ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1198.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1198.) 

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите си, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... – Ап. Павел до римляни, І:30-32.

  31 maj 2000 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ

  За втори път звъня в Регионалния инспекторат, за да потърся регионалния шеф по образование, някой си Павлин Бакалов; предадох на секретарката му, че ми се налага да разговарям с него. Казах й да запише трите ми имена, както и длъжността "учител", продиктувах номера на домашния си телефон, та въпросният Бакалов да ме потърси, когато му е удобно; добавих, че с личния си автомобил ще се явя където и когато той реши. Повторих: "И за него е важно да се видим". "Да, господине. Нали ви казах преди час, господин Бакалов не е тук. Обадете се в понеделник" – рече секретарката, а дали си е записала номера на телефона ми?

  Отклонение из Основи на психологията. Тази епопея започва с реплика. По време на състезание по народна топка между ІV-д и V-е Глория подхвърлила: "Вижте я тая камила гърбава, не може да улови и една топка, нищо не може!" Казаното се отнася до Даниелка, която едва от седмица е на училище, два месеца отсъстваше по болест. Даниелка приказва тихичко като мушица, като да се колебае, преди да отвори уста, и движенията й са плахи и несръчни. Изригналата от Глория обида кара Росица, която ми е председател в V-е, да настръхне, да отвърне към едрата и яка Глория: "А пък ти си маркуч". И оттам ела, че гледай! На пръв поглед силите са неравни. Глория е сама – никой от ІV-д не се включил в заяжданията; от другата страна са всички мои деца от V-е (без непукиста Петър). Парадоксалното лично за мен е, че впоследствие Глория в течение на месец се явява предизвикващата, активно търсещата сблъсък с Росица: и във физкултурния салон, по коридорите на училището, край главния училищен вход, и на улицата, с онова момиче, което един-единствен път й се е противопоставило.

  Глория е любимка на класната си Виолета Еневска, сочена е за пример в ІV-д клас, понеже е интелигентна и силна физически; за такива казват "родено да е лидер". Зад този лидер обаче, освен майка й на Глория и класната г-жа Виолета Еневска, друг не открих. И не само учениците от ІV-д, но и хлапенцата от блока, където живеят Бутови-Вутови, отбягват Глория заради сприхавия й характер – може би заради онова, което децата интуитивно усещат много по-силно от възрастните – склонността у Глория да се представя за нещо, което не е. Да не ставаше дума за дете, бих отсякъл: Това си е хищник в лъскава козина. Как да се оплаче срамежливият Ивайло Ангелов, хлапак на 12 години, че Глория с шутове го е прогонила от училищната спортна площадка! Как пълничкият Тихомир да хленчи, че Глория му е рекла: "Дръпни се да мина, бе, тлъст педал!" На кого да се жалват девойчетата от моя V-е, когато зад гърба си чуват: "Пък тия курви не мога да ги гледам!" В училищния коридор на втория етаж край стаята на ІV-д Росица била изблъскана с юмрук в гърба. Като се обърнала, Глория я ритнала в корема, заплашила, че ще я пребие. И Росица се връща с двете си приятелки Нина и Поля... Опитвам да си представя Росито с ръце на кръста, и хем ме досмешава, хем ми докривява. Росица – към Глория: "Нали се заканваше да ме пребиеш? Хайде, ела сега да ме пребиеш, де!" Това е в сряда, на 17 май. Какво следва...

  У дома Глория разправя как три момичета от пети клас искали да я бият; може и да е рекла, че са я били, но това не мога да си представя при този властен характер на момичето. Майката се появява на следния ден в училище... Идва помощник-шефката математичката Радка Пенева в хранилището на училищната библиотека: "Господине, търси ви една хубава майка". "Че що съм й на хубавата майка? Майка на мой ученик ли е?" – питам. "Майка е на ученичка от IV-д клас" – отговаря г-жа Радка. "Ех – казвам, – не ме интересува хубавата майка. Точно защото е хубава, не ща срещи с непознати хубавици. Ами че аз тук работя, драга!" Така, с този нехаен тон. Не съм и подозирал с кого точно съм се разминал в онзи четвъртък, 18 май! Бутова-Вутова се оплакала на помощник-директорката; помощник-шефката Радка, от своя страна, идва и от вратата на хранилището към училищната библиотека по този начин ми предава не оплакване на майката, а желанието на хубавица-майка да разговаря с мен, дявол я знае за какво.

 Решавам веднага – следващия учебен час при моите петокласници да разбера какво се е случило. Само попитах: "Деца, нещо неприятно да се е случило напоследък?" – и отначало плахо, сетне все по-разгорещено един през друг моите петокласници взеха да се оплакват от някоя си Глория. Един обидила. Друг изблъскала. Трети прогонила с ритници. Някому се заканила, че "ако се наложи майка й да се разправя, трите курви моментално ще изхвърчат от училище". "Кои са Трите курви?" – питам. "Ами това сме ние" – изправиха се като три църковни свещици 12-годишните Росица, Поля и Нина. И колкото повече слушам пороя гласове на моите ученици, толкова по-неясно ми става.

 Записах всичко върху четвъртинка на лист от ученическа тетрадка: от подвизите на Глория до заканата как майката ще се разправя с трите курви от моя клас... И тръгнах да диря класната на ІV-д. Засичаме се съвсем случайно във фоайето към третия етаж, питам: "А бе, Вили, какво ти е мнението за твоята Глория?" "О-ох!... Глория е чудесно дете! – уверява ме класната на IV-д Виолета Еневска. – Бояджиев, я виж, поговори си с твоите калпазани*. Моята Глория е много възпитано, интелигентно и изключително умно дете!" "Да, бе – махвам с ръка, – деца са, днеска се карат, утре са пак заедно! Ще измисля нещо да се сдобрят." И се разминавам с любезната симпатична г-жа Еневска. Разминаваме се не само в буквалния смисъл; разминах се с госпожата оттук-насетне по всички линии, та още ме е яд, че си изгубих илюзиите за етичния, приятен до онзи момент образ: открих малодушната Виолета, на която вече веднъж й бях казал, че ми напомня не само по име, а и по вид най-дяволитата от сестрите на майка ми – леля ми Виолета от пазарджишкия джинс. Малодушната лицемерна Виолета, оказа се, нямала нищо общо с моя род от Пазарджик: досега, предполагам, е категорична, че любимата й Глория е Образец, Еталон, Идеалът за отлично възпитан млад човек, може би най-доброто, което днешното Българско училище е в състояние да възпита.

  Каквото измислих оттам насетне, вече съм го описал отнапред, както съм описал и продължението, което се получи от сблъсъка на моите си илюзии за нравственост с великото самочувствие на персони от типа Бутова-Вутова – изискана, умна, красива на вид колкото актрисата от Щатите Сюзън Сарандън, а може би по-красива и от нея.

  2 uli 2000 

  Фразичка, изкрещяна от Глория, докато препускала в училищния коридор сред рояк деца от IV-д да си получи подаръка**. Та Глория изкрещяла: "Я да видим кого пак ще бия!" Ай, как съответства то на изреченото от майка й пред инспекторите: "Настоявам той, като учител, да се извини на моята дъщеря. Така моята дъщеря ще получи добър урок за живота. Ако не й се извини господинът, консултирала съм се с двама отлични юристи, макар хич да не ми се ще да предприемам по-сериозни действия срещу него, но ако се наложи..." Изкрещяното от щерката звучи в известен смисъл красиво като в екшън дори, докато речта на майката е "плетение словес"***, гъвкава като змия в лозе по стил и архитектоника словесна структура. Ами копието на онази жалба, пратена до Министъра Веселин Методиев (1957) от ДСБ – шеф на образованието в демократична България с всичките мераци по "европейските духовни ценности"? Уж-жас! Световен проблем – въпрос от жизнено значение за Българската ни държава как се възпитават децата на нашите партайци!

  Двете реплики: на майката и дъщерята, идат като резултат от един и същи рефлекс към света, на един и същи манталитет. В политическия живот напомнят хвъркатите фрази еуфорична наглост: "Ний пак сме тук!" на пребоядисаните бивши и окопитили се мекерета на БеКаПе и "Кой не скача, е червен!" на фанатизирания плебс от СеДеСе (Стани да седна!). Заканата на "Сюзън Сарандън" впечатление не направи на тримата инспектори в Пловдивския регионален инспекторат по образование. За изкрещяното от Глория приеха, че не може да е истина, щом майката казва, че дъщеря й никога не лъже. Какво, че заканата са чули шестима от 12-годишните – Ивайло Ангелов, Георги Юруков, Ирина Онова, Христина Манолова, Радостин Димитров, Симеон Чобанов!

  Емилия Бутова-Вутова за първи път видях на разговора в инспектората – разговор, в който можех и да не участвам. Каква длъжност заема тази женица?! С какви връзки разполага? Нищо не знам за нея, но пък си мисля: Учителят е обществена фигура, не подробност от пейзажа, а личност с по-особени длъжности натоварена. Доста хора го виждат какво върши, как го върши, какво говори, как си носи дрешките, как кафето си пие в кварталното кафене, как кашля, как замълчава, как пропуска униженията покрай ушите си или отказва да се зъби на озъбилия му се насреща. Да-а, хич не е случайна личност учителят, дами и господа демократи и началници. У нас това разбира ли се?

  А може би не ми е работа да задавам въпроси... И започвам да се чудя на себе си: какво правя наистина срещу Глория (Латинското "Gloria" означава Слава. Знам го от хилядолетния възглас "Sic transit Gloria mundi", Тъй отминава земната слава). Слава е ключова дума. Суетата неизменно през всички епохи се бори за слава. Помните ли старите ни социалистически лозунги: "Вечна слава!" или "Слава на БКП!", "Слава на КПСС!", "славната нерушима българо-съветска дружба", "нашият славен възход към комунизма", "славните ни марксисти-ленинци", "славните герои на комунистическия труд"... Ай сиктир! Какво общо с живота има всичкият този камуфлаж, всичката тази вата, която иде да ви подчертае мъжествените рамена, които всъщност липсват под парадния ви политически костюм? Пред Глория отсега пътят през живота е застлан с килим от унижени и оскърбени човеци. Готвят я да отстоява своето на всякаква цена, да бъде активна, безскрупулна, нападателна и да не прощава, да не се смирява пред Истината, да преиначава, да лъже както си диша, да налага лицемерието с всякакви средства, да се прави на света вода ненапита. Виждам я подир десетина-двайсетина години как от грижливо отглеждано зорко охранявано интелигентно детенце израства бъдещият лидер, бъдещият Командир на партия, някой новичък Иван Костов, Сергей Станишев, крупен бос в бизнеса, жесток командос от специалните части – или просто Егоист с набъбнало могъщо съзнание за своето велико достойнство, възкръснал из неандерталския период на лъже-демокрацията Герой на нашето време.

  4 uli 2000

  В петъка, от 18,00 часа поканих родителите на моите петокласници в класната стая. Прочетох им записките си около Случая Глория. Предполагам, родителите, които не дойдоха, наистина са били сериозно възпрепятствани. Предполагам, не са си рекли "Какви са тези глупости, що ли ми губят времето!" Предполагам. Научавам, сега вече от майки на моите ученици, какво разправили децата им вкъщи. Особено разгневени бяха жените от начина, по който – привиквани едно по едно, все уж за изясняване на Истината, осемте деца от моя V-е клас били убеждавани да съкращават репликите на Глория, били карани да преиначават, да лъжат. Ето я ситуацията... Шефският кабинет. Влиза 11-12-годишно дете. Вижда неколцината строги възрастни, най-важните хора в училището: административния началник Аделина Игнатова, училищната психоложка Йоана Георгиева, председателката на учителския синдикат на КНСБ – госпожицата по география Наси Маркова. Последната присъства като човек, който като ли че е дошъл да успокоява обстановката. Но ето как е протекъл, например, полицейският разпит на възпълничкия срамежлив единайсетгодишен Ивайло Ангелов...

  Казали му върху чист лист да напише какво точно е чул от устата на Глория и какво Глория му сторила. Ивайло прилежно написал: "Дръпни се да мина бе, тлъст педал". Последната думичка едната от следователките казва да не я пише. Дават му новичък чист лист. Той написва: "Махни се да мина" и спира в колебание. И тогава се намесва пак синдикалистката: "Хайде сега, мойто момче, постави удивителна след думичката "мина"! Я виж, чудесно се получи". Четири пъти карали Ивайло да преразказва една и съща история: как едрата Глория с ритници го изгонила от училищната площадка. На разговора два дена по-късно в местния наш регионален инспекторат г-жа училищната психоложка с библейското име Йоана обяви как четири пъти чула различни версии от хлапака Ивайло. "Така че – обобщи гордо наблюденията си – на децата не може да им се вярва. Понеже децата си противоречат, което означава че са манипулирани или че казват онова, което възрастният иска да чуе. Ами че да, в тази възраст психиката им е точно такава, понеже много силно желаят да бъдат харесвани."

  От разпита в директорския кабинет, обаче, едно от момиченцата – петокласничката Илияна Видева, изнася любопитна подробност – г-жа психоложката до такава степен се вживяла в ролята на следователя Порфирий Петрович****, че шефката й изсъскала на престараващата се Йоана Георгиева: "Престани! Ако не престанеш, ще те изгоня от кабинета!" По време на разпитите синдикалистката Наси Маркова – председателка на един от двата учителски синдиката в училище, всичко обръщала на майтап, кикотила се; явно доставяли й притеснените уплашени деца приповдигнато ведро настроение. Споделено от разпитваните ученици с родителите у дома... Не съм бил там, научавам го на родителската среща в петък. Преди срещата с родителите – защото тези неща от следствието, водено зад гърба ми по този идиотски начин, не съм подозирал, мислел съм си, че – защитавайки учениците си, защитавам колегиалността, самоуважението, честта, достойнството на учителя. И какво се получи?! Виждам се посред обърканите петокласници, пред притеснените им и ядосани родители, които се опасяват да няма неприятни последици за хлапето им. Така че гледаха ме потресени и с тревога: Защо съм разбунил гнездото на осите, какво да очаквам с тази моя донкихотовщина, с тази наивна вяра в доброто? Исках да защитя позицията на младата директорка, обвинена от Бутова-Вутова и двамата служители в Регионалния инспекторат по образование в Пловдив, а оказа се – от страхливост, от малодушие или що ли, тази, дето тръгнах да защитавам, хич не ми помага. Напротив, и тя ми се озъби... Какво става? Какво накара шефката Игнатова да се притеснява от мадам Бутова-Вутова? А може би не от самата Бутова-Вутова, а от инспекторите се притеснява?... Ами онези двамата инспектори, те от кого са се притеснили? Могъщо животно по върховете ли се е размърдало, или по своему тълкуват що е то демокрация? Толкова сложно ли е да видят, че чрез натиск върху двайсетина хлапета амбициозна женица се втурнала да руши из основи милата представа изобщо за Българското ни училище като Храм на нравственост и култура!

  И се обръщам вече към мене си: Ами ако Бутова-Вутова е наистина права, къде си тръгнал, драги ми Бояджиев? Мнозина не биха ти простили, дори и да докажеш какво се е случило наистина. Тези малодушни хорица вече са се приспособили или опитват да се приспособят да заживеят мижаво, да преживеят някак, както дойде в атмосфера на духовна смрад. И точно те, приспособилите се, няма да ти простят, че си осветил отвътре жалката им лична драма. Проблем оттук-нататък ще ти е да им докажеш, че ги обичаш, въпреки мизериите им, че от любов към тях – приели да бъдат унижавани от Герои на деня, не ти се ще да ги настройваш срещу представата ти за справедливост.

  6 uli 2000 

  Викат ме да се явя в кабинета на директора... Ето каква заповед ми връчи шефката, най-съществената част от официалния писмен документ: НАЛАГАМ дисциплинарно наказание по чл. 188, т.1 от Кодекса по труда – "Забележка" за накърняване личното достойнство на ученичката Глория Бутева от ІV-д клас чрез изписване на послание в книга-подарък от V-е клас"... Как да кажа на учениците си защо са ме наказали?! След последния час ги извиках, написах върху черната дъска текста за песен по основната мелодия в изпълнение на Ричард Клайдерман от нашумелия по онова време сериал "Птиците умират сами". Текста съчиних, кажи-речи, на прима виста в класната стая на моя V-е сутринта преди учебните часове още на следния ден. Може да не е съвършен, но толкова са ми възможностите.

Животът е любов

Злото е силно и може да хапе.

Злото промъква се около нас –

със зъби е то и с остри лапи,

гледа ни с поглед от бяс.

Злото се радва, щом ни уплаши.

О, как празнува, когато сме зли!

Кучешки души по стъпките наши,

бърза в сърцата ни да се всели.

Грей небосвода. Душата е птица.

На воля нагоре тя с обич лети,

че сме родени да стигнем звездите,

щом в себе си Злото всеки сам победи.

Злото не знае що е то милост.

Злото пак лае безумно по нас,

по-властен обаче от злата му сила,

е на сърцето ни нежният глас.

  Уговарях новата ни колежка по пиано да разучи песента с децата от петите класове, на които преподавам Български език и Литература. Това сторих и заради историята с посредствеността, страха, малодушието и озлоблението, които в най-хубавото време от годинита оказваха груб натиск върху учениците ми заради Глория. Видях като под микроскоп следните издули се от самочувствие персони:

    - инспекторите по образование Георги Хаджиничев и Илияна Заркова,
    - педагожките Йоана Георгиева и Виолета Еневска,
    - Павлин Бакалов, шеф на Регионалния инспекторат по образование в Пловдив.

 Някои хора така и не проумяват, че когато си с човеколюбието, нито си сам, нито си в слаба позиция. Психоложката Йоана била плакала в хранилището на библиотеката; трябва да съм негодник, ако това ме удовлетворява. Съжалявам, че притеснителната Йоана в тази история бе твърде далеч от онзи, чието име носи, но не бих могъл да й помогна, докато на мен ми помагат зарасналите рани от срещите ми с грандоманията в досегашния ми бит на вестникар и човек от обикновените българи откакто се помня.

  Бележка от днешния ден

  Извъртяха се шест учебни години оттогава. В дванайсети клас, на които тази година не преподавам, е Росито – една от моите някогашни петокласнички; а другите от онзи V-е се разлетяха по разни училища... Вероятно неколцина учат в чужбина: при мама и тате, побягнали от днешната наша България. Надявам се, случаят с Бутови-Вутови и компания да им остане обеца на ухото. Какво ли повече да пожелае простият даскал! Децата ме приемаха като да бях излязъл с тържествени салюти от битката с Вятърни мелници. Скрих от тях, че онези отгоре ме наказали по същата причина, поради която някога Петко Каравелов (1843-1903), основател и първи председател на първата у нас Демократическата партия, пред кореспондента на лондонския вестник "Таймс" бурно отрекъл, че е ял юнашки кьотек в Черната джамия***** от джелатите на боготворения у нас Стефан Стамболов. Начумрил се наш Петко, па рекъл на нафукания англичанин: "В България, драги господине, не бият. Българите сме благороден народ". Може и да не е баш тъй, ама тъй го виждам насинения от побоищата лидер на онази някогашна Демократическа партия, която няма нищо общо нито с Дон Корлеоне (Стефан Савов), ни с преподобния Веселин Методиев****** от Силистра, до когото нашата пловдивска Сюзън Сарандън очевидно лично си е издействала ходатайството. Човешки работи!

  Пловдив, 3 ноември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 1 mar. 2023

Илюстрации:

- Вечен сюжет: Давид срещу Голиат.

- Следователят Порфирий Петрович. 

___

* Калпазан(ин) от тур.: негоден, калпав човек, мързеливец.

** За подаръка – в следния текст за Случая Глория.

*** Израз, въведен от Патриарх Евтимий Търновски за означаване на витийно слово.

Следователят Порфирий Петрович

**** Ключов образ в романа "Престъпление и наказание" на Ф. М. Достоевски (1821-1881).

***** Днешният християнски храм "Св. Седмочисленици" край ул. "Граф Игнатиев" в София, известен някога като Черната джамия, бел използван за тъмница, където изпращал политическите си опоненти лидерът на управляващата известна с вагабонтлуци Либерална партия, наричан "Чудовището Стамболов" (1854-1995).

****** Чиновници, подобни на Веселин Методиев се появиха като свита на г-н Стефан Савов. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1197.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1197.)

  Мъдрата жена съгражда дом, глупавата го събаря със собствените си ръце. – Из Притчи Соломонови, Библия

  1 uli 1999 

ГОСПОДИНЕ, ОБИЧАМ ВИ! 

  "Господине, обичам Ви!" са думи на шестнайсетгодишно красиво момиче – Елена от моя VIII-г клас, за отличната оценка на класната й по литература... Това полудете-полужена, съзнава ли какво чудо е любовта! Пожелавам й сега, като пиша това, да е принцеса в този храм; лично имам кого да обичам, ала това "Обичам ви...", което ме разтърси, е резултат от нещо друго – внушил съм й на хубавата Елена, която захвана учебната година с двойки и тройки, че има заложби да е нещо по-добро от средата, в която расте. Дано заслужената, изненадалата я оценка стане знак към по-висока цел! Като учител на тези полу-жени – полу-момичета, удовлетворението ми е дотук. Защо дотук ли! Защото и обръгналият опитен учител може да се влюби в своята ученичка.

  От друга страна, съзнаваме ли възрастните колко крехки са полу-децата, вперили очи в нас, колко съдбовно важно е да отключим у тях представата, че могат да бъдат красиви не само физически, но и духом? Ай, как силно искам тези поизраснали вече полу-деца, с които ще се разделя подир две седмици, да предявяват изисквания към средата, която ги е родила, а и да са взискателни преди всичко към себе си. И когато тази взискателност е осветена от любов, а не от глупашка грандомания с хленчовете на посредствеността.

  Беше дошла с две момичета от класа, и не повярва отначало, пък после, когато се увери, че наистина оценката й е шестица, така се вкопчи в едната от двете кокони, че онази гнусливо я изблъска с лакът, свадливо изквака: "Оле, ма Елено, ще ме удушиш. Ми пък съобразявай се малко!"

НИЕ И ЩАТИТЕ

  С парвенюшкото си самочувствие янките, като общност, а и като държава, не са ми интересни. Познавам донякъде, но повърхностно неколцина от великите писатели на този проспериращ и самонадеян Грандоман оттатък Океана – Хемингуей и Стайнбек, Колдуел и Фицджералд, Сароян и Селинджър, а преди тях – Джек Лондон, Марк Твен, О`Хенри, неколцината велики поети: артистични, честни, страхотни автори. Тайничко като че ли всеки от тях под еуфоричното си самочувствие на човек от Новия свят, на типичния янки... носи комплекс за малокултурност на общество с плитки исторически корени. Има какво да научим от Щатите, особено в материалните сфери на живота; в духовен план обаче българинът е нещо много по-разкошно именно заради трагичната ни участ на най-изстрадалото коренно население на Балканите. Така че, на мен лично Балканският полуостров, Европейският материк са ми по-интересни за наблюдение и обсъждане. Мачкани, пренебрегвани, лъгани, ощетявани от своите напористи водачи, най-жестоко унижавани, най-изнудвани, не сме ли в правото да се държим като нация, по-близка до Иисус от Западните теософи, инфлуенсъри и мъдреци?

СТЕФАН ЦАНЕВ

   Роден съм в същия ден, макар години след онзи 7 август, когато се е родил Стефан Цанев, автор на поемата "Христос на велосипед" и на онези знаменателни за нашето поколение стихове: "Носете си новите дрехи, момчета!" или "Момчета, внимателно на завоите"... Стефан Цанев (1936) – показният, предизвикателен, стипчив и своенравен, категоричният в отрицанията си, типичен Лъв, събрат от Прованса. Но ме отблъсква тщеславието у него. "Сега доброволно минавам във вътрешна емиграция... Спускам бариерата – пълен авто-Шенген, визи само за петима приятели. Иначе продължавам да пиша, но няма да реализирам написаното в България, докато..." и т.н... Бре-е-ей!!! Баба ми Невена – перущенлийката, употребяваше за подобни изхвърляния на Борис Дявола един неин си лаф "Р-р-ръц, Боби!" Ай че сплин, ай че въртене около оста си, около собствената си омайна персона!... Дали не правя неговата типична за зодията Лъв грешка? Ако цитатът от интервю в многотиражен столичен вестник ("Труд" от 16 дек. 1998 г.) ми звучи като диагноза за т.нар. Българска интелигенция, отговора си г-н Стефан Цанев, към когото имам слабост, дава в стихотворение от 24 дек. 1991 г.:

    ...И все така –
    като актьор, изгонен от сцената,
    си спомняме със закъснение
    забравената древна реплика:
    "Да скрием острието на омразата
    във ножницата нежна на страданието".

  По този повод ето реплика на Иля Еренбург (1891-1967):* "Разбира се, че писателите са много по-малко от професионалните белетристи – писателят, големият и средният или дори малкият, умее не само отстрани да наблюдава героите си, ама и да споделя преживяванията им. Дарбата за съпреживяване наричаме умение да се превъплътиш, и ако се замислим над творбите на А.П. Чехов, ще видим, че в краткия си живот (44 г.) Антон Павлович е преживял стотици човешки съдби". Така че хич не ми дреме какво гнети Стефан Цанев, ако настоява да ми приказва единствено от свое име. Мисля, че ясно се изразих, нали!

  04 uli 1999

ГОСПОЖИЦА ПРИРОДАТА

  Около два след полунощ над Пловдив се изля пороен дъжд, трещяха гръмотевици. Сега – четири часа по-късно, сякаш не е и било. Природата е притихнала и свежа като страстна жена след разтърсващ секс. Всъщност, подир бурна сексуална нощ жената е като природата. Ами мъжът? Глиненият Адам в Райската градина е наивен, същински глупак. Понеже не си дава сметка, че госпожица Природата, или притихналата до него гальовна дама, която се изтяга лениво в чаршафите, си е взела, което си е пожелала; известно време ще го наблюдава с благоговение, като да й е стопанин, а после ще го запрати в някой от ъглите на подсъзнанието до следващата велика женска нужда, до следващата страховита, очистителна буря от страст и ярост. Управляват ни импулси, идещи от пространства около нас и дълбоко у нас. Доста нищожно е известното или осъзнатото. Пристрастия и любов, скучно и тягостно или приятно, веселба и печал ни заливат като морски вълни. Въобразяваме си колко сме интелигентни, колко велики, колко проницателни с логическия си подход към нещата. Животът, обаче, е алогичен. Вероятно така животът ни предизвиква да го разгадаваме, да проникваме в гънките и дълбините му като в изкусителна женска плът. 

  Някой ден (може би) ще напиша и за тези интимни сражения между абстрактната ни мъжка логика и света – доколкото го разбирам интуитивно. Познанието почти винаги носи тъга, а рутината убива жарките страсти; постигнатото ни отегчава, и ние толкова за кратичко му се любуваме! Забелязали ли сте? Човекът е търсач на ново; обречени сме на авантюризъм под резкия поглед на Някой, който внимателно ни наблюдава и всичко знае за бъдещето на всеки от нас поотделно и на света като цяло... И въпреки това, силно вярвам в неувяхващата Любов, но и в изкушенията, които непрестанно се преобразуват в причудливи фигури, както облаците над нас заемат различни форми, чудновати фантастични образи; накратко – вярвам в моногамията, в придържане към собствената своя Участ, Съдба, Орисия. И не ви ли прави впечатление, че това са все понятия от... женски род!

  Понеже една жена (откритие на драматурга Стефан Цанев) е всъщност много жени, едно Очевидно нещо: в действителност са куп Не-очевидни тайнствени и любопитни нещица. До всеки известен с постиженията си мъж, най-често невидимо, присъства и неслучайна някоя интелигентна жена. Та ще приключа тщеславно в стила на истински Лъв, роден в Дома на Слънцето – 7 август, според астролозите, с нещо общовалидно за мъжкия подход към Любовта и към жените:

       Разбира се, че си мечтая

       за розовия ти корем,

       за полумрака на косите

       и за очите, впити в мен.

      Да те целувам, да те галя,

      уж свой, ала и малко чужд –
      достатъчно, за да изгрява
      червенина под твоя руж.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 fev. 2023

Илюстрации:

- Любовните облози сключват ангелите ни.

- Глупак как да разчете женското послание!

–––

* И. Еренбург, 1981, т.2, с. 52. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1196.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1196.) 

  Миналото в известен смисъл иде от бъдещето. – Мартин Хайдегер (1889-1976)

  15 avg. 2000 

ЛИЦЕМЕРИЕТО

  Невероятно – китайската роза, която от три-четири дни се кани да извади на показ първото алено цветче, днес сутринта, точно навръх Голямата Богородица най-сетне е разцъфнала. Едно денонощие, не повече – и утре разкошният цвят ще се отрони от храстчето, а днес то грее с цялата си женствена хубост. Точно днес. Ей такива малки празници правят чудесен живота. Чета в книгата на някой си Пол Джонсън* към края на есето за поета Пърси Биш Шели... Мери Годуин, съпругата на г-н Шели до смъртта му, когато приятел случайно зърнал синчето й Пърси да срича, възкликнал: "Сигурен съм! Като порасне, ще стане необикновен мъж!" – и Мери Годуин, напатила се поради отвратителния характер на починалия си мъж, възкликнала притеснено: "Дано Бог му помогне да остане обикновен човек". Авторът на сборника есета под строгия надслов "Интелектуалците", доколкото разбирам от първите два-три текста (за Жан-Жак Русо, Пърси Биш Шели и Карл Маркс), въвежда идеята за двойнствения живот и участта на високо надарени личности, възприели ролята да законодателстват, да са съдници и духовни водачи на човечеството, а от друга страна, в личния си живот са чудовищни лицемери, досадни егоисти, наглеци и грубияни. И за да си обяснят лицемерието им, онези, които отблизо ги познават (близки, приятели), ги причисляват към клиничните маниаци, към психично болните... Т.е. обикновеният, стандартният простосмъртен е велик в своята тиха обикновеност. Което звучи в тон с пасаж от "Поема за България" от сборника ми "Кардиф":

    И като обърне взор назад, 

     какво ли вижда човекът делничен!
    Тъй мимолетно всичко негово е,

    че не можем иначе да си представим

     този скитник,
    освен като вечен пътник по грешната земя.

  Също и в съответствие със стихотворението "Спокоен" от сборника:

    Защото най-после всичко наред е и всичко е ясно:
    голям е човекът, тъй нищожен,

    голям е, в мълчанието си свирепо вглъбен
    отвъд смъртта – в живота на цялото човечество.

  Между другото, що се отнася до "Кардиф", няма да си позволя компромис, че да я забележи светът. Добра основа за самоуважение – да живееш с този дял, който ти е отреден, да не ламтиш, да не бълнуваш грандомански. Изкуството върви от видения към действителността; науката – от съществуващото гради видения, и по-конкретно казано, своите хипотези. В този смисъл авторът на т.нар. "научен" комунизъм нямал кой знае колко общо с научното изследване – Маркс защитава, агитира, внушава като поет, публицист и моралист есхатологични** бълнувания за човешкия ни род. Твърде разпалено ми звучи, за да го приема за сериозен научен работник. Творчеството му е извън сферата на научността, въпреки че – ама защо ли не и точно затова! – се кичи с определението "научно".*** Изобщо – дотук погледнато, англичанинът Пол Джонсън развива позната и лично моя си теза за лековерието и за наивността да приемаме за висока стойност нещо измамно, фалшиво, маниакално. Това съм го обсъждал вече в тези записки по повод влиянието на марксизма (в болшевишката му версия) сред по-образованите слоеве на обществото, и съм си обяснявал същото лековерие с липса на национална традиция сред едва-едва прохождащата у нас интелигенция от 1870 г. насам – от Христо Ботйо Петков, който едва 22-годишен, пръв прегръща Марксовата утопия. Учили-недоучили, без системна научна подготовка са били и маститият Пенчо Славейков, и финият Гео Милев, ала съвременникът им ги въздига, има ги за високо ерудирани.

  За онази наша България мога да преглътна този факт с иронична усмивка, обзет от сантиментално родолюбиво чувство, ала какво пък да река за Западноевропейското интелектуално общество?! И там комай са изобилствали глашатаи на Истината, разни "учители и гуру" с оцъклени към небето зъркели, маниакални лицемери с артистичен талант, гении на двуличието, възприели познанието върху древността преди всичко като средство за самореклама сред плебса. Публиката и там пак въздишала с онова Иван-Вазово, от шедьовъра "Чичовци", новелата за Варлаам Копринарката излетяло: "Много чело, много знай!" – крилата фразичка, из устата на Коно Крилатия – сопотски чешит, която може да отнесем към ред жежко разхвалвани модни веяния, нахлуващи откъм Западна Европа или Северна Америка на Балканите. Като му отеснеят модните кондури и пъстри парцалки, Западът великодушно ни ги дарява за втора употреба и доизносване. Марксизмът в цивилизования Запад не успя да пусне дълбок корен; на Изток обаче марксовата фантасмагория стана яка основа на могъщи свръх-държави от бившия СССР на Сталин, та до Китайската народна република на Мао Цзедун и пр. Модерните уж стихотворения на Димчо Дебелянов в превод на френски изненадали френските литературни историци, и онези ми ти там хора възкликнали: "Как?! За вас този поет е връх на поетическото майсторство? Такива стихове и поети във Франция с лопата да ги ринеш!"

  16 avg. 2000

  Дребни или по-едри на ръст, но грозни в лице, изпаднали в плен на комплексите си, неадекватни в обществена среда, сеещи гняв и ненавист, изверги в личния си живот и дела, живо наказание за роднините си, маниаци и лицемерни, неблагодарни, жестоки, безскрупулни, подли, изнудвачи, но и с чудесно самочувствие, с огромно чувство за непогрешимост, неотстъпчиви, изобретателни в злото: и всичко като компенсация за собствената им душевна несъстоятелност. В есетата си "Интелектуалците" Джонсън представя т.нар. "гении" от последните около двеста години като чудовища, или по-точно, като нещастници, обладани от демони, хора безчовечни, но работещи, може би по воля Божия, в името на човеколюбието. Изкушава ме този детайл – за физическия тип и "красота". И именно това съчетание: висок, прометеевски дух, от една страна, и дребнава, сгърчена и осакатена мизерна душици – от друга. Колкото по-ограничени в личните си дела и живот, толкова повече разкрепостени в духовното, локомотиви на прогреса; жалки, смешни, като човеци, а грандиозни, възхищаващи ни, като отварячи на нови хоризонти пред идещите подире им поколения – Русо, Шели, Ибсен, Толстой, Маркс, Жан-Пол Сарт: физически дребни на ръст. Бих добавил мотива за сключения договор със Сатаната, чийто други имена – Прометей или Луцифер (носещ светлина) от древността до наши дни, е разработван вече от Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832) във философския му роман "Фауст" и продължен по-късно от родения в Любек Томас Ман (1875-1955) с романа за гениалния Адриан Леверкюн "Д-р Фаустус".  

  Във втория абзац на есето за двуметровия (около 190 см.) Хемингуей Пол Джонсън употребява размишление, което едно към едно може да бъде съотнесено и към т.нар. родни интелектуалци: "Прекарват по-голямата част от живота си, превръщайки се в продукт на културен колониализъм. Появата на самобитен независим интелектуален дух в Северна Америка е реакция срещу раболепието на Ървинг (разбирай: национал-революционните дейци) и другите като него" (като тях). Културен колониализъм – ето най-дразнещата ситуация, която сегашното поколение млади българи би трябвало да преодолеят в отношението към собственото си национално самолюбие, независимо от добрините (злините), които сме понесли от славянските братя русите. Обаче т.нар. "цивилизационен избор" дали следва да избива в идиотските други две крайности – в слугинско преклонение пред Запада и Североамериканските щати, или пък в креслив национализъм като Сръбски шовинизъм, сляп за недостатъците в духовния живот на Българската нация.

  Трезв подход към вътрешнодържавните проблеми – ето какво в исторически план ни предстои. Стефан Стамболов едва наченал, княз Фердинанд и Стамболийски са го продължили, но тази линия на поведение най-отчетливо се проявява в политиката на цар Борис ІІІ и неколцина политически водачи на буржоазна България, у Александър Малинов – на първо място, въпреки провинциалната ограниченост и самонадеяност, присъща за партии и движения на Балканите между двете Световни войни.

  Разсъждавам като типичен лаик, но какво значение има моето лично самочувствие, когато е очевидно: по досегашния начин просто повече не можем да продължаваме да се пренебрегваме и да се самоунижаваме! В този смисъл Русия в представите ни няма кой знае колко общо с действителната Русия. Именно с онази виртуална Русия, с Русия от представите ни предстои да се изясним докрай: дали ще продължим да се държим като мизерна духовна провинция на Руския имперски манталитет и имперско самочувствие (велика история, великолепна култура) или най-вече ще се осмелим да отстояваме, че сме други по съдба и перспектива. Не ни вреди толкова самата Руска политика и медии, колкото унизителното обсъждане враг ли ни е Русия или приятел и брат****. Да приемем тази велика нация и нейната държава с всичките й странности и да се съсредоточим най-сетне върху своето – какво лошо има в това? Обществата от нации с нашия калибър (унгарци, хървати, белгийци, холандци, шведи, чехи, словаци, да не говорим за далеч по-малобройни от нас: разни княжества и градове-държавици, и особено, без да споменавам подредената Швейцария... Та надявам се, тези нации не изживяват толкова драматични угризения спрямо т.нар. Велики сили, когато следват националния си приоритет.

  Защо – заговорим ли за Русия, българите се разделяме на враждуващи два лагера! Проблемът следва да се постави по друг начин; в крайна сметка, кое е по-важното за обикновения българин: Русия или България? Тогава, надявам се, няма как повече да шикалкавят ни русофилите, ни русофобите в днешна България. Решим ли този казус, ще отмре основна от причините за раздвоението ни, ще се съсредоточим върху това, което сме, което следва да направим за собствената си държава. Гузната й съвест на бившата партийна номенклатурна интелигенция от доносници и галеници на властта ползва все външни фактори, за да оправдае съвършени недомислия и тежки грехове спрямо обикновения българин. И Русия, а и руснаците са такава фикция, която и сега продължават да експлоатират (за фикцията говоря) като аргумент за малодушието и за ожесточението си едни към други в политическите баталии. Не сложим ли край на тази тъжна традиция, която се точи от сто години насам, ще продължим да се въртим в кръг както еврейските племена из Синайската пустиня, заразявайки с невежествена дива страст идещите подире ни млади поколения граждани на Република България. 

  Цитираното от Пол Джонсън в "Интелектуалците", чието заглавие в оригинал е "A phoenix paperback", с помощта на англо-българския ми обемист речник красиво си го превеждам: "Някакви си феникси от евтините книги". Ами авторът цитира на стр. 229 някой си Валтер Бенямин, който определял интелектуалеца като човечец "с очила на носа и есен в сърцето". И тутакси в представите ми изплува някогашен мой приятел, учтивият и сдържан проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020)*****, кой знае защо!

  17 avg. 2000

  Приземявайки, меко казано, образите на т.нар. "ярки интелектуалци", Пол Джонсън внушава разочарованието си от съчетанието на гениалното у човека с неумението у гения да се държи като нормален простосмъртен. Твърде самолюбиви, податливи на бесовете си са тези характери – веднъж изплували над множеството, държат се като вампири, пият жизненост, съсипват не само физическото тяло, но и съществованието на най-близките хора. Повечето, всъщност, са ужасни самотници, обладани от идеята да служат уж на човечеството, но неспособни да обичат човека до себе си. Намусени, горделиви, самовлюбени, маниаци в клиничния смисъл на термина, палячовци, които чудно защо светът приема насериозно. И въпреки това… Какво ли щяхме да сме днес без спомена за тях и техните постижения?

  Сякаш Сатаната за сметка на таланта е обсебил душата им; фаустовци на духа, ала душевно осакатени, неспособни да приемат величието да живееш мъдро и смирено в скромността. Струпани от Пол Джонсън накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Какъв ли е изводът все пак! Дали не ни отвежда обратно към прогонването на прогледналите за познанието Адам и Ева от Едемската градина!

  Усилията на зоркия английски есеист не приемам като омаскаряване, а като призив към естественост и човеколюбие, които са основно изискване към всеки, независимо колко е талантлив и полезен за напредъка. Или отново става дума за върховенството на Десетте Божи заповеди. В такъв смисъл "Кардиф" е религиозна книга, независимо че не съм религиозен: иде ми наум, докато чета късовете превъзходна публицистика. Ровя из биографичните сведения за Бертолд Брехт (1898-1956), а съседът – десетина години по-млад от мен, тъкмо поема с жена си и двете си деца обратно към Германия, където се е установил преди петнайсет и повече години. Завиждам заради новата му кола, за пътя, дето му предстои, прекосявайки Европа. Обожавам тези дълги самотни нощни преходи с лека кола. Една от постоянните ми мечти е да пообиколя за два-три месеца – от април до края на юли, в компания на чарована млада жена европейските градчета и селищата там край голямата магистрала, която води, да речем, към Париж, а после да се спусна към Марсилия; да се отбия за ден или два в курортно селище на френското Средиземноморско крайбрежие, на което миниатюрно на картата селище нарекох втория от двата си сборника – подготвения за печат от 1994 г., ала неиздаден все още (или никога) сборник от стотина стихотворения "Порто Фино", № 2 подир сб. "Кардиф". Мнозина покрай мен мислят, че съм щастливец. Точно сега обаче никак не смятам, че е вярно. Като прокълнат съм с тези мои драсканици. Превърнал съм се в книжен плъх. Страхувам се да изляза на повече от 300 метра пеш от дома си. От този тип българи съм, за които говорят: "И до тоалетната с колата си ходи".

  Сякаш Сатаната за сметка на таланта им е обсебил душата; уж фаустовци на духа, а душевно осакатени, неспособни да приемат величието да живееш мъдро и смирено в скромността. Струпани от Пол Джонсън накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Усилията на зоркия английски есеист не възприемам за омаскаряване, а за призив към естественост и човеколюбие, които са най-основното изискване към всеки, независимо доколко е талантлив и полезен за напредъка. И пак става дума за върховенството на Десетте Божи заповеди. За сребристата му искряща модерна лимузина завидях на младия си съсед; завидях, че е с жена си и с децата си. Той дали знае, че е щастлив? Май не знае, понеже го виждам как ходи навъсен. Имал си проблеми със здравето. И жена му не изглежда да искри от щастие. Или щастието се усеща само когато го гледаш отстрани?

  18 avg. 2000

  Вчера след 14 часа трябваше да се видя с Re. За съжаление жигулата, върху която положих досега толкова мерак и усилия, за да ми служи за тези наши срещи, прояви характер: отказа да запали, прояви се като отмъстителна любовница, която ревнува от съперницата. Подир час и двайсетина минути бях на мястото на срещата – просто минах оттам, и Re. естествено я нямаше. Позвъни ми в четири след обяд притеснена да пита какво се е случило. "Нищо – казвам, – жигулата цял час не пожела да запали. Съдбата отредила днес да не се срещнем." От пет до седем със свекъра на Вера – по-голямата от щерките ми, пихме по две бири в кръчмето до училището в компания на внучката Невена. От Райчо узнавам, че двете ми дъщери и зетят си наели квартира на съседна улица срещу сто лева месечен наем. Отказвам се да ги разбера – избрали са си нестандартен начин да доказват на света колко са независими. На тяхно място бих постъпил по същия начин. Да, всеки сам трябва да трупа жизнения си опит. 

  19 avg. 2000

  Вчера от същото място купих нов акумулатор; и цената – пак 52 лева. Старият "нов" акумулатор издържа две седмици след гаранционния срок от година и половина. От същия продавач го бях купил, та ме гледа съчувствено; вмъкна се в задната стаичка, след малко иде: "Лош късмет! Случил ти се акумулатор от дефектна серия". Оказа се, както рече, негов приятел в същата онази седмица купил и той акумулатор от същата партида. "Съжалявам, нищо не мога да направя. Гаранцията ти изтекла!" И се наложи да се бръкна за точно 104 лева за още един акумулатор в разстояние на осемнайсетте месеца. После пред блока пиян комшия ми изръмжа: "Като си имаш братовчедка, дето бачка в пазарджишкия акумулаторен завод, що не отиде там, ами купуваш оттук? Кой ти е крив! Щяха да ти изберат от продукцията за чужбина. Нима не знаеш, че за нашия пазар пробутват боклуците си". Накъсо, вината ми е, че съм повярвал. Не е нормално българска продукция да съответства на стандартите за качество и трайност. Истината е, че с този акумулатор минах едва две хиляди километра; галех го като детенце.

  У нас, в България, тъй са ни подредени нещата, че българинът е длъжен да гледа с подозрение към всякакъв вид договори и да е готов, че шмекерът може да го измами; значи, по-харно е ти да излъжеш, отколкото теб да те вземат за наивник. Съседите ми от последния етаж се надпреварваха до месеци да се фукат как четири пъти сменяли новата си чешка автоматична пералня "Татран" и как четири години винаги се прали в чисто нова машина. Как! Малко преди да й изтече гаранционният срок, пъхали дебели черги в нея, старите огромни персийски килими, само за да блокират пералната, за да я рекламират като дефектна. "Е-ей, ама предпоследната ни пералня се оказа толкова здрава, мамито й, че се наложи с гаечния ключ върху буксите за електромотора й да дам накъсо, че да блокира. Яко животно, ама и от нея се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш с русия мустак, симпатичен и строен, същински англичанин от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина между съседите ми си бастисват сами акумулатора и ходят да го заменят по няколко пъти с нов. "Три съм ги сменил! – хили се 25-годишният Ивайло от седмия етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Айде бе! Няма па аз да се минавам!"

  Видяхме се (като Адам и Ева) с Re., и не беше зле: ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си сред всичките ми разочарования и унижения, които тукашната Райска градина ни поднася всекидневно! Живея монашески, да има що-годе ред в този мой живот. Откривам, че след ударите под кръста щастието пари замайващо в ноздрите ми както свежия планински въздух. Разгледах и проспектите, които Re. ми е донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези пъстри хубости е, че Западна Европа вече са я превърнали в музей, където простосмъртното население на Земята ходи да се докосне до своите мечти и блянове. Ала не мисля, че това там е истинският живот, а отлично подредена търговска витрина на Рая, където праведниците като бледи силуети вегетират от скука. Тук, на Балканския полуостров, пък и малко по на югоизток от нас, е територията на варварите, джунглата с хищници и жертви в истинския им вид. Ако българите ни крепи нещо, за да оцеляваме, за да не изчезнем съвсем; това вероятно е вбитият в пластовете от цивилизациите преди нас жилав Тракийски корен, митичните траки, бриги или фриги, от които сме произлезли.

  20 avg. 2000

  "Личността е по-важна от абстрактните идеи на идеологическата справедливост"; цитатът е от есето за Джордж Оруел (Ерик Блеър е същинското му име), Ивлинг Уо и Сирил Конъли – и тримата са родени в 1903 г., починали съответно през 1950, 1966 и 1974 г. Та тази мисъл на Пол Джонсън съответства на идеята от стихотворението ми "Енергия", писано в памет на приятеля и мой духовен брат, както сам се нарече пред сестра си веднага след погребението на баща им Ангел, Михаил Берберов (1934-1988). Откривам аналогии с писаното в "Кардиф", но "Кардиф" е сборник от стихове, макар философският им ключ да е в стила на този интелигентен и доста ироничен есеист. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 fev. 2023

Илюстрации:

- Фронтмени на медийна власт в София.

- Театър на сенките в древния Пловдив.

___
* "Интелектуалците". Английско издание от 1988 г., българско – от 1994 г. Авторът Пол Джонсън (1928) е английски журналист и популярен историк. Макар да бил свързван с политическата левица в младите си години, Джонсън е консервативен историк, получил образованието си в независимото йезуитско училище Stonyhurst College и в Magdalen College, Оксфорд.
** Свързани с мистична представа за свършека на света.
*** Както агитатор марксист от форумите неуморно се самоопределя за философ. Избиване на комплекс е това може би или съмнение, подтискано с напомнянето "Аз съм философ-психолог, дипломиран при това! Някой да не ме е прочел, да не ме е забелязал, че съм философ-психолог, при това дипломиран в Петербург. Да-да, аз съм философ"... Поначало философията е жизнерадостен стремеж към логическо обяснение на света, а този е злостен като първоучителя си Маркс.
****За случващото се на Балканите след войната от 1877-1878 г. нашите хора пуснали лаф: "България е сестра на Русия, но Сърбия й е любовница".
***** Университетски професор по Българска литература между двете световни войни в Софийския и в нароилите се като манатарки след дъжд университети на дълбокия и не тъй дълбок наш роден прованс. 

Иван Сарандев (1934-2020)

Когато правех политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991 г.), Иван Сарандев и художникът Любомир Самарджиев (1937-1999), които съм приемал дотогава като приятели за човечността им към мен, се отдръпнаха като попарени, щом чуха, че правя вестник, опозиционен на БКП, която тъкмо се беше преименувала на БСП. С това преименуване партайците заграбиха табелата "БСП". Друга партия под това име бе регистрираната на 31.ХІІ.1989 г. с председател Йордан Велков. С фалшифицирани протоколи обаче бе елиминирана не само онази БСП, но и първата у нас след Десети ноември 1989 г. – истинската Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров. За сведение вж. БТА: "Паралели", Прес-служба "Куриер" – "Експресно издание. Нови политически и обществени сили", с дата: 21.ІІ.1990 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1195.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1195.) 

  Има мъже, които превъзхождат жените с красноречието си, но нито един мъж не притежава красноречието на женските очи. – Макс Вебер (1864-1920)*

  24 fev. 1994 

ВАШЕ СИЯТЕЛСТВО** 

Моето уредно и сладко, мило момиче

настоява да му повтарям, че го обичам,

и колкото по-често, и колкото по-честно,

толкова ще й е по-приятно и интересно.

"В противен случай – повишава ми тон, –

ще смятам, че си смотаняк и галфон,

който не проумява какво любовта е

и как същата тази любов се ласкае

от подаръци не – понеже сме бедни,

но от онези познати думички дребни,

от които ясно и точно да се разбира,

че сърцето ти за мен да бие не спира!" 

И тогава й казах, че доста ги има

такива палячовци, навити с пружина:

натиснеш бутончето гальовно, и хоп –

чува се глас чак от черния им дроб,

който ласкателен глас при безутешни

 и извънредни ред други обстоятелства

Ви се кълне в любов, Ваше сиятелство.

Ала любима, дали ще си сигурна ти,

щом ласкателят внезапно изчезне,

когато пред трагическа някоя бездна

Палячото като преспа сняг се стопи,

докато мълчаливият в битката влезне

мълчалив, изобщо, без приказки много,

само и само да не изпаднеш в тревога?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 fev. 2023 

Илюстрации:

- Младото момиче е цвете в полето!

- Проблемът й е има ли ти доверие. 

___

* Немски социолог и икономист. 

** От ръкописа "Порто Фино" (1994). Бел.м., tisss.