ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1196.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1196.) 

  Миналото в известен смисъл иде от бъдещето. – Мартин Хайдегер (1889-1976)

  15 avg. 2000 

ЛИЦЕМЕРИЕТО

  Невероятно – китайската роза, която от три-четири дни се кани да извади на показ първото алено цветче, днес сутринта, точно навръх Голямата Богородица най-сетне е разцъфнала. Едно денонощие, не повече – и утре разкошният цвят ще се отрони от храстчето, а днес то грее с цялата си женствена хубост. Точно днес. Ей такива малки празници правят чудесен живота. Чета в книгата на някой си Пол Джонсън* към края на есето за поета Пърси Биш Шели... Мери Годуин, съпругата на г-н Шели до смъртта му, когато приятел случайно зърнал синчето й Пърси да срича, възкликнал: "Сигурен съм! Като порасне, ще стане необикновен мъж!" – и Мери Годуин, напатила се поради отвратителния характер на починалия си мъж, възкликнала притеснено: "Дано Бог му помогне да остане обикновен човек". Авторът на сборника есета под строгия надслов "Интелектуалците", доколкото разбирам от първите два-три текста (за Жан-Жак Русо, Пърси Биш Шели и Карл Маркс), въвежда идеята за двойнствения живот и участта на високо надарени личности, възприели ролята да законодателстват, да са съдници и духовни водачи на човечеството, а от друга страна, в личния си живот са чудовищни лицемери, досадни егоисти, наглеци и грубияни. И за да си обяснят лицемерието им, онези, които отблизо ги познават (близки, приятели), ги причисляват към клиничните маниаци, към психично болните... Т.е. обикновеният, стандартният простосмъртен е велик в своята тиха обикновеност. Което звучи в тон с пасаж от "Поема за България" от сборника ми "Кардиф":

    И като обърне взор назад, 

     какво ли вижда човекът делничен!
    Тъй мимолетно всичко негово е,

    че не можем иначе да си представим

     този скитник,
    освен като вечен пътник по грешната земя.

  Също и в съответствие със стихотворението "Спокоен" от сборника:

    Защото най-после всичко наред е и всичко е ясно:
    голям е човекът, тъй нищожен,

    голям е, в мълчанието си свирепо вглъбен
    отвъд смъртта – в живота на цялото човечество.

  Между другото, що се отнася до "Кардиф", няма да си позволя компромис, че да я забележи светът. Добра основа за самоуважение – да живееш с този дял, който ти е отреден, да не ламтиш, да не бълнуваш грандомански. Изкуството върви от видения към действителността; науката – от съществуващото гради видения, и по-конкретно казано, своите хипотези. В този смисъл авторът на т.нар. "научен" комунизъм нямал кой знае колко общо с научното изследване – Маркс защитава, агитира, внушава като поет, публицист и моралист есхатологични** бълнувания за човешкия ни род. Твърде разпалено ми звучи, за да го приема за сериозен научен работник. Творчеството му е извън сферата на научността, въпреки че – ама защо ли не и точно затова! – се кичи с определението "научно".*** Изобщо – дотук погледнато, англичанинът Пол Джонсън развива позната и лично моя си теза за лековерието и за наивността да приемаме за висока стойност нещо измамно, фалшиво, маниакално. Това съм го обсъждал вече в тези записки по повод влиянието на марксизма (в болшевишката му версия) сред по-образованите слоеве на обществото, и съм си обяснявал същото лековерие с липса на национална традиция сред едва-едва прохождащата у нас интелигенция от 1870 г. насам – от Христо Ботйо Петков, който едва 22-годишен, пръв прегръща Марксовата утопия. Учили-недоучили, без системна научна подготовка са били и маститият Пенчо Славейков, и финият Гео Милев, ала съвременникът им ги въздига, има ги за високо ерудирани.

  За онази наша България мога да преглътна този факт с иронична усмивка, обзет от сантиментално родолюбиво чувство, ала какво пък да река за Западноевропейското интелектуално общество?! И там комай са изобилствали глашатаи на Истината, разни "учители и гуру" с оцъклени към небето зъркели, маниакални лицемери с артистичен талант, гении на двуличието, възприели познанието върху древността преди всичко като средство за самореклама сред плебса. Публиката и там пак въздишала с онова Иван-Вазово, от шедьовъра "Чичовци", новелата за Варлаам Копринарката излетяло: "Много чело, много знай!" – крилата фразичка, из устата на Коно Крилатия – сопотски чешит, която може да отнесем към ред жежко разхвалвани модни веяния, нахлуващи откъм Западна Европа или Северна Америка на Балканите. Като му отеснеят модните кондури и пъстри парцалки, Западът великодушно ни ги дарява за втора употреба и доизносване. Марксизмът в цивилизования Запад не успя да пусне дълбок корен; на Изток обаче марксовата фантасмагория стана яка основа на могъщи свръх-държави от бившия СССР на Сталин, та до Китайската народна република на Мао Цзедун и пр. Модерните уж стихотворения на Димчо Дебелянов в превод на френски изненадали френските литературни историци, и онези ми ти там хора възкликнали: "Как?! За вас този поет е връх на поетическото майсторство? Такива стихове и поети във Франция с лопата да ги ринеш!"

  16 avg. 2000

  Дребни или по-едри на ръст, но грозни в лице, изпаднали в плен на комплексите си, неадекватни в обществена среда, сеещи гняв и ненавист, изверги в личния си живот и дела, живо наказание за роднините си, маниаци и лицемерни, неблагодарни, жестоки, безскрупулни, подли, изнудвачи, но и с чудесно самочувствие, с огромно чувство за непогрешимост, неотстъпчиви, изобретателни в злото: и всичко като компенсация за собствената им душевна несъстоятелност. В есетата си "Интелектуалците" Джонсън представя т.нар. "гении" от последните около двеста години като чудовища, или по-точно, като нещастници, обладани от демони, хора безчовечни, но работещи, може би по воля Божия, в името на човеколюбието. Изкушава ме този детайл – за физическия тип и "красота". И именно това съчетание: висок, прометеевски дух, от една страна, и дребнава, сгърчена и осакатена мизерна душици – от друга. Колкото по-ограничени в личните си дела и живот, толкова повече разкрепостени в духовното, локомотиви на прогреса; жалки, смешни, като човеци, а грандиозни, възхищаващи ни, като отварячи на нови хоризонти пред идещите подире им поколения – Русо, Шели, Ибсен, Толстой, Маркс, Жан-Пол Сарт: физически дребни на ръст. Бих добавил мотива за сключения договор със Сатаната, чийто други имена – Прометей или Луцифер (носещ светлина) от древността до наши дни, е разработван вече от Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832) във философския му роман "Фауст" и продължен по-късно от родения в Любек Томас Ман (1875-1955) с романа за гениалния Адриан Леверкюн "Д-р Фаустус".  

  Във втория абзац на есето за двуметровия (около 190 см.) Хемингуей Пол Джонсън употребява размишление, което едно към едно може да бъде съотнесено и към т.нар. родни интелектуалци: "Прекарват по-голямата част от живота си, превръщайки се в продукт на културен колониализъм. Появата на самобитен независим интелектуален дух в Северна Америка е реакция срещу раболепието на Ървинг (разбирай: национал-революционните дейци) и другите като него" (като тях). Културен колониализъм – ето най-дразнещата ситуация, която сегашното поколение млади българи би трябвало да преодолеят в отношението към собственото си национално самолюбие, независимо от добрините (злините), които сме понесли от славянските братя русите. Обаче т.нар. "цивилизационен избор" дали следва да избива в идиотските други две крайности – в слугинско преклонение пред Запада и Североамериканските щати, или пък в креслив национализъм като Сръбски шовинизъм, сляп за недостатъците в духовния живот на Българската нация.

  Трезв подход към вътрешнодържавните проблеми – ето какво в исторически план ни предстои. Стефан Стамболов едва наченал, княз Фердинанд и Стамболийски са го продължили, но тази линия на поведение най-отчетливо се проявява в политиката на цар Борис ІІІ и неколцина политически водачи на буржоазна България, у Александър Малинов – на първо място, въпреки провинциалната ограниченост и самонадеяност, присъща за партии и движения на Балканите между двете Световни войни.

  Разсъждавам като типичен лаик, но какво значение има моето лично самочувствие, когато е очевидно: по досегашния начин просто повече не можем да продължаваме да се пренебрегваме и да се самоунижаваме! В този смисъл Русия в представите ни няма кой знае колко общо с действителната Русия. Именно с онази виртуална Русия, с Русия от представите ни предстои да се изясним докрай: дали ще продължим да се държим като мизерна духовна провинция на Руския имперски манталитет и имперско самочувствие (велика история, великолепна култура) или най-вече ще се осмелим да отстояваме, че сме други по съдба и перспектива. Не ни вреди толкова самата Руска политика и медии, колкото унизителното обсъждане враг ли ни е Русия или приятел и брат****. Да приемем тази велика нация и нейната държава с всичките й странности и да се съсредоточим най-сетне върху своето – какво лошо има в това? Обществата от нации с нашия калибър (унгарци, хървати, белгийци, холандци, шведи, чехи, словаци, да не говорим за далеч по-малобройни от нас: разни княжества и градове-държавици, и особено, без да споменавам подредената Швейцария... Та надявам се, тези нации не изживяват толкова драматични угризения спрямо т.нар. Велики сили, когато следват националния си приоритет.

  Защо – заговорим ли за Русия, българите се разделяме на враждуващи два лагера! Проблемът следва да се постави по друг начин; в крайна сметка, кое е по-важното за обикновения българин: Русия или България? Тогава, надявам се, няма как повече да шикалкавят ни русофилите, ни русофобите в днешна България. Решим ли този казус, ще отмре основна от причините за раздвоението ни, ще се съсредоточим върху това, което сме, което следва да направим за собствената си държава. Гузната й съвест на бившата партийна номенклатурна интелигенция от доносници и галеници на властта ползва все външни фактори, за да оправдае съвършени недомислия и тежки грехове спрямо обикновения българин. И Русия, а и руснаците са такава фикция, която и сега продължават да експлоатират (за фикцията говоря) като аргумент за малодушието и за ожесточението си едни към други в политическите баталии. Не сложим ли край на тази тъжна традиция, която се точи от сто години насам, ще продължим да се въртим в кръг както еврейските племена из Синайската пустиня, заразявайки с невежествена дива страст идещите подире ни млади поколения граждани на Република България. 

  Цитираното от Пол Джонсън в "Интелектуалците", чието заглавие в оригинал е "A phoenix paperback", с помощта на англо-българския ми обемист речник красиво си го превеждам: "Някакви си феникси от евтините книги". Ами авторът цитира на стр. 229 някой си Валтер Бенямин, който определял интелектуалеца като човечец "с очила на носа и есен в сърцето". И тутакси в представите ми изплува някогашен мой приятел, учтивият и сдържан проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020)*****, кой знае защо!

  17 avg. 2000

  Приземявайки, меко казано, образите на т.нар. "ярки интелектуалци", Пол Джонсън внушава разочарованието си от съчетанието на гениалното у човека с неумението у гения да се държи като нормален простосмъртен. Твърде самолюбиви, податливи на бесовете си са тези характери – веднъж изплували над множеството, държат се като вампири, пият жизненост, съсипват не само физическото тяло, но и съществованието на най-близките хора. Повечето, всъщност, са ужасни самотници, обладани от идеята да служат уж на човечеството, но неспособни да обичат човека до себе си. Намусени, горделиви, самовлюбени, маниаци в клиничния смисъл на термина, палячовци, които чудно защо светът приема насериозно. И въпреки това… Какво ли щяхме да сме днес без спомена за тях и техните постижения?

  Сякаш Сатаната за сметка на таланта е обсебил душата им; фаустовци на духа, ала душевно осакатени, неспособни да приемат величието да живееш мъдро и смирено в скромността. Струпани от Пол Джонсън накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Какъв ли е изводът все пак! Дали не ни отвежда обратно към прогонването на прогледналите за познанието Адам и Ева от Едемската градина!

  Усилията на зоркия английски есеист не приемам като омаскаряване, а като призив към естественост и човеколюбие, които са основно изискване към всеки, независимо колко е талантлив и полезен за напредъка. Или отново става дума за върховенството на Десетте Божи заповеди. В такъв смисъл "Кардиф" е религиозна книга, независимо че не съм религиозен: иде ми наум, докато чета късовете превъзходна публицистика. Ровя из биографичните сведения за Бертолд Брехт (1898-1956), а съседът – десетина години по-млад от мен, тъкмо поема с жена си и двете си деца обратно към Германия, където се е установил преди петнайсет и повече години. Завиждам заради новата му кола, за пътя, дето му предстои, прекосявайки Европа. Обожавам тези дълги самотни нощни преходи с лека кола. Една от постоянните ми мечти е да пообиколя за два-три месеца – от април до края на юли, в компания на чарована млада жена европейските градчета и селищата там край голямата магистрала, която води, да речем, към Париж, а после да се спусна към Марсилия; да се отбия за ден или два в курортно селище на френското Средиземноморско крайбрежие, на което миниатюрно на картата селище нарекох втория от двата си сборника – подготвения за печат от 1994 г., ала неиздаден все още (или никога) сборник от стотина стихотворения "Порто Фино", № 2 подир сб. "Кардиф". Мнозина покрай мен мислят, че съм щастливец. Точно сега обаче никак не смятам, че е вярно. Като прокълнат съм с тези мои драсканици. Превърнал съм се в книжен плъх. Страхувам се да изляза на повече от 300 метра пеш от дома си. От този тип българи съм, за които говорят: "И до тоалетната с колата си ходи".

  Сякаш Сатаната за сметка на таланта им е обсебил душата; уж фаустовци на духа, а душевно осакатени, неспособни да приемат величието да живееш мъдро и смирено в скромността. Струпани от Пол Джонсън накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Усилията на зоркия английски есеист не възприемам за омаскаряване, а за призив към естественост и човеколюбие, които са най-основното изискване към всеки, независимо доколко е талантлив и полезен за напредъка. И пак става дума за върховенството на Десетте Божи заповеди. За сребристата му искряща модерна лимузина завидях на младия си съсед; завидях, че е с жена си и с децата си. Той дали знае, че е щастлив? Май не знае, понеже го виждам как ходи навъсен. Имал си проблеми със здравето. И жена му не изглежда да искри от щастие. Или щастието се усеща само когато го гледаш отстрани?

  18 avg. 2000

  Вчера след 14 часа трябваше да се видя с Re. За съжаление жигулата, върху която положих досега толкова мерак и усилия, за да ми служи за тези наши срещи, прояви характер: отказа да запали, прояви се като отмъстителна любовница, която ревнува от съперницата. Подир час и двайсетина минути бях на мястото на срещата – просто минах оттам, и Re. естествено я нямаше. Позвъни ми в четири след обяд притеснена да пита какво се е случило. "Нищо – казвам, – жигулата цял час не пожела да запали. Съдбата отредила днес да не се срещнем." От пет до седем със свекъра на Вера – по-голямата от щерките ми, пихме по две бири в кръчмето до училището в компания на внучката Невена. От Райчо узнавам, че двете ми дъщери и зетят си наели квартира на съседна улица срещу сто лева месечен наем. Отказвам се да ги разбера – избрали са си нестандартен начин да доказват на света колко са независими. На тяхно място бих постъпил по същия начин. Да, всеки сам трябва да трупа жизнения си опит. 

  19 avg. 2000

  Вчера от същото място купих нов акумулатор; и цената – пак 52 лева. Старият "нов" акумулатор издържа две седмици след гаранционния срок от година и половина. От същия продавач го бях купил, та ме гледа съчувствено; вмъкна се в задната стаичка, след малко иде: "Лош късмет! Случил ти се акумулатор от дефектна серия". Оказа се, както рече, негов приятел в същата онази седмица купил и той акумулатор от същата партида. "Съжалявам, нищо не мога да направя. Гаранцията ти изтекла!" И се наложи да се бръкна за точно 104 лева за още един акумулатор в разстояние на осемнайсетте месеца. После пред блока пиян комшия ми изръмжа: "Като си имаш братовчедка, дето бачка в пазарджишкия акумулаторен завод, що не отиде там, ами купуваш оттук? Кой ти е крив! Щяха да ти изберат от продукцията за чужбина. Нима не знаеш, че за нашия пазар пробутват боклуците си". Накъсо, вината ми е, че съм повярвал. Не е нормално българска продукция да съответства на стандартите за качество и трайност. Истината е, че с този акумулатор минах едва две хиляди километра; галех го като детенце.

  У нас, в България, тъй са ни подредени нещата, че българинът е длъжен да гледа с подозрение към всякакъв вид договори и да е готов, че шмекерът може да го измами; значи, по-харно е ти да излъжеш, отколкото теб да те вземат за наивник. Съседите ми от последния етаж се надпреварваха до месеци да се фукат как четири пъти сменяли новата си чешка автоматична пералня "Татран" и как четири години винаги се прали в чисто нова машина. Как! Малко преди да й изтече гаранционният срок, пъхали дебели черги в нея, старите огромни персийски килими, само за да блокират пералната, за да я рекламират като дефектна. "Е-ей, ама предпоследната ни пералня се оказа толкова здрава, мамито й, че се наложи с гаечния ключ върху буксите за електромотора й да дам накъсо, че да блокира. Яко животно, ама и от нея се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш с русия мустак, симпатичен и строен, същински англичанин от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина между съседите ми си бастисват сами акумулатора и ходят да го заменят по няколко пъти с нов. "Три съм ги сменил! – хили се 25-годишният Ивайло от седмия етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Айде бе! Няма па аз да се минавам!"

  Видяхме се (като Адам и Ева) с Re., и не беше зле: ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си сред всичките ми разочарования и унижения, които тукашната Райска градина ни поднася всекидневно! Живея монашески, да има що-годе ред в този мой живот. Откривам, че след ударите под кръста щастието пари замайващо в ноздрите ми както свежия планински въздух. Разгледах и проспектите, които Re. ми е донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези пъстри хубости е, че Западна Европа вече са я превърнали в музей, където простосмъртното население на Земята ходи да се докосне до своите мечти и блянове. Ала не мисля, че това там е истинският живот, а отлично подредена търговска витрина на Рая, където праведниците като бледи силуети вегетират от скука. Тук, на Балканския полуостров, пък и малко по на югоизток от нас, е територията на варварите, джунглата с хищници и жертви в истинския им вид. Ако българите ни крепи нещо, за да оцеляваме, за да не изчезнем съвсем; това вероятно е вбитият в пластовете от цивилизациите преди нас жилав Тракийски корен, митичните траки, бриги или фриги, от които сме произлезли.

  20 avg. 2000

  "Личността е по-важна от абстрактните идеи на идеологическата справедливост"; цитатът е от есето за Джордж Оруел (Ерик Блеър е същинското му име), Ивлинг Уо и Сирил Конъли – и тримата са родени в 1903 г., починали съответно през 1950, 1966 и 1974 г. Та тази мисъл на Пол Джонсън съответства на идеята от стихотворението ми "Енергия", писано в памет на приятеля и мой духовен брат, както сам се нарече пред сестра си веднага след погребението на баща им Ангел, Михаил Берберов (1934-1988). Откривам аналогии с писаното в "Кардиф", но "Кардиф" е сборник от стихове, макар философският им ключ да е в стила на този интелигентен и доста ироничен есеист. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 fev. 2023

Илюстрации:

- Фронтмени на медийна власт в София.

- Театър на сенките в древния Пловдив.

___
* "Интелектуалците". Английско издание от 1988 г., българско – от 1994 г. Авторът Пол Джонсън (1928) е английски журналист и популярен историк. Макар да бил свързван с политическата левица в младите си години, Джонсън е консервативен историк, получил образованието си в независимото йезуитско училище Stonyhurst College и в Magdalen College, Оксфорд.
** Свързани с мистична представа за свършека на света.
*** Както агитатор марксист от форумите неуморно се самоопределя за философ. Избиване на комплекс е това може би или съмнение, подтискано с напомнянето "Аз съм философ-психолог, дипломиран при това! Някой да не ме е прочел, да не ме е забелязал, че съм философ-психолог, при това дипломиран в Петербург. Да-да, аз съм философ"... Поначало философията е жизнерадостен стремеж към логическо обяснение на света, а този е злостен като първоучителя си Маркс.
****За случващото се на Балканите след войната от 1877-1878 г. нашите хора пуснали лаф: "България е сестра на Русия, но Сърбия й е любовница".
***** Университетски професор по Българска литература между двете световни войни в Софийския и в нароилите се като манатарки след дъжд университети на дълбокия и не тъй дълбок наш роден прованс. 

Иван Сарандев (1934-2020)

Когато правех политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991 г.), Иван Сарандев и художникът Любомир Самарджиев (1937-1999), които съм приемал дотогава като приятели за човечността им към мен, се отдръпнаха като попарени, щом чуха, че правя вестник, опозиционен на БКП, която тъкмо се беше преименувала на БСП. С това преименуване партайците заграбиха табелата "БСП". Друга партия под това име бе регистрираната на 31.ХІІ.1989 г. с председател Йордан Велков. С фалшифицирани протоколи обаче бе елиминирана не само онази БСП, но и първата у нас след Десети ноември 1989 г. – истинската Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров. За сведение вж. БТА: "Паралели", Прес-служба "Куриер" – "Експресно издание. Нови политически и обществени сили", с дата: 21.ІІ.1990 г. Бел.м., tisss.