Смехът, казват, е здраве. Така е, изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я, че вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните между нас. – Аноним (1947)
10 mar. 1992
ГОРКАТА РОЗАЛИЯ*
Летопис на славно настояще преди грандиозния крах
Розалия – най-
новата приятелка на леля ми, вчера ни беше на гости... и се повтори историйката
с лелиния кандидат-жених. Розалия, която умеела някога си да свири на виола, е
капризно, елементарно същество; предполагам, единствената й радост е да скръсти
ръце върху подпухналите телеса и да се оплаква с обилно стичащи се сълзи по
двете й бузи и месеста брадичка с прорасли косъмчета колко несправедливо е тя
пренебрегната от живота. Нажалени, следим как поема ядене, с която петимата
бихме изкарали поне седмица. При това не спира да хленчи как зле са й в момента
стомахът и червата, но докторите... а-ах, докторите, паднеш ли им в лапите на
докторите, ще ти отунзат (оберат, присвоят и прилапат) паричките за
околосветски круиз, например. И друг път Розалия ни е навестявала, обаче
сега, в качеството й на първа приятелка на Гица, не се държи като кучка в
чуждия двор, ами меле с пълна уста, настоява за това или онова с претенциите на
личност, на която сме й крайно задължени. За разлика от леля, Розалия не е
стара мома – има си мъж, за когото не пропуска да ни напомни, че е селянин и
жалка личност. Страхува се от него и го ненавижда, понеже й натяквал да не се
излежава като свиня в кочина вече с третата поредица "31 любовни
романа" от издателска къща "Хермес" на Стойо Вартоломеев от
селото Чоба – на четирийсетина
километра от Пловдив, ами да грабне мотиката от обора, да се развърти из
бахчата с праз и картофи, че поради дъждовете колорадският бръмбар – дамазлък
от Щатите, тези дни бая яко се е наплодил. Налагало й се да се прави на болна,
та не може да му прости, че й разваля прекрасното мнение за нея си, като чедо,
създадено за изкуство и философия, а не да върти мотика из бахчите на съпруга
край Брезово. Без дори да подозира, въпросният селянин я принуждавал
най-безогледно като крадлива циганка да го мами и да се преструва.
– Айде де – присвива сочни,
розови като у негър устни, напомпани с ботокс, – шъ му копам аз картофите!
Пазарите ни в Пловдив заринати с македонски и полски картофи.
Мъжът й, някой си Асен
Василев, шеф на фабрика за чорапи и памучен трикотаж с хубавото име "Заря
на комунизма", обновено след Десети ноември с името "Заря на демокрацията",
безропотно я мъкне на гръб като шерп, а по-точно тя се е покатерила върху гърба
му да цица от кяра и далаверите с чорапи и долно бельо за оредяващата родна
армия (гащи, потници, наполеонки към личното бельо на боеца). С леля ми се
помнят още от Пазаджишкия институт за детски учителки, след това и от Шуменския
институт за млади педагози, кога с пищови се явили на изпита по начална
педагогика при бъдещия топ-депутат от СДС и председател на парламента –
слънцеобразния г-н Александър Йорданов. Сега Розалия учи глухарите, както
нарича децата от местното училище за глухонеми, да пеят. Как ви се струва, а!
Но това са то чудесата на родната просвета в ерата на демокрация – немите пеят
по ноти, слепите виждат като орли.
За няколко часа Розалия омете
яденето у дома. Излапа тенджерата с боба и супника с кюфтенца и сърмичките по
гръцки. Няколко пъти Гица й пълни копанката с пържени картофки, питка й омеси,
яйца й вари, после й опържи и гъбки печурки с краве масло, кашкавал и зехтин.
На два пъти й бърка айрян: отначало със сол, после и със захар. От каймата в
хладилника й забърка супа топчета с ориз и две люти татарски кюфтета. Докато
мляска, гостенката не спира да се оплаква. Спомена между воплите, че видиш ли,
кюфтенцата най-добре пасват на доматен сос, в който плуват стръкчета кервиз и
лук, ама не стар лук, а нежните перца на пресния зеленчук. Най-после около пет
часа надвечер двете отидоха на концерт. А когато леля се завърна от концерта и
я попитах как са били онези парчета в си-бемол-диез-петмез и фа-бемол сол-фа-сол,
рече, че от тежкото дишане на Розалия леля ми Гица друго не успяла да чуе освен
големия тъпан на пловдивската филхармония и контрабаса. Впрочем, ето как ми
представи нещата.
В препълнената, кажи-речи, до
откат Концертна зала на някогашния Партиен дом на БКП/БСП снобите седят траурно
строги. Лъха на шикозни ухания. Дамите веят ефирни японски ветрилца, а от
официалната ложа кметът Спас Гърмидолски в компанията на кметицата Донка и
двете си неомъжени още балдъзи нехайно помахва на този и онзи, които
верноподанно го съзерцават откъм галерията. То не ти е онази спартанска жизн на
Гробокопачите на Капитала, а новичкият ни хайлайф, не образи от повестта
"Как се каляваше стоманата" на охтичавия Николай Островски, ами
каймакът и глазурата на модерна Нова България, не простодушни фенове на лигавия
Дони, състава "Ритон" и Йорданка Христова, а порядъчни ценители на
Бах, Хайдн, Хендел-Мендел, Чайковски, Бжежински-Кандински, Шостакович, Моцарт,
Шопен и семейство Щраусови... Розалия обаче им разказала играта.
До антракта двете с Гица се
кипрели сред отбраното общество на Пловдив и почти се слели с
"ентелегенцията". Но след антракта лелината дружка станала
неспокойна: заскърцала със зъби, запръхтяла като необязден кон.
– И защо туй пръхтене? – зашептя
Гица. – Понеже пърдеше, Ванчо. Ай, как пърдеше никаквицата! Опитваше се да
прикрие онез конфузни звуци. Звуков камуфлаж, обаче как ще прикриеш нещо,
произтичащо от ферментиралия зрял боб в тумбака, прикрива ли се такова нещо?
Как ще го маскираш, а!
Накъсо, от един момент насетне
Градската концертна зала завоняла на леш и склад за кисело зеле, ама не кога
киселото зеле е свежо и хрупка, а когато превтаса и е вече за изхвърляне.
Разпоредителите се изпотрепали да отварят широко вратите накръст, за да
проветрят, ала от епицентъра на залата Розалия пръскала сероводород, та по
някое време гастролиращият трети диригент на Виенската опера, унгарски евреин,
по-австриец и от световно известния Херберт фон Караян, преживял какви ли не
чудеса в кариерата си, вдигнал диригентската си клечка, направил кръгом,
извадил кърпичка от малкото джобче на фрака си, и като си затулил носа,
размахал показалец, втренчен в Розалия. Оттам-насетне снобите изгубили интерес
към Бах, Хайдн, Хендел-Мендел, Щраусови и компания, жадно заследили опитите на
горката Розалия да се държи що-годе естествено, демек, скромно и незабележимо.
– Ауу! – накланяла се дискретно
към леля. – Някой сякаш се е насрал, мила. Усещаш ли как смърди?
...Дойде си тате от хлебозавода,
начумери се, взе да мърмори:
– Значи, заради вашето шоу аз
гладен да си лягам...?!
– Що гладен, бе! – рече сестра му
Гица. – Има чубрица. Я, извърти си една циганска баница за чудо и приказ, пийни
си едно чайче от лавандула и сладко ще спинкаш.
– Виж какво – строго рече мама, –
друг път, като ще ни идва туй чудо у дома, казвай да скътаме кое-що.
– Пък е в духовна криза! – окуми
се Гица, прекръсти се, па се усмихна с грейнали от кеф оченца: – Хем не беше
уж гладна...
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 maj 2023
Илюстрации:
- Прототип на Розалия от действителния живот у нас.
- Херберт фон Караян, диригент от световна класа***.
___
* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа
"Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора.
*** Херберт фон Караян (1908-1989), австрийски диригент, творил през втората
половина на XX в. В. "Ню Йорк Таймс": "Една
от най-могъщите фигури на съвременната класическа музика". Бел.м., tisss.
Натиснах по-силно, и вратата се отвори с лекота. Влязох в просторен салон, облицован със стара старателно излъскана ламперия от светъл дъб. В десния му край артистично извито стълбище водеше към втория етаж... Вляво хубаво младо момиче седеше зад масивно бюро. "Мистър Лукас?!" – посрещна ме с приветлива усмивка. Кимнах, и тя рече: "Влезте в кабинета на мистър Тъкър през тази врата!" – Реймънд Чандлър (1888-1959)*
Влизаме в живота сякаш най-случайно, подир плътската прегръдка на мъж и жена и носим гените им до собствената си смърт. Усетът към красивото и хармоничното учи ли се? Или ни е
генетично заложен? Що си мисля, че свинята винаги си остава свиня, независимо от
промените в обстоятелства и обкръжение! – Аноним (1947)
20 maj 1976
УЧИЛИЩЕ
Шумят и отшумяват ветрове. Те
разпиляват
на грижите световни пепелта. Да
стъкнем
огънче от Старата жарава, до се върнем
към детството като във стара къща...
Забравихме ли ключът й къде е скрит?
Дали под изтривалката от стара черга
или под скърцащия праг? Уви,
ръждясала е старата ключалка
и превърта Мракът големи, блеснали очи
от любопитство – какво ли там се крие?
Съкровища от мигове, на купчинки като
ориз...
И там – учителят, за всяко малко
зрънце
подробно обяснява, изпива чашата
горчива,
горещи се,
чертае тебеширени реки от знания и
самота.
Самотен и до днеска той е – след
тридесет,
след петдесет, след петстотин години.
И това е
най-страшната от всички самоти.
Сега сме поколение от възрастни,
една гора със яки корени, с корави
клони,
и Къщата на детството се е снишила,
потропва със бастунче и разнася
по шепа жар за всякое сърце.
Учител на учители се чувствам.
И в тази глъчка на сърцата избуяли,
чувам – свирят тънко,
отшумяват
събития и хора.
Ала гори пак огънчето: че сме живи,
докато се учим, докато сме ученици,
докато Животът – тази класна стая,
с могъща длан обгръща рамената ни
и ни говори...
А пък ний го слушаме
с по детски блеснали очи.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 maj 2023
Илюстрации:
- Не съм мърдал от България и не съжалявам.
- Когато още съм се учил да си стоя на нозете.
–––
* Реймънд Чандлър – британски
писател и сценарист. През 1932 г. на 44-годишна възраст, след като губи бизнеса
си като шеф на петролна компания, захваща да пише детективска литература. Един от любимите за моето поколение българи англоезични автори с великолепен, искрящ от артистична ирония стил. Пасаж от "If you can't be good" ("Ако не можеш да бъдеш почтен"), детективски роман от 1974 г.
Реймънд Чандлър
** От сб. "Кардиф", 1997 г., самиздат в тираж 300 екз., цена 3 лв. Бел.м., tisss.
Новата независима алтернативна телевизия трябва да се стреми към високо ниво на обективност, професионализъм, възприемчивост (...) След поява на независимата местна телевизия зрителят ще има много повече възможност да удовлетвори своята потребност от информация и сам да открива отговорите на актуални въпроси. (...) В Щатите, където действа многопартийна система, едно или друго явление се осветява чрез разни подходи, предоставя възможността сами да правим изводите. – Елизабет Такър, сп. "Нюзуик", септ. 1990 г.
9 noe. 1990
ВЕСТНИК "ДЕМОКРАТИЧЕСКО ЗНАМЕ"
Доскоро шеташе между нас един, който с действията си ми подсказва, че едно е да говориш медени приказки за демокрация, демократизъм и демократично управление, а виж, опрат ли работите до личния интерес, т.нар. "демократ" по стръв и амбиция да вреди успешно може да се сравнява с праведните наши комунисти. За вестника става дума. Тягостно е да си припомням изтеклите месеци от излизането на първия брой на вестник "Демократическо знаме", макар в горчилката да има и доста светли моменти. Все пак, обективно погледнато, какво значение имат тревоги и неприятности за света; нали вестникът живее! И дано споменът живее, и когато нас вече няма да ни има.
Да, ама не! Дълго съм си мълчал, дълго съм си забранявал да говоря по тази тема, защото и аз съм бил възпитаван през тоталитаризма и военния комунизъм, който от детството, та и досега все едно и също ми е набивал в съзнанието: "Незаменими хора няма, какво тук значи някаква си личност! И крачех в строя – "безимен твой войник"*, но вече не в някакъв войнишки строй, а сред онези, които първи вдигнаха глас срещу мракобесието по време на "зрелия" соц. И тъй като се радвах – сред общата еуфория, предоверих ли се, що ли... на едни учтиви приятни хора, които интелигентно говореха за тоталитаризма и за "зова на новото време". Сърбяха ме ръцете за вестник – девет години какви ли не идеи съм захващал в тази насока, и ето, рекох си, сега е моментът, това са хората, това е общото ни дело. Та седнах край компютъра със специалист** от фирма "Комвариант" и четирийсет и осем часа (той твърди, че са 51) не станахме, докато не измътихме графичното и всякакво там друго оформление на първия брой. Регистрирането, обезпечаването на печатна база, необходимите материали за печата осигури Спас Гърневски (1953)*** – той, наред с Теодор Димитров (1951-2007)****, знае най-добре как се почна тази работа. Между другото, Теди се беше зарекъл, че за един следобед ще направи на домашния си компютър графиките на осемте страници, ама след като двамата се борихме до късно с макета само на първа страница, точно в три и половина след полунощ вдигна белия байрак... Все пак и това бе нещо, защото беше първият ни опит, пък за опит не се плаща, нали! Макар че с Теди платихме с една нощ безсъние. Не знам как е било по-сетне при него (потъна за осем месеца в свой частен бизнес), за мен то бе началото на низ от безсънни нощи, първо, с макетите, после – с набора и лепенето, а още по-после – с дертовете за материали, за сътрудници и пр.
Докато се печеше първият брой, бяхме двама-трима. Напоследък Спас ми припомня приказка, която тогава съм му я казвал: "Спасе, докато е трудно, ще сме сами, но като потръгне работата, ще видиш колко народ ще се завърти наоколо!" Казал съм го с яд може би в момент на отчаяние, и за жалост, май съм познал. Когато от рото-машината потекоха първите бройки с качествен отпечатък, отнякъде се появи луксозна бутилка шампанско, появи се и бъбрив народ, и всички искрено празнувахме. Един изпрати за фотоапарат, и ето днес, подир толкова месеци на недоразумения, подлости зад гърба ми, кавгаджийско крещене и открити заплахи, че ще ми подпалят дома – и всичко като похват на един единствен сред нас, след всичко изтърпяно, гледам тази фотография, на която сме четиримата – Илия Кожухаров (1949), Арон Амар (1949), Спас Гърневски (1953) и аз (1947). Готина фотография, честичко си я поглеждах до някое време, после престана да ме вълнува.*****
Откъде се замъти водата ли, нали толкова чист беше ручеят при извора! Започна се привидно с нещо съвсем дребно: някой не искаше в брой 2. да се появи репродукция на рекламна фотография с полуголо момиче; и този някой доведе още двама и почна обсада, която трая цели четири часа. Четири часа в най-усилното ми време през деня, заради които работихме с Янко от фирма "Комвариант" четири нощни часа. Тези хора са страшни! – рекох си... Бяха надонесли около две хиляди страници луксозни цветни списания "Плейбой" и пр., уговаряха специално за целта от някакъв фотограф актова фотография (после тя пак се появи като предложение за следващия ни брой), ходиха напред-назад из Пловдив, въртяха някакви телефони, леле-леле-леле! Колко ли пъти изкачваха стълбището до третия етаж, до компютъра, слизаха, пак се връщаха! И най-тъпото – никой от прясно изпечените естети хабер си нямаше от неписаните правила, на които се подчинява вестникът.
До третия брой два пъти писмено, много пъти устно поставях въпроса да се уреди щатът и банковата сметка на вестник "Демократическо знаме". Отговаряше ми се ей-тъй, с апломб: "О да, разбира се, ама това не е толкова лесна работа! Ти какво, да не би да ни нямаш доверие?!" След третия брой поставих въпроса ултимативно, и онзи, на когото трябваше да имам, пък и за мой срам! – до едно време имах доверие, реши, че известен период вестникът няма да излиза, защото времето било такова никакво и какво ще стане с обединението вътре в Демократическата партия не е съвсем ясно... нека поизчакаме. Брой 3. се появи с дата 7 юни, брой 4. – с дата 28 юли. Между двете последни дати предложих на хората от управата на Демократическа партия, Пловдив, като тема за размишление, друг някой да си назначат за главен редактор. Длъжен бях да проверя какво мислят отсреща. Отсреща действията бяха недвусмислени. Без мое знание уреждат среща с трима напористи любители в журналистиката. Спас ми казва по телефона часа и мястото на срещата. Отиваме и двамата със Спас и разваляме за подготвения сценарий да бъдат назначени трима новоизлюпени вестникари с трудов договор по за три месеца и заплата от по 300 лв. месечно, плюс хонорарите******.
Пред мен тържествено обявяват, че вестникът няма да се печата без мое знание или докато отсъствам от Пловдив; обаче още на втория ден подир разговора, тримата са назначени при споменатите по-горе условия. В разстояние на двайсетина дни на бял свят се появяват броевете 4, 5, 6 и 7, с които, като главен редактор нямам нищо общо, независимо че името ми е сред имената на новоназначените трима. За сметка на това, вестникът се бе обзавел с Политически директор, префасонирано дни по-късно в по-сдържаното Директор. Сдобил се бе вестникът и с Касиер-счетоводител – една доста симпатична студентка по Българска филология, пред която очевидно лежи дълъг път през дебрите на учрежденските потайности. Гледах грешките – графични, правописни и всякакви, в оставения за работа в печатницата брой 5. и откривах, че онова, което с толкова труд и старание дотук беше постигнато, с лека ръка се разваля. Нарушена бе концепцията за графичното оформление, липсва логото на Демократическата партия, свалили бяха и девиза над "главата" на вестника "Истината има спокойно сърце" на Уилям Шекспир (1564-1616), монтираните снимки дублираха илюстративен материал, ползван от друг вестник в онези дни, личи по сходството на обекта и гледната точка.
Ами не, то не е обвинение към онези, които са правили четирите броя на вестника. Просто толкова могли! Обърнах се към членовете на Издателския съвет инж. Симеон Доминов, Арон Амар, Спас Гърневски, стария адвокат Димитър Кожухаров наново да бъде преправен макетът, уточнени – назначенията. Нямаше го Директорът и съгласно мнението на първите трима, плюс стария Димитър Кожухаров, реших да не създавам проблеми със себе си, нали всъщност ставаше дума за проблеми с вестника... После какво се случи ли? После онези трима, зад гърба ми назначени, сами си отидоха.
Спирам дотук. Тонът ми вероятно е прекалено личен, но пред мен са броевете от 8. до 17., които подготвях за печат почти абсолютно сам. Росито (Арусяк Агопян, 1952) ми помагаше при коригирането, стоя дни и нощи над компютъра, носила е макетите и ръкописите за набор до печатницата и обратно. И името на Катя Кунчева – момичето, което направи първоначалния набор на компютъра, и нейното име липсва в карето с редакционния екип... Това сме! Двамата с госпожица Агопян не сме вземали хонорар, не сме вземали заплата. Избран бях на Национален форум на същата Демократическа партия, основана в Пловдив, която г-н Стефан Савов (1924-2000) успя да съсипе, но и ние от Пловдив по онова време сме били доверчиви палета с наивната представа, че демокрацията ще сложи най-сетне край на възгордяването, пренебрежението, изобщо на струпеите в човешката природа. Онзи, който доскоро се държеше като собственик и господар на вестника, преди няколко седмици някъде около полунощ се задъхваше край пловдивската Централна жп-гара с физиономия, озарена от вдъхновение: "Аз, аз съм причина да не вземеш нито стотинка досега. Защото си комунистическа подлога". Тупка се с юмрук по гърдите, щастливо ухилен... Само че вече нямах желание за спор. Вестник "Демократическо знаме", който невероятно бързичко се харчеше, търсен бе по павилионите за вестници и списания или чрез ръчни продажби не само в големите български градове, но и в чужбина, и беше, макар за къс период от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 г., временно, ефимерно постижение на демократично пренастройваща се България, само не обаче на първосигнално квакащите кресльовци, който похватно пъргаво окупираха медийното пространство на Отечеството, за да ни разпиляват със злобата и ненавистта си нацията, според план на Биг Брадър вероятно и естествено в името на Свободата, Демокрацията, Прогреса и Европейските духовни ценности.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 19 maj 2023
Илюстрации:
- 19 май 1990 г. Печата се бр.1 на "Демократическо знаме".
- Брой 1 на политическия вестник "Демократическо знаме".
–––
* Вж. Христо Радевски (1903-1996), "Към
Партията" (1932), фрагменти:
Мен
хулите не ме смущават,
врагът с
които те покри —
аз знам,
аз вярвам, че си права,
когато
съгрешиш дори!
(...)
И ако
нявга се забравя
и почна
да те клеветя –
не ме
заплювай! Аз тогава
не бих
заслужил чест такава –
дори на
храчките честта!
(...)
И в
милионния ти пристъп
срещу
врага ни разнолик
не съм аз
Радевски, ни Христо,
аз съм
безимен твой войник.
** Двуметровият Янко Янков, бивш партиен секретар на
ДСО "Тютюнева промишленост", син на основателя на
Катедрата по микробиология и имунология към ВМИ – Пловдив проф. Елисей Янев
(1906-1988),
вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9_%D0%AF%D0%BD%D0%B5%D0%B2
*** Прелитащият от партия в партия "поет" на всички, дето се оказваха на власт, Спас Гърневски (1953).
***** Депутатите в VII Велико народно събрание
кръстиха вестника "Хубавото Знаме", и понеже пленарните дебати се
излъчваха на живо по Националната телевизия, най-добрата реклама за този самотен най-първи политически вестник, започнат с дарения от редови членове на Демократическата
партия от няколко села край Пловдив, после бързо набиращ известност, не само
се самоиздържаше, а и носеше приходи. Само за пример, първият брой в тираж 40
хил. екз. се изчерпа за ден-ден и половина... В кулоарите на Народното
събрание известният Стефан Продев (1927-2001) пред съпартиец – писателя Георги
Алексиев (1927-2011), казал за вестника ни нещо, което Алексиев цитира пред депутата от
Демократическата партия от Пловдив Венцеслав Бъчваров: "Това е
единственият опозиционен вестник в България, който се прави на
ниво". Научавам го лично от Венци, който насред пловдивската Главна, пред някогашната сладкарница "Орфей" тържествено ни запозна, мен – като главен редактор, с бившия финансов министър Иван Костов (1949).
Венцеслав Бъчваров (1932-2008)
****** Учителската месечна заплата през 1990 г. бе 132 лв., които допълвах като шофьор на частно такси, та по едно и също време освен
училищните ми занятия, грижите покрай вестника и нощното препускане на
такси из Пловдив бяха нещо, заради което двете ми дъщери на самотен баща,
кажи-речи, раснаха сами. С жигулата, в която горя баща ми, разнасях по
павилионите на Пловдив, Пазарджик, Асеновград, разпращах от Централната пловдивска
жп-гара по влака стотици свезки от по 200 екз. на поредния брой до големите
областни градове на България. Наех мои ученици от VI до VIII клас срещу комисионна от 40% да продават вестника по
пловдивските улици и магазини, като приходи и разходи отчитах в най-обикновена
ученическа тетрадка. Започнат с дарения от 1200 лв., след всеки брой
приходите бяха 4 400 лв. По банковата сметка, която открих в
"Балканбанк", сумата в касата на вестника ни нарасна до 72 000 лв.
при цена 3 лв. за щатски долар, като спесимент (правото да разполага със сумата) имах единствено аз, и от тази сума наетата през януари 1991 г. пенсионирана касиерка в местния ни Радио-телевизионен център Златка Каламова изплати
дължимите месечни възнаграждения и хонорари. Какво стана с остатъка от парите в
банковата сметка ли? Комисия зад гърба ми, за която дори не съм бил уведомен,
решила какво да прави с парите в "Балканбанк". Бел.м., tisss.
Бъди учтив с възгорделия се – поседни тихо на брега и изчакай трупът му да отмине край теб по Реката, отнасяща го в небитието. – Лао Дзъ*
07 sep. 2012
ГОТИН КАТО ХИЛЯДА ДОЛАРА
И тук, и там от юни до април къде ли не летял си в Небесата, докато аз в България съм бил, до гуша в тинята и сред лайната.
Париж, Берлин, Чикаго, Тел Авив на теб са ти полягали в нозете, докато мен върви ми на афиф, че някой все подрязва ми крилете. Дезодориран, лъснат като франт, като хиляда долара в ръката**, докато покрай твоя ресторант стотинките броя си до заплата.
Облечен по последна мода, шик, по мед и масло теб са ти нещата, докато мен отпращат ме с ритник, за ток пестя дори и от храната. Очакват те с куп почести навред хотели, резиденции и кметства, докато аз дори не съм приет и от кръчмаря в кръчмата ни местна.
За всички, господине, си върхът на всичко тук, за мен недостижимо; а мен преследват ме студът, гладът, но радва ме и разредено вино.
Поседнал в пущинака край града, припомням си, премислям си живота, къде грешил съм, че пак за беда на мен се пада пак да съм в хомота.
Теб писано ти е да тънеш в лукс, на бял кон принц, бленуван от жените; а в кърпените дрешки аз, напук – за присмех на глупаците и злите.
И тук, и там – от юни до април, къде ли не летял си в небесата, докато аз при корена съм бил – трупа ти, виждам: плува по Реката.
** Сool as a
thousand dollars (англ.), любим израз сред всички англоговорящи, особено янките, на които от ранно детство им се внушава, че човекът се цени по натрупаните милиони. Или "колкото повече – толкова повече!" – както казва на едно място Мечо Пух от книгата на Алън Милн (1882-1956). Ама "Богат е, казва, па го не пита колко е души изгорил живи" преди янкито Милн писал нашият Христо Ботев (1847-1876).
*** Как и кога щерките ми Вера и Надя израснаха, дип не ми е ясно, макар да се е случвало пред зъркелите ми. Било е време, кога повече съм бил зает със случващото се извън мен, а не вътре в мен. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
%20%20%D0%BE%D1%82%20%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BA%D0%B8%20001.jpg)
