ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1283.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1283.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Шекспир (1564-1616)

  25 uli 1998 

ОТ ТРЪН, ТА НА ГЛОГ!

  Има една порода чешити, които псуват на всяка крачка. И ругаят. И все "аз-аз-аз" им в от устата. Този байганьовски синдром на малоценността, маскирана зад грубиянщини душевна бедност! Под пласта от ругатни и псувни това са пак българи, отворени за света, любопитни, срамежливи, в смисъл, че не ще рече: "Обичам я, харесва ми, защото е уредна хубава жена", а ахмашки ще изтърси: "Ой, какво парче! Само да ми падне, така ще я изчукам!" Тези мераклии са недорасли момчета, каквато и да им е възрастта. Геройството им се свежда до фукните с кого се сбили, къде показвали перки, как налагали важното си присъствие. Е, и как да им се помогне? Нима този човешки ресурс е изгубен за човечеството? Нима е човешки материал дефектен, безвъзвратно провален за отечеството ни? Бащите, дядовците, прадедите им вероятно са били същите нещастници. Изобщо, тази мода не е от днес, стил на цинизъм и низост в отношенията винаги е биел връх тук, на Балканите – в и без това оплескания с воня и кал наш образ пред света. Тези ли са дивите ни тъмни балкански субекти, дявол да ни вземе? Това ли сме ние, българите!

  Диваци си има всяка нация. При нас обаче, вместо в покрайнините на обществения пейзаж, диващината се разхожда в епицентъра на нацията. Чуйте само каква фукльовщина и какви буйни кресльовци се въздигат в многотиражните вестници, радиостанции, телевизионни рубрики, та и в парламента! Народът ни наистина си няма учители. Защо да обвиняваме невежия! Той друго нито знае, нито умее. Несъобразяването с каквито и да било правила за него е гордост, самочувствие. Не тук е обаче вината. Разправяха ми наскоро такъв случай: родна наша официална стопанска делегация в Щатите. Международен форум, обстановката там – луксозна: мрамор и никел, портрети на велики персони, дебели персийски килими, техническият им персонал – изряден. По време на преговорите нашенец си запалва цигара. Приближава служител и деликатно го предупреждава: "Господине, тук не се пуши". Реакцията на нашия човек: "Хайде бе, една цигара! Какво па толкова ще стане?!" – И спокойно си допушва цигарата. Наш Ганчо Балкански явно не може да вдене, че кажат ли му: забранено, това наистина значи ЗАБРАНЕНО! При едни преговори детайлите много значат, нали?

  Детайлът често е по-красноречив от пространни описания и лакърдии. Ролята на Русия в нашето минало недавно не е така еднозначна, както я представят на децата в училище, както са учили и нас, родени след края на Втората световна касапница. Историците ни комай добросъвестно са си свършили работата, но питам: Какво влязло в учебниците ни по Най-нова родна история? Ето пропуснат детайл! По време на Учредителното събрание във Велико Търново, свикано според Берлинския конгрес от императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков от началото на февруари 1879 г., депутатите били избраници от четири категории:

  – 1) по право; 

  – 2) по избор; 

  – 3) по назначение; 

  – 4) от някои корпорации и дружества! – По свидетелство на Димитър Маринов в биографичната му книга за Стефан Стамболов*. Та така сред назначените – онези, които Руският комисар наредил, влизат одиозната персона хаджи Иванчо хаджи Пенчович, доскорошен член на Османския Държавен съвет в Цариград, подписал присъдата над В. Левски, Никола Михайловски, бивш член на учебния комитет към Османското просветно министерство, същият, който подшушнал на Мидхат паша убийствената за българин (според Тончо Жечев) идея да се слеят Българските основни училища с турските... По каква логика висшият пратеник на Матушка Русь Освободителката между удостоените нарежда тези две (ама те не са само двама) мекерета на върлия враг на Русия? Необяснимо сякаш, нали!

  За какъв дявол са й на Русия хаджи Иванчо и усърдния Михайловски...! Продажникът си е продажник: довчера слугувал срещу своя народ, той и днес е удобен за всеки кукловод и Биг Брадър на тъкмо изграждащата се Българска политическа сцена. Именно "хубави хора" мътели съгласието на нашите необръгнали на ловката дипломация народни представители. Около 50-60 са тези "опитни" в нашето Първо Велико народно събрание, свидетелствува Димитър Маринов (цит.съч, с. 68). От общо 231 депутати това стълпотворение от мекерета и службаши на Османската власт хич не е за пренебрегване. Защо все пак те били необходими на Русия?

  Да изнесем въпроса до висшите сфери в дипломатическите отношения между велики две империи Царска Русия и Османската империя... Докато българите по села и паланки сричали вдъхновени и чели Иван-Вазовото "Здравствуйте, братушки!", имперските руски чиновници вече оплитали невидимата, но стоманена паяжина около ентусиазирания ни народ. Най-сетне разбираемо за всяко българско хлапе и възрастен българин нека кажем: Царска Русия никога не е планирала освобождение на когото и да било. Благите лакърдии за славянска солидарност се превръщат в прах и перушина пред историческия факт, че същите напети, красиви и горди витязи по същото това време са подлагали на кланета в отсрещния край на Европа най-славянския изобщо между т.нар. славяни народ – полския, а значима част от просветената Руска интелигенция и дворянство пряко от съдилищата на Освободителката поемат към сибирската каторга.

  От трън, та на глог! – гласи нашата поговорка; до днес националната ни признателност не отчита, че една империя ни е снемала оковите, за да й служим на стратегическите приоритети, раздробена бе Българската земя и с Руско съдействие на пет къса кървяща българска плът, за да й бъдем вечно признателни, задължени и поданици духом едва ли не на Русия. В светлината на тази тъжна истина логично е в големите градове улици и булеварди да носят имена на личности, които са работили за съсипване на националната българска мечта, пренесена през всичките кървави 482 години кървава окупация, бляна Целокупна свободна България, въпреки геноцида и униженията над българското население на Полуострова. Така и хаджи Иванчо Пенчович логично си идва на мястото!

  Изкушава ме да спомена и нещо от предисловието на Захарий Стоянов към неговите "Записки", нещо покъртително: "...Не жалих ни труд, нито неудобства – отбелязва той с дата 22 януари 1884 г., но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се на няколко пъти до Българското княжеско правителство, което категорически – без мотиви и обяснения, ми отказа. В същото време, кога на моето прошение се пише в Министерския съвет отрицателна резолюция, г-да министрите решавали с гордост на лице да бъдат отпуснати от народното съкровище следующите суми: на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, за да си направи къща – 17 000 лв. (наши пари 85 000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов – 42 000 лв. (наши пари 210 000 гроша). На хаджи Мехмед-али се отпуснаха парите, че във време на башибозлука стоял мирен, не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на сеизина (слуга, коняр) Ернрота би позавидели и еничер-агаларъ: тяхна милост с камчиците в ръка показаха гореща вярност при изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години. Както виждаш, читателю, патриотизмът ни е бошлаф; съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се прави разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния..."

  Два абзаца по-насетне: "Не се е минало много време от оная епоха, кога можеше да се познае разликата между родолюбеца и шпионствуващата шуга, но за жалост днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и да се питат: Кой е? "Който има белокаменна къща, говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай" – отговарят днес мазниците вестникари. Всеки разбира, че да се разбият тия фалшиви понятия, трябва се топор с две острила, без риторика и отбрани фрази".

  Писано е в моя Пловдив от 33-годишен българин... Ех, струва ли си да събуждаме стари рани, с настоящето съпоставки да търсим? Само много ми се ще иронично да предложа – като ще е гарга, поне рошава да е – що, да речем, наред с наименования, като "Граф Игнатиев", " Ген. Дондуков", "Ген. Скобелев" не захванем да си кръщаваме по-личните кръстопътища (анджак кръстопътищата) да речем, площад "Хаджи Иванчо х. Пенчович", пък и на по-съвременни предатели и мекерета! Поне мегдан за избор дал Господ – шега ли е, шейсетина османлийски слуги сред наши българи са участниците в Учредителното събрание от 1879 г. Петте дузини мекерета на Османската империя се трудили най-усърдно за кого ли?! За Руските имперски интереси, кога се прави Търновската конституция. Процентно броят им съответства на партайците от състава на VII Велико народно събрание, чийто депутати отменят член I в Живковата конституция. Инак обществена тайна е, че от четиристотинте тристате си бяха настоящи или бивши членове на БКП. И тъй като БКП си беше поделение на съветската политическа централа, аналогиите между 1879-та и 1990-та трябва да ни подсказват, че и в двата случая имаме работа с постоянна, по научному: константна величина.

  Наивници ли сме? Дали и другаде нациите са толкова лъгани? Леко ме съмнява! Поне на запад от нас интелигенцията, т.е. онази тънка, нервна и внимателна обществена прослойка от мислещи, от личности, създава до такава степен взискателност към управляващия елит, че всеки вкопал се във властта хайдук или шмекер само за късо време може да се прави на агънце-багънце, света вода ненапита. Само у нас, при родния невехнещ оптимизъм една маймунка може пет партийни байрака да смени, и пак да й вярваме, пак да я понесем с овации на ръце към Народното събрание и властта, независимо от лъщящата й посредственост и греховете й, които плачат за Следствие и Съд. Ето я последицата от липса на традиция, ето го резултата от онази славна редичка национални герои, които рушаха с припряност респекта в България към Десетте божи заповеди, отправили бленуващи зъркели ту на Изток – ту на Запад, в неврастенично очакване влиятелните, могъщи покровители, готови да прегръщат всякаквите там идиотски новоизлюпени теории, та вече забравихме кои сме, какви сме: държим се като аргати в своето отечество, в собствения си имот.

  И пак детайл! Едър, напет мустаклия поръчал да му построят домашен параклис, където еднолично да си контактува с Господ. За черквицата на Ванга в местността Рупите няколко мафиотски боса вложиха милиони. И възстановяването на старите черковни храмове, и изграждането на нови, например, в Родопите, се води и подкрепя от дружинки със съмнителна дейност. Най-едрите златни кръстове тук се клатушкат върху гърдите на мутрата с наглите очи, бухалката и дебелия й врат. Тази показност, тези средства защо се употребяват? Заради вярата в Христос може би? Може би тези са между нас най-ревностните, най-смирените християни? Седим си миналото лято на занемарен, потънал в боклуци плаж отвъд Созопол. И попитах компанията: Ако сега се появи Иисус на черноморския ни бряг, как си представяте, ще ни се покаже? И понеже приятелите ме загледаха като извънземен, продължих да питам, посочих им лъскавите муцуни на супер-скъпите супер-лимузини от съседния паркинг: Може би ще дойде с кървавоален мерцедес, порше или ферари, а? Една от дамите – учителка по биология и с гени от семето Авраамово, почти настръхнала рече: "Ха! Мерцедес, Ламборджини. Глупости! Чуеш ли се какви ги плещиш! Пеш ще дойде, разбира се. Хем с торбичката на рамо. Най-много – покачен върху магаренце". Е, как! – реших да се правя на изненадан, Богочовекът върху магаре, при днешния прогрес и прочие! "Ами защото е Бог – усмихва се. – Що му е мерцедес на Иисус! За да се изфука ли?! Айде, бегай оттук!"

  Та същинската вяра е нещо простичко. Ама в това "простичко нещо" е сложността на побърканото ни национално съзнание. Иначе, ако пак се повлечем подир черковните отци... Та те тъй са се вчепкали, че взаимно ще се изядат с парцалите... Превземат храма, бранят го със зъби и нокти. Ама това, дето ние си го мислим за храм, не е то храм, нито е свято място за изповед и просветление. Вярно, има ги там вътре варакосаните икони, хубави икони. И лоени свещи красиво горят. И попът мелодично молитви ниже. И миряните влизат, кръстят се прилежно, излизат, и пак се кръстят прилежно. Само че Онзи, дето ходи пеш по земята или най-многото качен върху магаренце, Онзи с трънения венец, какво общо има с копринените им одежди, с фасоните им и с кандилата?

  В дома на 75-годишния Петър Петров – новооглашен раб Божий и вече официално станал верующ отпреди година, заварвам известен автор на поучителни черковни книжлета – отец Тадей Храбър. Не, не е митичният автор на "О писменехъ" (За буквите) от времето на цар Симеон Велики, а отец Храбър – 85-годишен косовски албанец по майка, българин по баща, известен някога си като преподавател в пловдивския ни Френски колеж с библейското лично име Тадей. Добавеното име Храбър, предполагам, ще да е монашеското му име. Арнаутин по произхождение, нашенец по нрав, униат** по религиозна вяра и жител на моя роден град Пловдив, автор на трийсетина поучителни свитъка с благи размишления и препоръки върху българския ни език, националното ни самосъзнание и историческа участ.
Отец Тадей Храбър е дребничък, слабичък, доста крехък физически, но с умни очи и много строго премерени думи и жестове. Говори бавно, тихо, фразите сякаш ги вади от дълбок кладенец: говори като духовен пастир, твърде близък до Бога. Личи, че е наставник на множество покръстени в религиозния канон наши българи-униати, сред тях и домакинът, бившият счетоводител Петров с неговото постно именце, като извадено от щанда със соц.конфекция, цял живот отдалече заобикалял черквата с ужасното подозрение, че "религията е опиум за народа", отпреди година кандисал, престрашил се и се наредил сред останалите богомолци със свещичка за десет стотинки в треперещите от Синдрома на Паркинсон пръсти, терзан от страстите български и копривщенския си опак характер, и той – Петър Петров, автор на книжки, издавани със спестявани от пенсийката парици, нравоучителна сатирична, заядлива, леко наивна, но най-важното според мен, много човешка проза.

  Петър Петров (1924) ни представя един на друг.
  – Ах, учи-и-ител! Учител по какво? – възкликва бодро отецът. 

  Казвам по какво съм учител и поемам подадената ми суха ръчичка със сини жилчици, восъчна и прозрачна. Ама човекът си обръща ръчичката с дланта надолу. Разбирам жеста му, но се правя на три и половина – поех ръчичката и крепко се здрависваме. Съобщавам си фамилията, а отецът пак пита: 

  – Та откъде сте родом, млади човече?
  – От Пловдив съм, отче. 

  – Аз съм духовен служител на Църквата, би трябвало да... Може би още не ви е известно... – захваща тактично. И разправя как преди години, още когато бил като мен, млад кандидат-духовник, как и той по същия начин отклонил подадената за смирена целувка ръка на владиката. В Шумен – доколкото си спомням, каза, станало туй чудо. И Дядо владика го укорил, смъмрил го бащински. Тъй че...

  – Здрависваме се с вас не като частни лица, а аз, като Божи служител, и вие, като мирянин! – завърши поучителната беседа. – Да, някога и аз бях наивен, несведущ като вас, млади човече. Понеже сте учител, длъжен сте да знаете, че целуването на ръка в случая е знак на уважение не към мен, а към Бога и Църквата. За вас в този случай аз не се явявам частно лице, нали?

  – Да, отче! 

  – Това е традиция – продължи да настъпва той, – народът я знае, а ето вие, учител уж, а пък... Децата от вас се учат. Какъв пример сте за тях?!

  – От мен се учат, така е – казвам смирено, доколкото мога, – от мен, от родителите си, от куп неща: видео, електронни игри, списания, естрада, телевизия, вестници, улицата, мутрите, народните ни представители, г-н Главния ни прокурор Татарчев***, банкера Валентин Моллов****, гребеца Иво Карамански*****, от хубави хора, като Маргините, Златистия, Чомбе, Боян Петракиев-Барона, както и от президента на Щатите Бил Клинтън (1946) и неговата любима Моника Люински (1973)******.

  – Ако вие, учителят, проявявате неуважение към традицията, какво да очакваме от учениците! – задълба отецът, като деликатно ме прекъсна.

  Вече разбирам: казаното се отнася не само и не толкова до мен, а би трябвало да представи нагледен урок за новопокръстения 75-годишен униатец, който криво-ляво е проживял 74-те си лазарника до днес без Черквата и нейните така важни за всички нас тържествени и ритуални свещенодействия и жестове.

  – Демонстрирате пренебрежение към традицията, което не е похвално за един учител – шепнешком, но строго обобщава отец Храбър. 
  – Уважавам традицията, отче, ала днес нещата вече не стоят, както е било досега. 

  – Защо? – учуди се, все така строг, самото Назидание в крехка восъчна фигурка. 
  – Отче, за моето поколение и за следващите поколения целуването на ръка няма вече онзи смисъл. 
  – Тъй ли! – сякаш е изненадан. 

  – Да – казвам. – Моят сват, който е комунист до мозъка на костите, учи внучката ни да му целува ръка. Сигурно знаете, отче, че комунистите са безбожници, жестоко скарани с Бога. 

  – Да се целува ръка е знак на уважение... – настоява човекът. 

 Допълвам: 
  – ...И знак на покорство, унижение пред по-силния и по-заможния. А ние с вас, отче, сме на един хал. Понеже и двамата сме духовни служители и цялото ни богатство и сила са си вътре у нас... Знаете, предполагам, как Иисус приемал учениците и всеки простосмъртен, застанал пред Него... 
  – Как?! – със святкащи оченца ме прониза отецът. 

  И в този миг отекна у мен катедралният празничен грохот на огромни камбани, които чувам от най-ранно детство в някакво си обвито с мъгла кътче на подсъзнанието – вероятно генетичен спомен от предците на Борис Дявола, тъмни монаси, двамина братя, долетели от Търново по време на щастливото за всички българи османско присъствие, понеже бастисали мюсюлманин, който ги унижавал, та долетели чак в Средна гора, в горното течение на река Тополница, и като предци на майчиния ми неслучаен род, с други три рода основали селището Калугерово.

  – Ами ето как! – рекох и положих ръце с длани надолу върху крехките му старешките раменца... – Като Божи служител, трябва да знаете какво означава този жест Иисусов, нали?

  – Какво означава? – със святкащи очи рече, загледа ме отдолу-нагоре като пакостник, тайно бъркал в кутията с шоколадовите бонбони. Засили се към антренцето у Петрови, внезапно се разбърза.

  – Не знак на раболепие и покорство, а знак, че Богът на човеколюбието ви приема като равен. Това означава този жест с длани върху раменете. Ако Иисус е Богочовек, защо Му е да Му коленичите! Ами че Иисус ще ви привлече към Себе Си. 

  Положих длани върху раменцата на разбързалия се отец, добавих и че го харесвам, ала ми дожаля... Наистина чувствах в онзи момент огромна, печална обич към него. Пък той поклати главица с изтънели дълги сиво-бели кичури, разбърза се да си ходи. Обади се от антренцето заинатен:

  – И все пак. И все пак! Такава е традицията. Традицията е такава! Тези работи вие не ги разбирате. 

  Ала тъй като внимателно, прилежно в течение на последните десетина години и през всичките онези последни месеци бях размишлявал върху евангелието с неговите простички уж човеколюбиви притчи от Библията, хич не се и засегнах от естествената, от разбираема упоритост на добър човек, живял 85 години с крепка вяра в каноните на черквата. Но защо ли точно сега, докато записвам това на мънзърко колкото космическа сонда балконче с лудо разцъфнали мушката, минава ми през ум: Ле-ле-е, колко противно си постъпил, драги ми внук на пазарджиклията Борис Дявола! Какво ти струваше да му цунеш ръка, да му направиш кефа?? Щяха да ти изпопадат керемидите от покрива или Небето щеше да се сгромоляса!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 maj 2023

Илюстрации:
- 1879. Учредителното Народно събрание.
- Националният храм "Александър Невски".

–––

* Пасажи от книгата на Д. Маринов "Стефан Стамболов и новейшата ни история".

  Кой е Димитър Маринов (1846-1940)? Активно участва при изработването на Търновската конституция. През 1893 г. е директор на Девическата гимназия в София, а на следващата година вече е директор на Народната библиотека. След свалянето на Стефан Стамболов от власт е назначен през 1900 г. за директор на Софийската мъжка гимназия. През 1904 г. се заема с управление на създадения от него Етнографски музей на България. От села и градове събира експонати за музея.  След като се пенсионира през 1908 г., занимава се с  различни дейности, вкл. журналистика. Назначен е през 1921 г. за уредник на Кремиковския манастир. След смъртта на съпругата му (през 1929) се оттегля в Рилския манастир, където живее до смъртта си. Издъхва на 10 януари 1840 г.

** Православен християнин, който признава главенството на папата, привърженик на уния (вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с.764).

Иван Татарчев (1930-2008)

*** Главен прокурор на Републиката ни по онова време, който имаше топли връзки с родни "бизнесмени", като да речем, цар Киро от село Катуница, Пловдивско, където по сведения от първа ръка се застоявал по седмица, та Киро с погнуса нареждал на кабзамалите си с един от скъпите автомобили да откарат госта в София.
**** Синоним на преуспял бивш (!) служител на Държавна сигурност в банковия бизнес след славния за всяко парвеню Десети ноември, или "честен частник", по израз на фамозния г-н Петьо Блъсков (1950).
**** Този и следващите в редицата палави момци от т.нар. подземен свят в България след Промяната.
***** Сексуална палавница, лична секретарка на тогавашния президент на Щатите, може би най-успешния шеф на световната Суперсила след актьора Роналд Рейгън. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1282.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1282.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е, изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я, че вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните между нас. – Аноним (1947) 

    10 mar. 1992

ГОРКАТА РОЗАЛИЯ*

Летопис на славно настояще преди грандиозния крах

  Розалия – най- новата приятелка на леля ми, вчера ни беше на гости... и се повтори историйката с лелиния кандидат-жених. Розалия, която умеела някога си да свири на виола, е капризно, елементарно същество; предполагам, единствената й радост е да скръсти ръце върху подпухналите телеса и да се оплаква с обилно стичащи се сълзи по двете й бузи и месеста брадичка с прорасли косъмчета колко несправедливо е тя пренебрегната от живота. Нажалени, следим как поема ядене, с която петимата бихме изкарали поне седмица. При това не спира да хленчи как зле са й в момента стомахът и червата, но докторите... а-ах, докторите, паднеш ли им в лапите на докторите, ще ти отунзат (оберат, присвоят и прилапат) паричките за околосветски круиз, например. И друг път Розалия ни е навестявала, обаче сега, в качеството й на първа приятелка на Гица, не се държи като кучка в чуждия двор, ами меле с пълна уста, настоява за това или онова с претенциите на личност, на която сме й крайно задължени. За разлика от леля, Розалия не е стара мома – има си мъж, за когото не пропуска да ни напомни, че е селянин и жалка личност. Страхува се от него и го ненавижда, понеже й натяквал да не се излежава като свиня в кочина вече с третата поредица "31 любовни романа" от издателска къща "Хермес" на Стойо Вартоломеев от селото Чоба – на четирийсетина километра от Пловдив, ами да грабне мотиката от обора, да се развърти из бахчата с праз и картофи, че поради дъждовете колорадският бръмбар – дамазлък от Щатите, тези дни бая яко се е наплодил. Налагало й се да се прави на болна, та не може да му прости, че й разваля прекрасното мнение за нея си, като чедо, създадено за изкуство и философия, а не да върти мотика из бахчите на съпруга край Брезово. Без дори да подозира, въпросният селянин я принуждавал най-безогледно като крадлива циганка да го мами и да се преструва.

  – Айде де – присвива сочни, розови като у негър устни, напомпани с ботокс, – шъ му копам аз картофите! Пазарите ни в Пловдив заринати с македонски и полски картофи.

  Мъжът й, някой си Асен Василев, шеф на фабрика за чорапи и памучен трикотаж с хубавото име "Заря на комунизма", обновено след Десети ноември с името "Заря на демокрацията", безропотно я мъкне на гръб като шерп, а по-точно тя се е покатерила върху гърба му да цица от кяра и далаверите с чорапи и долно бельо за оредяващата родна армия (гащи, потници, наполеонки към личното бельо на боеца). С леля ми се помнят още от Пазаджишкия институт за детски учителки, след това и от Шуменския институт за млади педагози, кога с пищови се явили на изпита по начална педагогика при бъдещия топ-депутат от СДС и председател на парламента – слънцеобразния г-н Александър Йорданов. Сега Розалия учи глухарите, както нарича децата от местното училище за глухонеми, да пеят. Как ви се струва, а! Но това са то чудесата на родната просвета в ерата на демокрация – немите пеят по ноти, слепите виждат като орли.

  За няколко часа Розалия омете яденето у дома. Излапа тенджерата с боба и супника с кюфтенца и сърмичките по гръцки. Няколко пъти Гица й пълни копанката с пържени картофки, питка й омеси, яйца й вари, после й опържи и гъбки печурки с краве масло, кашкавал и зехтин. На два пъти й бърка айрян: отначало със сол, после и със захар. От каймата в хладилника й забърка супа топчета с ориз и две люти татарски кюфтета. Докато мляска, гостенката не спира да се оплаква. Спомена между воплите, че видиш ли, кюфтенцата най-добре пасват на доматен сос, в който плуват стръкчета кервиз и лук, ама не стар лук, а нежните перца на пресния зеленчук. Най-после около пет часа надвечер двете отидоха на концерт. А когато леля се завърна от концерта и я попитах как са били онези парчета в си-бемол-диез-петмез и фа-бемол сол-фа-сол, рече, че от тежкото дишане на Розалия леля ми Гица друго не успяла да чуе освен големия тъпан на пловдивската филхармония и контрабаса. Впрочем, ето как ми представи нещата.

  В препълнената, кажи-речи, до откат Концертна зала на някогашния Партиен дом на БКП/БСП снобите седят траурно строги. Лъха на шикозни ухания. Дамите веят ефирни японски ветрилца, а от официалната ложа кметът Спас Гърмидолски в компанията на кметицата Донка и двете си неомъжени още балдъзи нехайно помахва на този и онзи, които верноподанно го съзерцават откъм галерията. То не ти е онази спартанска жизн на Гробокопачите на Капитала, а новичкият ни хайлайф, не образи от повестта "Как се каляваше стоманата" на охтичавия Николай Островски, ами каймакът и глазурата на модерна Нова България, не простодушни фенове на лигавия Дони, състава "Ритон" и Йорданка Христова, а порядъчни ценители на Бах, Хайдн, Хендел-Мендел, Чайковски, Бжежински-Кандински, Шостакович, Моцарт, Шопен и семейство Щраусови... Розалия обаче им разказала играта.

  До антракта двете с Гица се кипрели сред отбраното общество на Пловдив и почти се слели с "ентелегенцията". Но след антракта лелината дружка станала неспокойна: заскърцала със зъби, запръхтяла като необязден кон.

  – И защо туй пръхтене? – зашептя Гица. – Понеже пърдеше, Ванчо. Ай, как пърдеше никаквицата! Опитваше се да прикрие онез конфузни звуци. Звуков камуфлаж, обаче как ще прикриеш нещо, произтичащо от ферментиралия зрял боб в тумбака, прикрива ли се такова нещо? Как ще го маскираш, а!

  Накъсо, от един момент насетне Градската концертна зала завоняла на леш и склад за кисело зеле, ама не кога киселото зеле е свежо и хрупка, а когато превтаса и е вече за изхвърляне. Разпоредителите се изпотрепали да отварят широко вратите накръст, за да проветрят, ала от епицентъра на залата Розалия пръскала сероводород, та по някое време гастролиращият трети диригент на Виенската опера, унгарски евреин, по-австриец и от световно известния Херберт фон Караян, преживял какви ли не чудеса в кариерата си, вдигнал диригентската си клечка, направил кръгом, извадил кърпичка от малкото джобче на фрака си, и като си затулил носа, размахал показалец, втренчен в Розалия. Оттам-насетне снобите изгубили интерес към Бах, Хайдн, Хендел-Мендел, Щраусови и компания, жадно заследили опитите на горката Розалия да се държи що-годе естествено, демек, скромно и незабележимо.

  – Ауу! – накланяла се дискретно към леля. – Някой сякаш се е насрал, мила. Усещаш ли как смърди?

  ...Дойде си тате от хлебозавода, начумери се, взе да мърмори:

  – Значи, заради вашето шоу аз гладен да си лягам...?! 

  – Що гладен, бе! – рече сестра му Гица. – Има чубрица. Я, извърти си една циганска баница за чудо и приказ, пийни си едно чайче от лавандула и сладко ще спинкаш.

  – Виж какво – строго рече мама, – друг път, като ще ни идва туй чудо у дома, казвай да скътаме кое-що.

  – Пък е в духовна криза! – окуми се Гица, прекръсти се, па се усмихна с грейнали от кеф оченца: – Хем не беше уж гладна... 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 maj 2023

Илюстрации:

- Прототип на Розалия от действителния живот у нас.

- Херберт фон Караян, диригент от световна класа***.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора.

** Вж. https://www.marica.bg/samo-v-marica/intervyuta/stojo-vartolomeev-knigata-she-q-ima-dokato-ima-chovechestvo

*** Херберт фон Караян (1908-1989), австрийски диригент, творил през втората половина на XX в. В. "Ню Йорк Таймс": "Една от най-могъщите фигури на съвременната класическа музика". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1281.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1281.)

     Натиснах по-силно, и вратата се отвори с лекота. Влязох в просторен салон, облицован със стара старателно излъскана ламперия от светъл дъб. В десния му край артистично извито стълбище водеше към втория етаж... Вляво хубаво младо момиче седеше зад масивно бюро. "Мистър Лукас?!" – посрещна ме с приветлива усмивка. Кимнах, и тя рече: "Влезте в кабинета на мистър Тъкър през тази врата!" – Реймънд Чандлър (1888-1959)*

  Влизаме в живота сякаш най-случайно, подир плътската прегръдка на мъж и жена и носим гените им до собствената си смърт. Усетът към красивото и хармоничното учи ли се? Или ни е генетично заложен? Що си мисля, че свинята винаги си остава свиня, независимо от промените в обстоятелства и обкръжение! – Аноним (1947)

   20 maj 1976 

УЧИЛИЩЕ 

Шумят и отшумяват ветрове. Те разпиляват

на грижите световни пепелта. Да стъкнем

огънче от Старата жарава, до се върнем

към детството като във стара къща...

Забравихме ли ключът й къде е скрит?

Дали под изтривалката от стара черга

или под скърцащия праг? Уви,

ръждясала е старата ключалка

и превърта Мракът големи, блеснали очи

от любопитство – какво ли там се крие?

Съкровища от мигове, на купчинки като ориз...

И там – учителят, за всяко малко зрънце

подробно обяснява, изпива чашата горчива,

горещи се,

чертае тебеширени реки от знания и самота. 

Самотен и до днеска той е – след тридесет,

след петдесет, след петстотин години. И това е

най-страшната от всички самоти. 

Сега сме поколение от възрастни,

една гора със яки корени, с корави клони,

и Къщата на детството се е снишила,

потропва със бастунче и разнася

по шепа жар за всякое сърце. 

Учител на учители се чувствам.

И в тази глъчка на сърцата избуяли,

чувам – свирят тънко,

отшумяват

събития и хора.

Ала гори пак огънчето: че сме живи,

докато се учим, докато сме ученици,

докато Животът – тази класна стая,

с могъща длан обгръща рамената ни

и ни говори...

А пък ний го слушаме

с по детски блеснали очи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 maj 2023

Илюстрации:

- Не съм мърдал от България и не съжалявам.

 - Когато още съм се учил да си стоя на нозете.

–––

* Реймънд Чандлър – британски писател и сценарист. През 1932 г. на 44-годишна възраст, след като губи бизнеса си като шеф на петролна компания, захваща да пише детективска литература. Един от любимите за моето поколение българи англоезични автори с великолепен, искрящ от артистична ирония стил. Пасаж от "If you can't be good" ("Ако не можеш да бъдеш почтен"), детективски роман от 1974 г. 

Реймънд Чандлър

** От сб. "Кардиф", 1997 г., самиздат в тираж 300 екз., цена 3 лв. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1280.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1280.)

   Новата независима алтернативна телевизия трябва да се стреми към високо ниво на обективност, професионализъм, възприемчивост (...) След поява на независимата местна телевизия зрителят ще има много повече възможност да удовлетвори своята потребност от информация и сам да открива отговорите на актуални въпроси. (...) В Щатите, където действа многопартийна система, едно или друго явление се осветява чрез разни подходи, предоставя възможността сами да правим изводите. – Елизабет Такър, сп. "Нюзуик", септ. 1990 г.

  9 noe. 1990 

ВЕСТНИК "ДЕМОКРАТИЧЕСКО ЗНАМЕ"

  Доскоро шеташе между нас един, който с действията си ми подсказва, че едно е да говориш медени приказки за демокрация, демократизъм и демократично управление, а виж, опрат ли работите до личния интерес, т.нар. "демократ" по стръв и амбиция да вреди успешно може да се сравнява с праведните наши комунисти. За вестника става дума. Тягостно е да си припомням изтеклите месеци от излизането на първия брой на вестник "Демократическо знаме", макар в горчилката да има и доста светли моменти. Все пак, обективно погледнато, какво значение имат тревоги и неприятности за света; нали вестникът живее! И дано споменът живее, и когато нас вече няма да ни има.

  Да, ама не! Дълго съм си мълчал, дълго съм си забранявал да говоря по тази тема, защото и аз съм бил възпитаван през тоталитаризма и военния комунизъм, който от детството, та и досега все едно и също ми е набивал в съзнанието: "Незаменими хора няма, какво тук значи някаква си личност! И крачех в строя – "безимен твой войник"*, но вече не в някакъв войнишки строй, а сред онези, които първи вдигнаха глас срещу мракобесието по време на "зрелия" соц. И тъй като се радвах – сред общата еуфория, предоверих ли се, що ли... на едни учтиви приятни хора, които интелигентно говореха за тоталитаризма и за "зова на новото време". Сърбяха ме ръцете за вестник – девет години какви ли не идеи съм захващал в тази насока, и ето, рекох си, сега е моментът, това са хората, това е общото ни дело. Та седнах край компютъра със специалист** от фирма "Комвариант" и четирийсет и осем часа (той твърди, че са 51) не станахме, докато не измътихме графичното и всякакво там друго оформление на първия брой. Регистрирането, обезпечаването на печатна база, необходимите материали за печата осигури Спас Гърневски (1953)*** – той, наред с Теодор Димитров (1951-2007)****, знае най-добре как се почна тази работа. Между другото, Теди се беше зарекъл, че за един следобед ще направи на домашния си компютър графиките на осемте страници, ама след като двамата се борихме до късно с макета само на първа страница, точно в три и половина след полунощ вдигна белия байрак... Все пак и това бе нещо, защото беше първият ни опит, пък за опит не се плаща, нали! Макар че с Теди платихме с една нощ безсъние. Не знам как е било по-сетне при него (потъна за осем месеца в свой частен бизнес), за мен то бе началото на низ от безсънни нощи, първо, с макетите, после – с набора и лепенето, а още по-после – с дертовете за материали, за сътрудници и пр.

  Докато се печеше първият брой, бяхме двама-трима. Напоследък Спас ми припомня приказка, която тогава съм му я казвал: "Спасе, докато е трудно, ще сме сами, но като потръгне работата, ще видиш колко народ ще се завърти наоколо!" Казал съм го с яд може би в момент на отчаяние, и за жалост, май съм познал. Когато от рото-машината потекоха първите бройки с качествен отпечатък, отнякъде се появи луксозна бутилка шампанско, появи се и бъбрив народ, и всички искрено празнувахме. Един изпрати за фотоапарат, и ето днес, подир толкова месеци на недоразумения, подлости зад гърба ми, кавгаджийско крещене и открити заплахи, че ще ми подпалят дома – и всичко като похват на един единствен сред нас, след всичко изтърпяно, гледам тази фотография, на която сме четиримата – Илия Кожухаров (1949), Арон Амар (1949), Спас Гърневски (1953) и аз (1947). Готина фотография, честичко си я поглеждах до някое време, после престана да ме вълнува.*****

  Откъде се замъти водата ли, нали толкова чист беше ручеят при извора! Започна се привидно с нещо съвсем дребно: някой не искаше в брой 2. да се появи репродукция на рекламна фотография с полуголо момиче; и този някой доведе още двама и почна обсада, която трая цели четири часа. Четири часа в най-усилното ми време през деня, заради които работихме с Янко от фирма "Комвариант" четири нощни часа. Тези хора са страшни! – рекох си... Бяха надонесли около две хиляди страници луксозни цветни списания "Плейбой" и пр., уговаряха специално за целта от някакъв фотограф актова фотография (после тя пак се появи като предложение за следващия ни брой), ходиха напред-назад из Пловдив, въртяха някакви телефони, леле-леле-леле! Колко ли пъти изкачваха стълбището до третия етаж, до компютъра, слизаха, пак се връщаха! И най-тъпото – никой от прясно изпечените естети хабер си нямаше от неписаните правила, на които се подчинява вестникът.

  До третия брой два пъти писмено, много пъти устно поставях въпроса да се уреди щатът и банковата сметка на вестник "Демократическо знаме". Отговаряше ми се ей-тъй, с апломб: "О да, разбира се, ама това не е толкова лесна работа! Ти какво, да не би да ни нямаш доверие?!" След третия брой поставих въпроса ултимативно, и онзи, на когото трябваше да имам, пък и за мой срам! – до едно време имах доверие, реши, че известен период вестникът няма да излиза, защото времето било такова никакво и какво ще стане с обединението вътре в Демократическата партия не е съвсем ясно... нека поизчакаме. Брой 3. се появи с дата 7 юни, брой 4. – с дата 28 юли. Между двете последни дати предложих на хората от управата на Демократическа партия, Пловдив, като тема за размишление, друг някой да си назначат за главен редактор. Длъжен бях да проверя какво мислят отсреща. Отсреща действията бяха недвусмислени. Без мое знание уреждат среща с трима напористи любители в журналистиката. Спас ми казва по телефона часа и мястото на срещата. Отиваме и двамата със Спас и разваляме за подготвения сценарий да бъдат назначени трима новоизлюпени вестникари с трудов договор по за три месеца и заплата от по 300 лв. месечно, плюс хонорарите******.

 Пред мен тържествено обявяват, че вестникът няма да се печата без мое знание или докато отсъствам от Пловдив; обаче още на втория ден подир разговора, тримата са назначени при споменатите по-горе условия. В разстояние на двайсетина дни на бял свят се появяват броевете 4, 5, 6 и 7, с които, като главен редактор нямам нищо общо, независимо че името ми е сред имената на новоназначените трима. За сметка на това, вестникът се бе обзавел с Политически директор, префасонирано дни по-късно в по-сдържаното Директор. Сдобил се бе вестникът и с Касиер-счетоводител – една доста симпатична студентка по Българска филология, пред която очевидно лежи дълъг път през дебрите на учрежденските потайности. Гледах грешките – графични, правописни и всякакви, в оставения за работа в печатницата брой 5. и откривах, че онова, което с толкова труд и старание дотук беше постигнато, с лека ръка се разваля. Нарушена бе концепцията за графичното оформление, липсва логото на Демократическата партия, свалили бяха и девиза над "главата" на вестника "Истината има спокойно сърце" на Уилям Шекспир (1564-1616), монтираните снимки дублираха илюстративен материал, ползван от друг вестник в онези дни, личи по сходството на обекта и гледната точка.

  Ами не, то не е обвинение към онези, които са правили четирите броя на вестника. Просто толкова могли! Обърнах се към членовете на Издателския съвет инж. Симеон Доминов, Арон Амар, Спас Гърневски, стария адвокат Димитър Кожухаров наново да бъде преправен макетът, уточнени – назначенията. Нямаше го Директорът и съгласно мнението на първите трима, плюс стария Димитър Кожухаров, реших да не създавам проблеми със себе си, нали всъщност ставаше дума за проблеми с вестника... После какво се случи ли? После онези трима, зад гърба ми назначени, сами си отидоха.

  Спирам дотук. Тонът ми вероятно е прекалено личен, но пред мен са броевете от 8. до 17., които подготвях за печат почти абсолютно сам. Росито (Арусяк Агопян, 1952) ми помагаше при коригирането, стоя дни и нощи над компютъра, носила е макетите и ръкописите за набор до печатницата и обратно. И името на Катя Кунчева – момичето, което направи първоначалния набор на компютъра, и нейното име липсва в карето с редакционния екип... Това сме! Двамата с госпожица Агопян не сме вземали хонорар, не сме вземали заплата. Избран бях на Национален форум на същата Демократическа партия, основана в Пловдив, която г-н Стефан Савов (1924-2000) успя да съсипе, но и ние от Пловдив по онова време сме били доверчиви палета с наивната представа, че демокрацията ще сложи най-сетне край на възгордяването, пренебрежението, изобщо на струпеите в човешката природа. Онзи, който доскоро се държеше като собственик и господар на вестника, преди няколко седмици някъде около полунощ се задъхваше край пловдивската Централна жп-гара с физиономия, озарена от вдъхновение: "Аз, аз съм причина да не вземеш нито стотинка досега. Защото си комунистическа подлога". Тупка се с юмрук по гърдите, щастливо ухилен... Само че вече нямах желание за спор. Вестник "Демократическо знаме", който невероятно бързичко се харчеше, търсен бе по павилионите за вестници и списания или чрез ръчни продажби не само в големите български градове, но и в чужбина, и беше, макар за къс период от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 г., временно, ефимерно постижение на демократично пренастройваща се България, само не обаче на първосигнално квакащите кресльовци, който похватно пъргаво окупираха медийното пространство на Отечеството, за да ни разпиляват със злобата и ненавистта си нацията, според план на Биг Брадър вероятно и естествено в името на Свободата, Демокрацията, Прогреса и Европейските духовни ценности.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 maj 2023

Илюстрации:

- 19 май 1990 г. Печата се бр.1 на "Демократическо знаме".

 - Брой 1 на политическия вестник "Демократическо знаме".

–––

* Вж. Христо Радевски (1903-1996), "Към Партията" (1932), фрагменти: 

Мен хулите не ме смущават,

врагът с които те покри —

аз знам, аз вярвам, че си права,

когато съгрешиш дори!

(...)

И ако нявга се забравя

и почна да те клеветя –

не ме заплювай! Аз тогава

не бих заслужил чест такава –

дори на храчките честта!

 (...) 

И в милионния ти пристъп

срещу врага ни разнолик

не съм аз Радевски, ни Христо,

аз съм безимен твой войник.

** Двуметровият Янко Янков, бивш партиен секретар на ДСО "Тютюнева промишленост", син на основателя на Катедрата по микробиология и имунология към ВМИ – Пловдив проф. Елисей Янев (1906-1988), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9_%D0%AF%D0%BD%D0%B5%D0%B2 

*** Прелитащият от партия в партия "поет" на всички, дето се оказваха на власт, Спас Гърневски (1953).

**** Теодор Димитров (1951-2007), вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Eks-predsedatel-na-obshtinskiya-suvet-v-Plovdiv-zagina-v-Gurciya-25949. 

***** Депутатите в VII Велико народно събрание кръстиха вестника "Хубавото Знаме", и понеже пленарните дебати се излъчваха на живо по Националната телевизия, най-добрата реклама за този самотен най-първи политически вестник, започнат с дарения от редови членове на Демократическата партия от няколко села край Пловдив, после бързо набиращ известност, не само се самоиздържаше, а и носеше приходи. Само за пример, първият брой в тираж 40 хил. екз. се изчерпа за ден-ден и половина... В кулоарите на Народното събрание известният Стефан Продев (1927-2001) пред съпартиец – писателя Георги Алексиев (1927-2011), казал за вестника ни нещо, което Алексиев цитира пред депутата от Демократическата партия от Пловдив Венцеслав Бъчваров: "Това е единственият опозиционен вестник в България, който се прави на ниво". Научавам го лично от Венци, който насред пловдивската Главна, пред някогашната сладкарница "Орфей" тържествено ни запозна, мен – като главен редактор, с бившия финансов министър Иван Костов (1949).

Венцеслав Бъчваров (1932-2008)

****** Учителската месечна заплата през 1990 г. бе 132 лв., които допълвах като шофьор на частно такси, та по едно и също време освен училищните ми занятия, грижите покрай вестника и нощното препускане на такси из Пловдив бяха нещо, заради което двете ми дъщери на самотен баща, кажи-речи, раснаха сами. С жигулата, в която горя баща ми, разнасях по павилионите на Пловдив, Пазарджик, Асеновград, разпращах от Централната пловдивска жп-гара по влака стотици свезки от по 200 екз. на поредния брой до големите областни градове на България. Наех мои ученици от VI до VIII клас срещу комисионна от 40% да продават вестника по пловдивските улици и магазини, като приходи и разходи отчитах в най-обикновена ученическа тетрадка. Започнат с дарения от 1200 лв., след всеки брой приходите бяха 4 400 лв. По банковата сметка, която открих в "Балканбанк", сумата в касата на вестника ни нарасна до 72 000 лв. при цена 3 лв. за щатски долар, като спесимент (правото да разполага със сумата) имах единствено аз, и от тази сума наетата през януари 1991 г. пенсионирана касиерка в местния ни Радио-телевизионен център Златка Каламова изплати дължимите месечни възнаграждения и хонорари. Какво стана с остатъка от парите в банковата сметка ли? Комисия зад гърба ми, за която дори не съм бил уведомен, решила какво да прави с парите в "Балканбанк". Бел.м., tisss.