ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1280.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1280.)

   Новата независима алтернативна телевизия трябва да се стреми към високо ниво на обективност, професионализъм, възприемчивост (...) След поява на независимата местна телевизия зрителят ще има много повече възможност да удовлетвори своята потребност от информация и сам да открива отговорите на актуални въпроси. (...) В Щатите, където действа многопартийна система, едно или друго явление се осветява чрез разни подходи, предоставя възможността сами да правим изводите. – Елизабет Такър, сп. "Нюзуик", септ. 1990 г.

  9 noe. 1990 

ВЕСТНИК "ДЕМОКРАТИЧЕСКО ЗНАМЕ"

  Доскоро шеташе между нас един, който с действията си ми подсказва, че едно е да говориш медени приказки за демокрация, демократизъм и демократично управление, а виж, опрат ли работите до личния интерес, т.нар. "демократ" по стръв и амбиция да вреди успешно може да се сравнява с праведните наши комунисти. За вестника става дума. Тягостно е да си припомням изтеклите месеци от излизането на първия брой на вестник "Демократическо знаме", макар в горчилката да има и доста светли моменти. Все пак, обективно погледнато, какво значение имат тревоги и неприятности за света; нали вестникът живее! И дано споменът живее, и когато нас вече няма да ни има.

  Да, ама не! Дълго съм си мълчал, дълго съм си забранявал да говоря по тази тема, защото и аз съм бил възпитаван през тоталитаризма и военния комунизъм, който от детството, та и досега все едно и също ми е набивал в съзнанието: "Незаменими хора няма, какво тук значи някаква си личност! И крачех в строя – "безимен твой войник"*, но вече не в някакъв войнишки строй, а сред онези, които първи вдигнаха глас срещу мракобесието по време на "зрелия" соц. И тъй като се радвах – сред общата еуфория, предоверих ли се, що ли... на едни учтиви приятни хора, които интелигентно говореха за тоталитаризма и за "зова на новото време". Сърбяха ме ръцете за вестник – девет години какви ли не идеи съм захващал в тази насока, и ето, рекох си, сега е моментът, това са хората, това е общото ни дело. Та седнах край компютъра със специалист** от фирма "Комвариант" и четирийсет и осем часа (той твърди, че са 51) не станахме, докато не измътихме графичното и всякакво там друго оформление на първия брой. Регистрирането, обезпечаването на печатна база, необходимите материали за печата осигури Спас Гърневски (1953)*** – той, наред с Теодор Димитров (1951-2007)****, знае най-добре как се почна тази работа. Между другото, Теди се беше зарекъл, че за един следобед ще направи на домашния си компютър графиките на осемте страници, ама след като двамата се борихме до късно с макета само на първа страница, точно в три и половина след полунощ вдигна белия байрак... Все пак и това бе нещо, защото беше първият ни опит, пък за опит не се плаща, нали! Макар че с Теди платихме с една нощ безсъние. Не знам как е било по-сетне при него (потъна за осем месеца в свой частен бизнес), за мен то бе началото на низ от безсънни нощи, първо, с макетите, после – с набора и лепенето, а още по-после – с дертовете за материали, за сътрудници и пр.

  Докато се печеше първият брой, бяхме двама-трима. Напоследък Спас ми припомня приказка, която тогава съм му я казвал: "Спасе, докато е трудно, ще сме сами, но като потръгне работата, ще видиш колко народ ще се завърти наоколо!" Казал съм го с яд може би в момент на отчаяние, и за жалост, май съм познал. Когато от рото-машината потекоха първите бройки с качествен отпечатък, отнякъде се появи луксозна бутилка шампанско, появи се и бъбрив народ, и всички искрено празнувахме. Един изпрати за фотоапарат, и ето днес, подир толкова месеци на недоразумения, подлости зад гърба ми, кавгаджийско крещене и открити заплахи, че ще ми подпалят дома – и всичко като похват на един единствен сред нас, след всичко изтърпяно, гледам тази фотография, на която сме четиримата – Илия Кожухаров (1949), Арон Амар (1949), Спас Гърневски (1953) и аз (1947). Готина фотография, честичко си я поглеждах до някое време, после престана да ме вълнува.*****

  Откъде се замъти водата ли, нали толкова чист беше ручеят при извора! Започна се привидно с нещо съвсем дребно: някой не искаше в брой 2. да се появи репродукция на рекламна фотография с полуголо момиче; и този някой доведе още двама и почна обсада, която трая цели четири часа. Четири часа в най-усилното ми време през деня, заради които работихме с Янко от фирма "Комвариант" четири нощни часа. Тези хора са страшни! – рекох си... Бяха надонесли около две хиляди страници луксозни цветни списания "Плейбой" и пр., уговаряха специално за целта от някакъв фотограф актова фотография (после тя пак се появи като предложение за следващия ни брой), ходиха напред-назад из Пловдив, въртяха някакви телефони, леле-леле-леле! Колко ли пъти изкачваха стълбището до третия етаж, до компютъра, слизаха, пак се връщаха! И най-тъпото – никой от прясно изпечените естети хабер си нямаше от неписаните правила, на които се подчинява вестникът.

  До третия брой два пъти писмено, много пъти устно поставях въпроса да се уреди щатът и банковата сметка на вестник "Демократическо знаме". Отговаряше ми се ей-тъй, с апломб: "О да, разбира се, ама това не е толкова лесна работа! Ти какво, да не би да ни нямаш доверие?!" След третия брой поставих въпроса ултимативно, и онзи, на когото трябваше да имам, пък и за мой срам! – до едно време имах доверие, реши, че известен период вестникът няма да излиза, защото времето било такова никакво и какво ще стане с обединението вътре в Демократическата партия не е съвсем ясно... нека поизчакаме. Брой 3. се появи с дата 7 юни, брой 4. – с дата 28 юли. Между двете последни дати предложих на хората от управата на Демократическа партия, Пловдив, като тема за размишление, друг някой да си назначат за главен редактор. Длъжен бях да проверя какво мислят отсреща. Отсреща действията бяха недвусмислени. Без мое знание уреждат среща с трима напористи любители в журналистиката. Спас ми казва по телефона часа и мястото на срещата. Отиваме и двамата със Спас и разваляме за подготвения сценарий да бъдат назначени трима новоизлюпени вестникари с трудов договор по за три месеца и заплата от по 300 лв. месечно, плюс хонорарите******.

 Пред мен тържествено обявяват, че вестникът няма да се печата без мое знание или докато отсъствам от Пловдив; обаче още на втория ден подир разговора, тримата са назначени при споменатите по-горе условия. В разстояние на двайсетина дни на бял свят се появяват броевете 4, 5, 6 и 7, с които, като главен редактор нямам нищо общо, независимо че името ми е сред имената на новоназначените трима. За сметка на това, вестникът се бе обзавел с Политически директор, префасонирано дни по-късно в по-сдържаното Директор. Сдобил се бе вестникът и с Касиер-счетоводител – една доста симпатична студентка по Българска филология, пред която очевидно лежи дълъг път през дебрите на учрежденските потайности. Гледах грешките – графични, правописни и всякакви, в оставения за работа в печатницата брой 5. и откривах, че онова, което с толкова труд и старание дотук беше постигнато, с лека ръка се разваля. Нарушена бе концепцията за графичното оформление, липсва логото на Демократическата партия, свалили бяха и девиза над "главата" на вестника "Истината има спокойно сърце" на Уилям Шекспир (1564-1616), монтираните снимки дублираха илюстративен материал, ползван от друг вестник в онези дни, личи по сходството на обекта и гледната точка.

  Ами не, то не е обвинение към онези, които са правили четирите броя на вестника. Просто толкова могли! Обърнах се към членовете на Издателския съвет инж. Симеон Доминов, Арон Амар, Спас Гърневски, стария адвокат Димитър Кожухаров наново да бъде преправен макетът, уточнени – назначенията. Нямаше го Директорът и съгласно мнението на първите трима, плюс стария Димитър Кожухаров, реших да не създавам проблеми със себе си, нали всъщност ставаше дума за проблеми с вестника... После какво се случи ли? После онези трима, зад гърба ми назначени, сами си отидоха.

  Спирам дотук. Тонът ми вероятно е прекалено личен, но пред мен са броевете от 8. до 17., които подготвях за печат почти абсолютно сам. Росито (Арусяк Агопян, 1952) ми помагаше при коригирането, стоя дни и нощи над компютъра, носила е макетите и ръкописите за набор до печатницата и обратно. И името на Катя Кунчева – момичето, което направи първоначалния набор на компютъра, и нейното име липсва в карето с редакционния екип... Това сме! Двамата с госпожица Агопян не сме вземали хонорар, не сме вземали заплата. Избран бях на Национален форум на същата Демократическа партия, основана в Пловдив, която г-н Стефан Савов (1924-2000) успя да съсипе, но и ние от Пловдив по онова време сме били доверчиви палета с наивната представа, че демокрацията ще сложи най-сетне край на възгордяването, пренебрежението, изобщо на струпеите в човешката природа. Онзи, който доскоро се държеше като собственик и господар на вестника, преди няколко седмици някъде около полунощ се задъхваше край пловдивската Централна жп-гара с физиономия, озарена от вдъхновение: "Аз, аз съм причина да не вземеш нито стотинка досега. Защото си комунистическа подлога". Тупка се с юмрук по гърдите, щастливо ухилен... Само че вече нямах желание за спор. Вестник "Демократическо знаме", който невероятно бързичко се харчеше, търсен бе по павилионите за вестници и списания или чрез ръчни продажби не само в големите български градове, но и в чужбина, и беше, макар за къс период от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 г., временно, ефимерно постижение на демократично пренастройваща се България, само не обаче на първосигнално квакащите кресльовци, който похватно пъргаво окупираха медийното пространство на Отечеството, за да ни разпиляват със злобата и ненавистта си нацията, според план на Биг Брадър вероятно и естествено в името на Свободата, Демокрацията, Прогреса и Европейските духовни ценности.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 maj 2023

Илюстрации:

- 19 май 1990 г. Печата се бр.1 на "Демократическо знаме".

 - Брой 1 на политическия вестник "Демократическо знаме".

–––

* Вж. Христо Радевски (1903-1996), "Към Партията" (1932), фрагменти: 

Мен хулите не ме смущават,

врагът с които те покри —

аз знам, аз вярвам, че си права,

когато съгрешиш дори!

(...)

И ако нявга се забравя

и почна да те клеветя –

не ме заплювай! Аз тогава

не бих заслужил чест такава –

дори на храчките честта!

 (...) 

И в милионния ти пристъп

срещу врага ни разнолик

не съм аз Радевски, ни Христо,

аз съм безимен твой войник.

** Двуметровият Янко Янков, бивш партиен секретар на ДСО "Тютюнева промишленост", син на основателя на Катедрата по микробиология и имунология към ВМИ – Пловдив проф. Елисей Янев (1906-1988), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9_%D0%AF%D0%BD%D0%B5%D0%B2 

*** Прелитащият от партия в партия "поет" на всички, дето се оказваха на власт, Спас Гърневски (1953).

**** Теодор Димитров (1951-2007), вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Eks-predsedatel-na-obshtinskiya-suvet-v-Plovdiv-zagina-v-Gurciya-25949. 

***** Депутатите в VII Велико народно събрание кръстиха вестника "Хубавото Знаме", и понеже пленарните дебати се излъчваха на живо по Националната телевизия, най-добрата реклама за този самотен най-първи политически вестник, започнат с дарения от редови членове на Демократическата партия от няколко села край Пловдив, после бързо набиращ известност, не само се самоиздържаше, а и носеше приходи. Само за пример, първият брой в тираж 40 хил. екз. се изчерпа за ден-ден и половина... В кулоарите на Народното събрание известният Стефан Продев (1927-2001) пред съпартиец – писателя Георги Алексиев (1927-2011), казал за вестника ни нещо, което Алексиев цитира пред депутата от Демократическата партия от Пловдив Венцеслав Бъчваров: "Това е единственият опозиционен вестник в България, който се прави на ниво". Научавам го лично от Венци, който насред пловдивската Главна, пред някогашната сладкарница "Орфей" тържествено ни запозна, мен – като главен редактор, с бившия финансов министър Иван Костов (1949).

Венцеслав Бъчваров (1932-2008)

****** Учителската месечна заплата през 1990 г. бе 132 лв., които допълвах като шофьор на частно такси, та по едно и също време освен училищните ми занятия, грижите покрай вестника и нощното препускане на такси из Пловдив бяха нещо, заради което двете ми дъщери на самотен баща, кажи-речи, раснаха сами. С жигулата, в която горя баща ми, разнасях по павилионите на Пловдив, Пазарджик, Асеновград, разпращах от Централната пловдивска жп-гара по влака стотици свезки от по 200 екз. на поредния брой до големите областни градове на България. Наех мои ученици от VI до VIII клас срещу комисионна от 40% да продават вестника по пловдивските улици и магазини, като приходи и разходи отчитах в най-обикновена ученическа тетрадка. Започнат с дарения от 1200 лв., след всеки брой приходите бяха 4 400 лв. По банковата сметка, която открих в "Балканбанк", сумата в касата на вестника ни нарасна до 72 000 лв. при цена 3 лв. за щатски долар, като спесимент (правото да разполага със сумата) имах единствено аз, и от тази сума наетата през януари 1991 г. пенсионирана касиерка в местния ни Радио-телевизионен център Златка Каламова изплати дължимите месечни възнаграждения и хонорари. Какво стана с остатъка от парите в банковата сметка ли? Комисия зад гърба ми, за която дори не съм бил уведомен, решила какво да прави с парите в "Балканбанк". Бел.м., tisss.