ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1215.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1215.)

 По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупаци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

  Иногда теряешь какая-то вещ, потом нечаянно находишь и очень радуешься этому. Иногда специально что-то выбрасываешь и тоже получаешь какое-то облегчение что-ли! Как в детстве... хотелось бы найти или прикупить шапку-невидимку, думаю, что очень пригодилась наверное. – Lucien Lucien, фейсбук*

  16 jan. 2002

  Заемам се с романа на някоя си Айрис Мърдок (1919-1999). Имам намерение да си отбелязвам ключови фрази с доста подтекст... Ето я първата (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" В крайна сметка, като изкушен литератор, работата ми са детайлни анализи върху случващото се (и неслучващото се) около и у мен. Описвайки своето, мисля си, описвам възможността да се случи с всекиго. Не, не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение съм си, както и неколцина по-близки и по-далечни приятели и случайни познати. В известен смисъл литературата е тъкмо нарцистично занимание: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, и сбираш печал, според древната сентенция**, опитваш се да продължиш оптимистично да съзерцаваш света. Създаваш си изискана компания от мъдреци и по-обикновени смъртни, обединени от умението ти да се изразяваш уравновесено, което ще рече: добронамерено.

  А какво ли пък ще кажем за удоволствието да се откажеш именно от удоволствия и изкушения? Стр. 13: "При храната и напитките, както и при много други (но не всички) неща, простите радости са най-добрите, и това е ясно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек". Стр. 29: "след известно време щастливо взех да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, любимата Re. ми се отдалечава; виждам я като в сгъстяваща се мъглива привечер. Очевидно влизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че – дотук поне! – устоявам на разрушителните бесове в себе си. А не съм си представял досега, че някой би се гордял, понеже нищо не е сторил – стоях като каменист остров сред разбушувало се внезапно море и поне външно се постарах, поне доколкото ми е възможно, да не изразявам болка или изненада... Приех предателството за нормална част от живота, макар съвсем да не мисля, че е тъй.

  Любовта винаги си остава застрашена от предателство. Защото предателството е обратна страна на монетата. Край всеки Иисус неизбежна е вероятността да се появи Юда. Рано или късно, и това се случва, за съжаление. Но кого да жалим – Иисус ли?! Грешат онези, които с телени заграждения и настървени зли песове охраняват зорко своята любов. Това не е любов, а страх и див егоизъм, макар че точно тези ревнивци най-обичат да говорят колко силно са привързани, и значи – ах, какви дарове и какви компенсации очакват в отговор! Любовта е преди всичко свобода, усещане за радост и цъфтеж, внезапно широко отварящи се хоризонти. Който се страхува от изневяра, е най-силно застрашен. Та е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

  Защо обвиняват предателя? Като че никой досега не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена плаща, за да убие любовта в себе си. По-добре да не си на негово място! Купища добри доводи си измисля той, а и много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които го били подтикнали да извърши своето; но от себе си кой ще избяга? Затова не го слушай, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи бил отбелязал и как отведнъж животът му се подредил. За да се случи, всяка застигнала ни изневяра дълго зрее в недоизречено или премълчано. Значи, изневеряващият ще да е усещал някакъв си вид велик недоимък, несъгласие, възражения, но се затаявал, страдал тихо, мечтал за повече любов, повече изгоди. А пък любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, така че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само едно: или обичаш, или не обичаш.

  Човек самичък се ражда, живее живота си и умира отново сам. Тъй сме устроени. И единствено в любовта живеете двама. Но не забравяй, семенцето на предателството винаги ни дебне някъде наблизо; без да е основание зиморничаво да се тревожиш; то просто е част от нещата, които рано или късно ни се случват. Неизбежно е. Та приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите идеи, мечти, копнежи, за да те освободи от Миналото и да погледнеш с нови идеи, мечти, копнежи годините, които ти предстоят. Не бива да стоиш като вкопан, животът е пред теб!

  Отбих се малко преди обяд в училище. Като че някой ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе право в училищната библиотека. Побъбрихме с библиотекарката Петя за това и онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и Петя Димитрова рече: "Е, веднъж вкусовете ни да съвпаднат!" После тръгна да се изкачи на третия етаж, при домакинката на училището, остави ме сам, както се изрази – "да пазя библиотеката". Седя, отпивам от кафенцето, прелиствам разсеяно току-що получено книжле, и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.

  – Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Какво правиш?

  Гледам я втрещен, качил нозе върху масата. А дяволицата продължи:

  – Обадих ти се по телефона, но те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...

  – Ясно! – казвам (предположих, че е с Новичкия, и не съм се излъгал).

  – Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет. – След малко кокетно се завъртя пред мен, раздипли плата: – Виж ми новата пола! Е, още не съм я изплатила, ама...

  – Добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, ароматно съчетание се получава.

  – Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.

  – Смятам, че така ще помогна най-добре да усетиш промяната. Нали, коте!

  – Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при... (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

 Като тръгна да излиза от читалнята, обърна се и направи муцунка като за целувка.

  – Разбира се – казах мъдро, – в никакъв случай не бива да се връщаш в оня батак.

  След минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.

  – Запознах се с него – рече; имаше предвид новия приятел на Re.

  – Какво ти е впечатлението? – питам.

  – А! Не е висок като мъжа й, не е и красавец. Интелигентен изглежда – рече.

  Записвам последните реплики, и джиесемът ми изпиука два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.

  17 jan. 2002  

  Отговорих на късичкото й съобщение по джиесемчето: "Тъкмо описах днешното си преживяване, коте. Ти да не би да си екстрасенс?" Обади се веднага по домашния ми телефон; говорихме – и повече тя. Беше в добро настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че в дъното им е горчилка: как и колко хубавичко е да си сам, а пък тя (Re., значи) е наказана да се върти като ротор или като центрофуга около себе си, да върти около себе си сума ти хора; или за транзисторно касетофонче, което съм си обмислял да й подаря за рождения ден на малкия Чечо, и как ме притеснява, и че хлапенцето, както всяко момченце, е любител на техниката, и значи, бързо ще го разпарчетоса това касетофонче, за да разбере кой вътре пее, кой бърбори... На което тя, усмихната, хубава и зачервена от щастие, бързичко рече:

  – Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин да ги наместя. – И разни други такива. – Онова, че сме се видели вчера, го смяташ за преживяване?! – чуди се.

  – Ами да, коте.
  – А мислех, че не искаш да ме виждаш. Бях решила да не те търся, както ми нареди.

  – А тоя джиесем, който ми подари, за какъв дявол не съм го изключил, как мислиш! Все си казвам: "Ще звънне, поне някакво там пиук-пиук!" – ама не звънва...

  – Значи, мога да ти се обаждам. Така ли?

  – Да, коте!
  Споменах, че съм купил тези дни половин килограм кафе, и тя:

  – Заредил си се! Какво ли си си помислил: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

  Днес след осем сутринта слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам почукване в областта на първия цилиндър и се захванах да уплътня основния лагер и лагера на биелата. Трудоемка, капризна работа. Ще имам занимание поне още за два дена напред. Мислех да започна тазвечерните записки с изречение, с което приключвам за днес: "Честолюбив съм, но тази плесница, която Re. ми извъртя изневиделица с Новичкия, оглушително отеква не само у мен, но и наоколо".

  18 jan. 2002

  Заради ремонта ходих до магазина за авточасти; купих сакс и гарнитура за картера. Ситен снежец ръси. Въздухът е мек и свеж, ала сивото снишило се небе и огромните локви, загърналите се плътно в себе си минувачи, както и изкаляните очукани стари коли по улиците на моя роден Пловдив излъчват тъга. В такова време най-добре е да си с хубава книга в леглото... В този ден за кратко се почувствах хлапе. Отиването до магазина в центъра на Пловдив беше за мен цяло пътешествие. Зяпах любопитно по отрупаните със сняг яко подгизнали дървета с висналите им до земята клони, зяпах къщите, занемарените дворчета тук и там, уличните помияри край някой контейнер за боклук зяпах; зяпах и котките – със ситни стъпчици прекосяващи с лапки отъпканата пъртина, врабците, гургулиците зяпах, старец, който с бастунче едва-едва пристъпва от страх да не се подхлъзне, и дете, детенце, а не възрастен "хлапак" като мен зяпах как тегли майчето към сергията да му купи портокал: "Само един, маме! Ама моля ти се, виж ги какви са големи и хубави!"

  Гледах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях локвите от сняг, киша и кал или прецапвах храбро през тях... И всичко това ми доставяше онова, като че ли доскоро забравено удоволствие от ранното детство, така до болка познатото – да се радвам не поради някаква особено важна причина, а просто затова че съм жив, не са ми се пак надули и гноясали сливиците, не съм гладен, греховете си дори съм изплатил с лихвите, което ще рече: мога най-сетне да си позволя и дребни хлапашки авантюри – например, да мина не по познатата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между високите надменни блокове... или – както и сторих – да си купя шоколад с бадеми и стафиди и да го излапам, облизвайки се, преливащ от щастие.

   Re. и аз

  Когато се ражда Re., чичо й Патрик, пианист от Виенските нощни барове, композира музикална пиеса в нейна чест. Дядо й Норберт е австриец, банков чиновник, баронет: аристократична титла, придружаваща имение и обработваема земя, нещо присъщо за Австро-Унгарската империя, но остава в Пловдив подир някоя си Мария, наполовина еврейка и наполовина гъркиня от Солун. Майчиният род на Re. е от село Устово, днес квартал на Смолян. Решили да я кръстят Тодорка, обаче свекървата – онази Мария от Солун, се сопнала: "Що за простовато име!" И определя името на бебето, естествено, следвано от твърде известна по света австрийска или немска фамилия. Тъй че Re. се явява потомствена баронеса, пък и жестовете, цялостното й излъчване, маниерите й носят нещо, вероятно присъщо за момиче от аристократичните среди на някогашния западноевропейски цивилизасион.

  Същата Мария всеки Божи ден изпраща съпруга си австриец в пловдивския банков офис с изпрана и изгладена чиста риза. Каква съпруга, Боже мой!!! По християнските празници семейството се нарежда около застланата с колосана снежнобяла покривка трапеза и съответното изобилие от ястия, ала преди да посегне към вилицата, ножа и лъжицата, всеки от семейството бил длъжен кротко, прилежно да изслуша "Отче наш, Ти, който Си на Небето...", да удари трижди кръст и чак тогава се хвърля да се налапа.

  Като се раждам, чичо ми Атанас – когото братята му го наричат Насо Гащаря, когото през 1947 г. парата яко го бие, като механик по домашните по селата шевни машини и мъкнел оттам торби с фасул, брашно, ориз, мас, прави в моя чест влог от пет хиляди тогавашни български лева и след 30 години, оказа се, тази яка пара ми е донесла кяр от пловдивската банка цифром и словом от 8 (осем) Бай-Тошови лева, така че Левон Хампарцумян ряпа да яде!

  Бащата на баща ми, дядо ми Георги, е общински данъчен чиновник, демек, и дядо ми борави с пари, кажи-речи почти през целия си живот, обаче понеже не бил Левон, нито Хампарцумян, с петима сина и капризната ми баба Господинка Маркова, според майка на някогашна моя колежка, са най-бедните в бедняшка махалица на Харманли. Петгодишен, като последен, пети по ред син на данъчния чиновник Гьорги, бъдещият ми баща наобикалял всеки Божи ден казармите в къра край Харманли, да му отсипят в тенеке от консерва милозливите момци от тяхната войнишка чорба. Като се види с пара, дядо ми Гьорги отсядал в кварталната кръчма и още след първите две юзчета от 30 грама ракия връзвал кънките и разнежен поръчвал пиене за цялата компания в кръчмето. След което благоверната Господинка Маркова се залоствала с петимата си мъжкарлака в бедната им къщурка, пък данъчният чиновник изтрезнявал цялата нощ свит на кравай върху черджето пред дома си за назидание и потрес на комшиите.    

  Следва

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 17 mar. 2023

Илюстрации:

- Балкончето, дето описвах преживяното.

- Пловдивската Главна в снежния януари. 

___
* От рус.: Понякога губиш някаква си вещ, а после най-случайно я откриваш и си много радостен. Понякога нещо специално изхвърляш, и също получаваш известно облекчение като че ли? Както в детството, иска ти се да намериш или да си купиш шапка-невидимка, която – мислиш си, ще ти послужи…

** Джийн Айрис Мърдок (1919-1999), (англ. Jean Iris Murdoch) е ирландско-британски романист философ, известна с творби, в които се съчетават остри сюжети и богата психологическа обрисовка на действащите лица, често засягащи етически и сексуални теми. Мърдок е сред т.нар. сърдити млади хора в Британската литература. Издала е 26 романа и се явява автор на философски и драматически произведения. Увлича се по екзистенциализма на Жан-Пол Сартр и Албер Камю, по феминизма на Симон дьо Бовоар. Преподавала философия в Оксфорд, дето се запознава с Джон Бейли – професор по английски, писател и литературен критик, който й е съпруг от 1956 г. до смъртта й. За постижения и заслуги Мърдок е удостоена през 1987 г. със званието "Дама-командор на Ордена на Британската империя". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1214.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1214.)

 По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупаци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

  24 sep. 1998

  ...От много отдавна вече не вярвам в "свободата на словото", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Все повече ме смайва впечатлението, че истинска болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно може би, дори единствено, това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш своето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от теб да му чистиш пипалата... Когато пристигнах тук – на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички, които срещнах – и тукашни, и емигранти, всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота си нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. – Из писмо от 18-22.II. 1977 г. от Георги Марков до Димитър Бочев (1944)

  05 sep. 2002 

ЕСЕТАТА НА ГЕОРГИ МАРКОВ

  От няколко дни се занимавам с "Литературни есета" на Георги Марков, онзи, дето го убиха насред Лондон. Досега бях чувал като че ли и двете страни в спора що за птица сред ятото на българските писатели е Г. Марков: от една страна, "репортажите", както ги беше назовал, прочетени от професионален говорител по Радио Свободна Европа преди "славния" 10 ноември 1989, от друга – позицията на Любомир Левчев, внушена в книгата на Любомир Левчев "Ти си следващият...", издадена преди няколко години. Та сборникът "Литературни есета" иде да уплътни мои си представи за това и онова, което вече съм описвал или ми е било тема за размишление що за птица е персоната български писател, и изобщо относно нашия си национален манталитет в сферата на култура и политика.

  Изтекла е доста вода, някои образи, описвани от Джери (Георги Марков), ми звучат различно в днешния пейзаж, да речем, Радой Ралин, проф. Тончо Жечев, сред тях и фамозният Атанас Славов – лично за мен убийствен пример за фалшива стойност от споменатите в този мой дневник – хронография по повод пасквила му против Тончо Жечев "Разсмърдяхте се" в многотиражния национален всекидневник "Труд" на Тошо Тошев (1942) от 26 август 1999 г. (стр. 10). А г-н Славов, някогашен – през 1963 г., ярък апологет на соц. реализма, днес е коскоджа академик, креслив борец за демокрация и антикомунист. Странни са преображенията на този род гневни клоуни в съвременната Българска литература. Ето, рекох си, повод да съпоставя представите си от сборника на Георги Марков с моите пристрастни лични впечатления на простосмъртен читател. Ето за Тончо Жечев, споменат в неговите "Задочни репортажи за България: "почтен и честен до мозъка на костите Т. Жечев си създаде непоклатимата репутация на честен човек"*.

  Писани са тези редове преди 1978 г.**, ала "героите" продължили да се развиват, че и да изневеряват чат-пат на своя стил; и то е колкото любопитно, толкова и логично, та не ме озадачава. Аз също силно си падам по чудесно уравновесения тон в Тончо-Жечевия "Българският Великден", та именно заради възхищението ми от книгата не успях да подмина жалкия компромис от същия Тончо около журирането на ръкописи от наши писатели. Струва си да се каже не заради самия Тончо Жечев, колкото заради поуката от самия факт. Към големите дали не бива мярката да е по-висока и с повече жал, че посегнали да предателстват не само срещу себе си, но и срещу България?***

  Отбелязвам мимоходом аргумент, сентенция на Г. Марков: "българските историци и писатели на исторически теми подхождаха твърде едностранчиво и предубедено към повечето действащи лица. Те основаваха своите оценки на трайни исторически факти и резултати, пренебрегвайки елементарната мъдрост, че човекът не винаги е това, което външните фактори показват. Ние имаме толкова примери, когато високо прокламирани от историческия фойерверк герои по същество са били маниаци, луди или хитреци, докато други, върху които се е стоварвало бремето на обстоятелствата, са били обявявани за опортюнисти, конформисти или чисто и просто предатели"****. Детайл, чисто географски, но и многозначителен: "Целият огромен простор на жива и вълнуваща се България – от Тулча до Солун, от Ниш до Цариград, с обикновените й жители, с местните й личности и първенци, с по-изтъкнатите й дейци, с българите на високи турски постове, със списователите на български вестници – всичко това тъне в мъглата на собственото ни невежество".*****

  Ама па как да не се изкефя на едно ей тъй, между другото плеснато: "литературната посредственост някой си Дончо Цончев", споменато от Г. Марков в рецензия за книга на Богомил Райнов (стр.99), или по-нататък (с.102): "писателското мусакеседжийство на Стоян Ц. Даскалов". Статията на Г. Марков е от 1973 г.; де съм бил по онова време? Какви илюзии са ме люлеели примамливо, какви химери? Иван Сарандев – воден от симпатия вероятно, ми предложи да се настаня в гарсониерата му в кв. Дървеница, а уредил, както ми каза тогава, след разговор с главния редактор на официоза вестник "Народна младеж" Генчо Арабаджиев да ме назначат на работа като щатен вестникар. Дъщеричката ми Вера бе едва шестмесечно бебе, жена ми, 20-годишната Ася, горещо настояваше, че това е шансът ни да се устроим, да се уредим в столицата – първо аз сам да замина, а после двете с бебчето да дойдат при мен. "Някакви си шест месеца, и пак ще сме заедно, какво толкова мислиш?!" – чудеше ми се Ася. Измислих отказа си с лафа, че камъкът си тежи на мястото, и тъй еуфорията от изгодната перспектива отшумя и останах в моя Пловдив, родния ми град – да газя тресавището на наивните си представи за комунизма и "най-прогресивното на света общество". Питам се сега: Коя ли сила би ме удържала, ако се бях възползвал тогава, какво би ми попречило да се превърна в мазен тарикат, пъплещ около някогашните правоверни герои на деня и големци, сбрани от кол и въже в София?

  Без да съм задълбавал в прозата на Богомил Райнов, мен никога не ме е изкушавал стилът му на писане – нито темите му, нито ореолът му на потомствен интелектуалец. Разминал съм се и с тази плява; моят ангел ме е пазил, същият ангел може би, който ме окриляваше да бъбря пред майка ми ей такива "глупости": Аз не мога да настигна баща ми, защото се е сражавал в Голямата война, в кървавата й месомелачка, ама си пожелавам точно заради това да имам моите малки войни. Тези "малки войни" ги бях вече споменал в далечната 1968 г., в студентския разказ "Мелодиите на Дино". С този и още един разказ – "Спомени за мъжество", ходих като студент третокурсник първо при Йордан Радичков (1929-2004) в редакцията на вестник "Литературен фронт" и по-сетне същите два разказа се оказаха повод да се сприятеля с поета Михаил Берберов (1934-1988) и Иван Сарандев (1934-2020) – доскорошен мастит професор по Българска литература между двете световни войни, още първата седмица откак бяха назначени за редактори в литературния отдел на претенциозния, донякъде снобски, според мен, вестник "Народна култура".

  Така криволичеше пътечката ми към "голямата" литература – без точно планиране, без целенасочени "приятелства" и реверанси в точно определена посока. Подтикван бях единствено от вътрешната си, спотайвана мечта да пиша честно и по съвест, без да се съобразявам с този и онзи литературен велможа или политически ярък злодей.
Благосклонни жестове и досега ме изпълват с подозрение, не обичам да се чувствам задължен към когото и да било; това ми осигурява свободата да кажа както хубавите, така и неприятните неща по съвест. В нашите, май и изобщо във всякакви времена и епохи не е ли точно това най-големият авантюризъм, най-великият разкош?! Е да, за приятели случвало се е да посмекча остротите, но го правя повече заради себе си, не заради приятелите – като не забравям, че и аз съм грешен. Атанас Далчев (1904-1978) в един от фрагментите си пише: Преданият на истината, честният докрай е чудовище за приятелите си и своите близки. Струва ми се, точно тази беше думата: "чудовище". У Далчев****** същата мисъл звучи ето как – "За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище...". След което – още по-жлъчно изречено (стр.71): "Прекланям се пред честността, но нека признаем, честните хора имат тясна душа, на тях им е чужд големият жест. (Защото) Те не могат да пожертват дори парите, които не са техни. И как ще простят чуждите грешки, когато не са в състояние да простят своите?"

  Сякаш за такъв като мен е написано. Това имаше предвид и жена ми Ася (1952-2017), като хлипаше от мъка на рамото ми: "Ти си самият ад. Как живееш с тоя ад в себе си!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 mar. 2023

Илюстрации:

- Скромността не блести, блести фалшът.

- Детето у нас е мерната единица за чест. 

___

* Георги Марков, "Литературни есета", изд. БП - 1990 г., стр. 86 и стр.87.

** Смъртта на Георги Марков – Джери на 7 септ.1978 г., рожден ден на Т.Живков, случайно съвпадение (?).

*** Имам предвид огласения през 1997 г. Първи национален конкурс "Развитие" за чистак нов, неиздаван роман от български автор. Журито се оглавява от взискателния проф. Тончо Жечев, членовете на журито му бяха бившият вице-президент на Република България поетесата Блага Димитрова, изнеженият педер Атанас Свиленов, енд Георги Цанков и Начо Халачев. Сред премираните първи четири чудесни ръкописа Журито отличи с Голямата специална награда помийния роман срещу участта ни на българи, изсмуканата из пръсти история на Здравка Ефтимова "В студената ти сянка, лейди". Писах в пловдивския вестник "Арт-клуб" и очаквах реакцията на г-н проф. Тончо Жечев за отзива си за скандалния жест, но докато беше жив, Жечев така и не реагира, въпреки че Емил Калъчев (1932-2013) в мухабета ни на кафенце, когато прочете отзива ми, с тънка усмивчица процеди: "Не се тревожи, че няма да го прочете Бай Тончо; ще се намери някой кандидат за литературна награда удобно да му го поднесе на професорското бюро".

**** Цит.съч., стр. 88. 

***** Цит.съч., стр. 90.

****** Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967 г., стр. 61. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1213.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1213.)

 По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупаци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

  24 sep. 1998

СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ*

  От няколко денонощия сън не го лови. Романът, който бе наченал, тъй си и стоеше на писалищната маса. До страница трийсет и трета всичко вървеше по мед и масло – очерта кръга от основните образи, обстановката. Провинциално градче, скудоумие и читалищен тих идеализъм, закостенял ръководител на общинската управа взема под крилце амбициозен младок, лишен от скрупули, който си има романтична авантюра с директорката на местната музикална школа; възход, разцвет и упадък на младока; от тресавището го измъква не друг, а самият секретар на местния общински комитет на партията. Сблъскват се два възгледа за живота и така в края на краищата, нашите ще натрият муцуните на гаднярите-седесари; и за да не изглежда лимонадена, историята завършва със смъртта на увлечената шефка, която, както ще се окаже впоследствие, била бременна. От кого? Читателят сам трябва да се досети... Криминална интрижка, и никакви забежки по евтино ефектното; психологизъм, Боже господи, психологизъм изпипан; тъй че писаното да се възприема в два, три, па защо не и в четири плана.

   Не му спореше точно заради тези няколко плана на изображението. Свикнал бе да казва нещата точ в точ, както волът оре в браздата; ай сега, ще се правим на пишман модернисти! Ами че доскоро тези двуплановости, триплановости и прочие подтекст не намирисваха ли на идеологическа диверсия, гнил капитализъм, упадъчно влияние на Пруст, Джойс, Бекет, Кафка, Ницше, Киркегор, Маркузе!?

   Обаче нали вижда другите как промениха тактиката...
   – Преустройваме се, братлета, ох мамка му, пренастройваме се – въздишаше и той с още няколко старци в кафенето на културните дейци насред града. – Шшт, кой знае какво ще излезе и от тази кампания на партията! Паживьом-увидьом! Ама па кой ли го слуша! Табунът пишещи братя и сестри гони върховете на Олимп. За пари шоумените в литературната чалга пей-дават да се изгаврят дори и с господин президента.

   Към полунощ кучето му тръгваше да обикаля из стаите: идва, тика муцуна в халата му, в джоба със сухарите, гледа го с такива едни умни… да речеш: човешки! – очи. Ей, старче, що не си лягаш – сякаш му казва. – Хай, миличък, лягай, почини си. Светът ще мине и без теб, без твоите съображения, страхове, притеснения. "Което не се купува с пари, с бол пара самичко ти се навира в ръцете", американците са го измислили... До страница трийсет и трета наглият тип изпъкна в цялата си отвратителна мощ; взират се двамцата – автор и герой, от упор вече няколко денонощия и ръкописът не мръдва от страница трийсет и трета. Героят му напира да деребейства не само в измисления си живот, посяга да съсипе схемичката: разтурва, издевателства, окупира съдбата на положителните герои. Отвратително!

  Сутринта дойде инкасаторката за водата, надникна в банята, записа си там нещо, и тъкмо тя да си тръгне, в антренцето вече и за да избяга от неприятното чувство, че е безполезен, че никой не го е еня за неговите книги, а пък и сам на себе си вече взе да опротивява, предложи й на тази млада простовата женица да изпият по един чай.
   – Имам жасминов – рече, – много полезен е за кръвното, прочиства бъбреците.
   – Не съм го опитвала този чай – рече тя.

   И поседнаха в кухничката. Очите му – подпухнали и зачервени, сълзят, та дали от учтивост или за да избегне неловкото мълчание помежду им, тя попита:
   – Да не е конюнктивит?
   – Вадя си очите нощем. До късно вися над машинката – взе да скромничи той.
   И тя внезапно се въодушеви:
   – Чела съм ви! Чела съм... Знам кой сте. Чела съм ви разказите. Пък и веднъж по радиото пиеса...

   Стана му драго, но не посмя да пита като как ги намира тези негови неща, карат ли я да се замисли над живота, над самата себе си, вълнуват ли я, казано вкратце.

   – Знаете ли – рече тя, – отдавна се каня да ви разправя историята... ъ-ъ, историята на моя тъжен живот, така да се каже, ама вие... вие, то се знае, вие сте така зает! – И го стрелна с очи, преливащи от боязън и възхищение.

   – Че що да не ми разправите! – реши да я предразположи. И си помисли: Е, все пак жена е, не е кой знае каква жена, явно наивна, глуповата... но хм, човек от народа все пак, простодушна, пряма, искрена и наивна, па и проста като самия български народ.

   И онази отсреща, като да потъна в себе си сякаш, вглъби се и заразправя...

   Провинциално градче. Родителите й – простовати люде, еснафи; и не й давали да продължи учението, та тя постъпва библиотекарка в читалище "Пробуда". Веднъж в читалнята влязъл непознат строен блондин с очи като цвят на метличина... И пламва искрата. Впоследствие се оказал безотговорен и подъл тип. Изпратили го с партийно поръчение да оправя батаците на общината, а пък той други батаци забъркал. Тоест, кметът Газдов, като надушил що за птица му пратили партийните другари най-отгоре, прикоткал го, омаял го. Сдушили се тези двама и тъй изниква едноличната фирма за производство на фиби, шноли, телени закопчалки, ципчета и копченца от керамика и метал "Рафаелло BG". Любимият й се пренасочва към кметската щерка: куцичка, че и грозновата, казано между другото, и в деня на сватбата им, да-да, в деня на сватбата изоставената си прерязва с бръснарско ножче вените, прави опит, значи, да си сложи край на живота. Реже си тя вените и братчето Стефчо отърчава право при сватбарите, при младоженика, оладжак: "Бате Милене, бате Милене, пък кака..." Хуква онзи ми ти Милен Драгостинов, както си е с официален костюм, и каква сватба, моля ти се, какво празненство! И пак бурна любов и… туй-то. Обаче до брак все пак не стигат.

   – Метна го случайно на Геле Перушана ремаркето... Може случайно да е, може и не, че напоследък на какви ли работи се не наслушахме, па и какво ли пред очите на цяла България не се върши! Ей, на! Циганите от махалата от години тока не плащат, вода и смет не плащат, а помощи само на тях се дават и се разхождат циганите, Господ да ги порази, с талиги нощем из къра шетат, пропищели са селата на цяла Добруджа от тази напаст. Крадат и няма кой да ги озапти, че властта кекава, не е вече власт, а хайдушка задруга. А пък коза в съседното село Три могили окози яренце с две глави. И това ако не е поличба, здраве му кажи!

   – Какво стана с младежа, с онзи напорист Милен Драгостинов? – загледа я старият писател.

   – Какво да стане! Завалията нозе си няма. Изработиха му протези от алумин. Щях да се венчая за него, да не бях малко бременна.

   – Бременна?! – възкликна, само му се откъсна от дън душа.

   – Ами да! В шестия месец, от същия чешит Геле Перушана. – Наведе главица, попи очевидно сълзичка в крайчеца на окото.

   Старият писател я съзерцаваше зяпнал.

   – А местният бос?! А общинският комитет на управляващата партия?

   – Ама какъв бос, какви управляващи? – изхълца тя, извади карирана мъжка кърпа за нос, голяма колкото родопска престилка, извърна се гърбом и здраво се изсекна. – Общински комитет... хе-хе-хе! Няма таквоз нещо. Я в кое време живеем! Това да не ти е Живковото време?

   – Чакай-чакай! Ча-а-акай! – припираше старият писател, – кмета не го ли съдиха за корупция и присвояване на общинска пара? И му се размина.
   – Да, бе! Отскубнал се, ама друг път! Излежа си ги като "Отче наш, Ти, Който Си на небеси". Вие откъде знаете?
   – Е, аз всичко знам! – опита да се пошегува, ала между тях отново увисна неловка, тягостна тишина.

   – Не може тогава да не сте чували за Нушка, Нушето.

   – Теменужка! Теменужка си ти. – Теменужка бе кръстил положителната героиня на бъдещия си роман. Облегна се тежко на бюрото и посегна да палне луличката, личен дар от лидера на партията за юбилея на Априлския пленум на БКП заради кампанията на обновената БСП за предстоящите общински избори; ръцете му трепереха.

  Когато подир час – след като инкасаторката отдавна беше напуснала самотната му занемарена селска къща, надигна задник от фотьойла и влезе в пералнята, отсипа на песа Мефистофел от кофата кухненска помия да лочи и затътри нозе към спалнята да си полегне. И ето го сега, значи, лежи в мразовитата нощ изпружен върху сплъстения дюшек, блещи се в полумрака, гледа как светлинките от печката бродират пулсиращо петно върху тапета и за първи път от години насам се почувства излишен, абсолютно излишен, като пакостник, застанал пред бездната на собствения си измислен живот.

Пловдив – европейска столица на културата

Plovdiv, edited on 15 mar. 2023

Илюстрации:

- Животното е много повече в действителността.

- Измисленият сюжет бледнее пред реалността. 

___

*Вж. https://www.vesti.bg/razvlechenia/kultura/pochina-pisateliat-doncho-conchev-3144111

Винаги е имало литературни навлеци и хулигани, но сега е същинска джунгла. Поголовна бездуховност и пълно безумие. Текстът се отнася до вечните любимци на властта сред писателите, които пробваха да се нагодят и към новите властващи невежи. Бел.м., tisss.