По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупаци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)
От няколко денонощия сън не го лови. Романът, който бе наченал, тъй си и стоеше на писалищната маса. До страница трийсет и трета всичко вървеше по мед и масло – очерта кръга от основните образи, обстановката. Провинциално градче, скудоумие и читалищен тих идеализъм, закостенял ръководител на общинската управа взема под крилце амбициозен младок, лишен от скрупули, който си има романтична авантюра с директорката на местната музикална школа; възход, разцвет и упадък на младока; от тресавището го измъква не друг, а самият секретар на местния общински комитет на партията. Сблъскват се два възгледа за живота и така в края на краищата, нашите ще натрият муцуните на гаднярите-седесари; и за да не изглежда лимонадена, историята завършва със смъртта на увлечената шефка, която, както ще се окаже впоследствие, била бременна. От кого? Читателят сам трябва да се досети... Криминална интрижка, и никакви забежки по евтино ефектното; психологизъм, Боже господи, психологизъм изпипан; тъй че писаното да се възприема в два, три, па защо не и в четири плана.
Не му спореше точно заради тези няколко плана на изображението. Свикнал бе да казва нещата точ в точ, както волът оре в браздата; ай сега, ще се правим на пишман модернисти! Ами че доскоро тези двуплановости, триплановости и прочие подтекст не намирисваха ли на идеологическа диверсия, гнил капитализъм, упадъчно влияние на Пруст, Джойс, Бекет, Кафка, Ницше, Киркегор, Маркузе!?
Обаче нали вижда другите как промениха тактиката...
– Преустройваме се, братлета, ох мамка му, пренастройваме се – въздишаше и той с още няколко старци в кафенето на културните дейци насред града. – Шшт, кой знае какво ще излезе и от тази кампания на партията! Паживьом-увидьом! Ама па кой ли го слуша! Табунът пишещи братя и сестри гони върховете на Олимп. За пари шоумените в литературната чалга пей-дават да се изгаврят дори и с господин президента.
Към полунощ кучето му тръгваше да обикаля из стаите: идва, тика муцуна в халата му, в джоба със сухарите, гледа го с такива едни умни… да речеш: човешки! – очи. Ей, старче, що не си лягаш – сякаш му казва. – Хай, миличък, лягай, почини си. Светът ще мине и без теб, без твоите съображения, страхове, притеснения. "Което не се купува с пари, с бол пара самичко ти се навира в ръцете", американците са го измислили... До страница трийсет и трета наглият тип изпъкна в цялата си отвратителна мощ; взират се двамцата – автор и герой, от упор вече няколко денонощия и ръкописът не мръдва от страница трийсет и трета. Героят му напира да деребейства не само в измисления си живот, посяга да съсипе схемичката: разтурва, издевателства, окупира съдбата на положителните герои. Отвратително!
Сутринта дойде инкасаторката за водата, надникна в банята, записа си там нещо, и тъкмо тя да си тръгне, в антренцето вече и за да избяга от неприятното чувство, че е безполезен, че никой не го е еня за неговите книги, а пък и сам на себе си вече взе да опротивява, предложи й на тази млада простовата женица да изпият по един чай.
– Имам жасминов – рече, – много полезен е за кръвното, прочиства бъбреците.
– Не съм го опитвала този чай – рече тя.
И поседнаха в кухничката. Очите му – подпухнали и зачервени, сълзят, та дали от учтивост или за да избегне неловкото мълчание помежду им, тя попита:
– Да не е конюнктивит?
– Вадя си очите нощем. До късно вися над машинката – взе да скромничи той.
И тя внезапно се въодушеви:
– Чела съм ви! Чела съм... Знам кой сте. Чела съм ви разказите. Пък и веднъж по радиото пиеса...
Стана му драго, но не посмя да пита като как ги намира тези негови неща, карат ли я да се замисли над живота, над самата себе си, вълнуват ли я, казано вкратце.
И онази отсреща, като да потъна в себе си сякаш, вглъби се и заразправя...
Провинциално градче. Родителите й – простовати люде, еснафи; и не й давали да продължи учението, та тя постъпва библиотекарка в читалище "Пробуда". Веднъж в читалнята влязъл непознат строен блондин с очи като цвят на метличина... И пламва искрата. Впоследствие се оказал безотговорен и подъл тип. Изпратили го с партийно поръчение да оправя батаците на общината, а пък той други батаци забъркал. Тоест, кметът Газдов, като надушил що за птица му пратили партийните другари най-отгоре, прикоткал го, омаял го. Сдушили се тези двама и тъй изниква едноличната фирма за производство на фиби, шноли, телени закопчалки, ципчета и копченца от керамика и метал "Рафаелло BG". Любимият й се пренасочва към кметската щерка: куцичка, че и грозновата, казано между другото, и в деня на сватбата им, да-да, в деня на сватбата изоставената си прерязва с бръснарско ножче вените, прави опит, значи, да си сложи край на живота. Реже си тя вените и братчето Стефчо отърчава право при сватбарите, при младоженика, оладжак: "Бате Милене, бате Милене, пък кака..." Хуква онзи ми ти Милен Драгостинов, както си е с официален костюм, и каква сватба, моля ти се, какво празненство! И пак бурна любов и… туй-то. Обаче до брак все пак не стигат.
– Метна го случайно на Геле Перушана ремаркето... Може случайно да е, може и не, че напоследък на какви ли работи се не наслушахме, па и какво ли пред очите на цяла България не се върши! Ей, на! Циганите от махалата от години тока не плащат, вода и смет не плащат, а помощи само на тях се дават и се разхождат циганите, Господ да ги порази, с талиги нощем из къра шетат, пропищели са селата на цяла Добруджа от тази напаст. Крадат и няма кой да ги озапти, че властта кекава, не е вече власт, а хайдушка задруга. А пък коза в съседното село Три могили окози яренце с две глави. И това ако не е поличба, здраве му кажи!
– Какво стана с младежа, с онзи напорист Милен Драгостинов? – загледа я старият писател.
Старият писател я съзерцаваше зяпнал.
– А местният бос?! А общинският комитет на управляващата партия?
– Чакай-чакай! Ча-а-акай! – припираше старият писател, – кмета не го ли съдиха за корупция и присвояване на общинска пара? И му се размина.
– Да, бе! Отскубнал се, ама друг път! Излежа си ги като "Отче наш, Ти, Който Си на небеси". Вие откъде знаете?
– Е, аз всичко знам! – опита да се пошегува, ала между тях отново увисна неловка, тягостна тишина.
– Не може тогава да не сте чували за Нушка, Нушето.
Plovdiv, edited on 15 mar. 2023
Няма коментари:
Публикуване на коментар