голямата витрина към улицата, и шумно засърбаха сутрешното си чайче, гарнирано с евтина ментичка, която за фасон зовяха Цейлонски чай. Шонов тъкмо понечи да си изпроси цигарка от тях, когато зърна величествено влизащия като луксозен презокеански лайнер в тихо родно пристанище Божидар Кънчев****, смъртен враг на новоизгряващите литературни звезди, обявен от висшето началство на БКП за трибун и баш адвокат на единствено правилната партийна линия. Трътлявият Божко се завъртя край бара, щипна по бузката и по дупенцето едно от момичетата, друго приятелски цуна по гушката, па поръча петдесет грама шотландско уиски "White horse" и порция тъ-ъничко нарязано нашенско говеждо филе "Маджаров". Лазо преглътна на сухо, когато безмълвно проследи с какво блажено изражение отнася питието и мезето си на съседната маса, сякаш нарочно, да прави назъбица на поета с петте стихосбирки от Гол тупан.
– Види се, добре кяри мръсникът – подхвърли Шонов. – Виж го ти как се разживял!
Божко му отправи топъл снизходителен поглед, небръснатите му пълни бузки се разтегнаха в блажена широка усмивка, па кимна с вид на личност, която дълбоко уважава себе си:
– Цум воль, майне хер!*****
– Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузестия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм българский поет.
– Силно казано! – млясна критикът-враг на прогресивното човечество и на бойките поети с младежки пъпки.
– Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузестия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм българский поет.
– Силно казано! – млясна критикът-враг на прогресивното човечество и на бойките поети с младежки пъпки.
– Имам пет книги! – хвърли вале коз роденият на къра зад храстите край селската мера на Гол тупан.
– Моите са две, обаче стойностни! – рече онзи.
– Въздух под налягане! – хладно отбеляза Лазо.
– А председателят на Секция "Критика" професор Симеон Хаджикосев и другарят Левчев не мислят тъй! Обаждат ми се и на домашния телефон да ме пофалят от най-високо място, от ЦеКа и Политбюро.
– Мен народът ме тачи – наблегна поетът.
– Пука му на народа! Такива като теб с лопата да ги ринеш.
– Аз като ти изпукам един зад врата…! – озъби се Лазо.
– Че то друго и не ти остава – рече Божко.
Тази му реплика преля чашата. Изгладнелият Шонов се метна като вълк през четири стола, катурна масата с розичките, нанесе му къс ъперкът под брадичката, кюсна го с чело и... литературният злодей тутакси бездиханен се търкулна на писателския килим, подбели очи, притихна. Поетът отпи от чашата с уискито и изля остатъка върху трупа.
Пустият салон отведнъж сякаш се изпълни от посетители. Прекъсват се един друг, коментират, ръкомахат. Наставаха и ветераните край фикуса. И как никой жал не изрази, никой не се смили над Божко, напротив – напират да стиснат една лапа на Лазо, по гърба да го тупнат. Мнозина имаха зъб на богопомазания галеник заради острия език и за успеха му пред Партията-ръководителка. Зад гърба го наричаха как ли не, с какви ли не прозвища, пред него обаче свеждат почтително взор. Девствения Кънчев, който така демонстративно страни от несретните поетеси и от зрялото им поетическо творчество, кръстиха Кънчо Путкодеров по името на герой от ефирна соц. поемка, съчинена апокрифно от наш поет "барабанчик на епохата" тъкмо в чест на Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе.
Като се пооправи от шока, Божко си тръгна с подвита опашка. Авансиран от знойната театроведка госпожа Актиния Огоста, в дружеска компания от литературни гении Шонов изкърка четири бутилки треторазрядна полска "Перцовка" от по лев и седемдесет. Знаменателно старчетата зад фикуса му пратиха за мезе половин кило колбас "Кучешка радост".Талантът у нас набляга на твърдите питиета. Без съмнение това влияе върху градуса на творбите, където гордо перчем се вее, пъчат се юнашки гърди, юмрук се тръска в юнашка поза като Гаврош на барикадата, за разлика от влажните чувствени вопли, призивно долитащи откъм дамския стан на будоарната любовна лирика. Така дошлият от несретното забутано селце Гол тупан в големия столичен град доказа на критиците, че и по демократическо, както някога и по комунистическо, народът люби и милее жизнеутвърждаваща, изстрадана, изгладувана, а най-паче отвоювана в пряк юмручен двубой с отрицателната критика Модерна Българска литература.
Eпизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", глава LXXX
* Михаил Неделчев (1942), член на ръководството на някогашната Радикал-демократическа партия на г-жа Елка Константинова, прославил се с опит да създаде нова версия на т.нар. по Тодор-Живково време Списък на активни борци против фашизма и капитализма, само че под табелата Активни борци и пострадали от терора по времето на соца, с единствената цел привилегии пред новата власт, илюстрацията най-горе. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар