ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1235.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1235.)

  И нека се развие булото като цвят бадемов!/ И леглото блесне, сякаш е от мрамор/ в тоз миг на младоженците в душите./ О, тъкан хладна на чаршафи/ като сняг през март!

– Ангелос Сикелианос*

 15 sep. 2007

НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

Тъй много е което от мен е отлетяло,
но спомням си момето с игривото й тяло,

усмивката свенлива, въздишките стаени
и с длани как прикрива гърдите си от мене.

Едва я разсъблякох, и тя не ми помогна,
а после се разплака и дожаля ми много,

и казах й ядосан да си върви самичка:
Любов нима ще прося, ако ли ме обичаш?

И легна тя тогава в зелената морава,
и цяла нощ я любих, и беше тя такава –

податлива и мека, и странно мълчалива, 
като една пътека, прокарана сред нива.

О, не един и двама след тази нейна драма
по нея ще минават, но мене ще ме няма!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 apr. 2023

Илюстрации:

- Дух, укротен в дяволита материя.

- На лов, докато се появи Принцът.

–––

* Из "Съзнанието на жената" от Ангелос Сикелианос (1884-1951), гръцки поет, роден на остров Левкада, преводът е на родения в Стара Загора Михаил Берберов (1934-1988). Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1234.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1234.) 

  Значи, много мразя, като изляза на балкончето, да ходя по килим от трохи, трохите да се лепят по краката и да ги внасям обратно в кухничката. Поради това е издадена категорична и неотменима забрана за ронене на трохи за врабци и всякакви пернати, докато не падне сняг. И ето го, че снегът дойде, а с него – и ледените вихрушки. Като излезеш, ставаш лепкав в носоглътката, а бе, гадост! Накъсо, забраната е вдигната, и понеже съм в дървена ваканция, в смисъл, че никой не върши в момента строително-ремонтни дейности и дежурим по един, седя си иззад прозореца и гледам хвъркатите как са ми превзели балкончето. Три вида пилета се появяват досега – врабци, гълъби и врани. И не мога да не отбележа, че най-възпитано и елегантно се хранят врабците: Кротичко, без да се бутат; всеки си кълве пред него си, както се казва: "ядеш колкото врабче". Гълъбите са като татарска орда: блъскат се, кълват се един-друг, а пък като запърхат с крила, събарят почти всичко долу, върху снега пред нашия вход на блока. Враните са абсолютни тартори; когато се появят, всичко друго изчезва... Хем ме е яд за това, хем ми харесва абсолютната им самоувереност заради едното присъствие – епизодично, но респектиращо, и като правило най-рядко долитащи. – Аноним (1947)

  14 fev. 2012 

ХРАНЕЩИЯТ ВРАБЦИ

Пловдив е тъй нежен с мене, че ще умра от студ.

Встрани от шум и суетене, навярно съм и малко луд,

за да дописвам сред тъгата най-веселия си роман*

на жежко лято сред житата, и както винаги, пак сам. 

При нас е зима, и врабците на моя мъничък балкон

боричкат се зарад трохите. Наметнал вехтия балтон,

притоплям се, като ги гледам, и може би ще е така,

докато се усетя беден, без ни една троха в ръка.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 apr. 2023

Илюстрации:

- Усещам се жив покрай врявата на врабците.

- Пловдив на моето омерзение и синовна обич.

___

* Ръкописът "Ламски" (496 стр.), който писах, кажи-речи, на същото балконче в течение на десет години – от април 1994 до април 2004 г., като свидетелство и документ за криминалния преход от соца към лъже-демокрацията по модел, зададен от западноевропейската и щатската елитна политическа школа. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1233.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1233.) 

  Някога силно мечтаех да изляза в чужбина, в посока Австрия, Швейцария, Северна Италия, Франция, Германия. Да съм независим от влакове, самолети и разписания, да завися единствено от собствените си капризи в момента, като пътувам с малка бърза спортна кола, и по възможност с готино момиче, с което да се храним по крайпътните гостилници, да пием кафе и бира в уютни крайпътни заведения с тихи и интелигентни посетители, чийто език не разбираме. Да преспиваме по планински алпийски мотели, където постелките ухаят на чисто и свежо. Да ни е добре да мълчим заедно, без думи да се разбираме. С течение на годините мераците ми тихичко и постепенно повяхнаха като есенни окъснели цветя. Сега вече никъде не ми се ходи; и не завиждам на онези нещастници, които са изоставили любимото родно гнездо. Така и досега нито веднъж не се изкуших да изляза извън България. И проумях баща ми, който беше щастлив не с онова, което си мечтае, а с това, което в момента е. – Аноним (1947)

  28 uli 2012 

ОТДАЛЕЧЕН ОТ ПАРИЖ

И какво да се правя, кажи,

като вплетен съм здраво в лъжи,

като нищо нормално не става

в тая сбъркана наша държава,

откъдето реших да ти пиша

без илюзия и без въздишки –

че ония хора там подредени

не познават ни тебе, ни мене,

а и що ли тебе да мислят,

като искаш да любиш начисто? 

Истината е навярно такава:

любовта и в Париж се продава,

и врабците край Сена ще кажат,

че е сив като в Пловдив паважът,

а дали пък не е все едно

аз къде ще съм, че да се жаля –

парижани си чакат Годо,

ние тука гоним Михаля. 

Там, на ъгълче нейде в Париж,

Принца си, ах, дано да дочакаш,

че Париж е разкошен афиш

за моме с куфар спомени в мрака! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 apr. 2023

Илюстрации:

- Споменът ми е по-важен от мечтата, уви!

- Неслучилата любов ни преследва до гроб.

___

* Балканските страни никога не са ме привличали с каквото и да било – обяснявам си го с генетичната зла помет от безчинствата и ужасиите, извършвани над моите предци, българи по род и чест. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1232.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1232.) 

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

  27 mar. 2005 

СРЕДАТА, ЗА КОЯТО ПИША 

  Днес е католишкият Великден. Седнахме с Митко Йовчев в кафенето срещу Евроком на ул. Вратцата в нашия кв. Изгрев, и тъкмо посягам към халбата студена бира, когато виждам по-малката ми щерка. Закарах я с колата до Джумаята. Притесняваше се да не закъснее за курса по английски, който карала на ул. Скайлер. По пътя ми каза, че вече решила да скъса с приятеля си от седем години насам. Харесали се с някакво момче. Момче – рече. "Чудно ми е как бързо стана". И така приключи изповедта. Дипломирал се тук, спец. Много се разбирали. Подхвърли, че може да го доведе някой ден у дома. "Ама да не се държиш зле с него!"– предупреди. Обещах, че няма да се държа зле: ще съм мек на пипане, приятно любезен, приказно учтив и добавих да я успокоя относно опакия си характер: "Щом е евреин!... Евреите са чудесни хора". Обърнах жигулата с муцуна към нашия краен квартал, карам и си мисля, че ми е терсене заради бившия й приятел. Помислих си и за Re., за раздялата ни преди години, та буца ми се образува на гърлото: не за мен, а за досегашния й приятел. Ах, момиченце! Какви там кусури не успя да преглътнеш. Криво ми стана. Но какво са виновни момичетата! Биологичният им часовник неумолимо цъка и мъжете не си даваме сметка за този тревожен факт. 

  В друга светлина виждам вече наперения някогашен съперник в битката за готината Re, победителя в несъстоялия се двубой за сърцето на Re., строг немски възпитаник, подредения и галантен хер Шперплатоф (толкова ясен ми бе милият, че ми замяза на шперплат), не му помня българската фамилия. Тъй де, след някакви си десет години интимно съжителство, имам известни основания да се подразня тихичко, нали?

  28 mar. 2005 

 Тъкмо говорих по телефона със синчето на печатаря от с. Рогош. "Две страници има сбъркани, чакам баща ми да ми ги даде оправени. Инак, каквото ми е дал, отпечатано е. И мен ми пречи тая книга, от година ми виси на главата, имам си и друга работа. Ще му кажа да си направи поправките, и книгата ти е готова." Това рече по-големият син Стоян на великия поет, печатар, член на Радикал-демократическата партия, врид-кмет на Стария Пловдив, зарзаватчия, пиянде и откровен самозванец Тодор Чонов (1945).

  Отбил се бях преди това при Божидар Чапъров (1941). Взех две кафета от близкото павилионче и ги пийваме двама с Чапъра, седнали върху две табуретки пред входа на миниатюрната му книжарничка току срещу парадния вход на Синдикалния дом на културата "Борис Христов". Имахме уговорка да ми харчи книгата, накъсо – планове кроях как да изправя анекдотичните образи на смахнатите герои от книгата "Ламски" пред моята бедна и яко унижена от разживелите си думбази и мутри България.

  – Твоето е проява на мекушавост – подхвана ме Божо, сякаш пробваше да надникне в душата ми; дотам изпитателно се взираше как възприемам казаното. – Трябва да си настоятелен. Ти си в правото си, а се оказва, че и сам себе си не можеш да защитиш... Виждам, че си се предал, приятелю. Чонов не е вчерашен. Усетил те, че си мекушав, и няма да си видиш книгата отпечатана, докато не поемеш нещата в свои ръце. И ще му се обаждаш, постоянно ще го търсиш. Няма да се предаваш! – приключи с тържествен адвокатски тон пледоарията си Божидар Чапъров, обръгнал на калпави номера сред нашенци, зарязал археологическите разкопки по тракийските могили, бивш идеалист, неведнъж дотук губил сума ти пара, по думите му, три пъти по-едра от моята мижава сума от 1500 лв. И още помня как бе разстроен, когато преди време ме питаше как бих го посъветвал да постъпи, и съвсем сериозен, го посъветвах приятелски тогава да си поръча чаша добре изстудена михалковска газирана, да я изпие до дъно, па да гледа бистро напред и да не се занимава повече с тариката, дето го бе изнудил и завлякъл.

  Да, бе! Лесно се дават акъли, колко му е! Акъл само да искаш от такъв като нашего брата! Споглеждаме се ние двамата с масивния натежал и побелял от годините Божо, както сме седнали насред Пловдив върху неговите охлузени табуретчици с кафенце в ръка, па прихнахме да се смеем. Група млади михлюзи отсреща, целите татуирани, в бради и синджири, с педерастки кожени облекла, с любимите лъскави дрънкулки за травестита, снизходително ни зяпат от срещния тротоар край мощните си мотоцикли. Тръгвам към Жълтото Ленче (старичката ми 26-годишна жигула, паркирана току край тротоара с травеститите).

  – И няма да се предаваш! Горе главата, приятельо-о-о! – ехти над площадчето пред местния Културен дом на синдикалистите Божовият глас зад гърба ми.

  – Ми добре! – вдигам лапа в знак на съгласие, ама не се обръщам, че ще ме яд да го видя ухилен до уши, лъчезарен, че и на мен ми се е случило да ме измамят.

  3 apr. 2005 

  Снощи в 21,37 ч. издъхнал папа Йоан-Павел ІІ (полякът Карел Войтила), роден през 1920, глава на Римо-католическата църква от 1978 г. Този католик и мен – наивника от Пловдив, ми е пример за смирението, търсещо човечност в подивелия глобализиращ се свят на измамниците. Животът му ми е доказателство за силата на достойнството, честта и вярата, независимо от хаоса, които ни атакува върху все по-отесняващата за Отвъдокеанската грандомания на североамериканските лихвари планета Земя. Най-тежкият от Седемте смъртни гряха, според християнската Библия – Възгордяването, е котило на всички злини, които си причиняваме един-другиму поради глупост.

  5 apr. 2005 

 Все по-остро ми липсва общността, заради която пиша и която би обсъждала моята работа. Тази самоизолация, макар подходяща за писането, напоследък ме безпокои, взе да ми дотяга. Хем се оказвам въвлечен в събития, хем съм на разстояние, удобно да оценявам; но това не е най-доброто предвид личното ми участие в дискусията кои сме и как така ние, българите, посрещаме културното превъзходство и подреденост в западния стил живеене. Пиша нови епизоди към "Ламски", които вероятно ще включа в следващото издание на книгата. В промеждутъците между писането на два епизода, чета студия на някой си доц. Живко Иванов от Пловдивския университет "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството" – издание от 1999 г. Студията на преподавателя Иванов от местния университет ми помага сюжети и образи от "Ламски" да премисля вече не като автор, а като простодушен българин, евентуален читател на книгата си.

 За разлика от бай Алеко Константинов, подходът ми към нашенския тип простотия е по-уравновесен, мисля. Моят Тотю Ламски* и женската му версия Гица Ламска носят и състрадание зад присмеха върху им. Има ги там и обновилите се вече байганьовци... Подобно на вонлива пяна и днес, в книгата ми те се носят по повърхността на случки и събития било като нафукани депутати или министри: да кажем, Гошо Тъпото, Камен Влахов, Жорж Ганчев, Александър Божков, Нейчо Неев и прочие, било като герои от пошло тв-шоу, като свадливи участници в "Биг Брадър" и т.н. Заявени първообрази на Ганьо Балкански са низ дейци и от някогашната наша т.нар. революционна младеж през целия ХІХ век; между тях са и неколцина попове, подвизавали се като хайдуци сред людете, заели роля на Назидаващи невежия простодушен народ. Освободеният роб с манталитет на тарикат е криворазбраната нашенска представа за Свободата на Наглостта, готова и през трупове да мине, само да стигне набелязаната въображаема цел – Нов световен ред, Глобална държава, Световна революция или накъсо казано, щастие за 1 процент лихвари и кръг обслужващи ги политици и тарикати по медиите.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 apr. 2023

Илюстрации:

- Божидар Чапъров (1941), спец археолог.**

- Авторът в старата фланела на дъщеря си!

___

* Герои от книгата "Историйките на ученика Ламски".

** Божидар Чапъров - археолог, специалист по историческа география, роден в Пловдив, научна дейност – разкриване и проучване на тракийски обекти от античността и средновековието в Родопите, вж. http://chapara.webnode.com/about-us/ Бел.м., tisss.