ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1215.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1215.)

 По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупаци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

  Иногда теряешь какая-то вещ, потом нечаянно находишь и очень радуешься этому. Иногда специально что-то выбрасываешь и тоже получаешь какое-то облегчение что-ли! Как в детстве... хотелось бы найти или прикупить шапку-невидимку, думаю, что очень пригодилась наверное. – Lucien Lucien, фейсбук*

  16 jan. 2002

  Заемам се с романа на някоя си Айрис Мърдок (1919-1999). Имам намерение да си отбелязвам ключови фрази с доста подтекст... Ето я първата (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" В крайна сметка, като изкушен литератор, работата ми са детайлни анализи върху случващото се (и неслучващото се) около и у мен. Описвайки своето, мисля си, описвам възможността да се случи с всекиго. Не, не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение съм си, както и неколцина по-близки и по-далечни приятели и случайни познати. В известен смисъл литературата е тъкмо нарцистично занимание: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, и сбираш печал, според древната сентенция**, опитваш се да продължиш оптимистично да съзерцаваш света. Създаваш си изискана компания от мъдреци и по-обикновени смъртни, обединени от умението ти да се изразяваш уравновесено, което ще рече: добронамерено.

  А какво ли пък ще кажем за удоволствието да се откажеш именно от удоволствия и изкушения? Стр. 13: "При храната и напитките, както и при много други (но не всички) неща, простите радости са най-добрите, и това е ясно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек". Стр. 29: "след известно време щастливо взех да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, любимата Re. ми се отдалечава; виждам я като в сгъстяваща се мъглива привечер. Очевидно влизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че – дотук поне! – устоявам на разрушителните бесове в себе си. А не съм си представял досега, че някой би се гордял, понеже нищо не е сторил – стоях като каменист остров сред разбушувало се внезапно море и поне външно се постарах, поне доколкото ми е възможно, да не изразявам болка или изненада... Приех предателството за нормална част от живота, макар съвсем да не мисля, че е тъй.

  Любовта винаги си остава застрашена от предателство. Защото предателството е обратна страна на монетата. Край всеки Иисус неизбежна е вероятността да се появи Юда. Рано или късно, и това се случва, за съжаление. Но кого да жалим – Иисус ли?! Грешат онези, които с телени заграждения и настървени зли песове охраняват зорко своята любов. Това не е любов, а страх и див егоизъм, макар че точно тези ревнивци най-обичат да говорят колко силно са привързани, и значи – ах, какви дарове и какви компенсации очакват в отговор! Любовта е преди всичко свобода, усещане за радост и цъфтеж, внезапно широко отварящи се хоризонти. Който се страхува от изневяра, е най-силно застрашен. Та е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

  Защо обвиняват предателя? Като че никой досега не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена плаща, за да убие любовта в себе си. По-добре да не си на негово място! Купища добри доводи си измисля той, а и много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които го били подтикнали да извърши своето; но от себе си кой ще избяга? Затова не го слушай, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи бил отбелязал и как отведнъж животът му се подредил. За да се случи, всяка застигнала ни изневяра дълго зрее в недоизречено или премълчано. Значи, изневеряващият ще да е усещал някакъв си вид велик недоимък, несъгласие, възражения, но се затаявал, страдал тихо, мечтал за повече любов, повече изгоди. А пък любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, така че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само едно: или обичаш, или не обичаш.

  Човек самичък се ражда, живее живота си и умира отново сам. Тъй сме устроени. И единствено в любовта живеете двама. Но не забравяй, семенцето на предателството винаги ни дебне някъде наблизо; без да е основание зиморничаво да се тревожиш; то просто е част от нещата, които рано или късно ни се случват. Неизбежно е. Та приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите идеи, мечти, копнежи, за да те освободи от Миналото и да погледнеш с нови идеи, мечти, копнежи годините, които ти предстоят. Не бива да стоиш като вкопан, животът е пред теб!

  Отбих се малко преди обяд в училище. Като че някой ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе право в училищната библиотека. Побъбрихме с библиотекарката Петя за това и онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и Петя Димитрова рече: "Е, веднъж вкусовете ни да съвпаднат!" После тръгна да се изкачи на третия етаж, при домакинката на училището, остави ме сам, както се изрази – "да пазя библиотеката". Седя, отпивам от кафенцето, прелиствам разсеяно току-що получено книжле, и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.

  – Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Какво правиш?

  Гледам я втрещен, качил нозе върху масата. А дяволицата продължи:

  – Обадих ти се по телефона, но те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...

  – Ясно! – казвам (предположих, че е с Новичкия, и не съм се излъгал).

  – Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет. – След малко кокетно се завъртя пред мен, раздипли плата: – Виж ми новата пола! Е, още не съм я изплатила, ама...

  – Добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, ароматно съчетание се получава.

  – Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.

  – Смятам, че така ще помогна най-добре да усетиш промяната. Нали, коте!

  – Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при... (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

 Като тръгна да излиза от читалнята, обърна се и направи муцунка като за целувка.

  – Разбира се – казах мъдро, – в никакъв случай не бива да се връщаш в оня батак.

  След минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.

  – Запознах се с него – рече; имаше предвид новия приятел на Re.

  – Какво ти е впечатлението? – питам.

  – А! Не е висок като мъжа й, не е и красавец. Интелигентен изглежда – рече.

  Записвам последните реплики, и джиесемът ми изпиука два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.

  17 jan. 2002  

  Отговорих на късичкото й съобщение по джиесемчето: "Тъкмо описах днешното си преживяване, коте. Ти да не би да си екстрасенс?" Обади се веднага по домашния ми телефон; говорихме – и повече тя. Беше в добро настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че в дъното им е горчилка: как и колко хубавичко е да си сам, а пък тя (Re., значи) е наказана да се върти като ротор или като центрофуга около себе си, да върти около себе си сума ти хора; или за транзисторно касетофонче, което съм си обмислял да й подаря за рождения ден на малкия Чечо, и как ме притеснява, и че хлапенцето, както всяко момченце, е любител на техниката, и значи, бързо ще го разпарчетоса това касетофонче, за да разбере кой вътре пее, кой бърбори... На което тя, усмихната, хубава и зачервена от щастие, бързичко рече:

  – Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин да ги наместя. – И разни други такива. – Онова, че сме се видели вчера, го смяташ за преживяване?! – чуди се.

  – Ами да, коте.
  – А мислех, че не искаш да ме виждаш. Бях решила да не те търся, както ми нареди.

  – А тоя джиесем, който ми подари, за какъв дявол не съм го изключил, как мислиш! Все си казвам: "Ще звънне, поне някакво там пиук-пиук!" – ама не звънва...

  – Значи, мога да ти се обаждам. Така ли?

  – Да, коте!
  Споменах, че съм купил тези дни половин килограм кафе, и тя:

  – Заредил си се! Какво ли си си помислил: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

  Днес след осем сутринта слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам почукване в областта на първия цилиндър и се захванах да уплътня основния лагер и лагера на биелата. Трудоемка, капризна работа. Ще имам занимание поне още за два дена напред. Мислех да започна тазвечерните записки с изречение, с което приключвам за днес: "Честолюбив съм, но тази плесница, която Re. ми извъртя изневиделица с Новичкия, оглушително отеква не само у мен, но и наоколо".

  18 jan. 2002

  Заради ремонта ходих до магазина за авточасти; купих сакс и гарнитура за картера. Ситен снежец ръси. Въздухът е мек и свеж, ала сивото снишило се небе и огромните локви, загърналите се плътно в себе си минувачи, както и изкаляните очукани стари коли по улиците на моя роден Пловдив излъчват тъга. В такова време най-добре е да си с хубава книга в леглото... В този ден за кратко се почувствах хлапе. Отиването до магазина в центъра на Пловдив беше за мен цяло пътешествие. Зяпах любопитно по отрупаните със сняг яко подгизнали дървета с висналите им до земята клони, зяпах къщите, занемарените дворчета тук и там, уличните помияри край някой контейнер за боклук зяпах; зяпах и котките – със ситни стъпчици прекосяващи с лапки отъпканата пъртина, врабците, гургулиците зяпах, старец, който с бастунче едва-едва пристъпва от страх да не се подхлъзне, и дете, детенце, а не възрастен "хлапак" като мен зяпах как тегли майчето към сергията да му купи портокал: "Само един, маме! Ама моля ти се, виж ги какви са големи и хубави!"

  Гледах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях локвите от сняг, киша и кал или прецапвах храбро през тях... И всичко това ми доставяше онова, като че ли доскоро забравено удоволствие от ранното детство, така до болка познатото – да се радвам не поради някаква особено важна причина, а просто затова че съм жив, не са ми се пак надули и гноясали сливиците, не съм гладен, греховете си дори съм изплатил с лихвите, което ще рече: мога най-сетне да си позволя и дребни хлапашки авантюри – например, да мина не по познатата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между високите надменни блокове... или – както и сторих – да си купя шоколад с бадеми и стафиди и да го излапам, облизвайки се, преливащ от щастие.

   Re. и аз

  Когато се ражда Re., чичо й Патрик, пианист от Виенските нощни барове, композира музикална пиеса в нейна чест. Дядо й Норберт е австриец, банков чиновник, баронет: аристократична титла, придружаваща имение и обработваема земя, нещо присъщо за Австро-Унгарската империя, но остава в Пловдив подир някоя си Мария, наполовина еврейка и наполовина гъркиня от Солун. Майчиният род на Re. е от село Устово, днес квартал на Смолян. Решили да я кръстят Тодорка, обаче свекървата – онази Мария от Солун, се сопнала: "Що за простовато име!" И определя името на бебето, естествено, следвано от твърде известна по света австрийска или немска фамилия. Тъй че Re. се явява потомствена баронеса, пък и жестовете, цялостното й излъчване, маниерите й носят нещо, вероятно присъщо за момиче от аристократичните среди на някогашния западноевропейски цивилизасион.

  Същата Мария всеки Божи ден изпраща съпруга си австриец в пловдивския банков офис с изпрана и изгладена чиста риза. Каква съпруга, Боже мой!!! По християнските празници семейството се нарежда около застланата с колосана снежнобяла покривка трапеза и съответното изобилие от ястия, ала преди да посегне към вилицата, ножа и лъжицата, всеки от семейството бил длъжен кротко, прилежно да изслуша "Отче наш, Ти, който Си на Небето...", да удари трижди кръст и чак тогава се хвърля да се налапа.

  Като се раждам, чичо ми Атанас – когото братята му го наричат Насо Гащаря, когото през 1947 г. парата яко го бие, като механик по домашните по селата шевни машини и мъкнел оттам торби с фасул, брашно, ориз, мас, прави в моя чест влог от пет хиляди тогавашни български лева и след 30 години, оказа се, тази яка пара ми е донесла кяр от пловдивската банка цифром и словом от 8 (осем) Бай-Тошови лева, така че Левон Хампарцумян ряпа да яде!

  Бащата на баща ми, дядо ми Георги, е общински данъчен чиновник, демек, и дядо ми борави с пари, кажи-речи почти през целия си живот, обаче понеже не бил Левон, нито Хампарцумян, с петима сина и капризната ми баба Господинка Маркова, според майка на някогашна моя колежка, са най-бедните в бедняшка махалица на Харманли. Петгодишен, като последен, пети по ред син на данъчния чиновник Гьорги, бъдещият ми баща наобикалял всеки Божи ден казармите в къра край Харманли, да му отсипят в тенеке от консерва милозливите момци от тяхната войнишка чорба. Като се види с пара, дядо ми Гьорги отсядал в кварталната кръчма и още след първите две юзчета от 30 грама ракия връзвал кънките и разнежен поръчвал пиене за цялата компания в кръчмето. След което благоверната Господинка Маркова се залоствала с петимата си мъжкарлака в бедната им къщурка, пък данъчният чиновник изтрезнявал цялата нощ свит на кравай върху черджето пред дома си за назидание и потрес на комшиите.    

  Следва

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 17 mar. 2023

Илюстрации:

- Балкончето, дето описвах преживяното.

- Пловдивската Главна в снежния януари. 

___
* От рус.: Понякога губиш някаква си вещ, а после най-случайно я откриваш и си много радостен. Понякога нещо специално изхвърляш, и също получаваш известно облекчение като че ли? Както в детството, иска ти се да намериш или да си купиш шапка-невидимка, която – мислиш си, ще ти послужи…

** Джийн Айрис Мърдок (1919-1999), (англ. Jean Iris Murdoch) е ирландско-британски романист философ, известна с творби, в които се съчетават остри сюжети и богата психологическа обрисовка на действащите лица, често засягащи етически и сексуални теми. Мърдок е сред т.нар. сърдити млади хора в Британската литература. Издала е 26 романа и се явява автор на философски и драматически произведения. Увлича се по екзистенциализма на Жан-Пол Сартр и Албер Камю, по феминизма на Симон дьо Бовоар. Преподавала философия в Оксфорд, дето се запознава с Джон Бейли – професор по английски, писател и литературен критик, който й е съпруг от 1956 г. до смъртта й. За постижения и заслуги Мърдок е удостоена през 1987 г. със званието "Дама-командор на Ордена на Британската империя". Бел.м., tisss.