ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1258.)
Защо ли в мене графомана книжен*
съзрели сте тъй весел и щастлив?
Щастлив и весел, да, и аз се виждам,
но по-далеч от вас, за да съм жив!
Похвалата ви обезоръжава,
ценителите срещат ме с юмрук –
едва ли гарга рошава такава,
овации ще я споходят тук.
От тебе, мама, стока не ще стане! –
ако израсли сте с тоз мил рефрен,
като в любима турска мелодрама
към благи думи ще сте като мен.
Така че по-добре юмрук в зъбите,
ритник отзад, и ходя жив и здрав,
и нека повече да не ме питат
защо е толкоз опак моят нрав! – Аноним (1947)
Бързичко някак си се отрекохме от комунизма, накичихме го с отблъскващи етикети, дадохме на света да почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас, ала дали е толкоз просто и еднозначно всеобщото сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта, пък и живота на нацията? Дали не сме като онзи, до вчера мил и кротък примерен съпруг, който неочаквано една сутрин засипва с обидни прозвища и ругатни някогашната своя любима? Пред съда на Историята, на идещите подире ни вадим със сладострастие мръсното бельо, развяваме греховете, окайваме жертвите, себе си окайваме. Назлобяваме и забравяме, че в Сатанинския театър между Девети (септември) на 1944 и Десети (ноември) на 1989 година е имало гориво за обърканите ни мечти, смисъл за объркания ни живот? Развелият се получи като че свободата, но вижте какво прави мнозинството с тази своя даром дадена свобода. Каква купчина от вълнуващи сюжети на грандомания и алчност, егоизъм и нагло невежество ни заляха със зловоние! Доцентът от партийната ковачница за кадри на БКП Иван Костов (1949) бил новият Стефан Стамболов, "хидрологът-философ" Ахмед Доган – новият Левски.
Тръгне ли веднъж да ловува, за пуритана – да изневерява, доскоро инертна, ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! И не я спирай! Тази изневяра й е нужна като глътка въздух за бързия плувец, съответства на призиви от природата й. Природата тътне в кръвта й, тялото й бясно произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя едва ли знае какво става с нея; и какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения? Отстрани се, стой на място (ах, че лесно е отстрани да се препоръчва), и ако ти е писано, тя ще те потърси; ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като розов червей пред собствените си очи. Не са ли жалки най-сладострастните до вчера жарки любовници, които днес така сърцераздирателно хулят своята до вчера мила жена или партия; затова дип не вярвам на демократите за една нощ. Всички ние, родени в годините на соца, сме, каквото и да говорим, каквото и да вършим, негови творения. Какво искате от нас – манипулираните, приучените да живеем в аквариумчето на болшевизма, на чичко Сталин и "вожда" Георги Димитров! В основата на всяка любов – уви, винаги има и по няколко капки отрова.
Учеха ни, че може да има шаблонче за щастие. Християнството дава право на всеки сам свободно да избира; комунизмът предостави това твое лично право в лапите на шепа партийни вождове и шамани от АОНСУ**, като Иван Костов. Първи след Девети септември 1944 година на политическата сцена нахълтаха фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с шмайзер и кирка. Около 1956 г. тях ги замениха отлично подготвени, добре образовани във висшите партийни школи лицемери, демагози на Партията БКП. И едва подир 1980 г. се появиха безскрупулните технолози на властта, обиграни актьори на демагогията в стил а ла Андрей Луканов: те именно превърнаха политическата власт във власт икономическа и сега пак те – чрез подставени фигури, ни ползват като 6-7-милионна маса крепостни селяни на някаква версия осъвременен Български федализъм с човешко лице.
Но и най-хубавата идея е като хубавата жена. Захванат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й варварите, хубавицата от романтичен идеал се превръща в проститутка. Запокитихме в селския кенеф мечтата си за свобода-равенство-братство като дрипа, с която мнозина вече се бяха удовлетворявали: малцината висши партайци тарикати – материално, мнозинството от нашето поколение – духом. Които се бяха обявили за законни нейни стопани, най-бързичко се отрекоха от нея. Остана да се пита простият доверчив народ, онези, дето се вълнувахме по площадите на България, гушнали сини или червени хартиени знаменца: онези 45 години химера, Любовта на нашия живот ли бяха или гримирана лустросана проститутка? Зазяпани в телесните й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което учтиво ни обещаваха и обещаваха, дали сме усетили как животът ни някак премина в събиране на имот и пари за тънка прослойка шмекери и тарикати, т.е. за мнозинството днешни приятни наглед новобогаташи.
Людмила Живкова (1942-1981) и Любомир Левчев (1935-2019)
Чета книгата на Левчев "Ти си следващият". Защо ли обаче откривам колко са бледи и нафукани стиховете, които някога, в студентските ми години – и не само мен лично, толкова въодушевяваха? По вътрешен строй поетът ми е все тъй симпатичен, усетих желание да го видя отблизо, да го попитам това-онова. Да, бе! Какво ли, което още не знам, ще може да ми каже? И все пак, заради опита му за покаяние (книгата) ще ми се да му стисна ръка, и хич, ама никакви въпроси от моя страна!
13 sep.1998
Влажно, сиво утро. Лекият ветрец. Кряскащата високо над отсрещния жилищен блок летяща птица. Звуковите вълни: 1) от влак, който забавяйки ход, навлиза в пределите на Пловдив; и 2) от невидим пътнически самолет, вибриращ на десетки хиляди метра нейде над облаците; 3) цвъртежа на пилци в липата пред кухничката и балкончето ми в пет и половина сутринта откъм храстите край Марица. И всичко това, плюс съвсем определено просташкото квакане на дърта жена с мъжествен тембър или на мъж със загрубелия глас на тютюнджия: безцеремонно, заядливо, с тържествуващо иронично квакане, с яки псувни примесено. Лай на псета улични помияри около контейнерите с разхвърляния от циганите-събирачи на хартия, мухлясал хляб и метал сред боклука. Ето я великолепната ми театрална сцена, декорът на записките: България в крайчеца на второто хилядолетие след разпването на Иисус и възкресението му.
Изповедите на поета Любомир Левчев оставят усещане за пропиления горд талант. Лирическият му двойник е всъщност и едно от моите лица. Написаното в едри щрихи ми напомня ситуации, преживени не само от мен. Пак същото лутане, същият импулс към мечтата, същите грешки и заблуди, пак същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил дотолкова гъвкав, пластичен, отстъпчив пред властта и... самовлюбен.Върба Чавдарова (1929-2022)
Ала той е бил "нашемомче". Не успях да дораста до "нашемомче". Девет и половина години – от дек. 1972 г. до юли 1981 г., в пловдивския младежки вестник "Комс. искра" съм бил наивник, заел място, отредено за "нашемомче" – каза ми го пред колеги г-жа Върба Чавдарова***, обявена вече за доайен на днешната пловдивска журналистика, Върба, с която близо десет години делях една канцелария в редакцията на вестника. Връзката на Левчев с българина или "народа", ще го напиша в прав текст, е показно-снизходителна именно заради гръмките му декларации за привързаност; моя милост беше самият народ; тъй че не ми се е налагало да се кълна в синовна преданост, пък и да си дера ризата по площадите на България в знак на безпаметна любов. Мен тази българска селва и сега ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се кълне в любов към "народа". И все пак изпитвам симпатия към лутаниците му, че – колкото и артистичен да е, е самия себе си; и от себе си не успява да избяга, та жално хленчи в книгата с назидателния й надслов "Ти си следващият".
Георги Марков (1929-1978)
Легендата Георги Марков-Джери някак не ме вълнува. Приемам я за някакъв странен вид столична версия на заиграл се в дяволски кадрил с върхушката от партайци жив, амбициозен талант. А защо ли не изпитвам жал към личната му драма? Съчетанието талант плюс безскрупулност не ми е интересно, макар да нямам нищо против, ако ще цял свят, ако ще "цялото прогресивно човечество" да жали за убийството му. Каквото със свещ е търсил, намерил го! Омерзението ми иде вероятно от факта, че дори във физическата смърт талантът му работи срещу нас, унижавани от партайци, мекерета и пребоядисали се на "ярки антикомунисти, тире демократи" бивши мазни галеници на властта и ченгета.
В сферата, където се раждат оценките ми за този или онзи, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледени зъбери боцкат небето. Тук медните грошове на вдовицата тежат много повече от чекмеджето с кюлчетата крадено злато на заможния тарикат. И нямам аргументи да защитя пред собствения си усет за достойнство подло убития Георги Марков, колкото и талантливо да са написани репортажите, книгите му, пиесите му. А бях от онези слушатели на БиБиСи, които с велико търпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като откровение. Да-а, критика на наши стопански и всякакви безобразия и вагабонтлуци – това да; но сякаш го е писал като да се покаже необходим пред чиновници, за които България е пул за залагане в световния покер
14 sep. 1998
Навън едва-eдва развиделява и звукът на отдалечаващия се ранен влак като че ще съпътства тези записки открай-докрай. На страница 424**** сред посещение в дома на Хемингуей (Става през есента на 1972 г., когато едвам 37-годишният Левчев е вторият човек в националната управа на Отечествения фронт (ОФ) след "вожда на БЗНС" бай Георги Трайков (1898-1975) – напорист амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище в епохата на Царство България. Та на това място, покрай кубинските щрихи за янкито Хемингуей, който ми е бил еталон за автор, Левчев между другото разнежен пише: "Спомних си за формалните писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен". Та оттам ме подсети за нещо лично преживяно. Ето що!
На уредена от казионния Съюз на българските писатели среща в почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" в Родопите, 2-3 км. по пътя след хижа "Здравец", през 1978 г. писателят от село Миндя, Сливенско Васил Попов, когато се обадих, че цитира от "Малкия принц" пасаж, дето го няма в книгата на Екзюпери, че го и цитира пред дванайсетината нас, млади поети и прохождащи разказвачи, рече: "Аз не съм дошъл тук, на триста километра от София (Как ги изброил тези 300 километра той си знае!) да се занимавам с някакви си графомани".
Васил Попов (1930-1980)
Подир як запой Васил Попов издъхна две години по-късно в пловдивския луксозен "Новотел". Мир на гордия му талант и посредствената му душа! За да поуспокоят, да приспят – по-вероятно съвестта си, някои от тези "велики писатели" от Татово време се напиваха до козирката, където им падне и както се случи, че винаги са се намирали любители на изящното изкуство или държавна някоя великодушна организация да им плати харчовете за хотела, пиячката, мезетата, карамфилите, музиката, компанията. Мило ми е да си спомня с какво самочувствие тази 130-килограмова грамада от жлъч и мускули блъсна с юмрук паянтовата масичка, обиколена от примрели във възхита и пострес палета с жълто около човката, как с жест на корифей заповяда моментално да напусна онова тъмно салонче. И не напуснах! Отделих се от палетата и възседнах прозоречната рамка. Да си беше само повдигнал задника от табуретката, одма щях да се метна в бодливите клони и да гушна бора отсреща. Могло е и да се пребия, летейки от втория етаж на вилата към плочника долу, но нямаше как да му доставя кефа да се гаври пред онези мои приятелчета, с част от които бях участвал в десетина рецитала пред пловдивска, асеновградска, пазарджишка и прочие любопитна публика: Тодор Чонов (1945), Йордан Костурков (1948), Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов (1952), Иван Странджев (1953), Минко Танев (1953), Тоня Трайкова (1955), Добромир Тонев (1955-2001), известни днес автори на оредяващата у нас четяща публика.
Ако у наежения грандоман, някогашен боксьор в тежка категория, "нашия български Хемингуей", както мило и най-вероятно ще да е на подбив, го нарича Емилиян Станев, думата "графоман" бе стоварена като ляв прав, ъперкът или яко кроше в муцуната, у расналия сред изнежената чиновническа прослойка Левчев унизителното нарицание звучи къде-къде по-перфидно – значи, не само графомани, ами и "стремящи се да са глас народен". Гледай ти каква наглост, да се стремят към нещо, което само Партията може да ти въздаде като длъжност по щат Тръбач на истини от последна инстанция. Първото ("графоман") може да мине за личен проблем с разстроена психика и проч., второто ("стремящ се да е глас народен") според Левчев обаче си е акт политически, демонстрация на непукизъм спрямо Партията и Властта, и Тодор Живков, за когото ще отсече: "Дори и вие, другарю Живков, не можете да ми забраните да ви обичам".
Кой по време на соца можеше да си позволи да говори от името на народа? Ами че нали това право се отдаваше от Партията като униформа с офицерски пагони! Да си "писател" си беше назначение на отговорна длъжност в партийния апарат. Всъщност, мнозина от признатите в България артисти на перото и словото си бяха par excellence политически чиновници; Павел Вежинов (1914-1983) само да спомена, а за останалите ни "ярки" писатели всеки от моето поколение четящи сънародници сам ще се досети. Същата 1972 г., когато 36-37-годишният Любо Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни млади хора с оръжие, за да ме назначи на щат "литературен сътрудник" в младежкия седмичник, поетът Петър Анастасов (1942) от село Марково ме посъветва да посоча минимум двама членове на БКП, да гарантират политическата ми благонадеждност. И гарантираха с подписи върху кариран лист от ученическа тетрадка две монтажнички от пловдивския Електроапаратурен завод, от цеха за авто-релета, дето като най-обикновен редови бачкатор работеше и майка ми; нищо че беше дипломирана висшистка, завършила пловдивския Учителски институт "Тодор Самодумов" през есента на 1946 г., та баща ми, калфа-мебелист от Харманли, чат-пат незлобливо я дразнеше: "Надке, що ти е дипломата, мойто момиче, като няма работа за теб като даскалица? Дали да не я туря в рамка тази твоя диплома, пък да я ковна в нужника за радост на очите?"
Девет-десет години по-късно, като ме уволняваха, в ОК на ДКМС секретарят на отдел "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност) симпатичната Нели Пеевска***** с тихо и нежно тенекиено гласче ме успокоява: "Жоре, съжалявам, обаче Партията вдигна доверието си от теб и не можеш да останеш в нашия вестник"... Провинението ми беше критична статия в майския брой от 1981 г., брой – предназнаен за защита на природата; описал бях участта на десетината хиляди българи, все семейства на бачкатори, настанени да живеем в условия на изоставени и от Господ отвъд най-многолюдното циганско гето на Балканите и Европа Столипиново, притеснявани от налетите на насилници, нощем обгазявани от местния Екарисаж с болестотворната воня на трупна пихтия, изливана нощем от големите шлюзи в река Марица. В нашия район на града заболелите от рак през онези щастливи за партаеца години наистина бяха твърде много.
Мило е някак, когато сламено чучело заеме поза на гръмовержец, какъвто е случаят не само с др. Левчев. Епигонстващият от колумбиеца Габриел Гарсиа Маркес и затова силно уважаван в Латинска Америка Васил Попов и патетичното "нашемомче" Левчев дали наистина не са съзнавали в онези славни години на соца, че да говори от името на народа е естествено право, дълг на всеки артист, на всеки човек на изкуството! Но в онези години понятието "народ"се изместваше от понятието "Партия"... Като висши номенклатурни, назначени по списък, кадри на БКП, произведените в сан "Говорител на народната съвест" лумпени и пройдохи от кръчмите биваха въздигани в лауреати, носители на отличия и квалификации в партийната критика от постното "талантлив" до нафуканите "вдъхновен, гениален, епохален". От позицията галеници на властта и предизвикателни симпатяги тези назначени партийни соц. агитатори можеха да бъдат палави, можеха да трошат стъклария и маси по заведенията на онази България, да си организират алкохолни запои, да размахват назидателно пръст, да се кълнат в любов към народа и в безусловна преданост към Партията. И подвизите им произтичаха все от самочувствието, че борят "империализма", че са "карающий меч революции".******
Книгата на Левчев документира съсипването на много талантливо поколение поети и белетристи от периода 1956-1965 г. За себе си лично откривам тук драмата на един неслучаен сред българските поети, чийто стихове харесвам – Георги Джагаров.
Георги Джагаров (1925-1995), Весо Кучето******* и Тато
Съдбата на Джагаров е печална; дето има една нашенска дума: каквото посял, това и пожънал! Ала как пък да изхвърля от съзнанието си онези горди редове, апотеоз на достойнството ни на българи:
Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.
Или:
Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...
И онова красиво и страховито, в памет на Пеньо Пенев "Признание":
Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.
И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.
Болшевишката ракова метастаза заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс сред българските поети. Мир на праха ти, Георги Джагаров! През лятото на 1981 г., година на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, в навечерие на 34-годишния си рожден ден получих вест, че Партията си била вдигнала доверието, изстинало ми мястото в "Комсомолска искра". Според тогавашната политика с младите вестникари, предложиха да заема учителско място в чистак новичко, току-що построено, прясно боядисано училище. Обяснението – понеже единствен съм с диплома за завършено висше в цялата редакция, та когато решавали да подмладяват състава, най-безпроблемно могли да ме преустроят. Това им бе версията. Което поне значи, че не са ме сметнали за враг на Партията и народа, а за оказал се сред истинските техни "нашимомчета" случайно, по погрешка. "Вашите статии много ни допадат! – тупка ме по рамо, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия масивният колкото трикрилен гардероб с надстройка Димитър Димов и сочи кой знае защо през джама към Централната пловдивска поща: "Сега имате прекрасната възможност да приложите на практика вашите чудесни идеи, за които четохме с изключителен интерес. Дерзайте, млади човече!"
Като отличие за моето люто графоманство, шест месеца по-късно, през пролетта на 1982 г., същите персони (вероятно) ме предложили за Юбилеен медал "100 години от рождението на Георги Димитров". Цели два месеца се правя на вегетарианец, докато една пролетна надвечер от слушалката, която ми подава жена ми, чувам познат глас по домашния телефон: "Обажда ти се Димитър Жутев (по онова време – председател на един от четирите районни комитета на местния Отечествен фронт в Пловдив):
– Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те!
– Ама аз не мисля, че съм заслужил толкова висока чест – отговарям колкото ми е възможно по-смирено в слушалката.
И възпълничкият, объл като пумпал Жутев (1942-2004), доловил ирония, взе, че ми се ядоса: – Ей, момченце-е! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Ела да си получиш тенекийката и да ми се махаш от очите, че да не ти се стъжни животът. Не прави демонстрации, опичай си акъла! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?
15 sep.1998
Влакът, забързал се, фучи ли, фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелетата му по релсите. Какви пътници отнася в мразовитото предесенно утро този експрес, какви грижи, какви мераци или надежди! Днес е първи ден от новата учебна година, започва отново странстването ми из Древноелинската и Старобългарската литература. Какво прави учителят, освен да повтаря от друг открити вече неща? Ами продължава да се учи, дами и господа. Понеже животът ни е голямо училище – докато дишаме, докато размишляваме над хора и събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо си; единствено нишката на човешката ни гордост и достойнство не бива да се прекъсва. Опитах в тези записки по наши си Български работи да представя моята гледна точка на неважен, наивен и анонимен участник в разните тук събития, и все пак свидетел на обвинението. Не смятам да върша кой знае какво – пробвам да изразя на глас онова, което мислят повечето от моите съграждани в разпнатата от лицемерие и невежество България по време на яка лъже-демокрация. Докато графоманствах, чувствах се дип нарядко разпнатия Иисус, по-често се чувствах Адам, от кал направен, и то, надявам се, не е поза, а участ, заложена у всеки наивник и у всеки простосмъртен българин.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited on 3 maj 2023
Илюстрации:
- 1980. Моят кът в редакцията на "К. искра".
- 1990. Кандидати да управляват България.
___
* "Графоман" според Тодор Чонов (1945), посветил ми стихотворението си "Отговор"...
** Иван Костов в момента е икона за най-гласовитите сред т.нар. "първи демократи" в днешна България.
*** Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. (из "Индекс 21361", книга със спомени на В. Чавдарова). Толкоз! Принципно положение – което го няма описано в Историята, не се е случило, каквото не е записал авторът, не се е случило, няма как да се знае от онези, които идват след нас. Вж. https://arhiv.marica.bg/%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-news55451.html
**** От книгата "Ти си следващият..."
***** Нели Пеевска, доколкото знам, след Десети ноември бе назначена за шеф на Радио Пловдив.
****** От рус.: наказващият меч на революцията.
******* Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
