ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1262.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1262.) 

  Честолюбието ми бе до такава степен развито, че с кожата си усещах идиота, който се е засилил да ме унижи. Бях наглед добродушно, тихо и мило, но рядко злопаметно хлапе, склонно да се пердаши с юмруци не само заради себе си, но и заради приятел, както се е случвало неведнъж за моите приятели от юношеските години, като Ичо или Христо Махинов (1947-2019), или Тодор Ряпов, приятел и до днес. – Аноним (1947)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)

Продължение

 ЕПИТАФИЯ 

 510 г. след Франсоа Вийон

LXVII

В земята скелетът му гние,
не в гроб с изсъхнали цветя,
бил просто Георги Бояджиев
и в нищо с нещо не блестя;
със смях, с раззината уста
издъхна, без да е герой,
бе простосмъртен за света
и простосмъртен легна той.

LXVIII

Под плочата лежи нещастен
трупът му кротък най-подир,
гризат го червеи ужасни
и тялото му кротко гний –
за корените весел пир,
очите му – най-сетне сити!
Духът му – в блесналата шир,
и дявол знай къде се скита.

LXIX

Белеят костите отвън,
учуден черепът му зее,
косите бухнали са сън
и ветрове из тях не веят.
Тук птици сладичко не пеят,
тук всеки писък е замрял,
дори и слънце тук не грее,
но лепне превъзходна кал.

LXX

Приживе скитал до насита,
безумно влюбен, той мечтал –
каквото в този свят изпита,
и ти ще го изпиташ сам;
светец не бе, ни поп, ни крал,
ала пък губеше без мяра.
Плюй върху гроба му без жал
и бързичко сам се разкарай!

ЗА СМЪРТТА

LXXI

Уви, суетна, пищна слава
угнива в гробници и пръст,
чела, окичвани със лаври,
днес кичи гробищният кръст.
Не виждаш ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия изпъва ръст
и някой с титли украсен!

LXXII

Смъртта е най-демократична –
отнема всичко наведнъж
и всичко, дето ти е лично.
Лежат под цъфналата ръж
на любовта ту знатен мъж,
ту знойната жена, ала защо
пак есенният кротък дъжд

расте от някое блато?

LXXIII

Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен и лудешки свят:
живял, издъхнал – тънък мост,
по който тичаш, Земна злост!
Покой на мъртвите, но знам,
орачът крачи – ведър, прост,
и хвърля плодни семена...

LXXIV

И тук е моят оптимизъм –
макар и в своя край жесток,
с ирония добра навлизай
на мъртвите в леса дълбок;
те пазят не един урок
за самозванеца зелен
горчив, стипчив, но нужен сок
за кълна, лудо устремен.

LXXV

И досега си мисля често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
раззинал челюст пред Смъртта.
Това е трайната черта
на целия ни род, у нас –
раззинал до уши уста,
ухилен и в коварен час.

LXXVI

На баба ми Невена искам
да посветя най-нежен стих,
че по душа ми беше близка,
хем ведра и с характер тих,
сърдечна, жизнена такава
 с излъчване на доброта.
Сълза от мене заслужава
в горчивата си самота.*

LXXVII

И друга тук ще спомена
с косици, сплетени на кок,
петима сина таз жена

дарила беше със живот.
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма...
Без близък влезе и без Бог
край Лом** в коравата земя.

LXXVIII

От мъж, чието име нося –
чиновник беден и миньор,
бих искал с няколко въпроса
да разбера как, с колко зор
мъжът успява да е горд –
дори измамен и проклет***,
но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.

СПОР ЗА ГОРДОСТТА

LXXIX

Съдбата картите размесва,
кокетка дърта и без срам,
един погубва в неизвестност,
а друг въздига като храм.
До днес нечестно не играх
с валето, дамата и попа,
но виждам – козовете сбрал,
по масата друг някой хлопа.

LXXX

И му разтварят – срамота,
сто крепости широко порти,
Ахил подлага му пета,
Офелия тресат я вопли...
А ти със зъби си се вкопчил
в парче земя за своя пай;
заменя с горест гордостта си
беднякът – и това се знай!

LXXXI

Синът на Робов – Валентин,
синът на Зарев – Владимир****
и тъй нататък всеки син
на някой властник и с пари
не се коси, ни се мори.

А ти не се равнявай с тях,
не ставаш и за чеп дори –
глупак ли си, да будиш смях?

LXXXII

Надути, подли, недоволни,
струи ненавист всеки ред
на тези патетично болни –
писател, философ, поет.
А нямаш още ни куплет,

ни разказ във "Септември",
от "Пламък" даже неприет,
та зарежи я тази тема!

LXXXIII

За "Пулс" да не говорим. Виж,
как пишат автори с пера
в нахакан стил "а ла Мъглиж" –
работника наричат брат,
   и с възгласи "Напред! Ура!"
възпяват, бият се в гърди...
У парвеню да дириш срам,
защо ги споменаваш ти?

LXXXIV

– Смири се. – Думи не губи!
– Поспри! – Не, никого не чакам.
– Главата си в стени не бий.
– Чекръкът на Историята трака.
– Затъваш в сплин със двата крака.
– Но нищо калпаво не скрих.
– Описвай себе си, не мрака.
– Та аз съм цял във този стих.

БАЛАДА

По дяволите, Франсоа Вийон!
Не ни подхожда този тон,
ни бръчките ти некрасиви
сред толкова глупаци диви.
Защо тъй стенеш и кълнеш?
Самотник нейде ще се свреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза любовна.
И под плешивия ти лоб,
Поете, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
и на площада наглеците.

По дяволите, Франсоа Вийон,
не ни подхожда гневен тон!

LXXXV

О нежност, колко си ми нужна,
как скъп – докосналият лъх

на вечер южна теменужена,
с луна – опънат златен лък,
с река, в която ромолят
звезди, дълбоко потопени,
и ставаш плът от тази плът,
разбит на късчета от време!

LXXXVI

А колко неуместно е това,
подобно реквием звучи –
сантиментални траурни слова
на млад глупак, невежа чист!
Къде е поривът лъчист,
реката бистра де е днес?
Но тишината в теб квичи

 като уцелен смъртно пес.

LXXXVII

За теб седемдесет и втора
горчиви хапки отреди –
със себе си да се пребориш
тъй както никога преди;
сега – и криво да седиш,
дали около теб е чисто,
макар високо да гради
това, което беше низко?*****

LXXXVIII

На всички веселяци днес,
творци, живеещи охолно –
ни пукнат грош е всяка чест,
щом любовта погубват подло.
Играе шутът важна роля,
че на поуки е богат
 върху човешката неволя  
в двуличния суетен свят.

LXXXIX

Фасонът, модният костюм,
виното, сластните жени
и пурата от скъп тютюн –
не може туй да не плени
младежа с румени страни,
но Боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
с разсъдък, хладен като зима!

ЖЕНЕНИЯТ МЪЖ

Ако за нея не шумя на глас,
сам не въртя опечален ръце
и не изпадам във екстаз
със сгърчено от жал лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад...
Макар без опит, много млад,
готов съм да поспоря с вас:

щом – беден, с нея съм богат,
нима не я обичам аз!

Година мина от тогаз,
едва ли помня всичко днес –
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест.
Горчилката е като пес –
изриташ го, той пак търчи
към теб с невесели очи...
Но съм готов да споря с вас:
щом с нея чувствам се щастлив,
нима не я обичам аз!

Видях я във тревожен час,
ех, в осми месец и с корем;
реших, поканих я у нас,
 а тя склони да дойде с мен.
Жената е добър ярем
за мъж, ужасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав,
но пак готов със всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!

Вали и грей, аз пак съм сам –
един улегнал тъжен ням,
понасям своя кръст голям
и тя над мен оказва власт,
дете прегърнала със плам.
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited on 5 maj 2023

Илюстрации:

- Животът – като яздене на велосипед.

- Май 1970 г. С колеги край ез. Ариана.

___
* Невена от по-стария перущенски род Хаджи-Трендафилови е по-голямата щерка на оцелелия от клането в Перущица през Април 1976 Георги (Гочо). Когато беряла вече душа, притискала лице в коравата длан на дядо ми, през хрипове шептяла: "Не ме оставяй, Борьо, не ми се мре". Надвечер жени от околните къщи на пазарджишката улица "Тунджа" се сбираха на приказка, всяка си носи столче пред голямата порта, дето дядо беше сковал пейка. Надсмиваше тя се над геройствата и хвалбите на Борис Дявола с ехидна задявка: "Р-р-р-ръц, Боби!" Толкова се настрадала с него, че по някое време носела в пазвата си кожена торбичка с отрова. Като първи, единствен в течението на седем години неин внук, ако не съм бил с дядо ми нейде по кърищата край Пазарджик, все покрай нея съм се въртял. И как ни веднъж не чух да му каже дума напреки. В последните си години беше станала кожа и кости. Такава я помня. Бе може би два пъти по-умна от дядо.

** Майка на петима сина, от които най-малкият е баща ми – капризната Динка (Господинка) от Харманли, е заровена от служител към старопиталището край Лом; за белег гробарят турил речен камък, че не се явил нито един от синове, снахи, внуци (сред които и пишещият). Най-бедните били в махалата, макар мъжът й (дядо ми Георги) да бил държавен чиновник, бирник. Строго се държала с петте си сина. А когато се ражда последният, водят при нея бездетно семейство, заможни хора от Бургас, да осиновят бебето (моя баща), а Динка – още лехуса (до двайсетия ден подир раждането), се надигнала гневна: "Това дете само през трупа ми ще излезе оттук". Когато изпраща любимия си 22-годишен Кирил на фронта през зимата на 1945 г., дала му шарена хартиена иконка на Господ, купена от панаирджийска сергия, която той носил над сърцето си, и оцелял в кървавите сражения на Българската армия в състава на Трети украински фронт през пролетта на 1945 година. Куршум дум-дум пазеше като реликва от войната. Такъв немски куршум раздробил приклада на леката му картечница, без дори драскотина да му причини.

*** Три години преди да се пенсионира, дребният данъчен чиновник гарантира кредит на свой авер, и онзи, като не изплащал вноските, дядо ми зарязва чиновничеството и слиза в мините край Златоград да изплати чуждия заем. Изплати заема и скоро след това се помина. Заклевал петимата си синове по-далеч да стоят от политиката. "Политиката – говорил им,– е работа за провалените. Честният мъж си гледа занаята, дома, семейството и с политика не се занимава". И синовете му като да го послушали. Полковник някой си, шеф в пловдивското ОУ на МВР през 1976 г. крещял срещу майка ми и баща ми, че фронтовакът Кирил Бояджиев е аполитичен, понеже квартален доносник от район Мараша бил докладвал: "Кирил Бояджиев не участва в акциите срещу империализма, поднасяне венци и събиране на парцали, старо желязо и хартия".

**** Някогашни мои колеги, студенти от Филологическия факултет в СУ "Климент Охридски", 1967-1971 г.

***** Човекът хич не искаше да го оженят, та и впрягането в брачния хомот при него бе съпроводено с вой, тръшкане, биене на кратуна в стена, къчове, плюс сцени на гняв, следвани от сцени на горещо разкаяние. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1261.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1261.)

 Честолюбието ми бе до такава степен развито, че и с кожата си усещах идиота, който се е засилил да ме унижи. Бях наглед добродушно, тихо и мило, но рядко злопаметно хлапе, склонно да се пердаши с юмруци не само заради себе си, но и заради приятел, както се е случвало неведнъж и за мои приятели от юношеските години, като Ичо или Христо Махинов,и по-късно – Тодор Ряпов. – Аноним (1947)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)

Продължение

XLIX

Лети животът час след час
ту с бяла риза, ту във креп;
това, което казвам аз,
не трябва да умре у теб –
доброто вино без мезе
не струва пукната пара:
ти, мой връстнико, малко взе,
вземи си още, грях не грях!

L

Лудей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Припадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби –
опитай всичко, грях не грях,
в безличност време не губи!

LI

На другите съвети даваш,
но себе си не виждаш ти,
единственото твое право –
умри с отворени очи.
Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.

LII

На Пловдив задник завещавам,
и на Марица – босия си крак,
та с горест да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На мойта Тракия с мерак
разпенено море обричам
и връх Памир, потънал в сняг,
че жега никак не обичам.

LIII

На хората с издути устни
дарявам верността си аз –
дано им служи най-изкусно
до сетния им жалък час.
На Джонгов* ловкия, в захлас,
от мъдростта му очарован,
най-честен, печен адвокат,
дарявам зъб... Не е отровен.

LIV

С достойнство, титли е богат
и пак е драг, макар и строг,
за стълбище до Онзи свят
ще сключим може би облог.
Това да им е за урок
на мойте майка и баща!
Не казвам, че е демагог,
и да ме моли, пак не ща.

LV

На Марко Марков** – уж поет,
дарявам патешко перо
да дращи с него всеки ред;
дано да бъде за добро.
А на Илия Зайков** – рог,
да се завира по-напред,
и може би в най-кратък срок
за него ще говорят вред.

LVI

На Владко Янев** – одеяло,
та кърпеното да смени,
че доста тъпо се излага,
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна – кожени
и меки ръкавици за Мария**,
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.

LVII

Известни ще са те поети,
пък аз безимен ще умра:
над мен сияние не свети,
и ангел нямам, ни звезда.
Защо ли тук да ги коря –
врабец не може да е славей
ни в светъл час, нито в беда –
затуй, Поезийо, прощавай!

LVIII

Обичахме се дни и нощи
 и в дръзката ти сила вярвах,
от всички влюбени най-лоша
и непокорна като вятър.
Не всеки клон за свирка става,
на свирката свирач е нужен,
свирача друг го направлява
наградата да си заслужи.

LIX

А щом капризен ставам вече,
та губя вкус дори към хляба,
щом все по-често зъзна вечер,
коремът щом къркори гладен
и щом усещам полъх хладен
с три ката дрехи уж навлечен,
макар и млад – уви, ще трябва
да завещая свойте вещи.

ОТСТЪПЛЕНИЕ 

– И тъй, брат Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
по-глупав ли съм от преди?
– Глава да блъскаш във стени,
това ли ти е по вкуса?
– Бих искал да пробия.
– Ще счупиш тиквата зелена,
а подлизурко ще се вмъкне
в процепа като хлебарка.
– Признание не търся, знаеш!
– Тогава на какво ли се надяваш?
– Честолюбив съм, син на дърводелец,
сандъкът ми поне ще е безплатно.
– На Онзи свят!?
– Не, в този свят.
– Това от мен си го научил –
"Умирам?... Не! Борбата продължава".
– Да бъде тъй, ти както казваш!

LX

...На Ема*** – пръстена от злато;
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато...
На Дида*** – плюшен див пегас,
във знак на скромност. И сега
понякога я споменавам,
умислен плюя от брега
и с образа й се прощавам.

LXI

И за Джендем тепе скърбя.
На него – свидното ми детство,
петте тояги по гърба****,
циничните хлапашки песни.
Ако го сметне неуместно,
любовен бяс му пожелавам
на коцкар стар с момиче лесно.****
Наистина, скандална слава!

LXII

На улица "Люлебургаз"
походката си смешна давам –
там всички бяха срещу нас
и стъпвал съм като в жарава*****.
В гимназията бях тогава –
мустаци смятах да си пусна,
бях луд като свещена крава,
изпълнен с некрасиви чувства.

LXIII

Румяна, Пенка, Валентина,
къде сте, що сте в този миг,
по-стари с няколко години?
Не чувам шепот, нито вик,
къде е свежият ви лик –
обичал съм ви, ала днес
не бих се писал мъченик
на строгата семейна чест.

LXIV

Лицето ви старее бавно
и панделки отдавна няма,
отнесени, и най-безславно
от сивата семейна драма.
Край вас дочувам "Мамо, Мамо!" –
а сякаш снощи – ученички,
с повдигнато нагоре рамо
съм дуднел: "Много те обичам!"

LXV

На вас с усмивка завещавам
морава с рунтава овца –
в Отвъдното щом се отправя,
да блеят милите сърца.
Зарязвам ви и се виня,
простете ми, но нямам сили
в ковьорчетата за стена
да виждам образите мили.

LXVI

Отида ли си някой ден,
да стане тихо и без яд –
за обич ако си роден,
противно е да сееш смрад.
Да бъда Никой в теб, о Град,
за мен ти рай си, но и ад.
Дано приключим в този свят
с "внезапно свършил"...

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 5 maj 2023

Илюстрации:
- В Добруджа си оставих частица от сърцето.

- Шестгодишен, вече чета, ходя на забавачка.  

___

* Запрян Джонгов – съседът от третия етаж над нас, стар пловдивски адвокат, бил депутат след 9.IX.1944 г. до краха на Никола-Петковистите; разправял ми е как коляно до коляно седели с Трайчо Костов. Държеше се надменно с моите родители, а мен опитваше да дели от тях.

** Неколцина връстници по повод лафове или мурафети: Марко Марков (1945), Илия Зайков (1944-2011), Мария Широколийска (1946), Владимир Янев (1950), по онова време (1972 г.) обещаващи млади поети. 

*** Сантиментални авантюри. 

**** Че бях кацнал върху темето на Джендем тепе, най-горе върху триангулачния знак – 4-метрова дървена пирамида, и крещях с пълно гърло "Ойларипи-и-и!" и "Урррра-а-а!", с двуметровата си сопа ме сурвака бай Петър, бащата на съученик в нашия V-а клас. Пъдаря предизвикали дивите ми крясъци, пък длъжността му била да не допуска никого в онази зона. Намърдали се бяхме с три години по-големия момък Ванчо Музата зад табелата "Строго забранено! Стреля се без предупреждение"; Бай Петър метна сопата по Ванчо (Иван Фъргов, син на хазяйката ни Кица от Нова Загора, когато живеехме под наем на улица "Люлебургаз" № 17) и не го уцели; ама аз къде да бягам, като кожухчето ми беше под пирамидата. Като не успя да пипне Ванчо, опрян на сопата си, страшният мъж бавничко ме изчака, целият треперещ, самичък да сляза от пирамидата и значи, с пердах си отървах кожухчето. Джендема бе хлапашкото ни царство, което деляхме със злобните бойки хлапаци от съседната, на запад от нас Македонска махала. Ала и възрастни мъже водеха тук съвсем млади момичета, дошли в Пловдив от селата, и начервосани платени курви да ги любят под храсталаците. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%BA%D0%B8_%D1%85%D1%8A%D0%BB%D0%BC

***** Понеже в онези години, както и когато сме живели в избата на улица "Ниш" № 4, с майка ми и баща ми сме били само едни бедни наематели, хазяите, а и собствениците на съседните къщи ни гледаха извисоко. Унизителното пренебрежение витаеше около мен и дома ни, усещал съм го с кожата си. Бел.м., tisss.