ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1198.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1198.) 

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите си, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... – Ап. Павел до римляни, І:30-32.

  31 maj 2000 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ

  За втори път звъня в Регионалния инспекторат, за да потърся регионалния шеф по образование, някой си Павлин Бакалов; предадох на секретарката му, че ми се налага да разговарям с него. Казах й да запише трите ми имена, както и длъжността "учител", продиктувах номера на домашния си телефон, та въпросният Бакалов да ме потърси, когато му е удобно; добавих, че с личния си автомобил ще се явя където и когато той реши. Повторих: "И за него е важно да се видим". "Да, господине. Нали ви казах преди час, господин Бакалов не е тук. Обадете се в понеделник" – рече секретарката, а дали си е записала номера на телефона ми?

  Отклонение из Основи на психологията. Тази епопея започва с реплика. По време на състезание по народна топка между ІV-д и V-е Глория подхвърлила: "Вижте я тая камила гърбава, не може да улови и една топка, нищо не може!" Казаното се отнася до Даниелка, която едва от седмица е на училище, два месеца отсъстваше по болест. Даниелка приказва тихичко като мушица, като да се колебае, преди да отвори уста, и движенията й са плахи и несръчни. Изригналата от Глория обида кара Росица, която ми е председател в V-е, да настръхне, да отвърне към едрата и яка Глория: "А пък ти си маркуч". И оттам ела, че гледай! На пръв поглед силите са неравни. Глория е сама – никой от ІV-д не се включил в заяжданията; от другата страна са всички мои деца от V-е (без непукиста Петър). Парадоксалното лично за мен е, че впоследствие Глория в течение на месец се явява предизвикващата, активно търсещата сблъсък с Росица: и във физкултурния салон, по коридорите на училището, край главния училищен вход, и на улицата, с онова момиче, което един-единствен път й се е противопоставило.

  Глория е любимка на класната си Виолета Еневска, сочена е за пример в ІV-д клас, понеже е интелигентна и силна физически; за такива казват "родено да е лидер". Зад този лидер обаче, освен майка й на Глория и класната г-жа Виолета Еневска, друг не открих. И не само учениците от ІV-д, но и хлапенцата от блока, където живеят Бутови-Вутови, отбягват Глория заради сприхавия й характер – може би заради онова, което децата интуитивно усещат много по-силно от възрастните – склонността у Глория да се представя за нещо, което не е. Да не ставаше дума за дете, бих отсякъл: Това си е хищник в лъскава козина. Как да се оплаче срамежливият Ивайло Ангелов, хлапак на 12 години, че Глория с шутове го е прогонила от училищната спортна площадка! Как пълничкият Тихомир да хленчи, че Глория му е рекла: "Дръпни се да мина, бе, тлъст педал!" На кого да се жалват девойчетата от моя V-е, когато зад гърба си чуват: "Пък тия курви не мога да ги гледам!" В училищния коридор на втория етаж край стаята на ІV-д Росица била изблъскана с юмрук в гърба. Като се обърнала, Глория я ритнала в корема, заплашила, че ще я пребие. И Росица се връща с двете си приятелки Нина и Поля... Опитвам да си представя Росито с ръце на кръста, и хем ме досмешава, хем ми докривява. Росица – към Глория: "Нали се заканваше да ме пребиеш? Хайде, ела сега да ме пребиеш, де!" Това е в сряда, на 17 май. Какво следва...

  У дома Глория разправя как три момичета от пети клас искали да я бият; може и да е рекла, че са я били, но това не мога да си представя при този властен характер на момичето. Майката се появява на следния ден в училище... Идва помощник-шефката математичката Радка Пенева в хранилището на училищната библиотека: "Господине, търси ви една хубава майка". "Че що съм й на хубавата майка? Майка на мой ученик ли е?" – питам. "Майка е на ученичка от IV-д клас" – отговаря г-жа Радка. "Ех – казвам, – не ме интересува хубавата майка. Точно защото е хубава, не ща срещи с непознати хубавици. Ами че аз тук работя, драга!" Така, с този нехаен тон. Не съм и подозирал с кого точно съм се разминал в онзи четвъртък, 18 май! Бутова-Вутова се оплакала на помощник-директорката; помощник-шефката Радка, от своя страна, идва и от вратата на хранилището към училищната библиотека по този начин ми предава не оплакване на майката, а желанието на хубавица-майка да разговаря с мен, дявол я знае за какво.

 Решавам веднага – следващия учебен час при моите петокласници да разбера какво се е случило. Само попитах: "Деца, нещо неприятно да се е случило напоследък?" – и отначало плахо, сетне все по-разгорещено един през друг моите петокласници взеха да се оплакват от някоя си Глория. Един обидила. Друг изблъскала. Трети прогонила с ритници. Някому се заканила, че "ако се наложи майка й да се разправя, трите курви моментално ще изхвърчат от училище". "Кои са Трите курви?" – питам. "Ами това сме ние" – изправиха се като три църковни свещици 12-годишните Росица, Поля и Нина. И колкото повече слушам пороя гласове на моите ученици, толкова по-неясно ми става.

 Записах всичко върху четвъртинка на лист от ученическа тетрадка: от подвизите на Глория до заканата как майката ще се разправя с трите курви от моя клас... И тръгнах да диря класната на ІV-д. Засичаме се съвсем случайно във фоайето към третия етаж, питам: "А бе, Вили, какво ти е мнението за твоята Глория?" "О-ох!... Глория е чудесно дете! – уверява ме класната на IV-д Виолета Еневска. – Бояджиев, я виж, поговори си с твоите калпазани*. Моята Глория е много възпитано, интелигентно и изключително умно дете!" "Да, бе – махвам с ръка, – деца са, днеска се карат, утре са пак заедно! Ще измисля нещо да се сдобрят." И се разминавам с любезната симпатична г-жа Еневска. Разминаваме се не само в буквалния смисъл; разминах се с госпожата оттук-насетне по всички линии, та още ме е яд, че си изгубих илюзиите за етичния, приятен до онзи момент образ: открих малодушната Виолета, на която вече веднъж й бях казал, че ми напомня не само по име, а и по вид най-дяволитата от сестрите на майка ми – леля ми Виолета от пазарджишкия джинс. Малодушната лицемерна Виолета, оказа се, нямала нищо общо с моя род от Пазарджик: досега, предполагам, е категорична, че любимата й Глория е Образец, Еталон, Идеалът за отлично възпитан млад човек, може би най-доброто, което днешното Българско училище е в състояние да възпита.

  Каквото измислих оттам насетне, вече съм го описал отнапред, както съм описал и продължението, което се получи от сблъсъка на моите си илюзии за нравственост с великото самочувствие на персони от типа Бутова-Вутова – изискана, умна, красива на вид колкото актрисата от Щатите Сюзън Сарандън, а може би по-красива и от нея.

  2 uli 2000 

  Фразичка, изкрещяна от Глория, докато препускала в училищния коридор сред рояк деца от IV-д да си получи подаръка**. Та Глория изкрещяла: "Я да видим кого пак ще бия!" Ай, как съответства то на изреченото от майка й пред инспекторите: "Настоявам той, като учител, да се извини на моята дъщеря. Така моята дъщеря ще получи добър урок за живота. Ако не й се извини господинът, консултирала съм се с двама отлични юристи, макар хич да не ми се ще да предприемам по-сериозни действия срещу него, но ако се наложи..." Изкрещяното от щерката звучи в известен смисъл красиво като в екшън дори, докато речта на майката е "плетение словес"***, гъвкава като змия в лозе по стил и архитектоника словесна структура. Ами копието на онази жалба, пратена до Министъра Веселин Методиев (1957) от ДСБ – шеф на образованието в демократична България с всичките мераци по "европейските духовни ценности"? Уж-жас! Световен проблем – въпрос от жизнено значение за Българската ни държава как се възпитават децата на нашите партайци!

  Двете реплики: на майката и дъщерята, идат като резултат от един и същи рефлекс към света, на един и същи манталитет. В политическия живот напомнят хвъркатите фрази еуфорична наглост: "Ний пак сме тук!" на пребоядисаните бивши и окопитили се мекерета на БеКаПе и "Кой не скача, е червен!" на фанатизирания плебс от СеДеСе (Стани да седна!). Заканата на "Сюзън Сарандън" впечатление не направи на тримата инспектори в Пловдивския регионален инспекторат по образование. За изкрещяното от Глория приеха, че не може да е истина, щом майката казва, че дъщеря й никога не лъже. Какво, че заканата са чули шестима от 12-годишните – Ивайло Ангелов, Георги Юруков, Ирина Онова, Христина Манолова, Радостин Димитров, Симеон Чобанов!

  Емилия Бутова-Вутова за първи път видях на разговора в инспектората – разговор, в който можех и да не участвам. Каква длъжност заема тази женица?! С какви връзки разполага? Нищо не знам за нея, но пък си мисля: Учителят е обществена фигура, не подробност от пейзажа, а личност с по-особени длъжности натоварена. Доста хора го виждат какво върши, как го върши, какво говори, как си носи дрешките, как кафето си пие в кварталното кафене, как кашля, как замълчава, как пропуска униженията покрай ушите си или отказва да се зъби на озъбилия му се насреща. Да-а, хич не е случайна личност учителят, дами и господа демократи и началници. У нас това разбира ли се?

  А може би не ми е работа да задавам въпроси... И започвам да се чудя на себе си: какво правя наистина срещу Глория (Латинското "Gloria" означава Слава. Знам го от хилядолетния възглас "Sic transit Gloria mundi", Тъй отминава земната слава). Слава е ключова дума. Суетата неизменно през всички епохи се бори за слава. Помните ли старите ни социалистически лозунги: "Вечна слава!" или "Слава на БКП!", "Слава на КПСС!", "славната нерушима българо-съветска дружба", "нашият славен възход към комунизма", "славните ни марксисти-ленинци", "славните герои на комунистическия труд"... Ай сиктир! Какво общо с живота има всичкият този камуфлаж, всичката тази вата, която иде да ви подчертае мъжествените рамена, които всъщност липсват под парадния ви политически костюм? Пред Глория отсега пътят през живота е застлан с килим от унижени и оскърбени човеци. Готвят я да отстоява своето на всякаква цена, да бъде активна, безскрупулна, нападателна и да не прощава, да не се смирява пред Истината, да преиначава, да лъже както си диша, да налага лицемерието с всякакви средства, да се прави на света вода ненапита. Виждам я подир десетина-двайсетина години как от грижливо отглеждано зорко охранявано интелигентно детенце израства бъдещият лидер, бъдещият Командир на партия, някой новичък Иван Костов, Сергей Станишев, крупен бос в бизнеса, жесток командос от специалните части – или просто Егоист с набъбнало могъщо съзнание за своето велико достойнство, възкръснал из неандерталския период на лъже-демокрацията Герой на нашето време.

  4 uli 2000

  В петъка, от 18,00 часа поканих родителите на моите петокласници в класната стая. Прочетох им записките си около Случая Глория. Предполагам, родителите, които не дойдоха, наистина са били сериозно възпрепятствани. Предполагам, не са си рекли "Какви са тези глупости, що ли ми губят времето!" Предполагам. Научавам, сега вече от майки на моите ученици, какво разправили децата им вкъщи. Особено разгневени бяха жените от начина, по който – привиквани едно по едно, все уж за изясняване на Истината, осемте деца от моя V-е клас били убеждавани да съкращават репликите на Глория, били карани да преиначават, да лъжат. Ето я ситуацията... Шефският кабинет. Влиза 11-12-годишно дете. Вижда неколцината строги възрастни, най-важните хора в училището: административния началник Аделина Игнатова, училищната психоложка Йоана Георгиева, председателката на учителския синдикат на КНСБ – госпожицата по география Наси Маркова. Последната присъства като човек, който като ли че е дошъл да успокоява обстановката. Но ето как е протекъл, например, полицейският разпит на възпълничкия срамежлив единайсетгодишен Ивайло Ангелов...

  Казали му върху чист лист да напише какво точно е чул от устата на Глория и какво Глория му сторила. Ивайло прилежно написал: "Дръпни се да мина бе, тлъст педал". Последната думичка едната от следователките казва да не я пише. Дават му новичък чист лист. Той написва: "Махни се да мина" и спира в колебание. И тогава се намесва пак синдикалистката: "Хайде сега, мойто момче, постави удивителна след думичката "мина"! Я виж, чудесно се получи". Четири пъти карали Ивайло да преразказва една и съща история: как едрата Глория с ритници го изгонила от училищната площадка. На разговора два дена по-късно в местния наш регионален инспекторат г-жа училищната психоложка с библейското име Йоана обяви как четири пъти чула различни версии от хлапака Ивайло. "Така че – обобщи гордо наблюденията си – на децата не може да им се вярва. Понеже децата си противоречат, което означава че са манипулирани или че казват онова, което възрастният иска да чуе. Ами че да, в тази възраст психиката им е точно такава, понеже много силно желаят да бъдат харесвани."

  От разпита в директорския кабинет, обаче, едно от момиченцата – петокласничката Илияна Видева, изнася любопитна подробност – г-жа психоложката до такава степен се вживяла в ролята на следователя Порфирий Петрович****, че шефката й изсъскала на престараващата се Йоана Георгиева: "Престани! Ако не престанеш, ще те изгоня от кабинета!" По време на разпитите синдикалистката Наси Маркова – председателка на един от двата учителски синдиката в училище, всичко обръщала на майтап, кикотила се; явно доставяли й притеснените уплашени деца приповдигнато ведро настроение. Споделено от разпитваните ученици с родителите у дома... Не съм бил там, научавам го на родителската среща в петък. Преди срещата с родителите – защото тези неща от следствието, водено зад гърба ми по този идиотски начин, не съм подозирал, мислел съм си, че – защитавайки учениците си, защитавам колегиалността, самоуважението, честта, достойнството на учителя. И какво се получи?! Виждам се посред обърканите петокласници, пред притеснените им и ядосани родители, които се опасяват да няма неприятни последици за хлапето им. Така че гледаха ме потресени и с тревога: Защо съм разбунил гнездото на осите, какво да очаквам с тази моя донкихотовщина, с тази наивна вяра в доброто? Исках да защитя позицията на младата директорка, обвинена от Бутова-Вутова и двамата служители в Регионалния инспекторат по образование в Пловдив, а оказа се – от страхливост, от малодушие или що ли, тази, дето тръгнах да защитавам, хич не ми помага. Напротив, и тя ми се озъби... Какво става? Какво накара шефката Игнатова да се притеснява от мадам Бутова-Вутова? А може би не от самата Бутова-Вутова, а от инспекторите се притеснява?... Ами онези двамата инспектори, те от кого са се притеснили? Могъщо животно по върховете ли се е размърдало, или по своему тълкуват що е то демокрация? Толкова сложно ли е да видят, че чрез натиск върху двайсетина хлапета амбициозна женица се втурнала да руши из основи милата представа изобщо за Българското ни училище като Храм на нравственост и култура!

  И се обръщам вече към мене си: Ами ако Бутова-Вутова е наистина права, къде си тръгнал, драги ми Бояджиев? Мнозина не биха ти простили, дори и да докажеш какво се е случило наистина. Тези малодушни хорица вече са се приспособили или опитват да се приспособят да заживеят мижаво, да преживеят някак, както дойде в атмосфера на духовна смрад. И точно те, приспособилите се, няма да ти простят, че си осветил отвътре жалката им лична драма. Проблем оттук-нататък ще ти е да им докажеш, че ги обичаш, въпреки мизериите им, че от любов към тях – приели да бъдат унижавани от Герои на деня, не ти се ще да ги настройваш срещу представата ти за справедливост.

  6 uli 2000 

  Викат ме да се явя в кабинета на директора... Ето каква заповед ми връчи шефката, най-съществената част от официалния писмен документ: НАЛАГАМ дисциплинарно наказание по чл. 188, т.1 от Кодекса по труда – "Забележка" за накърняване личното достойнство на ученичката Глория Бутева от ІV-д клас чрез изписване на послание в книга-подарък от V-е клас"... Как да кажа на учениците си защо са ме наказали?! След последния час ги извиках, написах върху черната дъска текста за песен по основната мелодия в изпълнение на Ричард Клайдерман от нашумелия по онова време сериал "Птиците умират сами". Текста съчиних, кажи-речи, на прима виста в класната стая на моя V-е сутринта преди учебните часове още на следния ден. Може да не е съвършен, но толкова са ми възможностите.

Животът е любов

Злото е силно и може да хапе.

Злото промъква се около нас –

със зъби е то и с остри лапи,

гледа ни с поглед от бяс.

Злото се радва, щом ни уплаши.

О, как празнува, когато сме зли!

Кучешки души по стъпките наши,

бърза в сърцата ни да се всели.

Грей небосвода. Душата е птица.

На воля нагоре тя с обич лети,

че сме родени да стигнем звездите,

щом в себе си Злото всеки сам победи.

Злото не знае що е то милост.

Злото пак лае безумно по нас,

по-властен обаче от злата му сила,

е на сърцето ни нежният глас.

  Уговарях новата ни колежка по пиано да разучи песента с децата от петите класове, на които преподавам Български език и Литература. Това сторих и заради историята с посредствеността, страха, малодушието и озлоблението, които в най-хубавото време от годинита оказваха груб натиск върху учениците ми заради Глория. Видях като под микроскоп следните издули се от самочувствие персони:

    - инспекторите по образование Георги Хаджиничев и Илияна Заркова,
    - педагожките Йоана Георгиева и Виолета Еневска,
    - Павлин Бакалов, шеф на Регионалния инспекторат по образование в Пловдив.

 Някои хора така и не проумяват, че когато си с човеколюбието, нито си сам, нито си в слаба позиция. Психоложката Йоана била плакала в хранилището на библиотеката; трябва да съм негодник, ако това ме удовлетворява. Съжалявам, че притеснителната Йоана в тази история бе твърде далеч от онзи, чието име носи, но не бих могъл да й помогна, докато на мен ми помагат зарасналите рани от срещите ми с грандоманията в досегашния ми бит на вестникар и човек от обикновените българи откакто се помня.

  Бележка от днешния ден

  Извъртяха се шест учебни години оттогава. В дванайсети клас, на които тази година не преподавам, е Росито – една от моите някогашни петокласнички; а другите от онзи V-е се разлетяха по разни училища... Вероятно неколцина учат в чужбина: при мама и тате, побягнали от днешната наша България. Надявам се, случаят с Бутови-Вутови и компания да им остане обеца на ухото. Какво ли повече да пожелае простият даскал! Децата ме приемаха като да бях излязъл с тържествени салюти от битката с Вятърни мелници. Скрих от тях, че онези отгоре ме наказали по същата причина, поради която някога Петко Каравелов (1843-1903), основател и първи председател на първата у нас Демократическата партия, пред кореспондента на лондонския вестник "Таймс" бурно отрекъл, че е ял юнашки кьотек в Черната джамия***** от джелатите на боготворения у нас Стефан Стамболов. Начумрил се наш Петко, па рекъл на нафукания англичанин: "В България, драги господине, не бият. Българите сме благороден народ". Може и да не е баш тъй, ама тъй го виждам насинения от побоищата лидер на онази някогашна Демократическа партия, която няма нищо общо нито с Дон Корлеоне (Стефан Савов), ни с преподобния Веселин Методиев****** от Силистра, до когото нашата пловдивска Сюзън Сарандън очевидно лично си е издействала ходатайството. Човешки работи!

  Пловдив, 3 ноември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 1 mar. 2023

Илюстрации:

- Вечен сюжет: Давид срещу Голиат.

- Следователят Порфирий Петрович. 

___

* Калпазан(ин) от тур.: негоден, калпав човек, мързеливец.

** За подаръка – в следния текст за Случая Глория.

*** Израз, въведен от Патриарх Евтимий Търновски за означаване на витийно слово.

Следователят Порфирий Петрович

**** Ключов образ в романа "Престъпление и наказание" на Ф. М. Достоевски (1821-1881).

***** Днешният християнски храм "Св. Седмочисленици" край ул. "Граф Игнатиев" в София, известен някога като Черната джамия, бел използван за тъмница, където изпращал политическите си опоненти лидерът на управляващата известна с вагабонтлуци Либерална партия, наричан "Чудовището Стамболов" (1854-1995).

****** Чиновници, подобни на Веселин Методиев се появиха като свита на г-н Стефан Савов. Бел.м., tisss.