ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1283.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1283.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Шекспир (1564-1616)

  25 uli 1998 

ОТ ТРЪН, ТА НА ГЛОГ!

  Има една порода чешити, които псуват на всяка крачка. И ругаят. И все "аз-аз-аз" им в от устата. Този байганьовски синдром на малоценността, маскирана зад грубиянщини душевна бедност! Под пласта от ругатни и псувни това са пак българи, отворени за света, любопитни, срамежливи, в смисъл, че не ще рече: "Обичам я, харесва ми, защото е уредна хубава жена", а ахмашки ще изтърси: "Ой, какво парче! Само да ми падне, така ще я изчукам!" Тези мераклии са недорасли момчета, каквато и да им е възрастта. Геройството им се свежда до фукните с кого се сбили, къде показвали перки, как налагали важното си присъствие. Е, и как да им се помогне? Нима този човешки ресурс е изгубен за човечеството? Нима е човешки материал дефектен, безвъзвратно провален за отечеството ни? Бащите, дядовците, прадедите им вероятно са били същите нещастници. Изобщо, тази мода не е от днес, стил на цинизъм и низост в отношенията винаги е биел връх тук, на Балканите – в и без това оплескания с воня и кал наш образ пред света. Тези ли са дивите ни тъмни балкански субекти, дявол да ни вземе? Това ли сме ние, българите!

  Диваци си има всяка нация. При нас обаче, вместо в покрайнините на обществения пейзаж, диващината се разхожда в епицентъра на нацията. Чуйте само каква фукльовщина и какви буйни кресльовци се въздигат в многотиражните вестници, радиостанции, телевизионни рубрики, та и в парламента! Народът ни наистина си няма учители. Защо да обвиняваме невежия! Той друго нито знае, нито умее. Несъобразяването с каквито и да било правила за него е гордост, самочувствие. Не тук е обаче вината. Разправяха ми наскоро такъв случай: родна наша официална стопанска делегация в Щатите. Международен форум, обстановката там – луксозна: мрамор и никел, портрети на велики персони, дебели персийски килими, техническият им персонал – изряден. По време на преговорите нашенец си запалва цигара. Приближава служител и деликатно го предупреждава: "Господине, тук не се пуши". Реакцията на нашия човек: "Хайде бе, една цигара! Какво па толкова ще стане?!" – И спокойно си допушва цигарата. Наш Ганчо Балкански явно не може да вдене, че кажат ли му: забранено, това наистина значи ЗАБРАНЕНО! При едни преговори детайлите много значат, нали?

  Детайлът често е по-красноречив от пространни описания и лакърдии. Ролята на Русия в нашето минало недавно не е така еднозначна, както я представят на децата в училище, както са учили и нас, родени след края на Втората световна касапница. Историците ни комай добросъвестно са си свършили работата, но питам: Какво влязло в учебниците ни по Най-нова родна история? Ето пропуснат детайл! По време на Учредителното събрание във Велико Търново, свикано според Берлинския конгрес от императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков от началото на февруари 1879 г., депутатите били избраници от четири категории:

  – 1) по право; 

  – 2) по избор; 

  – 3) по назначение; 

  – 4) от някои корпорации и дружества! – По свидетелство на Димитър Маринов в биографичната му книга за Стефан Стамболов*. Та така сред назначените – онези, които Руският комисар наредил, влизат одиозната персона хаджи Иванчо хаджи Пенчович, доскорошен член на Османския Държавен съвет в Цариград, подписал присъдата над В. Левски, Никола Михайловски, бивш член на учебния комитет към Османското просветно министерство, същият, който подшушнал на Мидхат паша убийствената за българин (според Тончо Жечев) идея да се слеят Българските основни училища с турските... По каква логика висшият пратеник на Матушка Русь Освободителката между удостоените нарежда тези две (ама те не са само двама) мекерета на върлия враг на Русия? Необяснимо сякаш, нали!

  За какъв дявол са й на Русия хаджи Иванчо и усърдния Михайловски...! Продажникът си е продажник: довчера слугувал срещу своя народ, той и днес е удобен за всеки кукловод и Биг Брадър на тъкмо изграждащата се Българска политическа сцена. Именно "хубави хора" мътели съгласието на нашите необръгнали на ловката дипломация народни представители. Около 50-60 са тези "опитни" в нашето Първо Велико народно събрание, свидетелствува Димитър Маринов (цит.съч, с. 68). От общо 231 депутати това стълпотворение от мекерета и службаши на Османската власт хич не е за пренебрегване. Защо все пак те били необходими на Русия?

  Да изнесем въпроса до висшите сфери в дипломатическите отношения между велики две империи Царска Русия и Османската империя... Докато българите по села и паланки сричали вдъхновени и чели Иван-Вазовото "Здравствуйте, братушки!", имперските руски чиновници вече оплитали невидимата, но стоманена паяжина около ентусиазирания ни народ. Най-сетне разбираемо за всяко българско хлапе и възрастен българин нека кажем: Царска Русия никога не е планирала освобождение на когото и да било. Благите лакърдии за славянска солидарност се превръщат в прах и перушина пред историческия факт, че същите напети, красиви и горди витязи по същото това време са подлагали на кланета в отсрещния край на Европа най-славянския изобщо между т.нар. славяни народ – полския, а значима част от просветената Руска интелигенция и дворянство пряко от съдилищата на Освободителката поемат към сибирската каторга.

  От трън, та на глог! – гласи нашата поговорка; до днес националната ни признателност не отчита, че една империя ни е снемала оковите, за да й служим на стратегическите приоритети, раздробена бе Българската земя и с Руско съдействие на пет къса кървяща българска плът, за да й бъдем вечно признателни, задължени и поданици духом едва ли не на Русия. В светлината на тази тъжна истина логично е в големите градове улици и булеварди да носят имена на личности, които са работили за съсипване на националната българска мечта, пренесена през всичките кървави 482 години кървава окупация, бляна Целокупна свободна България, въпреки геноцида и униженията над българското население на Полуострова. Така и хаджи Иванчо Пенчович логично си идва на мястото!

  Изкушава ме да спомена и нещо от предисловието на Захарий Стоянов към неговите "Записки", нещо покъртително: "...Не жалих ни труд, нито неудобства – отбелязва той с дата 22 януари 1884 г., но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се на няколко пъти до Българското княжеско правителство, което категорически – без мотиви и обяснения, ми отказа. В същото време, кога на моето прошение се пише в Министерския съвет отрицателна резолюция, г-да министрите решавали с гордост на лице да бъдат отпуснати от народното съкровище следующите суми: на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, за да си направи къща – 17 000 лв. (наши пари 85 000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов – 42 000 лв. (наши пари 210 000 гроша). На хаджи Мехмед-али се отпуснаха парите, че във време на башибозлука стоял мирен, не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на сеизина (слуга, коняр) Ернрота би позавидели и еничер-агаларъ: тяхна милост с камчиците в ръка показаха гореща вярност при изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години. Както виждаш, читателю, патриотизмът ни е бошлаф; съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се прави разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния..."

  Два абзаца по-насетне: "Не се е минало много време от оная епоха, кога можеше да се познае разликата между родолюбеца и шпионствуващата шуга, но за жалост днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и да се питат: Кой е? "Който има белокаменна къща, говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай" – отговарят днес мазниците вестникари. Всеки разбира, че да се разбият тия фалшиви понятия, трябва се топор с две острила, без риторика и отбрани фрази".

  Писано е в моя Пловдив от 33-годишен българин... Ех, струва ли си да събуждаме стари рани, с настоящето съпоставки да търсим? Само много ми се ще иронично да предложа – като ще е гарга, поне рошава да е – що, да речем, наред с наименования, като "Граф Игнатиев", " Ген. Дондуков", "Ген. Скобелев" не захванем да си кръщаваме по-личните кръстопътища (анджак кръстопътищата) да речем, площад "Хаджи Иванчо х. Пенчович", пък и на по-съвременни предатели и мекерета! Поне мегдан за избор дал Господ – шега ли е, шейсетина османлийски слуги сред наши българи са участниците в Учредителното събрание от 1879 г. Петте дузини мекерета на Османската империя се трудили най-усърдно за кого ли?! За Руските имперски интереси, кога се прави Търновската конституция. Процентно броят им съответства на партайците от състава на VII Велико народно събрание, чийто депутати отменят член I в Живковата конституция. Инак обществена тайна е, че от четиристотинте тристате си бяха настоящи или бивши членове на БКП. И тъй като БКП си беше поделение на съветската политическа централа, аналогиите между 1879-та и 1990-та трябва да ни подсказват, че и в двата случая имаме работа с постоянна, по научному: константна величина.

  Наивници ли сме? Дали и другаде нациите са толкова лъгани? Леко ме съмнява! Поне на запад от нас интелигенцията, т.е. онази тънка, нервна и внимателна обществена прослойка от мислещи, от личности, създава до такава степен взискателност към управляващия елит, че всеки вкопал се във властта хайдук или шмекер само за късо време може да се прави на агънце-багънце, света вода ненапита. Само у нас, при родния невехнещ оптимизъм една маймунка може пет партийни байрака да смени, и пак да й вярваме, пак да я понесем с овации на ръце към Народното събрание и властта, независимо от лъщящата й посредственост и греховете й, които плачат за Следствие и Съд. Ето я последицата от липса на традиция, ето го резултата от онази славна редичка национални герои, които рушаха с припряност респекта в България към Десетте божи заповеди, отправили бленуващи зъркели ту на Изток – ту на Запад, в неврастенично очакване влиятелните, могъщи покровители, готови да прегръщат всякаквите там идиотски новоизлюпени теории, та вече забравихме кои сме, какви сме: държим се като аргати в своето отечество, в собствения си имот.

  И пак детайл! Едър, напет мустаклия поръчал да му построят домашен параклис, където еднолично да си контактува с Господ. За черквицата на Ванга в местността Рупите няколко мафиотски боса вложиха милиони. И възстановяването на старите черковни храмове, и изграждането на нови, например, в Родопите, се води и подкрепя от дружинки със съмнителна дейност. Най-едрите златни кръстове тук се клатушкат върху гърдите на мутрата с наглите очи, бухалката и дебелия й врат. Тази показност, тези средства защо се употребяват? Заради вярата в Христос може би? Може би тези са между нас най-ревностните, най-смирените християни? Седим си миналото лято на занемарен, потънал в боклуци плаж отвъд Созопол. И попитах компанията: Ако сега се появи Иисус на черноморския ни бряг, как си представяте, ще ни се покаже? И понеже приятелите ме загледаха като извънземен, продължих да питам, посочих им лъскавите муцуни на супер-скъпите супер-лимузини от съседния паркинг: Може би ще дойде с кървавоален мерцедес, порше или ферари, а? Една от дамите – учителка по биология и с гени от семето Авраамово, почти настръхнала рече: "Ха! Мерцедес, Ламборджини. Глупости! Чуеш ли се какви ги плещиш! Пеш ще дойде, разбира се. Хем с торбичката на рамо. Най-много – покачен върху магаренце". Е, как! – реших да се правя на изненадан, Богочовекът върху магаре, при днешния прогрес и прочие! "Ами защото е Бог – усмихва се. – Що му е мерцедес на Иисус! За да се изфука ли?! Айде, бегай оттук!"

  Та същинската вяра е нещо простичко. Ама в това "простичко нещо" е сложността на побърканото ни национално съзнание. Иначе, ако пак се повлечем подир черковните отци... Та те тъй са се вчепкали, че взаимно ще се изядат с парцалите... Превземат храма, бранят го със зъби и нокти. Ама това, дето ние си го мислим за храм, не е то храм, нито е свято място за изповед и просветление. Вярно, има ги там вътре варакосаните икони, хубави икони. И лоени свещи красиво горят. И попът мелодично молитви ниже. И миряните влизат, кръстят се прилежно, излизат, и пак се кръстят прилежно. Само че Онзи, дето ходи пеш по земята или най-многото качен върху магаренце, Онзи с трънения венец, какво общо има с копринените им одежди, с фасоните им и с кандилата?

  В дома на 75-годишния Петър Петров – новооглашен раб Божий и вече официално станал верующ отпреди година, заварвам известен автор на поучителни черковни книжлета – отец Тадей Храбър. Не, не е митичният автор на "О писменехъ" (За буквите) от времето на цар Симеон Велики, а отец Храбър – 85-годишен косовски албанец по майка, българин по баща, известен някога си като преподавател в пловдивския ни Френски колеж с библейското лично име Тадей. Добавеното име Храбър, предполагам, ще да е монашеското му име. Арнаутин по произхождение, нашенец по нрав, униат** по религиозна вяра и жител на моя роден град Пловдив, автор на трийсетина поучителни свитъка с благи размишления и препоръки върху българския ни език, националното ни самосъзнание и историческа участ.
Отец Тадей Храбър е дребничък, слабичък, доста крехък физически, но с умни очи и много строго премерени думи и жестове. Говори бавно, тихо, фразите сякаш ги вади от дълбок кладенец: говори като духовен пастир, твърде близък до Бога. Личи, че е наставник на множество покръстени в религиозния канон наши българи-униати, сред тях и домакинът, бившият счетоводител Петров с неговото постно именце, като извадено от щанда със соц.конфекция, цял живот отдалече заобикалял черквата с ужасното подозрение, че "религията е опиум за народа", отпреди година кандисал, престрашил се и се наредил сред останалите богомолци със свещичка за десет стотинки в треперещите от Синдрома на Паркинсон пръсти, терзан от страстите български и копривщенския си опак характер, и той – Петър Петров, автор на книжки, издавани със спестявани от пенсийката парици, нравоучителна сатирична, заядлива, леко наивна, но най-важното според мен, много човешка проза.

  Петър Петров (1924) ни представя един на друг.
  – Ах, учи-и-ител! Учител по какво? – възкликва бодро отецът. 

  Казвам по какво съм учител и поемам подадената ми суха ръчичка със сини жилчици, восъчна и прозрачна. Ама човекът си обръща ръчичката с дланта надолу. Разбирам жеста му, но се правя на три и половина – поех ръчичката и крепко се здрависваме. Съобщавам си фамилията, а отецът пак пита: 

  – Та откъде сте родом, млади човече?
  – От Пловдив съм, отче. 

  – Аз съм духовен служител на Църквата, би трябвало да... Може би още не ви е известно... – захваща тактично. И разправя как преди години, още когато бил като мен, млад кандидат-духовник, как и той по същия начин отклонил подадената за смирена целувка ръка на владиката. В Шумен – доколкото си спомням, каза, станало туй чудо. И Дядо владика го укорил, смъмрил го бащински. Тъй че...

  – Здрависваме се с вас не като частни лица, а аз, като Божи служител, и вие, като мирянин! – завърши поучителната беседа. – Да, някога и аз бях наивен, несведущ като вас, млади човече. Понеже сте учител, длъжен сте да знаете, че целуването на ръка в случая е знак на уважение не към мен, а към Бога и Църквата. За вас в този случай аз не се явявам частно лице, нали?

  – Да, отче! 

  – Това е традиция – продължи да настъпва той, – народът я знае, а ето вие, учител уж, а пък... Децата от вас се учат. Какъв пример сте за тях?!

  – От мен се учат, така е – казвам смирено, доколкото мога, – от мен, от родителите си, от куп неща: видео, електронни игри, списания, естрада, телевизия, вестници, улицата, мутрите, народните ни представители, г-н Главния ни прокурор Татарчев***, банкера Валентин Моллов****, гребеца Иво Карамански*****, от хубави хора, като Маргините, Златистия, Чомбе, Боян Петракиев-Барона, както и от президента на Щатите Бил Клинтън (1946) и неговата любима Моника Люински (1973)******.

  – Ако вие, учителят, проявявате неуважение към традицията, какво да очакваме от учениците! – задълба отецът, като деликатно ме прекъсна.

  Вече разбирам: казаното се отнася не само и не толкова до мен, а би трябвало да представи нагледен урок за новопокръстения 75-годишен униатец, който криво-ляво е проживял 74-те си лазарника до днес без Черквата и нейните така важни за всички нас тържествени и ритуални свещенодействия и жестове.

  – Демонстрирате пренебрежение към традицията, което не е похвално за един учител – шепнешком, но строго обобщава отец Храбър. 
  – Уважавам традицията, отче, ала днес нещата вече не стоят, както е било досега. 

  – Защо? – учуди се, все така строг, самото Назидание в крехка восъчна фигурка. 
  – Отче, за моето поколение и за следващите поколения целуването на ръка няма вече онзи смисъл. 
  – Тъй ли! – сякаш е изненадан. 

  – Да – казвам. – Моят сват, който е комунист до мозъка на костите, учи внучката ни да му целува ръка. Сигурно знаете, отче, че комунистите са безбожници, жестоко скарани с Бога. 

  – Да се целува ръка е знак на уважение... – настоява човекът. 

 Допълвам: 
  – ...И знак на покорство, унижение пред по-силния и по-заможния. А ние с вас, отче, сме на един хал. Понеже и двамата сме духовни служители и цялото ни богатство и сила са си вътре у нас... Знаете, предполагам, как Иисус приемал учениците и всеки простосмъртен, застанал пред Него... 
  – Как?! – със святкащи оченца ме прониза отецът. 

  И в този миг отекна у мен катедралният празничен грохот на огромни камбани, които чувам от най-ранно детство в някакво си обвито с мъгла кътче на подсъзнанието – вероятно генетичен спомен от предците на Борис Дявола, тъмни монаси, двамина братя, долетели от Търново по време на щастливото за всички българи османско присъствие, понеже бастисали мюсюлманин, който ги унижавал, та долетели чак в Средна гора, в горното течение на река Тополница, и като предци на майчиния ми неслучаен род, с други три рода основали селището Калугерово.

  – Ами ето как! – рекох и положих ръце с длани надолу върху крехките му старешките раменца... – Като Божи служител, трябва да знаете какво означава този жест Иисусов, нали?

  – Какво означава? – със святкащи очи рече, загледа ме отдолу-нагоре като пакостник, тайно бъркал в кутията с шоколадовите бонбони. Засили се към антренцето у Петрови, внезапно се разбърза.

  – Не знак на раболепие и покорство, а знак, че Богът на човеколюбието ви приема като равен. Това означава този жест с длани върху раменете. Ако Иисус е Богочовек, защо Му е да Му коленичите! Ами че Иисус ще ви привлече към Себе Си. 

  Положих длани върху раменцата на разбързалия се отец, добавих и че го харесвам, ала ми дожаля... Наистина чувствах в онзи момент огромна, печална обич към него. Пък той поклати главица с изтънели дълги сиво-бели кичури, разбърза се да си ходи. Обади се от антренцето заинатен:

  – И все пак. И все пак! Такава е традицията. Традицията е такава! Тези работи вие не ги разбирате. 

  Ала тъй като внимателно, прилежно в течение на последните десетина години и през всичките онези последни месеци бях размишлявал върху евангелието с неговите простички уж човеколюбиви притчи от Библията, хич не се и засегнах от естествената, от разбираема упоритост на добър човек, живял 85 години с крепка вяра в каноните на черквата. Но защо ли точно сега, докато записвам това на мънзърко колкото космическа сонда балконче с лудо разцъфнали мушката, минава ми през ум: Ле-ле-е, колко противно си постъпил, драги ми внук на пазарджиклията Борис Дявола! Какво ти струваше да му цунеш ръка, да му направиш кефа?? Щяха да ти изпопадат керемидите от покрива или Небето щеше да се сгромоляса!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 maj 2023

Илюстрации:
- 1879. Учредителното Народно събрание.
- Националният храм "Александър Невски".

–––

* Пасажи от книгата на Д. Маринов "Стефан Стамболов и новейшата ни история".

  Кой е Димитър Маринов (1846-1940)? Активно участва при изработването на Търновската конституция. През 1893 г. е директор на Девическата гимназия в София, а на следващата година вече е директор на Народната библиотека. След свалянето на Стефан Стамболов от власт е назначен през 1900 г. за директор на Софийската мъжка гимназия. През 1904 г. се заема с управление на създадения от него Етнографски музей на България. От села и градове събира експонати за музея.  След като се пенсионира през 1908 г., занимава се с  различни дейности, вкл. журналистика. Назначен е през 1921 г. за уредник на Кремиковския манастир. След смъртта на съпругата му (през 1929) се оттегля в Рилския манастир, където живее до смъртта си. Издъхва на 10 януари 1840 г.

** Православен християнин, който признава главенството на папата, привърженик на уния (вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с.764).

Иван Татарчев (1930-2008)

*** Главен прокурор на Републиката ни по онова време, който имаше топли връзки с родни "бизнесмени", като да речем, цар Киро от село Катуница, Пловдивско, където по сведения от първа ръка се застоявал по седмица, та Киро с погнуса нареждал на кабзамалите си с един от скъпите автомобили да откарат госта в София.
**** Синоним на преуспял бивш (!) служител на Държавна сигурност в банковия бизнес след славния за всяко парвеню Десети ноември, или "честен частник", по израз на фамозния г-н Петьо Блъсков (1950).
**** Този и следващите в редицата палави момци от т.нар. подземен свят в България след Промяната.
***** Сексуална палавница, лична секретарка на тогавашния президент на Щатите, може би най-успешния шеф на световната Суперсила след актьора Роналд Рейгън. Бел.м., tisss.